БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Зима

(гери йо)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл:

Отново валеше сняг. Той гледаше падащите снежинки, докато ставаха все по-големи, поръсваха земята и щяха да я украсят с бяла пелерина. Тук често казваха, че валяло на парцали, той чак парцали не беше виждал и се надяваше да не види. Зимата беше тук отново, снегът, нейният най-верен воин, стоеше и я пазеше. Той мразеше зимата, но снегът не го притесняваше толкова много, по-скоро леко го ненавиждаше, когато валеше не беше толкова студено. А целият този мраз караше на кръвта му да замръзне, от там и душата му.

След него го завлякоха на север, той все беше болен, цялата предна зима. След като се беше  стоплил,  все стоеше до камината, молейки пламъците да топлина, така беше минал целия ноември, сега не стоеше до нея, а  гледаше през прозореца.

Но тук го бяха докарал против волята му, казваше той.  Робите нямат воля отговори му. Но грешеше, много воля се изискваше, за да свикнеш със зимата. Тогава му беше винаги студено, заради треската, я от лошото време, я от побоите. Стоеше до огъня щом свършеше работата си. Но когато тялото му свикна със студа, в сърцето му премръзна и никакъв пламък, ни топлите лъчи на лятото, можеха вече да разтопят.

 - Сторм? – приближи се тя, тази която се опитваше упорито да разтопи сърцето му, но не успяваше, дори тя не беше толкова топла и светла. Вече беше късно.

Ще я познаеш по очите, беше му казал Стария учител. И наистина ако човек се вгледаше в тях по-внимателно щеше да види тяхната бадемова форма, но не това беше най-важното, беше силата в тях, непреклонността и силния дух. Духът на воина. До тогава Сторм не беше виждал воин-жена, но той усещаше силата й, независимо дали беше с вълнена западна рокля като сега и му усмихваше, или е по кимоно и тренираше уменията си. А сега виждаше усмивката й, леко зачервените й бузи от топлината, той чувстваше силата й, тя – поражението му, ето какво не беше наред. Обърна се и отново погледна към прозореца:

 - Кажи, Лия.

 - На метър си от огъня, това е добре – тя се смееше.

 - Вали – осветли я той, което предизвика още една нейна усмивка.

 - Страхувах се, че ще прекараш и тази зима до огъня, впримчен в пламъка.

- Единственото, в което съм впримчен в Голдън.

Лия застана до него и той се обърна и това й даде време да докосне челото му, преди да й е избягал.

 - Нищо ми няма, не съм трескав, само малко ме боли глава.

 - Ще ти мине, трябва да почиваш.

 - Да, но виждаш ли, малко ми е ограничено времето, кога точно да стане, докато Голдън ме бие или някой от враговете му. – вярно, че казваха, врагът на моя враг е мой приятел, но трябваше и да казват врагът на моя господар е мой враг също.

Тя го гледаше сериозно, въпреки неговия опит за шега. Искаше да й обясни, как не бива изобщо да я е грижа за него, даже да й се разкрещи да престане, но веднъж го беше направил, а полза нямаше, тя продължаваше да е на негова страна и да се съобразява с раните му.

 - Идва Коледа. Обичам Коледа.

 - Ти си китайка – рязко го изплю той, сякаш беше някаква странна дефиниция, която обясняваше всичко.

 - Тук не е необходимо да знаят, а ти си християнин, забрави ли, така казва господарят ти! – изсъска му тя, докато се огледаше настрани, сякаш някой шпионин би могъл да се скрие зад завесата. Не можеше да разбере защо все го подкрепяше, а той често я опонираше, не можеше да цени приятелите си, казваше тя, тук нямаше такива клатеше глава той. Лия определено беше на друго мнение.

Той преглътна тежко, беше забравил за Коледа, май трябваше да бъде раждането , щом е към края на годината. Зачуди се какво бе правил на миналата Коледа, нямаше никакъв спомен, нито за нещо подобно на празник. Тогава се сети, че Голдън и Лия бяха заминали за ден-два и оставиха раненото си куче да си ближе раните, трябваше да го остави малко намира и той взе че оживя. Тогава трябва да е  било.

 Тя сякаш четеше мислите му:

 - Когато разбрах как те е оставил, му плиснах една чаша в лицето. Май беше шампанско.

 - О, разкажи ми го пак – подсмихна се той.

Доставяше му някакво естествено задоволство как го е унижила в присъствието на прескъпите им роднини.

 - Чудя се как ли не те е нарекъл китайка – смееше се той, но изражението й доби сериозен вид

 - Май го каза – замисли се Лия

 - Пред роднините ти?

 - Да, но аз му отвърнах нещо от типа дали моите роднини ли иска да пороби.

 - Гордея се с теб, Лия – прегърна  я той, а тя доближи бузата си до неговата.

  -Топъл си. Но не си болен, малко чист въздух ще ти отрази добре.

 - Не – изсъска със зъби, можеше да ненавиждаш този си затвор, но не и да е навън, където го чакаха милиони очи да го видят, толкова им беше интересен.

- Искам да дойде за елхичка!

 - За дърво? Вече ги нацепих.

Тя се изсмя , но срещна сериозното му изражение:

 - Да я украсим, глупчо.

- Ах, да – сети се той – да вървим да отсечем дърво да го погубим за нищо.

 - Сторм, ужасен си. И няма да я сечем ние, хайде, ела, ще е забавно, такъв е хубав градът, а после ще пийнем чаша горещ шоколад.

Той несъзнателно облиза устни, обичаше сладко ужасно много, под всякакъв вид, дори и сладкото лице на Лия пред него.

  Тогава в стаята влетяха две деца:

 - О, виж, Сторм, виж – посочи момичето

 - Да, мила, вали!

Тя бързо премести светлия си поглед към него

 - Имаш ли работа днес?

 - Да, ще търся дървооо…

 - Ти ги нацепи вече… видях те – намуси се.

 - Виждаш ли и тя не харесва историята с елхата

 - Елха! Ура! – извика тя и малкото й братче, което търсеше ръцете му:

  -Ела – вдигна го на скута си и седна.

 - Но щом намерите елхата, може ли да ме научиш да се бия?

Той се протегна и запуши устата й:

 - Ако го споменеш, чичо ти ще ме убие… - замисли се – доста бавно

Лия го погледна неодобрително, но момичето не му обърна внимание.

 - Моля те, ако не днес – утре!

  - О, не, чичо ти…

Може би Голдън щеше да се съгласи, той да започне да обучава малкия му племенник, но не и скъпата му Вайълет. Но тя беше висока, буйна и гъвкава, имаше излъчването на Лия, тя щеше да стане като нея, но Лия стоеше настрани от това, и ето тази малка опасна кукличка му беше на шията, а той се чудеше как да й откаже и да й разбие малкото сърчице. При Лия беше различно, вярно, че беше жена, но късметът я беше пощадил и беше извадил воина в нея. Тя беше единствена внучка на Чен и той я беше въвел в света на традициите на родните си бойни изкуства, така линията нямаше да се прекъсне, едно време дядо му го беше предал на вуйчо му, а после той на него. От страна на Голдън, тя също беше единствено дете, ако баща й си имаше съпруга щеше да бъде поредното копеле, или ако поне имаше поне брат, но тя беше късметлийка, беше сама.

 - Ще я научиш.. – засмя се Ли     

 - Не мога, но ти… тя може да е следващата

 - Все още нямам такова права – каза съвсем сериозно.

Малкият четиригодишен Майкъл размахваше пистолет и викаше:

 - Бум, бум убивам индианци .

 - Оф – изпъшка той и се засмя без нотка на ирония – уцели ме – той се излегна на канапето и затвори очи.

Момченцето го гледаше, погледът му стана сериозен и след това го хвана за раменете:

 -Не, аз само игра! Само игра!

Той отвори очи и го катурна върху себе си:

 - Браво на теб, победи ме.

 - Не исках.. – прегърна го то.

Учудването се изписа на лицето на островитянина, той хвърли погледа на Лия и бесния такъв на малката.

 - Само с него се занимавате – тропна с крак тя.

 - Я, всички сте тук?

 Тогава Сторм несъзнателно се стегна, ако малкият не беше върху него, щеше и да се изправи, но сега само го изгледа хладно, напоследък само това си позволяваше.

 - Искам Сторм да ме научи на нещо, а той се занимава само с  Майкъл! – оплака му се Вайлет.

 - Играем си – озъби й се брат й.

 Голдън само се засмя:

 - Сторм, какво да те правя? Всеки те иска? – той седна го него и прегърна племенника си

  - Играе си да убива индианци като чичо си – обясни Сторм, след като малкия скочи на земята и взе дървения си пистолет.

 - Колкото и да се опитвам да го науча на това, но той не иска  да се подаде.

 - Сега ще ме научиш ли да се бия – приближи се до него момичето, но не достатъчно близо, за да й запуши устата.

 - Те се шегува – засмя се глупаво Сторм.

 - Майка ти се прибира след час, не е зле да говориш с нея… за това – предупреди я чичо й

Тя се намръщи и се гушна по-силно в индианеца, после стана и излезе, последва я и Майкъл, който упорито стреляше по нея, но ядосаната му кака тези куршуми не я ловяха.

 - Може ли да ида с Лия за елха?

 - За да ми превърнеш къщата в цирк? – вдигна вежда към нея.

 - Отлично ме познаваш!  - врътна се тя към вратата – Хайде, Сторм!

 - И все пак го направи, нали? – ядосано я  доближи той и зелените му очи я пернаха – влезе им под кожата, нали?

 - Не разбирам, аз съм Ваш роб?

 - Пленник – поправи го тя, докато се запъти към вратата.

 - Заложник – избълва Голдън

- Думите нямат никакво значение. Все едно и също значат, тук съм против волята си, нали така. Под вашата опека.

 - Това е  съвсем вярно и ти си проби път в дома ми – погледна той отдалечаващата се Лия – стана прекалено важна част.

 - Не беше ли това целта?

Той се изсмя:

 - Мислиш ли че бих позволил на един роб да се грижи за племенниците ми? Щях ли да позволя на един пленник да целува племенницата ми и да й пълни главата с глупости или на един заложник да играе с малкия Майкъл. Децата на сестра ми.

 Сторм замълча за миг и добави:

 - Много добре знаеш, че това е така, защото съм пречупен.

 - Теб никой никога няма да те пречупи… Ти си същият, както в деня, когато те намерих в онзи ад, наречен твой дом, почти умрял в битката. Сега онзи същият воин стой пред мен, онзи същият е влязъл в семейството ми.

 - Онзи е мъртъв отдавна и единствените, които не го знаят за враговете ти, които аз плаша.

 - Сторм, идваш ли? Защо караш една дама да чака?

Той с обърна, излезе в коридора, мрънкайки си под носа, то пък една дама. Обърна се последно към Голдън, караше го да си спомня, правеше го нарочно, беше сигурен. Но такива неща не се забравят. Никога. Голдън помнеше смелостта в очите му, предизвикателството в китките му, готовността на всеки мускул да остане там на бойното поле. Той отне тази чест, тогава се чувстваше като победител, но не и след това, не и сега след две години.

Сторм само поклати отрицателно глава в унисон с  мислите на повелителя си. Казваше му: Не, той умря.   

 -Уби го – каза съвсем тихо той, не искаше Лия да ги чуе – ти го уби много отдавна, взе сянката ми за свой роб, за да ползваш както намериш за добре.

 - Ако беше така нямаше да изричаш тези думи – последва го той.

- Сега ли трябва да ми философствате – ядосано отбеляза Лия, докато се бореше с шала си, напук на двамата джентълмени, никой не се втече да й помогне, те само се гледаха един друг. В очите. Ставаше страшничко за безопасността й, първо щеше да се справи с глупавия шал, онези двамцата бяха лесната част.

 - Нито щеше да ми опонира на всяка дума, нито щеше д а прави каквото си иска. Накрая аз свикнах теб, с тая твоя природа, която няма покой. Чак съжалявам понякога, че говориш английски, защото на всичко имаш готов отговор. Но аз свикнах с нрава ти с онзи див дух, на когото позволяваш да те превзема… защо си мислиш, че свалих веригите ти? Защото от тях нямаше никакъв смисъл , само нараняваше ръцете си нарочно.

 - Е, точно сега ли? – извъртя очи тя.

 Сторм се изви, за да й помогне и подхвърли:

 - Имаш ме Голдън, стига си пил преди вечеря – когато се караха той несъзнателно минаваше на „ти”

 - Хайде, идваш с мен – хвана го тя за ръката и го отведе.

Голдън ги гледаше със смес от съжаление и усмивка в погледа.

 - Кой знае какво ще иска от мен щом ми се помазва така.

 - Просто го е  хванало коледно настроение. Мисля, че каза истината, като те гледа така с децата, ти си си същият.

  - Аз съм сянка – тръсна глава той – никой воин не се дава без битка и не става пленник, дори ти да твърдиш, че не скланям глава, че съм говорил това-онова, това са само подробности. Истината е че воинът умира в битка, макар затова да има два начина – да умре посочен от врага или да е победен, но и при двата душата му си е отишла.

  - Да вървим – отвори портата тя, той я  последва макар и с неохота, напускаше къщата в града на Голдън с облечен неговия кожух, общо взето всичките му дрехи му бяха дадени от него.  Но въпреки това, знаейки какво го очаква навън се намръщи, макар тя да държеше ръката му, само с нея Голдън би го пуснал без да каже и дума.

Сторм забави крачка:

 - Какво ще кажат предците ти ако те видят да кичиш коледни дръвчета?

 - Не забравяй, че има и предци, който са си украсявали в Европа – сръга го с лакът тя – а с китайските ми предци ще посрещна лунната нова година след месец и ще е много забавно, ще има фойерверки и посрещаме годината на змията, трябва да изпратим дракона.

  - Как ги съчетаваш тези неща?

 - Знаеш ли, казват, че годината на дракона е важна, случват се хубави неща и познанства – усмихна му се тя, а после се върна на въпроса му:

  - Може би сърцето ми е по-голямо, затова побира всичко. А сега ще направиш ли нещо за мен?

 - За теб, всичко!

 - Усмихни се!

Качулката й беше паднала и той се усмихна на бадемовите й очи. После леко й я  сложи обратно продължиха към града. Той се замисли, че както бяха под ръка, приличаха на някоя двойка, излезли да напазаруват за празника и щастливи, най-вече, защото са заедно.

 - Ще вали – огледа се той – пусна я за миг и взе една топка сняг, като я хвърли по нея, Лия се усети късно и посрещна топката с юмрук, това накара устните на Сторм да застинат в още една усмивка – не се бях сетил за това!

Тя се огледа нервно, добре че още не бяха на главната улица:

 - Съжалявам, рефлекс… да вървим – отново го хвана под ръка.

Той сложи другата си ръка върху китката й:

 - Да ни ме гледат колкото си щат, те искат да ме имат, но ме имаш ти.

 - Не мисля, че точно това гледат – качулката й му попречи да види червенината по бузите й.

  - Колко сте галантен, сър. За твоята усмивка давам всичко, затова ми позволи да те почерпя, за това, че дойде с мен. Тук има едно място с много сладки.

Той пак се засмя, този път в гласа му се усещаше бодливата ирония.

Опита се да се дръпне, но тя го завлече. Огледаше ли се, не срещна нито един поглед към себе си, остана доволен, че хората не му обръщаха никакво внимание. Най-накрая беше станал никой, беше станал невидим, никой не се интересуваше кои са те и накъде отиват, всички гледаха собствените си стъпки и задачи.  Днес всички купуваха и продаваха, бързаха или забавяха крачка в хаоса. Голяма суматоха беше, но за пръв път, той се почувства умиротворен. Той влезе подир нея в сладкарницата и се наслаждаваше на шоколадовия десерт, имаше други двойки около тях, а някои купуваха за вкъщи:

- Мисля, че аз би трябвало да черпя дамата си, ако разполагах с пари – наистина той не се беше докосвал и до пени, след като беше довлечен в града за зимата.

 - Наистина трябваше, ако имаше дама – смееше се тя.  

 - Е, поне е по-различно от миналата година.

Спомените отново го връхлетяха как треската го мъчи на дюшека насред празната и студена стая, може би тогава беше намразил студа още повече, тогава се скова и сърцето му в ледена прегръдка, макар да я гледаше в очите и да се усмихваше, ледът леко се пропукваше, но си оставаше там.

 Изведнъж утре и вчера изчезнаха, той искаше да спре времето в този един момент, докато тя му обясняваше нещо и го водеше през главната улица и се канеше какво ще купи. Замаян от цялата тълпа, той я следваше, Лия избра красива купа за семейство Голдън, дървено влакче за Майкъл, поне сега нямаше да убива индианци и кукла за малката:

- Не мисля, че ще й хареса.

- Защо? Тя обича кукли.

- Друго се плаша, че обича…

 - Е, в магазина нямаше нунджако… - засмя се Лия

Продължиха за елха към гористите местности извън главната улица. Лицето му пареше, но щом отново заваля снежинките го галеха със студена милувка. Може би ако не беше трескав или замаян от цялата врява, нямаше и да си го помисли. Нямаше да застене пред Лия в пустошта и нямаше да я вземе в обятията си. Нямаше да я целуне. Тя остана учудена, но се подаде да целувката му. После допря чело до нейното и й прошепна

 - Толкова исках да те целуна… не биваше – не смееше да отвори очите си, за да не види разочарованието в нейните.

 - Знам, но никой няма да разбере, никой не ни е видял, няма да се повтори – и направи точно обратното, стопли с целувка студените му устни.

 - Ако бях с ума си нямаше да го направя – не я пускаше той.

 - Мисля, че е точно обратното, ти си същият, непримирим и в любовта.

 - Лия…

 -Ай Лин – поправи го тя – кажи ми, Бурен вятър, отведи ме във вихъра.

Той отново я целуна, там някъде в снега две сърца продължиха е един ритъм в навечерието на Коледа. А по снега капеше разтопения мраз от едното.

 

  

 


2012-12-28

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)