БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

" Писателят "

Мария Николаева Димитрова (mery)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл:

                                                                           ПИСАТЕЛЯТ

 

От дете ми се натякваше, че съм вятърничав и емоционален, до такава степен, че в мен се зароди усещането, че тези две черти са по-скоро недостатъци, отколкото качества. По късно в израстването ми ясно се открои залитането  към тези два недостатъка, но за мое щастие тогава започнах да пиша и всичко си дойде на мястото. За нещастие обаче заедно с писането се появиха и още два мои недостатъка, по-късно наречени пороци, а именно пиенето и цигарите. Като типичен представител на писателската гилдия нито един от моите така наречени колеги не намираха за нереден, които и да е от недостатъците ми, което ми предостави чудесно местенце под небето...Казваше се „ Барът на Гого” и там всички ние „димящите драскачи”,както ни наричаха сухарите от офисите, сплотено и въодушевено разменяхме мисли, критики и идеи за новите си творби...Забраната за пушене на обществени места силно разбуди заспалите ни патриотични души, но както всичко ставаше в нашата малка, несгодна държавица, забраната падна и всички се втурнахме обратно към задимените заведения... „Димящите драскачи” отново бяха във вихъра си, а Гого, съдържателя на бара както се досещате, бе въодушевено щастлив, че клиентите му са отново негови „гости”...Лееха се безплатни питиета в продължение на седмици и после рязко всичко секна, както всяка първа седмица от нов месец секваха парите в джобовете ни. И ето ни отново старата компания, положили морно тела в сепарето под климатика, разпръснали листи по цялата маса, споделяйки една бира по между шест усти... Гого не се сърдеше, макар да му се искаше клиентите да са по-платежоспособни. Примиряваше се, защото знаеше неблагодарния труд на нашата работа. А именно липсата на каквито и да е доходи от писателските ни кариери. В началото на творческия си път пишех за нещата, които силно ме вълнуват. В последствие стана ясно, че освен мен и колегите ми, никой друг не се вълнува от тези теми. Наложи се да започна работа в долнопробен, „жълт” вестник, от който припечелвах, колкото да не умра от глад. Благодарение на моя позната галеристка, се запознах със собственика на интернет списание, в което помествах веднъж седмично някоя друга статия. От хонорара си там успявах да платя наема на мизерната си квартира. Родителите ми, по принуда прекъснали учителската си професия, т.е. съкратени, работеха в шивашка фирма, в родния ми град. Аз се подвизавах смело в морската столица и умело лъжех семейството си, че прехраната като писател ми носи пълна удовлетвореност. От години до мен не се бе задържала жена, а и коя щеше да е тя ако стоеше до разорен, вятърничав писател, като мен. Може би подобие на съпругата на Иван, мой колега и автор на стотици неиздадени книги. Слаба, изпита и измъчена от работата като миячка, женица с две невръстни, неугледни деца и съсипана нервна система от вечния недоимък. Не , аз предпочитах да бъда сам. Предпочитах, но кой ли ме питаше мен. Постоянните киснения по изложби, семинари и културно масови мероприятия, ме сблъскваха със стотици млади девойки. Коя започнала следване в университет с профил педагогика, коя изявяваща се като модел, но със склонност към писателство, друга с изложба на текстилни пана и още много все творчески желаещи да се развиват дами. По необясними причини за моите по-възрастни колеги, тези жени изпитваха непреодолимо привличане към собствената ми особа. Аз на свой ред добре знаех причините за техния интерес. Освен, че бях един от най-младите писатели в тези среди и това , че въпреки алкохола и цигарите, бях доста запазен на вид, основната причина за техния интерес бе тайнствената аура, която обгръщаше всеки творец. Нима имаше нещо по-привлекателно от добре изглеждащ, тайнствен мъж? Може би мъжки модел с подплатен портфейл...но такива за щастие рядко се срещаха в мижавата ни държавица. С две думи, дамите се редяха на опашка , за да се докопат до мен. Това естествено водеше до пълноценен сексуален живот и завидно самочувствие от моя страна, но действителността на дните ми бе празна и сива. Макар нощите ми да се споделяха почти всяка седмица с различна девойка, пустотата на душата ми си оставаше. Историята за самотното ми сърце печелеше допълнително точки пред дамите и всяка се бореше да пристане в живота ми, като моя муза. За жалост всяка една връзка приключваше много скоро с думите „ Ти си невъзможен за търпене! Ще си останеш сам до смъртта! Тръгвам си!”... Но колкото и трагично да звучеше всичко това, аз бях доволен. Защото точно тази празнота бе моята муза. Най-силно творях, когато чувствах сивота и еднообразие. Дори успях да издам три книги в моментите на най-силна скука. За моя почуда книгите се разпродадоха бързо, най-вече поради малкия си тираж и купувачите, които на 90% бяха мои познати и тайно се надяваха да прочетат името си между редовете. Въпреки това от уста на уста и ръка на ръка името ми стана значимо сред творческите среди. Започнаха да валят все повече покани за приеми, изложби и беседи, на които аз с охота отивах най-вече заради безплатния алкохол. И там, по дявола, срещнах нея! Казваше се Магдалена и бе облечена в разкошна червена, вечерна рокля. Още в мига щом стъпих в галерията забелязах това изящество, заобиколено от десетки ухажори. Докопах се до кетъринга и след няколко питиета събрах смелост да се доближа. Небрежно загледан в една от фотографиите, започнах разговор...

-         Това зърно ли е или само на мен ми се струва така? – усмихвах се убеден в чаровността на усмивката си и сигурен, че одухотвореността ми ще я порази...

-         Абсолютно съм сигурна, че не грешите! – плътен глас, с огромно самообладание и всякаква липса на заинтересованост към моята особа ме обгърна за секунда. Очите и не се отместиха от фотографията, а краката и се плъзнаха назад и изящната фигура се отдалечи от съществото ми, оставяща ме в пълен умствен безпорядък.

Отново стоях до масата с алкохола, втренчен в жената, която преди малко ме бе пренебрегнала. До мен се настани колега и сухо ме поздрави с думите „ Нямаш никакъв шанс!” Това естествено задвижи „бай Ганьовския” инат в мен и още по-надъхан се запътих към шумната групичка, заобиколила целта на моята решителност.

-         Извинете... извинете... – избутвах хора от пътя си и насъбирах техните негативи върху гърба си, но се приближавах с всеки настъпан крак към целта. Миг преди да достигна кръга, в който се намираше богинята в червена рокля, някой застана пред мен и вторачи възмутени очи в моите....

-         Какво по дяволите си мислите, че правите? – едрия охранител уместно бе забелязал нетрезвия ми интерес към дамата и недодялания ми опит да премажа всеки по пътя си към нея. Или може би, самата тя го бе предупредила да ме държи далеч? Естествено огромното ми самочувствие прие втория вариант за по-възможен и вместо да се извиня, опитах приятелски да прегърна охранителя. Това за жалост на ръката ми, ме приземи по гръб върху студените плочки на пода, с усукана дясна китка и почти извадена раменна става. Отвратените очи на присъстващите по време на изхвърлянето ми от галерията, не ме интересуваха. За жалост така и не видях какъвто и да е интерес от страна на жената в червено. Щом охранителя се отърва от мен и тресна входната врата под носа ми, изтупах възмутено гънките на дрехите си и запалих цигара небрежно! Запътих се по улицата с навирен нос, псуващ на ум, всеки отвратен от мен поглед , готов да се оплача отново на всички познати в „бара на Гого”. За мое съжаления бара бе напълно празен и огорчението ми се стовари единствено върху Гого. Като всеки себе уважаващ се барман и собственик на кръчма, той ме изслуша търпеливо и без да чуе и думичка от казаното кимна няколко пъти в съгласие. За щастие след половин час в бара започнаха да прииждат останалите клиенти, част от които присъстваха на гореспоменатата изложба и срамното ми изхвърляне от нея. В този кръг от хора всички се подкрепяхме, освен в моментите, когато злорадствахме по адрес на някой получил временно признание сред писателските среди. По заслуги или не, важното бе, че той е получил награда, парично възнаграждение на труда си или името му е било упоменато във важен вестник. Щом гореспоменатият влезеше в бара и ни почерпеше с няколко питието по повода, бързо забравяхме злорадството си и той отново бе наш верен другар. Така се случи и с моята видна , макар срамна изява. Сигурен бях, че същите тези дружки, седящи на масата ми и кимащи в съгласие, преди минути на изложбата се бяха отрекли няколко пъти от мен както Петър от Исус, но в този миг бях доволен, че ме потупваха утешително и ме черпеха питиета, за да изчистят гузната си съвест. Ще кажете, че съм егоист, с неподплатено самочувствие и живеещ в самозаблуди. Добре, приемам, но нима целият ни живот не бе едно грозно лицемерие? Нима не ни се налагаше всеки ден да играем роли, да лижем задника на шефа или да демонстрираме спокойствие, което не притежаваме, дори в шибания автобус? Да, вероятно имаше изключения, но като цяло светът ни губеше здравия си разсъдък и моралните закони се превръщаха в ненужни, извехтели страници от книга, забравена преди  векове. И така несгодите на собствените ми решения ме бяха превърнали в това, което бях, а именно сприхав и нереализиран творчески талант. Ще попитате изобщо имаше ли талант в изкуфялата ми и пропита с алкохол личност. Аз на свой ред гордо ще поднеса под изумените ви очи няколкото издадени книги, стотиците публикации в жълти вестници и онлайн списания, и най-голямата ми гордост, сборник с разкази, спечелил наградата „Автор на годината”, макар преди повече от десет години. Автоматично вие ще оспорите гениалността на творческия ми дух, аз ще ви подметна саркастично липсата на всякаква творческа мисъл у вас и така това ще прерасне в тежка вечер, в която неусетно вие сте ме почерпили с над десет питиета. Техника разработвана от мен години на ред и работеща безотказно. И както всеки път победител в дебата, в края на вечерта си оставах аз, доволно изпил обилно количество алкохол, платено от собствения ви джоб. Е, имаше и дни, в които не преценявах правилно опонентите си и изяждах по някой пердах, но тези дни бяха далеч в невръстното ми тинейджърство.

-         Искам ми се да видя отново жената в червено! – отрони устата ми в миг на блажена тишина.

-         И какво? Искаш да изядеш поредния пердах? – Иван, за чиято жена вече ви разказах по-горе, ме сряза сухо.

-         Абе изобщо някой знае ли от къде се появи тоя четирикрилен гардероб? – замислих се дали на друга изложба е имало охрана, но не се сетих за такава. Иначе пиянските ми изпълнения по отминали събития щяха да завършат по същия начин...

-         До колкото разбрах е лична охрана! – колегата, който ме провокира с „Нямаш никакъв шанс”, внесе лека яснота...

-         Хм, явно е голяма работа щом има собствен бодигард... – отпих голяма глътка, за да поттисна чувството на несигурност...

-         Ама ти съвсем не зацепи, нали? – отново Иван

-         Какво?.. . – всички се разсмяха... – Какво? – повторих почти обиден от реакцията обхванала масата... – Кажете де! Какво съм изпуснал?

-         Тази твоя богиня, всъщност е автор и модел на изложбата! – най-сетне ме просветли Антон, друг мой колега с вече оредяла коса...

-         Леле... – плеснах се по челото...Сетих се как изкоментирах зърното от фотографията, дори не бях обърнал нужното внимание на изложбата, нито се бях поинтересувал, кой е автора... – И все пак що за фотограф ще има собствена охрана? – опитах се да възвърна самообладанието си и поръчах още едно питие за сметка на Иван.

-         В биографичната брошура пише, че е много известна в Германия... – черпещия, не отчел поръчката на негово име, държеше малко, гланцирано книжле и се опитваше да прочете останалото на мъждукащата светлина в бара.

-         Дай да видя...- дръпнах грубо брошурата от ръцете му и „О, каква радост за очите ми”, имаше нейна снимка, пишеше името и, и още по-хубавото, пишеше къде и кога е следващата и изложба... – казва се Магдалена Костова и е на 32 години...

-         Не бих и ги дал! – изсумтя Антон и отпи от бирата си

-         Най-вероятно има поне пет пластични операции, то в Германия е все едно да ходиш на маникюрист... – Иван също взимаше дейно участие в разговора...

-         Не знам ама циците и ми се сториха доста истински... Видя ли какво тяло извади на едната фотография? – смигна му Валери, другият от компанията неудачници...

„По дявола”, изпсувах на ум. Не само, че не бях разбрал кой е автора, а и бях пропуснал да видя изложбата. Изложбата ,на която тази жена се бе открила без червената си рокля, дибидюс голичка, както майка и я бе родила... е , може би не съвсем, но схванахте идеята... Наумих си на следващия ден да посетя галерията. Бях готов да заплатя стойността на билета, което си беше чисто разточителство за скромния ми бюджет, но щях да се насладя на формите и, напълно необезпокояван... Вечерта премина, както всяка друга в хулене на преуспелите ни колеги, обсъждане на поредната ми „нова”, стара творба и пиянски изблици по политически теми. Прибрах се в квартирата доволно „пиян на мотика” и без да свалям нито една дреха от себе си, се размазах върху леглото. Така се събудих и на следващата сутрин. Мирисът на цигарен дим и петната от алкохол отдавна не ми правеха впечатление. Единственото, което ме интересуваше бе чашата, горещо, черно кафе и кенефа. След ритуалната цигара най-сетне дойде време за душ. Излязох настръхнал, като четка за автомивка от банята и набързо навлякох единствените чисти дрехи, които намерих в студената си, като ледник стая. Пестях от електричество. Токът ми миналия месец, изяде всичките пари за алкохол и цигари, та този бях решил да прекарам в икономии. Икономисал от топлина седнах пред бюрото с второ кафе и цигара. Погледнах екрана на лап топа и от там ме ослепи бялата светлина на новата страница. Курсора мигаше нервно и подканващо, но пръстите ми сковани не само от студ, а и от липсата на муза, стискаха здраво кафето и не помръдваха. След около половин часово циклене пред компютъра се отказах от идеята, че ще ми хрумне нещо и отворих „фейсбук”. Неусетно бях написал името на фотографката от снощи и очите ми напрегнато я дириха сред многото появили се, като предположения Магдалени... „Еврика” възкликнах в ума си щом зърнах познатото лице от брошурата. Зачетох се в биографията. За мое щастие огромно количество информация бе оставено, като публично достояние и не се нуждаех от позволението и да разгледам стотиците снимки, публикувани също не защитени. Достатъчно, за да добия представа за творчеството и и най-вече за самата нея. Подробна информация обаче изискваше покана за приятелство, която в този миг не ми се стори добра идея. Станах от бюрото и закрачих из стаята, забил сериозен поглед в изтъркания си килим. Като в американска романтична комедия, на няколко пъти се доближавах до лап топа в готовност да изпратя заветната си заявка за приятелство и както в американските „бози” не събрах нужната смелост... „Ама, че съм кретен...” затворих фейсбука и отворих отново празния лист, който покорно очакваше черните букви да изпълнят белите му полета. И каква радост за душата ми...пръстите ми зашариха по клавиатурата. Като виртуозен пианист изпълняващ най-важното си произведение, аз започнах своето. За по-малко от половин час изписах седем страници. Музата ме бе връхлетяла изневиделица. Доволен и самовлюбен, „сейфнах” творението си и запалих цигара. Но, о, господи...Какво по дявола бях сторил? Очите ми невярващо циклиха в екрана... Хиляди, милиарди букви и всичките изписваха едно единствено, повтарящо се име „ Магдалена”... Отскочих от мястото си и чашата с кафето ми се гътна. Течността се разля за секунди и заля лап топа... Преди още да се опомня от видяното, се втурнах да спасявам машината, която отговаряше за мизерните ми , но единствени доходи. Когато се уверих, че съм подсушил компютъра, събрах сетни сили и след много молби към господ, за който се сещах само в такива рискови моменти, натиснах копчето за включване. Слава негова, лап топа работеше. Изминаха няколко минути преди да се осмеля да отворя „творбата си”,За жалост когато го сторих, хилядите Магдалени си стояха изписани върху седемте страници, а курсора подскачаше, сякаш очаква поредната да бъде набрана по клавиатурата. Не сънувах. Искаше ми се, но не... Пипнах челото си. Нямах температура. Сложих пръсти на гърлото. Пак нищо. Единствено пулсът ми подскачаше като луд, но лудият всъщност трябваше да съм аз. Аз, авторът на великата творба озаглавена „Магдалена”, творба от цели седем страници, в които имате уникалната възможност да се научите как точно се изписва името „Магдалена” и нищо повече... Ужас! Потресен от собствените си деяния, изтрих файла. Щом на екрана се появи поредната бяла страница ме връхлетя лудостта и затворих целия, шибан лап топ. Ядосан на самият себе си, се строполих на дивана и включих телевизора, с надеждата да се разведря, но как би могла българската телевизия да те разведри с новинарските си емисии, турските си сериали или малоумния „Биг Брадър”. Нямах пари за кабелна и се задоволявах само с основните канали, които както споменах не ставаха за нищо. Изключих телевизора. За пореден път си помислих, че е време да го продам, после се сетих, че никой няма да купи, стар боклук, като този. Помислих си да го изхвърля, но сърце не ми даде, да унищожа част от и без това малкото си имущество. Затова всеки път при тези мисли го покривах с красива, ръчно изплетена на една кука покривка, от майка ми, пожълтяла с времето, но със сантиментална стойност  и му турвах една камара книги отгоре. Ползвах го като поставка за какво ли не и това го спасяваше от пълно унищожение години на ред. Деня се влачеше тягостно и за да потисна скуката реших да се разходя в януарския следобед до морската градина. Грабнах gsm-a си и го пуснах в джоба на палтото. Предният ден бях предал последната си публикация за онлай списанието и очаквах да ми се обадят, кога да взема хонорара си. Превеждаха го по пощенски запис и така прикривах доходите си, сиреч не плащах данъци. Водех се безработен на борсата, писател на свободна практика, а гражданските договори с вестниците и списанията ми позволяваха да си взимам и социалните помощи необезпокояван поне още няколко месеца. На няколко пъти обмислях да започна работа, но нито едно предложение не възлизаше на повече от 400-500 лева, което беше точно толкова, колкото припечелвах и сега, но изискваха безрезервно да не се отделям от работното си място. Чудех се понякога как съм съчетавал като студент, следването, писането и работата ми в кварталната книжарница. Сега това ми се струваше адски непосилно. Жаждата за свобода и нуждата ми от време за писане надделяваше. Оставаха ми около четири месеца на борсата и мислех да ги оползотворя напълно, а после щях да му мисля. Тъкмо бях излязъл и телефона извибрира в джоба ми. Съобщаваха ми, че до няколко часа мога да си взема възнаграждението на стойност 50 лева. Автоматично ми щракна в ума, че довечера ще се издължа най-сетне на Гого и ще врътна две - три питиета...После се сетих за изложбата и пак тази Магдалена се заби в ума ми. Не бях усетил кога се бе изнизал следобеда. Повече от три часа се бях разхождал в парка. Ръцете ми съвсем измръзнали се криеха в джобовете, а краката ми не по-малко вкочанени заприпкаха към пощата. Щом сумата попадна в портфейла ми, краката ми пак се задвижиха и ме отведоха в бара. Гого седеше до компютъра и подбираше музика. Поздравих го с измръзнала усмивка, която от топлината сега гореше, като въглен в печка. Бутнах му част от парите и поръчах. На свой ред, той се усмихна и зачеркна половината ми борч...

-         Другите идвали ли са?

-         Не, днес ти си пръв!

-         Дай още едно и ще изчезвам!

-         За къде си се забързал?

-         Ще ида да я видя тая изложба най-сетне, че ми е ангажирала цялото съзнание. Днес не успях един ред да напиша като хората...

Изпих на екс и втория коняк и изхвърчах през вратата. Януарският студ ме връхлетя отново, но алкохола бе затоплил кръвта ми и крачех уверено през вятъра, с привкус на пясък и водорасли. Стигнах галерията и дръпнах дръжката на вратата, но тя не помръдна. Повторих опита си, но и той завърши с неуспех. Най-сетне си направих труда да прочета бележката залепена на стъклото. „Галерията е затворена до 26 .01 поради ремонт”

„Ама как така? В брошурата пишеше, че изложбата е още само два дни, а днес бе двайсет и първи януари”... Почти съсипан от нерви, често ми се случваше да изпадам в нервни кризи поради абсолютни безсмислици и дреболии, се запътих отново към бара. Седнах на любимото сепаре и за по-малко от половин час си възстанових целия борч към Гого, че и отгоре с още две питиета. Не дочаках компанията и се прибрах пиян и посърнал.

Буквално изхвърлих палтото от гърба си и седнах тромаво пред компютъра. Бях си наумил тази вечер да напиша поне пет смислени страници ако ще светът да се преобърне. За жалост заспах с лице върху клавиатурата, а когато се събудих освен лиги, на екрана, в пълен хаос ме очакваха за „добро утро”, няколко неразбираеми, объркани букви, образуващи напълно безсмислени думи.”По дявола!” с огромно усилие се изправих на стола. Болките в гърба и врата ме пробождаха жестоко. Опитах се да стана и се спънах в сбръчкания килим. Озовах се по лице в неестествена поза на крайниците. Отне ми около минута да се въведа в ред и да заставя краката ми да удържат тежестта на схванатото ми тяло. Най-сетне се добрах до кухнята и успях да си направя кафе. Пльоснах се на дивана. Тресеше ме. Стаята едва ли имаше температура над три градуса. Загърнах се с вмирисаното на цигари одеяло и зациклих в средата на нищото. Просветна ми, че снощи бая се насвятках и се присегнах към подритнатото палто на пода. Извадих портфейла и за мой ужас установих, че отново съм останал без стотинка. За миг се зарадвах, когато  напипах нещо във втората преграда, но когато го извадих ми се прииска да скоча от балкона. Очите ми гледаха салфетка от бара на Гого с издълбано от химикал „Магдалена” на нея.

„Господи, тая жена ме съсипва още преди да сме се запознали!” Кихнах силно и шумно, което ми причини болка и кръвотечение от носа. Познайте с какво запуших ноздрата си. Точно така, сега салфетката си намери правилното приложение. Така нямаше да я бъде, трябваше да взема драстични мерки. Изправих се почти гордо и приближих бюрото. Отворих фейсбука и изпратих отлаганата заявка за приятелство. На среща ми замига следното съобщение „ Този потребител е ограничил броя приятелства и заявката ви не може да бъде изпратена!” Аааааааааа Това вече беше прекалено! Какво трябваше да направя, за да се отърва от тази жена и главата ми отново да си бъде само на мое разположение? Седнах пред лап топа и запалих цигара...(Вие недейте, вредно е за здравето и води до влошаване на авоарите ви) Мислих дълго, някъде около половин кутия от димната отрова, но нищо не измислих. Трябваше ми съвет. Облякох се и без дори да си измия лицето изхвърчах към бара. Минаваше обяд, а по-това време поне един човек щеше да е там.

-         Гого, кажи ми човече, имал ли си такъв проблем? – едрия собственик стоеше втренчено срещу мен, опитвайки се да си придаде сериозност и важност, но главата му само кимаше в отрицание... – Не знам как да спра да мисля за нея, сякаш е омагьосала мислите ми...- скочих като ужилен...  – Абе, възможно ли е?...Имам предвид, вярваш ли в това?

-         В кое, във вещерството ли? Не! – не изчака повторно обяснение и заклати глава в страни...

Беше направо безнадеждно. След няколко минути пристигна Антон. Метнах го още от вратата на разпит. Разказах му за дискомфорта си и настоях за съвет...

-         Виж, Алекс, ще бъда честен! Преди години, горе долу на твоята възраст...

-         Чакай, чакай... – прекъснах го грубо, но бях притеснен... – да не казваш, че е от възрастта ми, нещо като старческа деменция или...

-         Е, не бих го нарекъл деменция, но е възможно. Замисли се, скоро ще навършиш четиридесет, нали така?

-         Да, и?

-         Ами да допуснем, че е от възрастта! Само да допуснем, не казвам, че е от това със сигурност, но ако е... значи до седмица трябва да ти мине... или до година!

-         Година? Човече, луд ли си? Ти не разбираш! Не мога да пиша...ама изобщо! Нищо не ми ражда главата и имам усещането, че ако това продължи дори час повече ще се побъркам напълно! – нямаше съмнение, че Антон ми вярва. Ръцете ми трепереха, краката нервничеха, а очите ми почти се пълнеха със сълзи. За жалост разказа му как на моята възраст му се случило нещо подобно с комшийката на долния етаж и всичко минало щом най-накрая я изчукал, никак не ме успокой... – Ама, Антоне, тя не е комшийката от долния етаж. Тази жена живее в Германия! Най-вероятно е тук да види роднините си и да спретне някоя друга изложбичка и после лети обратно да радва гадните арийци...Не мога да се свържа с нея по никакъв начин, вчера ходих до галерията....Познай! Затворена поради ремонт. Дори на снимка не мога да я докосна! Опитах да се сприятеля с нея във фейсбук, ограничила си е поканите! Отново греда! Какво, детектив ли да и пусна? Не, че не ми мина през акъла, ама от къде пари, а и за какво, по дявола...Това е само някаква си жена там, сред морето от милиарди други жени!

-         Да ама точно тая жена те влудява и не ти дава мира нали? – отряза ме с присмех Антон, после успокои интонацията и продължи... – Слушай ме сега внимателно, ще пусна уши навсякъде и ако разбера нещо веднага ще докладвам. Момче, не е лека твоята...Бил съм на мястото ти и знам, че е лудост и мъчение, но обещавам с каквото мога ще помогна! Нали? – подаде ръка към мен. Стиснах я в съгласие. В този миг в бара връхлетя Иван...

-         Момчета, ида от Градската галерия, познайте къде е преместена изложбата на яката фотографка? – нямах нужда от допълнителна покана. Хвърлих на Гого няколко недостатъчнибанкноти, взети на заем от Антон и се втурнах през вратата...

-         Ама къде хукна тоя? – Иван седна недоумяващо до Антон

-         Не питай, голяма драма с тая мацка! Отива да види изложбата барем му олекне малко!

-         Ама нали от там се връщам, галерията току що затвори!

Крачех енергично и чак когато стигнах погледнах часовника си. Минаваше шест. Галерията затваряше врати в пет и половина. Изпсувах на ум и с наведена глава се върнах обратно. В бара ме посрещнаха с бурен кикот и подигравки. Изтърпях си присмеха и изпих още няколко утешителни питиета.

-         Споко де и утре е ден !Ама е последен, гледай да не го проспиш! – потупа ме Антон и ме изпроводи да си ходя...

Що за нещастник бях само. Виждах се от страни, но нищо не можех да сторя. Лицето на тая жена ме преследваше навсякъде. Припознавах я в хора по улицата, сънувах я нощем, а не можех дори да се доближа до нея. Искаше ми се да върна времето назад и никога да не бях ходил до оная галерия по-миналата вечер. Но стореното- сторено, сега единствено можех да се моля, утрешното посещение в галерията да сложи край на мъките ми.

Вървя по улицата и краката ми треперят. За по-малко от две денонощия се бях превърнал в абсолютно мекотело. Започвам да си мисля, че не искам да виждам тази жена гола, което е абсурдно и противоестествено, особено за мен. Притеснявам се от гледката, сякаш ще се изправя лице в лице с нея, а не с парче гланцирана хартия. Пътят от нас до галерията е десетина минути пеша, а аз се влача вече поне двайсет. Дори краката ми отлагат срещата с голотата и. В безизходица съм. Стоя пред Градската галерия и не искам да прекрача прага на двора. Следобедното слънце напича раменете ми, въпреки януарския вятър. Лицето ми направо гори. Случаен минувач ме бутна с рамо. Застанал съм насред тротоара в генерална позиция и не помръдвам. Събудих се от унеса си и прекрачих входа. Поздравих начумерено охраната, заплатих билета и се запътих към източната зала. Още на първата фотография омалях. Силует очертаващ изящни женски форми. Мекото преливане от светло в тъмно лъкатушеше по бедро, хълбок, пъп и достигаше  красива гръд. Лице нямаше и слава богу. Потънало в тъмния край на фотографията, запазваше анонимността си. Това направи разглеждането по-лесно, но в дъното на залата ясно се открояваше образа и. Красивото и лице примамващо ме викаше, а оголената гръд съблазнително привличаше и краката ми като в полет се плъзнаха на там. Стоях пред фотографията може би повече от двайсет минути. Тъкмо се канех да тръгвам, когато усетих присъствие до себе си и нежен, женски аромат.

-         Харесва ли Ви? – погледнах плахо. Магдалена стоеше до мен и въпреки, че очите и не ме гледаха, устните и ми се усмихваха...

-         Разбира се! – отроних без да отделям поглед от лицето и.

-         Ще Ви я подаря! – очите ни се срещнаха... – Охранителят ми е сериозен противник. Бих искала да се извиня за нанесените щети.

-         Няма нужда! – мислих си, че ще се парализирам ако срещна тази  жената отново, но устата ми изричаше слова точно на място. Вероятно бе писателски инстинкт или се дължеше на моментна самоувереност, но при всяко положение се чувствах хипнотизиран и не на себе си.

-         Настоявам! – леко кимване от нейна страна и тялото и се понесе през залата.

Стоях и гледах втрещено как магьосницата на отминалите няколко дни се изгубва зад ъгъла. Цялото ми тяло се бе вцепенило. Устата ми сега като зашита с дебели конци не отронваше дума. Очите ми попиха последните и движения, преди реалността да отнесе аромата и, както утринното слънце отнася блажен сън. Остана само един привкус на сладост в устата ми и необяснима енергия, накарала цялото ми тяло да настръхне. След няколко минути, чудейки се дали бе сън, видение или обикновена фантазия се запътих към изхода. На вратата ме спря охраната...

-         Г-не, моля Ви, изчакайте за малко във фоайето!

-         За какво става дума? – все още в унес поклатих глава...

-         Просто изчакайте ако обичате! – тонът на охраната бе уважителен, но аз се подразних, че така грубо бях изваден от ефирния си унес...

-         А ако не обичам?

-         Г-ца Костова заръча да ви предам нещо! – охранителя нервно поглеждаше през рамо, сякаш чака подкрепление. Това започна да изнервя и мен. Тъкмо когато мислех с псувня да напусна галерията от коридора се зададе подтичвайки някакъв мъж носейки нещо в ръце...

-         Г-не... – запъхтеният  мъж се представи... – Казвам се Велизар Иванов, аз съм мениджър на г-ца Костова...Тя заръча да Ви предам това! – бутна правоъгълната опаковъчна хартия в ръцете ми и нейната тежест показа, че вътре се крие заръката...

С недоумяващ поглед издърпах тежестта на горе и част от портрета на моето съзерцание се подаде. Значи не бе сън. Наистина съм разговарял с Магдалена. И тя наистина ми подаряваше портрета си. Не мога да скрия, че това ме трогна дълбоко и тонът ми бързо се замени с уважение...

-         Благодаря Ви г-да. Моля предайте и на г-ца Костова искрената ми признателност! – усмивките им също ме трогнаха. На мен, вечно сприхавия писател, рядко ми се случваше да виждам усмивки на среща си и то предизвикани от едно „благодаря”, дума която също рядко използвах.

Тръгнах си все още унесен, но с едно хем пърхащо, хем невероятно тежко усещане в стомаха, сякаш бях погълнал кофа сладолед, литър кола и много шоколад. За миг краката ми ме понесоха към бара, но някак в минутата се спрях и поех към дома си. Музата ми ме бе връхлетяла. И за първи път от десетилетия причината за моята муза бе жена. Жена и то каква... Прибрах се и веднага окачих портрета и на стената си.За да я съзерцавам непрекъснато, завъртях бюрото си с гръб към прозореца. И макар слънцето да не осветяваше работното ми място, един плам топлеше и светеше в сърцето ми. Плам, който причини създаването на първия ми всепризнат разказ. Седнах и отворих компютъра. Преди да премигне втори път, курсора вече изписваше заглавието на творбата ми... „Магьосница”

 

 

Следва продължение...


2015-01-22