БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Очи

Стефка Груева Венчева (kambanka)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл:

Някога когато птиците умееха да пеят и реката течеше бърза и бистра през града, когато чантата с учебници бе по-голяма от мен, обичах да играя с децата от махалата. Спомням си, че най-често ходехме края моста. Там имаше стълбички, които отвеждаха почти в коритото на Умишка и можехме да прескачаме от камък на камък чак до началото на гората. Често го правехме. Момчета носеха прашки и стреляха по врабчетата, но никога не улучваха. Ние мъкнехме куклите и дрешките им, правехме си колиби и неусетно идваше вечерта. Шумът на реката се е запечатил в мислите ми и още чувам водата, която се разбива с плисък, както и пръските по краката и лицето ми. Падала бях в тази вода, която криеше в себе си попови лъжички и малки рибки, които се шмугваха край камъните.
В един такъв следобед докато се занимавахме с мегавъпроса, колко километра е дълга реката, Малин се прицели в едно врабче. То бе кацнало зад Зоя, на голям и сив камък, обрасъл с мъх. Вместо с камъчета, той стреляше със скоби, които приготвяше от извита на с топлийка. Вместо животинката обаче, иглата попадна в окото на Зоя. Тя изплака много силно и ние не знаехме какво да правим. От около и потече кръв и то цялото увисна. Не бях виждала нищо по-ужасно за своите осем години. Не знам как и кой тогава взе обезумялото от болка дете и къде го отнесе. Малин обаче и до днес заеква. След около месец Зоя отново започна да идва на училище. През едното и око имаше препаска. Децата разправяха, че изобщо го нямало. Никой не искаше да сяда с нея на един чин, нито пък да я вика за игра. Това бе много необяснимо от сегашната ми гледна точка, но може би тогава детската ни жестокост или страх бяха взели връх.
.....

Мина много време от онези дни. Реката едва пъпли между камъните, дори врабчетата са станали по-сиви. Разхождах се по стария римски мост, когато в далечината видях познато лице. Беше Зоя. Стоеше изправена до оградата, вкопчена в каменните перила. В първия момент започнах да и махам, а после се сетих, че тя бе ослепяла и с другото око. След някаква сложна операция, която бяха направили още в детството и. Позна ме по стъпките. Не бях се досетила, че човек не сменя походката си. Каза, че често идвала тук, на "лобното си място", каза го шеговито.
- Трудно ми е да общувам с хората, но знаеш ли виждам ги добре. Не, по-точно, усещам ги. Лошите хора имат странно излъчване. Побиват ме тръпки от него, карат ме да се разтрепервам. Едва ли го разбираш.
Нямах представа дали тя разбра, че ми стана мъчно за нея. Но някак си разбрах, че вместо озлобление, тя бе трупала любов към света. Знаеше песента на птиците, ароматите на цветята и дърветата. Усвоила бе звуците до съвършенство. В никакъв случай тя не беше нещастна, защото бе съхранила единственото, което човек притежава - душата си.
Чудех се как се живее без очи. Без светлина. Но тя каза, че светът е вътре в нея. Каза ми, че вижда светлина, която никой с очите си не може да види.
- Научи се да прощаваш. Това е прекият път към Бога. Изпитах го на гърба си, в началото мразех децата заради това, че ми се присмиват, най-вече мразех Малин, после мразех целия свят. От това не ми ставаше по-леко. Напротив. Хората усещаха омразата ми, тя спря и се наведе над реката. Чуваш ли? Жуженето на пчеличката, там, долу - посочи някъде над водата.Точно, когато отчаянието ме бе обзело изцяло и се мятах като обезумяла в леглото си, пред мен изплува светлина, не мога да ти я опиша с думи. Тогава чух един глас, който ми каза - опитай с любов. В началото беше трудно. Трябваше да променя всяка частица от себе си, трябваше да спра да мразя. Не винаги успявах, това ми отне години наред, но сега съм друга.
Срещу мен в целия прозорец бе луната. Огромна и жълта, като целия свят. Невероятна апокрифна луна.


2003-07-28

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)