БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

писмото...

Александрина Венелинова Вълчева (aleks)

Раздел: Разни (не влизащи в нито един раздел)  Цикъл:

7.01.2002 Тъй като не вярвам в Дядо Коледа, за Новата година написах писмо до самата себе си – аз поне съм реална /донякъде.../. На 25 декември, точно в 15:27, захапах химикала, изтегнах се на леглото и се замислих дълбоко: “Какво да поискам от себе си?” Трудна работа... Реших да се поставя в позицията на напълно непозната и така написах следното: “ Скъпа А., както, сигурна съм, знаеш, само след няколко дни ще настъпи Новата година. Аз вече съм малко голяма, за да пиша писма до Дядо Коледа /а и за да вярвам в него/, та затова мисля, че е по-подходящо за възрастта ми да напиша писмо до истински-съществуващ човек. Ние с теб не се познаваме, но незнайно откъде, аз имам твоя адрес. Дано не се сърдиш, че ще те позанимая с моите желания за Новата година....” Това го написах до 15:55 и после Музата ми секна. Какви са тия глупости!? Защо изобщо трябва да пиша писмо!? Нали и без това не вярвам...? Ами ако получа отговор? Ей така, просто получа отговор – от тази А.? Тогава какво ще правя? Ще отида до Психодиспансера и ще ги помоля да ме зачислят като пациент!?? ... Към 16:14 Музата отново ме посети /за кратко/: “Първо, бих искала да те помоля да ми донесеш цветни пастели..., да, знам, че съм малко голяма за такива подаръци, но отдавна искам да изрисувам стената над леглото си...; мечтая си и за пердета на слънца, че когато е зима, техните усмивки да топлят стаята ми....; искам и кукла, но такава, която може да говори – като истински човек – често оставам съвсем сама и имам нужда да разговарям с някого /не само със себе си/...; моля те и за книга – вълшебна, такава, която никога не свършва, която е Книга-на-Книгите, която да мога да чета завинаги...; моля те и за огледало, в което да виждам мислите си, защото често ги губя....” Прас! Мисловната нишка се скъса..., Музата отлетя от рамото ми и зарязах писмото дотук – беше 16:43. Станах от леглото, разпалих си наргилето и ароматът на яболкъв тютюн ме понесе далече... към полетата на сънищата... В това полусънно състояние поседнах отстрани на себе си и започнах да наблюдавам виденията си... На една много зелена поляна открих отдавна изгубенета си фибичка – една такава миниатюрна, телена, с маргаритка..., като бях съвсем малка мама прибираше с нея кичурите коса от челото ми... пазих я дълго след като пораснах, а после просто я изгубих...; после видях едно момиченце, вързано на две опашчета, да рисува с цветни тебешири по терасата на някакъв апартамент..., баща му седеше до него и кротко се усмихваше...; шарени балони изведнъж се разлетяха пред очите ми – изпълниха цялото небе... – празник някакъв... – весел празник; после присъствах на тържественото погребение на един гълъб – малчуганите с почит го поставиха в гроба, но не го заровиха... – все се надяваха, че един ден отново ще литне...... Телефонът! Мразя го! В тази къща никога не вдигам телефона – никой не ме търси. И вратата не отварям – поради същата причина. Този път се обадих. И без това звъненето ме прогони от сънищата... - Извинете, бихте ли ми казали какъв е точният ви адрес? - Извинете, бихте ли ми казали, кой иска да знае? - Трябва да ви изпратим нещо, но не знаем точния адрес. Бъдете така добра, моля, и ми го продиктувайте. Продиктувах адреса бавно и отчетливо без да задавам повече въпроси – и без това ми беше все едно кой се обажда. Върнах се отново в стаята. Въглените на наргилето се бяха стопили. Залових се отново за писмото до А.: “Всъщност, скъпа ми А., не си прави труда нито да ми отговаряш, нито да изпълняваш желанията ми. Така ще е по-добре и за двете ни. Не искам да живея с напразни надежди и очаквания, така че едва ли ще пусна това писмо.., защото изпратя ли ти го, няма да мога да заспя – все ще очаквам отговор – колкото и невъзможен да е той.... Приеми искрените ми пожелания за щастие и забрави за мен!” Завърших писмото точно в 18:16 часа. Запечатах го в зелен плик и го изгорих в кухненската мивка. Облякох си дебелите дрехи, заключих вратата след себе си и отидох на кино. След няколко дни вече дори не помнех какво точно съм правила на 25 декември между 15:27 и 18:16 часа. Всичко изтече в небитието. Днес е 31 декември 2001 година. В мен няма и капчица вълнение, че предстои нещо по-специално. В къщата е суетня: почистихме, сготвихме празнична вечеря, имаме си и Новогодишна украса, но аз нямам Новогодишно настроение. Голяма работа! Какво толкова – след няколко часа ще стане 2002 година.... и??! Вече е 23:57. Стоим около масата, всеки с бенгалски огън в ръка, готови сме само да стане 24:00, за да се разкрещим и разцелуваме. На вратата се звънна. Не знам защо, но отидох да отворя. Нямаше никой, само на прага беше поставено писмо – в син плик, адресирано до мен. Влязох в стаята си и го отворих. От вътре изпадаха шарени листи, на които отново беше написано моето име. “Скъпа А., надявам се да получиш това писмо няколко мига преди Новата година. Тъй като и аз не вярвам в Дядо Коледа, но пък вярвам в чудеса, след като получих твоето писмо, се зарекох да ти отговоря... и го правя. Сега, ако погледнеш през прозореца, може и да ме видиш – застанала съм на отсрещния тротоар и чакам едно червено “Пежо” да отмине, за да продължа пътя си....” Разбира се, че веднага се втурнах към прозореца – “Пежото” тъкмо се изгубваше от погледа ми напред по булеварда. Видях една тъничка, разтапяща се сянка да свива зад ъгъла на отсрещната улица... “Ех, жалко, за малко ме изтърва, но нищо, поне дочети писмото.... всъщност не е важно как изглеждам..., важното е, че ме има.” Изчетох на един дъх цветните листи. Прибрах ги обратно с една особена, отнесена усмивка.... От плика изпадна и бележка от Психодиспансера: “Невъзможно е да станете наш пациент, тъй като нямате никакви ментални увреждания” – подпис и печат: “Завеждащ отделение”. Вече е 24:00 – 2002 година. За първи път в живота си с нетърпение и вяра очаквам новото..... “Бъдете щастливи!”
2002-01-08