БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Диана Стоянова Атанасова (d_avgust)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл:

Я Б Ъ Л К И

 

 

Лилия излезе от университета и припряно прекоси главната улица. След нея притича висок, кестеняв младеж с черно кожено яке.

            – Може ли да ви правя компания? - смути мислите й той.

            – Няма смисъл, ще си загубите времето.

            – Че аз имам достатъчно, мога да си позволя разточителство.

            Лилия сви неопределено рамене. Откъде й се натресе този нахал!

            – Закъде бързате? – запита нахалът.

            – За ябълки.

            – За ябълки? По това време трудно ще намерите. Май доста ще търсите.

            – Това се каня да правя.

            – Тогава да го правим заедно. В университета ли учите?

            – Ако не, ще ме оставите ли на мира?

            – Съвсем не, просто защото излязохте от там си помислих, че вероятно сте студентка.

            – Вероятно.

            – Каква зодия сте? Овен? Не? Тогава лъв.

            – Да речем.

            – Идеално. Идеално се съчетаваме. Знаете ли коя зодия може да укроти лъва? Не знаете? Ще Ви подскажа – зодията на Кутузов. Не е случайно, че точно той е спрял Наполеон. Кутузов е бил Дева, аз също.

            Момчето говореше в унес, запленено от сумрачния зелен отенък на косите и погледа на момичето, в който зеленото с нищо не накърняваше мекотата му.

– Софиянка ли сте или от провинцията?

– За вас хората от провинцията второ качество ли са?

– Значи сте от провинцията.

– Е, сега може би ще се откажете да ми досаждате.

– Грешите. Това нищо не променя.

Жалко.

            – За вас жалко, за мен удоволствие. Надявам се да ми кажете все пак защо са ви тия ябълки точно сега. Диета сигурно?

– Сигурно.

– Добре си разговаряме, не мога да се оплача.

– Щом казвате.

Беше съвсем се стъмнило, когато се появи светлината на отворен магазин със заветните ябълки.

– Сега сигурно ще се върнете до университета за автобус - вметна момчето на излизане от магазина.

– Много сте проницателен - иронично го погледна тя.

– Какви Ви са плановете за вечерта? Да се приберете и да си ядете ябълките предполагам.

– Правилно предполагате. И така да е, това с нищо не засяга вашите планове.

– Напротив, засяга ги. Ще ходя на парти и би било проява на лош вкус ако го направя сам.

– А, значи така - партньорка за парти, затова тръгнахте след мен. Съжалявам, че ще ви разочаровам, но аз ви предупредих.

Младежът внезапно спря и улови ръцете й.

– Ще играя с открити карти - каза той, гледайки я в очите. - Наистина тръгнах след теб за да те навия за тая вечер, обаче сега намеренията ми са сериозни. Виждаш ли това  БМВ - посочи мъжът най-близката паркирана кола.

– Да, само че не разбирам връзката между него и сериозните Ви намерения. - Лилия опита да освободи ръцете си, но безуспешно.

– Сега ще ти обясня. Качваме се и отиваме на купона. Не се притеснявай, това е моята кола!

– Не се притеснявам, но не виждам нищо сериозно в това. - Лилия вече с тревога гледа тъмната уличка.

– Страх ли те е ?

– Не, само че не ходя на купон с непознати - принципно положение.

– Страх те е, затова преди да се качим в колата, ще направим нещо за твое успокоение. Ще пратим съобщение на хазяите ти с номера на колата ми, на квартира си предполагам, та изпращаме едно съобщение, с което да ги уведомим, че си се омъжила и да дадем освен номера на колата, и другите ми координати.

– Това предложение ли е?

– Да, както чу.

– Значи любов от пръв поглед, така ли да го разбирам?

– Ромео и Жулиета са класически образец, ако нямаш нищо против.

– Против Ромео и Жулиета нямам нищо.

– В теб има нещо истинско, силно ...

– Имаш предвид външността?

            Не само. Макар, че този определено зелен в някои моменти, а в други изглеждащ кестеняв поглед и тази коса с естествен цвят, която ухае на бор, не е парфюм нали?

– Не е.

Мъжът я пуска и пъхва ръцете си под естествената кожа на палтото, плъзгайки ги по талията й.

            – И фигурата ти е съвършена както предполагах, колкото и да я криеш зад тази груба кожа. Рядко се срещат момичета като теб, а аз изобщо не съм срещал.

Тези думи й прозвучаха познато. Беше й го казал друг мъж и то неотдавна. Лятото - на практиката. Там танцува, а после се и разхожда с едно синеоко, симпатично, скептично настроено към женската половина момче. То бе приятно изненадано, че Лили не пуши и не пие. Силно впечатлено от това, пък и от самата нея, едва не изпусна автобуса с който трябваше да се прибере курсът му. Бягайки към колата, която чакаше само него, бъдещият летец се обърна към нея уплашено:

            – Ами ако не се видим повече?

Нямаше време да й каже нищо друго и наистина не се видяха повече. На другия ден той беше наказан за закъснението, а тя се прибра в София.

Ти си невероятна – върна я към реалността мъжкият глас. – Трябва да съм глупак за да те изпусна.

– В такъв случай аз трябва да играя ролята на глупачка, така ли ? Много мило.

– Глупачка? Имам самостоятелен апартамент в центъра на София и прилична кола, смятам, че като начало е добре. Дай ми възможност да ти покажа какъв съм и какво мога!

– Не мога. Вече съм дала тази възможност на друг.

– Омъжена ли си?

– Сгодена.

– Щом нямаш брак значи няма проблем.

Да, наистина може да си реши проблемите. Колко беше молила Ваньо да останат в столицата след като завършат. А той - да бе, ще си късаме нервите по разни чужди квартири, няма да си идем в нашия град дето всичко ни е уредено, какво като е малък! И сега - апартамент в центъра...

            Момчето отново я държеше за ръцете и по всичко личеше, че няма намерение да я пусне. Явно е от онези разглезени мамини синчета, на които никой нищо не е отказвал. Май не й оставаше друго, освен да избяга. Направи го в момента, когато младият мъж се наведе да вземе сака, който бе оставил на земята. Един миг само, но достатъчен за да хукне и стигне до главната улица. Оттам оставаше само да я пресече и се отзове на спирката, която й трябва. Това и направи, без да губи време да се обръща. Едва когато се качи в автобуса, видя досадника да се суети от другата страна на улицата. Нямаше никакъв шанс разбира се.

            Автобусът засилваше скоростта си, подминавайки университета и устремявайки се към Орловия мост. Лилия се загледа в силуетите на познатите сгради, които друг път не забелязваше. Може би защото малко й оставаше да ги вижда, след два месеца завършваха с Ваньо и трябваше да си тръгнат от София. Завладя е някакво тягостно чувство, което бързо стопи радостта й от бягството. Без малко да забрави и злощастните ябълки на седалката в автобуса...


2010-12-01