БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Да. И аз. Прегръдки.

Иван Вакрилов (едномногомалкоживотно)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл:

Малката масичка на верандата е прекатурена и наоколо се търкалят стъкла от счупени чаши, фасове и смачкано на топка парче хартия. Край стъклата има малки локвички от това, което е било в чашите. Няколко мухи са накацали около тях и замислено потриват предните си крачка. Мирише на прегрята бризентова тента, водорасли и нещо сладникаво.

Емил отваря очи и веднага ги затваря отново, заслепен от слънцето, увиснало точно между морето и ръба на тентата. Вдига ръка и се опитва да извие глава така, че да погледне часовника без да ослепее. Само осем без десет е, а от сега е горещо. Прави несръчен опит да стане, хамакът се разлюлява и го изсипва на цимента. В първия миг болката е ужасна, но постепенно затихва и Емил се чуди дали да не си доспи тук – свит на кълбо сред фасовете и стъклата. Глупости, я се стегни, казва си и с пъшкане се изправя на крака. В дланта му се е забило парченце стъкло и той с треперещи пръсти го измъква. Тънка вадичка кръв пълни шепата му и той я облизва. Отива до масата, като внимава да не стъпва по стъклата, изправя я  и взима отворена полупразна бутилка от водка, оставена до парапета на верандата. Избърсва ръката си о панталоните и понечва да залее раната, но вместо това вдига бутилката и изпива останалото на дъното питие. Май някъде в къщата има аптечка с йод и лепенки, защо да хаби водката. А има нужда от тази глътка – туптенето в слепоочията му напомня, че снощи е прекалил с Кървавата Мери. И с още някои неща. Ще потърси аптечката и ще събуди Ана – биха могли да хванат автобуса за града и да напазаруват.

Всички щори са спуснати и в къщата е полутъмно и хладно. Емил отива в кухнята, пуска студената вода и подлага ръка под струята, докато се чуди къде са проклетите лепенки. Със свободната си ръка отваря шкафовете един по един, като нарочно ги блъска силно – Анка-поспаланка трябва да става вече, на какво прилича това. Накрая намира кутийката, изважда една лепенка и я слага върху кървящото кладенче в дланта си. В същото чекмедже има аспирин и той изпива два с много вода, част от която се стича по гърдите му и го кара да потрепери.

- Цял покрит с куршуми и пронизан от прах – мърмори Емил и се запътва към спалнята.

Внимателно отваря вратата, приближава тихо леглото, навежда се и прошепва:

- Хей, Аничка-баничка, отвори очички!

Нещо не е наред. Изправя се и рязко вдига щорите. Слънцето осветява празното легло и той стои зяпнал няколко мига, вгледан в омачканата възглавница, до която лежи разтворена книга. След това му хрумва, че тя сигурно е в банята и решава, докато я чака, да направи кафе. Отново в кухнята, проклинайки тихичко все още кървящата рана, Емил се залавя с кафето. И едва когато кафеварката с гъргорене и съскане съобщава, че е готово, той осъзнава, че откъм банята не се чува никакъв шум. Изнася кафеварката, две чашки и пакет бисквити на верандата и отива да провери какво става в банята.

Вратата е отворена, плочките са още влажни а на крана под душа виси голяма жълта хавлия. Значи, сравнително скоро се е къпала и сега е...къде ли е, всъщност? На брега? Ами да, там трябва да е, къде другаде. Минава пътьом през кухнята, взима метлата и небрежно замита боклуците в единия край на верандата. Слиза по трите стъпала до плажа и се оглежда, заслонил очи с ръка. Плажът е пуст, само няколко чайки се боричкат за нещо, изхвърлено на брега. Връща се в къщата и обикаля отново стаите, викайки името ѝ. Никой.

- Добре де – мърмори си, докато излиза отново навън и сяда до масата – все някъде си, нали?

Налива си кафе, после отива до кухнята за захарницата и слага две препълнени лъжички захар – така ще е хем ободряващо, хем нещо като закуска. Подлага лице на лекия ветрец и затваря очи. Аспирините са започнали да действат и сега вече може да си спомни предишната вечер. Уж започна добре, а после...

После какво – както всеки път. Срещат се рядко, за по ден-два – всеки живее в своя си свят, отдалечен от света на другия на няколкостотин километра, изпълнен с работа, близки и приятели. Все неща, които не споделят, за които само си разказват в скайпа – неясни, чужди и малко плашещи. Изразяват съчувствие за болести и неуспехи на този или онзи от кръга на другия, заместват истинската радост с разни идиотски емотикони. И двамата са разведени, но дори бившите им съпрузи получават повече внимание отколкото те самите могат да отделят за себе си. Блъскат по клавишите на лаптопа:

„Добре ли си? Има ли вече някой до теб?“

„Да, всичко е наред, карам някак си. Няма никого. За какво ми е?“

„Нали знаеш, ще ми се да не си сама“

„И аз искам да намериш някого. Жив човек, а не емотикон“

„С теб съм, да знаеш. Каквото и да е“

„Да. И аз. Прегръдки“

Емил приема самотата болезнено и въпреки това не му се ще да опитва наново. Смята, че няма какво да даде на една жена – поне не това, от което тя има нужда. Която и да е. Ана неистово се бои да остане сама, залита, опитва – отново и отново в търсене на малко топлинка, сигурност и закрила. И въпреки всичко почти всяка вечер буквите се строяват на мониторите – малки, черни мравки, помъкнали парчета болка, страх и надежда. После идва вечерта, когато единият написва:

„Хей! Май ще пътувам из вашия край другия месец!“

„О! Казвай – кога?!“

„ Не зная още, началството се мотае нещо. Ще се видим ли?“

„Е...какъв въпрос! Чакам те!“

Понякога Ана е резервирана, дори студена и Емил знае защо е така. Истинските хора, от плът и кръв а не от кабели и клавиши, са тези, от които тя има нужда. Разговорите стават по-редки, репликите лаконични и дори глупавите емотикони се променят. Това е знак и той чака. В такива дни пие повече и спи малко, вгледан в монитора. Тъжно му е и се ядосва на себе си за това. Не бива да му е криво, трябва да се радва, нали все това твърди – че едва ли не, би ѝ кумувал на сватбата. Радва се, разбира се. С една доста странна радост, като оксиморон.

А след поредното разочарование те са отново заедно. И отново им се струва, че това което имат, тази невъзможна близост, им е достатъчна. Споделят се мечти – диви и смешни, като се има предвид възрастта им, кроят се планове за пътешествия, на които никога няма да тръгнат. Възторг и угризения. Протягаш ръка за да докоснеш някого, а знаеш, че не бива – никой не вярва, че само една любов е достатъчна, за да запълни живота на двама души. Знаят го. Знаят го и въпреки това продължават да се заблуждават – с ясното съзнание, че един ден това ще свърши. Нека е така. Но не още, не сега. Може би следващия път, когато се срещнат, ще е последен, а може...

Емил тръсва глава и се оглежда. Погледът му попада на купчинката боклуци, които преди малко е смел в ъгъла. Сред тях е този смачкан лист хартия, на който одеве не обърна внимание. Става, навежда се и го взима. Почеркът е на Ана:

„Трябва да тръгвам. Знаеш как е. Продължавам да те обичам – по някакъв странен начин. Пази се. Прегръдки.“

Вятърът е утихнал, въздухът е неподвижен и тежък. Морето е гладко и само от време на време сякаш си поема дъх – водата леко се повдига и спада. Плажът е пуст, дори чайките са отлетели.


2011-11-14