БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Мечтата на художника

(гери йо)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл:

 

Франк Робъртс беше постигнал всичко, което искаше. Най-после можеше да отдаде живота си на рисуването. Вече имаше собствен магазинче за картини и рисувателни материали, намираше се на първия етаж на къщата му в града. Още от както работеше във фермата на баща си, мечтите му отиваха към драскането, както клатеха неодобрително глава по-възрастните. Но въпреки това той отиде да учи в Ню Йорк, продаде няколко картини, не можа да отиде в Европа, но поне не му се налагаше повече да си изкарва прехраната с оране из шубраците.

Той искаше да рисува и рисуваше, ли рисуваше, премести се в малък град, който лека-полека се разрастваше може да не стигна из салоните на Европа, но живееше спокойно и доволен, че малкото талант, който му беше дал Бог, беше дал плодове. Тук бизнесът вървеше, продаваше и четки, и бой, хартия, както и картини. Вярно е че повечето клиенти се учудваха, че четките си имаха номера, но това не го безпокоеше, важното е че все някой купуваше картините от витрината. Дори предлагаше и картини на свои приятели както и на някой от учениците си. Ах, тези негови ученици, сред тях нямаше ни един, който може да наследи неговата четка, нито един, който да представи в своята алма матер. Нямаше ни един, с който да се гордее, поне едничък.

Неговият професор, винаги му беше казвал колко е радва, че е доживял момента, когато го срещна, за такъв момент си мечтаеше и той, макар че сега животът му беше така спокоен. Дъщеря му беше младоженка, жена му плетеше кротко горе, а той отваряше ателието, където рисуваше и разговаряше с клиентите, който не се тълпяха и не го притесняваха излишно, но бяха достатъчно, за да си позволи този начин на живот. Докато един ден един непознат не се спря на витрината.

Но когато го видя за пръв път усети раздразнение, че един скитник си стои отвън и не се мърда. Очите му бяха много тъмни и издължени , но под сериозния им поглед имаше сенки, лицето беше скулесто и изпито с някакъв нездрав цвят на матовата му кожа. Дрехите му бяха избелели и неясни, но откриваха внушителна фигура. Не можеше да определи от каква раса е точно, може би поредната смесица от нечиста кръв. Той не искаше този човек в магазина си, но тогава видя погледа в очите му. Те гледаха картините на витрината с този поглед, с който само един художник може да гледа една картина, той я виждаше като живо същество, като фея от далечен свят, чиито думи, само той разбираше. Гледаше и изпиваше четките, боите, линиите и оценяваше тайничко. Как можеше този човек като него да гледа така картините. Кой беше той?

Но младежът обърна глава, очевидно някой го беше повикал, макар че Франк не можеше да чуе това, но той се обърна и тръгна с бърза крачка и стиснати здраво устни. Естествено, Франк се опита да го забрави. Но не успя. Нахалникът се спря след като беше сменил картините на витрината и пак ги загледа със същия поглед – това беше погледът на Франк, когато ги сложи там, това беше поглед на професионалист. Нямаше как да не забележи, че лицето му вече не беше толкова изтерзано, сенките вече ги нямаше, дрехите вече бяха по-хубави, поне им личеше какъв цвят са. Това го успокои малко, не знаеше защо, но му ставаше по-добре, че неговият мним клиент се е съвзел от каквото го беше сполетяло.

Така и не го забрави, продължаваше да мисли за непознатия. Само веднъж той влезе в ателието му, но даже не го погледна, гледаше стоката и въздъхна, докато си взе само листи и да молива. Франк се намръщи, непознатият остави малката сума и побърза да излезе, очевидно го смути изражението на собственика. След този ден Франк се чудеше дали всичко не беше плод на неговото въображение изтерзано от мудното ежедневие. Скуката ли му носеше тези мисли?

 Ако онзи странен субект беше художник, щеше да си купи много повече от два молива. Макар някога той самият да разполагаше само с това.

  Но след като смени витрината за трети път, онзи се върна, огледа ги сякаш ги запечатваше в съзнанието си и пак леко въздъхна. Отново не влезе.

Същият следобед имаше урок при синчето на госпожа Милър, но пейзажите не бяха това, което очакваше, обясни му пак познатите неща, изрецитира си напътствията като стихотворение и без настроение се прибра вкъщи. Беше разсеян цяла вечер, макар дъщеря им да им гостуваше:

 - Да, дочух за този отровитянин , бил страшно опасен. – започна тя

 - Но, мила, всякакви ги търсят тука, че как е дошъл и някакъв си остров тук.

Тя сви рамене. За пръв път Франк се намеси в разговора:

 - Той дали рисува?

Двете жени се спогледаха:

 - Не знам трябва да питам Стефан.

 - Стефан е? – позаинтересува се Франк

 - Приятел на Матю, от Европа… ох как беше страната, мисля, че България, той постоянно поправя хората, че не бил руснак или поляк, е за мен е все едно, но изглежда за него има някакво значение – започна Мери

 - Да, да… - спря я той – България остров ли е?

 Това я затрудни:

 - Предполагам, че не е, щом е в Европа. – в този момент Франк съжали, че е инвестирал твърде малко в образованието на дъщеря си, все пак скоро щеше да настъпи 20-ти век, той уж беше учил, но не си спомняше за такава страна.

 - Тогава откъде се е взел онзи индианец ли, островитянин ли…

 - Стефан го е взел при себе си, по-скоро баща му господин Иванов. Но Стефан изглежда се разбира с него.

 - Че той е не ли бял човек? – учуди се майка й.

 - Да, но Стефан е много широко скроен, толкова е забавен и има отговор за всичко, баща му е голям сухар обаче, традиционалист като всички бащи – хвърли му весел поглед тя.

Само че в този момент точно той – традиционалистът, особено в рисуването, който смяташе как една картина трябва да радва окото и не приемаше новите течения с лека ръка, искаше истинността на творбите си, точно Франк Робъртс искаше да опознае този странен персонаж.

 На следващия ден, когато го видя да крачи уверено, той го очакваше, знаеше, че ще го види, цяла нощ беше мислил за това. С него беше един друг мъж и му говореше нещо. Островитянинът се усмихваше. Франк не знаеше, че самият той се усмихна.

Влязоха в универсалния магазин и в миг Франк заключи малкото си магазинче и го последва там, докато другият човек говореше с  магазинера, неговият потенциален художник го чакаше облегнат на тезгяха.

 - Здравей – каза му той.

 Той му кимна и му направи място, помисли го за клиент, който иска да разгледа, но Франк остана пред него

  -Аз… исках да говоря с теб.

 Младежът го изгледа по-внимателно, но изглежда не го позна:

- За какво?

- Аз съм собственикът на магазина за картини.

 Непознатият малко се притесни:

 - Аз съжалявам, че така зяпах картините… - той не можеше да разбере, че е бил забелязан, но очевидно се набиваше на очи.

 - Не ги зяпаше, гледаше ги, милваше ги с поглед.

 - Моля? – отдръпна се той

 - Гледаш ги като някой, който може да рисува…

Младежът го гледаше, сякаш го преценяваше него, дали е луд. В това време придружителят му се приближи:

 - Алекс, казах ти да поговориш с някого за картините – засмя се той.

 Той само го изгледа намръщено, сякаш това беше някаква голяма тайна.

- Сте… - прочисти гърлото си – господин Иванов, този господин се е объркал, аз…

- Аха, много гоподиновци станахме, сутринта бях само Стефан – усмихна се непознатият, в него имаше нещо непринудено и освободено, сякаш не му пречеше пред кого и за какво говореше, толкова уверен в себе си, както го беше описала Мери.

 - Ела, с мен в ателието, ако искаш.

 - Върви де – подкани го той – аз имам да направя няколко поръчки на Ханк.

Алекс го последва, очевидно облекчен, че нямаше да води този разговор пред публика.

 - Не разбирам, вие сте ме запомнил? Вие сте разбрал… - тогава се обърна изведнъж – вие сте маестро!

  - И не само, знаех, че рисуваш… - наежи се Франк

Той се замисли и загледан в една от картините вътре каза без да се обръща:

 - Да, наскоро започнах отново, ако не беше Стефан, имам предвид господин Иванов, нямаше да започна никога, от както дон Джовани почина, не бях хващал молив или четка… - обърна и се загледа към четките:

 - Сега мога да огледам на спокойствие, май предния път щяхте да ме изгоните… - обърна се към него – не разбирам какво Ви накара днес да ме заговорите?

 Той погледна надолу:

 - Не бях сигурен – и бързо смени темата – кой е дон Джовани?

 - Моят маестро…

 Ревност прониза сърцето му, той вече си беше имал учител:

 - Как се запозна с този дон Джовани?

   - Работих за него, но по-правилно е да кажа, че  той ме отгледа – очите му се зареяха в пространството отвъд картината, която беше огледал преди малко – когато майка ми дошла от Хавай със съпруга си имала големи надежди, но останала вдовица преди да ме роди, ако не беше той не знам какво сме щели да правим, тя нямала пари да се върне на родния си остров. Дон Джовани имаше толкова книги за всичко, но най-вече за рисуване, той ми показа как, още когато бях на осем. – той въздъхна и пак се запъти към четките взе една и добави – но после й той си отиде, както всички скъпи хора в живота ми. Наследниците му ме изгониха като куче, като даже не ми позволиха да взема повечето си вещи, затова съм ги бил придобил с измама, интересно къде бяха те през цялото време, къде бяха, когато се разболя, къде бяха на смъртния му одър – той стисна здраво четката, после сякаш се сепна и я остави на място, като хвърли на Франк извинителна гримаса – ако не бях срещнал бащата на Стефан… Той е твърд мъж  но справедлив, аз поразбирам от коне и той ме нае… Тук никой е искаше и да ме погледне, тоест всички ме гледаха с презрение, но той е над тези неща, а синът му два пъти…

 - И не само той, утре искам да ми покажеш някои твои неща.

- Имам само скици на имението Иванови и някои пейзажи, които сам си взех от старите ми платна, не вярвам да ви допаднат.

  - А защо не ти позволиха да задържи всички? – попита той, предусещайки отговора.

 - Казаха, че не може да съм ги рисувал аз…

Франк се усмихна удовлетворен:

  -Знаех си…

 

Франк Робъртс имаше всичко, което желаеше, любяща жена, омъжена дъщеря, магазин на първия етаж от триетажната си къща в града, където можеше спокойно да рисува, да излага свои картини, но и да върви търговия с рисувателни материали, а също така си имаше един екзотичен ученик.

 

 


2013-02-06

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)