БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

ВСИЧКО В ЗАМЯНА НА НИЩО

генадия симова кортова (nadia)

Раздел: Хорор и Underground  Цикъл:

 

 

 

 

- Дядо, дядо! Къде си?

- В хола, Мери.

Петгодишно момиченце прекоси с бодра крачка кухнята и прегърна белобрадия старец.

- Дядо, така се радвам да те видя. Имам толкова много да ти разказвам!

Докато детето споделяше всичко онова, което бе развълнувало невинното му съзнание през деня, Антон оглеждаше със задоволство своята любима стая. Тук го бяха отгледали родителите му, тук - с много любов - се бе грижил за своя син и тук щеше да порасне внучката му. Щастлив беше заради нейния силен интерес към пианото. Антон знаеше, че Мария се възхищава от него. В очите й то бе огроменият бял предмет, който още не бе опознала.

***

Неприятно стържене по стената накара Антон да подскочи от уплаха. Грозен глас крещеше в главата му:Събуди се! Сънуваш с отворени очи! Сънуваш с отворени очи!”

С мъртъв поглед старецът наблюдаваше странната промяна, която настъпваше в стаята. Нежната светлина, спускаща се през прозореца, само за секунди бе разнесена от мазния и така познат сплъстен въздух. Щорите като че ли се затвориха и начупиха от някаква тайнствена сила.

“Какво ли ги стапя?”

Мракът и тъгата се срещнаха с всичка сила ,блъснаха се в стената и, заливайки цялата стая ,започнаха да давят така неспособната да се бори за свобода красота на деня. Неприятното стържене по стената отново започна. Антон повдигна съсухрената си ръка и с ледени пръсти докосна замърсения от спомени тапет. Оттам излезе лениво, черно и голямо насекомо. Дебелата хлебарка спря и скромно започна да чисти главичката си.

“Значи ти си изяло живота ми, а? Като те гледам колко си тлъсто...”

Сякаш хлебарката усети мислите на Антон и засрамена от себе си побърза да се скрие отново под тапета. Старецът се страхуваше да погледне пред себе си. Знаеше какво ще види там или по-точно какво няма да види.

***

- Съжалявам много, трябват ми пари!

- Но ти не можеш... - старецът дишаше ускорено и едвам успяваше да си поеме въздух.

- Ти ще кажеш, че не мога. Нали ми завеща всичко?

- Всичко, да! Но пианото е единственият спомен, който ми остана. Вече отнесе останалото! Моля те, недей!

- Не ме интересува, казах ти вече. Хайде разкарай се, за да могат носачите да минат.

- Не мога да повярвам. Ти не си моята Мери!

- Ари, Ари. К’во си са заоплаквал. Бъди благодарен, че поне къщата ти оставям.

- Защо ми е тя!? - проплака Антон - Кажи защо, като няма дори мебели? Поне пианото...

- Казах ти да млъкваш! Твоите оплаквания не ме интересуват. Ако не си доволен върви в някой старчески дом.

- Но как, мила! Нямам пари да си плащам престоя там.

- Еми, аз к’во да направя!

***

“Още те виждам как се обръщаш и си тръгваш, но поне да си беше взела и сянката...” Антон погледна своята, заприличала на намачкана бяла хартия кожа и въздъхна. Обърна се към прозореца, защото чу някой да минава край него. С надежда се взря във вратата с изсъхнала и окапала боя.

“Господи, нима ми идват гости?! Колко много време не ме бяха посещавали!”

Онзи отвън се спря пред вратата. Старецът се вслуша в звука от стъпките му.

“Хайде, хайде! Почукай най-сетне!”

Почука се. Антон подскочи като ужилен и се запъти към входната врата.

“О, Боже! О, Боже!”

Пред него сега стоеше младеж със сребърна обица на ухото, леко мургав. Антон му се усмихна, разкривайки щедро беззъбата си уста.

- Старче, не че не ми е приятно да се запознаем... Виждам, че си много шастлив да ме видиш, а? Ха! Е, ако не искаш неприятности, ще е по- добре да дадеш всичко, което имаш. Пък, ако си добричък, може да станем и приятели.

В този момент Антон почувства острата нужда да прояви своя черен хумор. Той влезе бързо в стаята и след малко отново застана пред своя посетител, държейки нещо в ръцете си. Стискаше го така, като че ли то бе неговата последната  капка живот.

Сетне разтвори пръсти и това беше краят на мизерното му съществуване.Вбесен от ироничното поведение на стареца, мургавият младежът вдигна високо тежкото дърво,опряно до стената и с всичка сила го стовари върху изнемощялото тяло на Антон.

-Казах ли ти, старче, да бъдеш добричък!?  А ,ся да видим дали друг път ще ми се подиграваш!

***

Антон оглеждаше със задоволство любимата си стая. Тук го бяха отгледали родителите му, тук - с много любов - се бе грижил за своя син и тук бе отрасла внучката му. Черната хлебарка, която държеше в ръката си, се плъзна по пръстите му и се запъти към своя нов дом, за да прави компания на някого другиго.


2003-07-23