БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

"Пауза"

Богдан Красимиров Богданов (bobby garnero)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: Авторска проза

  Вчера пътувах. Дълго. Бях изнервен и несговорчив. Напоследък се чувствам тъжен и разочарован. Слушах любимата си музика на телефона, но дори тя ми се струваше неприятна и твърде повърхностна. Спрях я. Валеше силен дъжд и автобусът се движеше бавно. Така или иначе не бързах, беше ми безразлично защото знаех че, когато пристигна и сляза на автогарата, животът ми нямаше изведнъж да бъде озарен от лъч на безгранично щастие.

 

  В един момент пътуването бе прекъснато. Шофьорът паркира пред едно неприветливо, социалистическо кафене и обяви петнадесет минути почивка. Съответно аз, бидейки заклет пушач, веднага слязох и, с по-скоро нервен жест, извадих жадуваната от няколко часа цигара от полусмачканата кутия, която носех в малката си чантичка. Запалих я и вдишах от дима й така, като че ли животът ми зависеше от това. Пушех и гледах „в нищото”, без да обръщам внимание на нищо и никого. Вглъбен в себе си. Дори мисълта за мобилния интернет, който е смисълът на живота на толкова много човешки същества и чиято употреба, признавам, не е чужда и на мен самия, не ме поблазни ни най-малко. Продължих да пуша, в пълно мълчание и с празен поглед. Или може би погледът ми, всъщност, е давал отражение на някакво вътрешно безпокойство. Всъщност това няма значение, предпочитам да се абстрахирам от интроспективни анализи.

 

  Бяха минали около шест или седем минути от началото на почивката. Към мен се приближи една просякиня и настойчиво ми поиска пари. Обикновено винаги давам стотинки или левчета на тези клетници, но този път, напук на себе си, непреклонно отказах да го направя за тази жена. Защото я чух да псува. Или пък защото, в ден като вчерашния, не бях в състояние да направя компромис. Огорчението наистина бе взело превес над съвестта ми. Казах си: „Тя страда, но аз да не би да се къпя в океан от радост? А и псува!”. Не бях прав, знам, бях егоист, но случката имаше своето продължение.

 

  Секунди след като въпросната просеща жена се оттегли, един мой (видимо) връстник, също пътуващ в моя автобус, ме помоли да му услужа с една цигара, тъй като неговите цигари били свършили. Дадох му (защото знам какво е да ти се пуши и да нямаш цигара, а и прекомерните откази, според мен, водят до чувство за вина). В отговор чух думата „благодаря”, която намирам за по-откровена в диалог на български език от нейната френска заемка - „мерси”. Тъй като дъждът бе наистина силен, а навесът пред кафето малък и с многобройни хора, подслонили се под него, не бе възможно с въпросното момче да проведем разговор.

 

  По ирония на съдбата, веднага след като изпуших цигарата си, реших да запаля втора, с която да запълня изчакването по време на последните две минути, които предшестваха потеглянето на автобуса. По ирония на съдбата, посочвам, защото моята запалка, изведнъж, категорично отказа да запали. Тогава, мигновено, без да отмествам погледа си или да мимикирам по какъвто и да е начин, една ръка се пресегна пред лицето ми, държейки бензинова запалка. Беше момчето, на което услужих с цигара.

 

  След няколко часа автобусът, след множество атмосферни перипетии, достигна своята крайна дестинация. Не мисля че бях по-щастлив, слизайки от него, но бях по-позитивен, защото размяната на малки жестове между нас, хората, оказва неминуемо влияние върху възгледите ни спрямо чувството за необходимост от единство и взаимопомощ, било то и в незначителни ситуации като моята, защото не се знае дали през утрешния ден няма да ме сполети нещо много по-сериозно и същият човек да стои пред мен, държейки в ръцете си решението за моята съдба, чиито изход ще зависи от реципрочността или това дали аз вчера или преди малко съм извършил жест, чрез който да заслужа положителна ответна реакция от отсрещната страна.

 

 

 

 


2016-05-26