БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Спасение

(гери йо)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл:

Той бягаше. Не знаеше на къде. Просто бягаше. Страшно объркан. Сам беше, а човек е социално животно и като такова той беше страшно объркан. Все натам и все насам. Вече не можеше да бяга, краката го заболяха, дъхът му секна. Той се огледа, борейки се за глътка въздух.

Нямаше никой наоколо. Никъде. Нищо. Добре де, поне наоколо. В далечината се виждаше изоставена постройка, която вече спокойно можеше да нарече изоставена, защото всички бяха такива. Това си беше обикновена гледка след края, след деня на страшния съд, след новия апокалипсис, както и да го нарече това означаваш едно – този ден беше предвестник на края, прекосил целия свят и убил милиони. Стивън дори не знаеше къде и кога, никой не му беше казал коя е била първата жертва, но едно знаеше – нямаше да разбере коя ще бъде последната. Той не знаеше дали е последният, би трябвало д а е един от последните, но и той щеше да  свърши така – заразен и превърнат в чудовище, като другите. Беше ги видял и сега знаеше, че има по-страшно от смъртта, като да се превърнеш в нещо друго, нещо неземно. Или земно? Не спираше да си представя какво е – как няма да може да се контролира и ще убие хората, които обича. Но все пак ще загинат от твоята ръка, макар преобразена от вирус, незнайна бактерия или подарък отвъд предела на космоса. Но от твоята! А виждаше ли какво вършиш? Това ли е най-лошото? Би трябвало да е.

Той беше сам и най-лошото не го плашеше, нямаше да убие хората, които някого беше обичал, друг беше свършил вече това. Погледна ножа в ботуша си, предназначен за него. За да не се превърне в чудовище. Другото му оръжие беше дано старо нунджако, спомен от една зала за тренировки преди хората да започват да изчезват като вид. Огнестрелните оръжие бяха позволени само за военните, а те отдавна бяха изчезнали в битката с другите хора. И все пак хора.

Щом пулсът му се успокои, Стив усети, че не е сам. Огледа постройката, но шумът идваше от близката рекичка, на която имаше вече рушащ се мост и не повече от няколко крачки едно малко момиченце се опиташе да запази равновесие и си пееше нещо.

 - Ела тук! Ела ти казвам – викаше една жена, седнала наоколо.

 - Няма! Зайченцето бяло...

 - Ще паднеш!

 - Няма – изпя го тя с мелодия, момичето имаше нужда от игра.

 - Може да дойдат лошите хора!

Тя за миг спря и да се огледа:

 - Не! Там има само един от нас! Здравей! – провикна се то и продължи – цял ден си играло...

Жената погледна към него леко обезпокоена, но щом видя, че е сам, тъмите й очи се успокоиха, изглеждаше млада майка. И тези очи – в тях имаше толкова много надежда – от къде ли я беше събрала? Може би той се беше объркал. Косата й беше тъмна и небрежно прибрана отзад, с блестящи бузи и прави черти, леко закръглена с широка кафява рокля и бял шал, които се беше смъкнал до раменете й. До краката й беше оставена износена раница. Момиченцето не беше наследило нейният цвят коса – неговата беше руса и къдрава, непокорна под чипото носле, но чертите й не се различаваха от тези на майка й, извивка на устните им бяха същите. Очите й бяха почти тъмни и изпиваха всичко наоколо и странно живи.

 Стивън се приближи:

 - Добре ли сте?

 - Повече от добре! – смигна му младата жена.

 - На къде сте тръгнали?

 - Далече от дома, там не е безопасно.

 - Сама с детето?

 - Да – потвърди тя и се обърна към момичето – Хайде, Селена , ела. А ти сам ли си?

 - Да, избягах от родния си град, вече никой няма да може да стъпи там.

- Жалко – тя извади една карта и задраска областта, до картата имаше детска книжка с картинки и доста дебел учебник по история – Да, уча я на история – отговори на неизречения въпрос тя – да знае миналото си. Учех история, когато епидемията дойде в града ни, годината след сватбата ми. Запазих само този учебник, преподаваше ми авторът.

 - На какво я научи първо?

 - За епидемията, разбира се... но сега учим за Римската империя.

 - На колко години си? – попита той момичето, което се приближи към тях

 - На осем – каза гордо тя – Селена е богиня на луната, съответства на Луна в римската митология! Мама ме учи на много неща, само че някой са... скучни.... искаш ли да си играем?

 - Селена!

 - Спокойно, мамо, той няма да ме прати в болница – тя го хвана за ръката, ужас се изписа на лицето на майка й, после тя обърна глава и се опита да се усмихне.

Стивън се отдръпна инстинктивно, дали момиченцето не беше вече болно или майката? Но тя извади малка топка от своята раница и му я хвърли. Очите й заискряха от радост. Той отдавна не беше виждал такова лице. Знаеше че може би е опасно, но остана с тях. Разумът му казваше, че щом са сами може и да не са това, което изглеждат, но каква беше тази радост и спокойствие. Как можеха да не са заразени, как можеха да не се боят, че той не е. Или това беше спокойствието преди смъртта.

Слънцето залязваше.

 - Ще остана тук тази нощ, а ти?

 - По-добре е да останем заедно. Аз съм Стивън – подаде й ръка той, тя се поколеба но добави:

 - Аз съм Елена – изправи се леко, той беше си помислил, че просто е напълняла след раждането, но сега видя, че тя отново е бременна. С второ дете! И без съпруг или хора, които да я защитават беше обречена.

 - Какво е това? – посочи нунджакото на кръста му Селена.

 - Моето оръжие – той го взе в ръце и направи няколко удара във въздуха.

 - Това има ли го в учебника?

 - Не – засмя се тя – имаме си войн тук.

 - Не можах да намеря друго.

 - Призори ще продължим, мила. Сега да намерим къде да спинкаме.

 - Ще ви помагам, тук има една постройка

 -Била е конюшня, ние си мислим да ползваме къщата – каза много по-убедително тя. Той се огледа – беше права.

В далечината се виждаше друго. Тя знаеше как да пътува. Той не познаваше правилата на играта, тайно в сърцето си се беше надявал, че няма да стигне до тук. Че ще се намери лек, но за един ден всичко се промени. За нея не е било за ден и не е било скоро. Тя пътуваше с малко багаж, защото по пътя имаше изоставени къщи – места с легла и уреди, дори понякога магазини не разграбени до край. А тази беше голяма къща. Тя си хареса стая и започна да тупа завивките..

 - Ами ако заразата върлува? – чудеше се той.

 - Няма зараза, само прах.  – не му обърна внимание тя – ох – спря за миг и се изправи.

 - Откъде знаеш? – втече се да й помага Стивън – може да зарази теб или Селена.

 - Глупчо! Тази зараза ходи само по хората и то само по някои.

 - Някои само? Както например целия свят?

 - Някой хора просто умират. – вдигна съвсем спокойно рамене тя.

 - И това изобщо не ги прави жертви?

 - Тях – да, но ти питаш за заразата, те вече не са заразни, сякаш са отнесли и нея в смъртта. Противно на всички правила.

 - Отнесли? Победили са я в смъртта? Възможно ли е?

 - Така предполагат, все пак точа е нова епидемия, крие в себе си толкова неизвестни. Знаем със сигурност само едно.

 - И какво е то? – спря и я погледна изпитателно той

 - Че не е в праха в одеялото – засмя се Елена.

 

Те заспаха след час, но не и Стивън, той все не можеше да спи. Не и като тях, обикаляше къщата опита се да хване някои телевизионен канал, единствения, които включваха за новини с епидемията, но не успя и намери някакви стари ДВД-та, от времето, когато киното беше процъфтяваща индустрия. Всеки знаеше, че преди повече от 100 години  в една лаборатория е създадено нещо, което никой не е могъл да контролира, епидемия с неизяснен произход и всеки знае, че от тогава нищо не се знае. Бавно, но сигурно тя обикаля земята. Континент по континент. Сега всичко отмира. Толкова му се искаше да  е бил роден тогава и да има нормален живот, да не се зарази. А може бие  бил, в предишния си живот. И не го е оценявал. И как би могъл? А сега...

Тъкмо склопи очи и се чу оглушителен писък. Селена? Дали беше болна и сега я болеше? Затова ли бягаха сами? Той не искаше да пита очевидното. Елена щеше да каже, че другарите им вече са мъртви, щеше да се оправдае. Тогава осъзна, че момичето крещеше с всички сила:

 - Тук са! Идват! Тук са!

 - Спокойно! – чуваше се и гласа на майка й.

Той се втурна да залости вратата – успя едната да залости, но твърде късно се сети, че има и друга, както и прозорци на първия етаж. Трябваше да ги залости с маса или стол, а да не разчита на простите ключалки, а той гледаше филм... Стивън вдигна един стол и го заби в  главата на единия нападател, а зад него идваха други като глутница. Човекът е социално живото. С кървави очи и безлични погледи съществата – хора приближаваха. Той падна. За малко да го ухапят. Стивън извади ножа, но се чуха изстрели. Елена стоеше до него с решително лице и насочен пистолет към тях. Но как се беше сдобила с огнестрелно оръжие? И патрони? В тъмнината се виждаха няколко сенки, тя се облегна на вратата и погали корема си леко, детето нямаше да се появи скоро, или изобщо нямаше да се появи. Стивън се беше изправил точно зад нея и видя, че те отстъпиха, но нали не можеха да разсъждават? Как можеха да се уплашат от ръката с пистолета? Не вярваше да ги е уплашила другата ръка поставена на корема й. Чу се писък отново.

 - О, не! Селена! – тя бавно започна да изкачва стълбите, Стивън стигна пръв на вратата. Там имаше двама не смееха да пристъпят той. Сякаш някой беше ги закрепил за прага, той удари с нунджакото си и ритна другия по стълбите. На средата на стаята лежеше трети, пред него беше ридаещата Селена, но той беше мъртъв. Но как? По ръката й имаше кръв. Беше ухапана. Часовете й бяха преброени. Сълзи напираха в очите му. Тя беше само малко момиченце. Защо?

 - Миличка! Селена! Само един ли те ухапа. Дай да видя.

Тя не беше полудяла от мъка, питаше сякаш Селена я е ужилила оса.

 - Да, мамо.

 - Боли ли? Дай да видя и ще я превържа. – притисна раната тя и след минута взе медицински комплект от чантата си. – Казах ти, че ще стане така.

 - Да, ама.. страх ме...

 - Не бива! Предупредих те!

 - Боли... – извика момичето, докато майка й промиваше раната със спирт или нещо такова. Стивън не гледаше. Той беше се вцепенил на входа на стаята.

 - Стой мирна! – превърза я бързо тя – раната изглеждаше страшно малка под превръзката. След точа детето се отпусна в прегръдките на майка си и тя му запя тихичко, след миг Селена спеше и дишаше равномерно.

 - Не бива да стоим тук! Има много кръв от това – най-накрая проговори той.

 - Махни го – махан с ръка Елена и каза тихо – вече е безобиден.

 - Защото е мъртъв?

 - Защото е обезвреден. Проклети същества, повечето имат достатъчно акъл да бягат от нея, а този? Да я ухапе! Само капка кръв го е убила.

Тогава се замисли за това, Елена бръщолевеше глупости, но как беше успяла малката да убие това същество. Той пак не помръдваше.

 - До утре ще й мине – тя го гледаше  с един ужасно трезвен поглед, който не съответстваше на мисълта, че мъката я е обзела до лудост.

 - Говориш така сякаш е  била заразена и преди – чудеше се как да реагира той, по-лесно ще е ако Елена плачеше и крещеше.

 - Няколко пъти – сведе поглед жената към спящото дете, после го вдигна към него, гледаше го както гледаше преди малко враговете им – това е следващата стъпка, Стивън. Това дете. Тя не може да се зарази, кръвта й ги убива. Както и сина ми, само това, че го нося ме пази от тях.

 - Но това е...

 - Еволюция.

 - Еволюция? – повтори безпомощно той, тя беше полудяла, тиха лудост, породена от безпомощност.

Елена се изправи и го погледна заплашително, едната й ръка беше на пистолета сложен в колан под кръста:

 - Сега знаеш нашата тайна!

Стивън не се сети кога е отстъпил крачка назад.

 - Тайна?

 - Тя не може да се зарази, разбрахме го първия път, когато ни нападнаха, беше много мъничка. Но след това...те ми я взеха... властите или каквото беше останало от тях да я изследват. Заразяваха я нарочно. Ние с мъжа ми я измъкнахме. Та тя беше само дете! Те също бяха зверове без заразата в тях и ако вече ги е докопал ще са били едни от най-кръвожадните! – продължи злъчно тя – Аз я скрих от тях. И от теб ще я скрия! Няма да ни издадеш!

 - Не те е страх от чудовищата – каза на глас мислите си изуменият Стивън.

 - Не от тях ме е страх, ние сме в безопасност, само капка кръв го е убила, нейната кръв! Страх ме е да не ни хванат оцелелите. Начинът не е да я убият в лаборатория, за да разберат как го прави!

 - Те няма да я получат – стисна юмрук Стивън, не знайно как той беше под тяхното въздействие, вярваше им, защото искаше да им повярва, защото не искаше да е безсилен.

На другия ден те вече не бягаха. На Селена й нямаше нищо. Стивън вече имаше цел. Целта да спази човешкия род, защото човек е социално животно и все пак животно. Докато едно малко дете отказа да се предаде.

 - Все някъде трябва да има други като нас – твърдеше тя – всяко забавяне на епидемията е дало възможност на такива като Селена да еволюират. Най-бързата еволюция в познатата ни история!

 - Дано да има! – казваше Стивън, той все още се страхуваше да се зарази, но се надяваше, че ако стане това, ще е от тези, който отнасят заразата в смъртта си, а не от тези, който убиват близките си и всеки път щом Селена му се усмихнеше той знаеше, че никога не би я наранил, независимо какво ще му причинят. Селена беше избраната, а тя беше избрала него, хващайки го за ръка по пътя и той започваше да вярва, че макар всичките си страхове и грехове, все пак не е чудовище.

 


2011-08-08

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)