БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА


Търся издател! Еднокраки ангели - Добрейшо

Административен акаунт (Администрация)

Раздел: Конкурси  Цикъл:

 

СБОРНИК РАЗКАЗИ


Озаглавил съм го „Еднокраки ангели".  Защото във всеки от персонажите има нещо ангелско, макар че на първо виждане е трудно да се забележи. В други времена, в друга обстановка, щеше да им личи повече.  

Не е ясно дали са за оплакване или за завист. И точно това им е хубавото.

Още по-хубавото е, че читателите ще имат възможност да се съпоставят на воля с тези уж измислени, но всъщност напълно реални герои. А най-хубавото е, че всички са взети от последните 20-тина години и по думите и действията им човек може да си донамести картинката на „българския преход" и участниците в него.

Възможно е някой да се ядоса. Друг може да си внуши, че става дума за него и да побеснее (в България по някакви причини хората са болезнено мнителни). Ако това се случи, значи сборникът е станал.

По-долу предлагам откъси от пет различни разказа, с пожелание за красиво оформена книга и читателско търсене.

Добрейшо

 ...


 1.

 ... Като гръмнах за първи път изпитах облекчение. Отмъстих на един мръсник и всичко си дойде на мястото. Не ходех, направо хвърчах по улиците.

Когато гръмнах за втори път, още-повече ми хареса. Невероятно! - на мен, дето не бях посягал на муха. Нито на жена. Моята, лека й пръст, веднъж не я цапардосах. Не че не е имало причина, но просто съм си такъв. Милостив, разбираш ли. И изведнъж каква стана!

Пищовът ми даде власт. „Смит енд Уесън" с алуминиев заглушител - само чуваш едно „цък" и толкоз.

Вече не бях никой. Бройка някаква, електорат някакъв. Вече бях някой. От мен зависеше кой да живее,  кой да мре в тая държава. Влизах в моловете, заставах на най-скъпите щандове, оглеждах хората наоколо и си казвах: пазарувайте, мамка ви, щото утре може да ви няма.

Спрях да се ядосвам. Сега притежавах всеки. Най-сладкото беше, че никой не подозираше каква беля съм.

Веднъж ме засякоха отдясно. Голяма черна джипка. Добре бе, пич, викам, жив и здрав да си. Проследих го и го издупчих. От капачките надолу - цял пълнител му пуснах. После се прибрах и го нарисувах като ангел. Направих го с един крак и му сложих черни крила. Виждал ли си ангел с черни крила? Всички сме ангели с черни крила, но това е друг мохабет.

Придобих глад за гърмене. Мине едно денонощие, две, и вече ме засърбяват ръцете. Ставам посред нощ, вземам книга, уж да се разсея, ама не става. Акълът ми все там, в пищова.

Четях Библията, дано ми мине меракът за трепане. Ама не.

За мен светът се раздели на две: човеци, заслужаващи куршум незабавно и други, търпящи отлагане.

След няколко месеца половината град ходеше гипсиран и куцаше. Голям майтап. Но пък улиците станаха спокойни. Вървеше се леко. Дишаше се леко. Колите започнаха да спират на пешеходните пътеки. Хората започнаха да си дават път. Да видиш ти вежливост, да видиш възпитание. ...


2.

... - Срамота! Как не ви е срам! Върнете ми бастуна веднага, безсрамници! - гласът на възрастната жена съвсем изтъня от яд и безпомощност.

Тумба рошави циганета се кикотеше встрани, а най-рошавото и най-мърлявото въртеше бастуна на бабичката в стил „Чарли Чаплин", подпираше се на него, тръгваше уж нанякъде с походка на магистрална гювендия, после се връщаше, кривейки устата си във всевъзможни форми, с което предизвикваше възторг у другите. Старицата пристъпваше объркано, взираше се в хората наоколо и ги молеше с очи да й помогнат.

Едни поглеждаха безучастно и отминаваха, мъкнейки пълни торби с каквото бог дал на този пазар, други спираха за малко, колкото да не изтърват сеира, трети гледаха по-бързо да отминат и да не се забъркват в чужди работи. Най-голямо беше удоволствието за продавачите на сергии. Те откровено се радваха на безплатното представление, ръгаха се с лакти, един вид „голям майтап, а" и тресяха шкембетата си в беззвучен смях.

После се появи тя, спортно облечена млада жена, с чанта от дебел брезент през рамо. Един поглед й беше достатъчен, за да разбере, какво се случва. Извади две банкноти по десет лева и вдигна ръка пред гърдите си. Рошавото с бастуна изведнъж спря да се кълчи и се втренчи в десетачките, останалите също.

- Ще дам тези пари, обаче занеси този stick бързо там - каза тя със силен акцент, от който личеше американският й произход, посочвайки последователно бастуна и бабичката. - И кажи „извинявай" на стара майка.

Чаплин спря да диша от изумление, бръкна си в носа, прецени ситуацията, после изпълни нареждането със същия ентусиазъм, с който преди секунди правеше маймунщини. Върна бастуна на старицата и даже не забрави да каже „извинявай".

- Ти също, и ти, и ти... - посочи американката всички от групичката.

- На мен ше дадеш ли, ма, лельо, и аз ше са извинявам на бабата - залепи се до нея изрусена пласьорка на контрабандни цигари. ...


3.

... Ще отиде и ще й каже, хайде, майко, ставаш и тръгваш с мен за Америка. Имаш две внучета, на тях им трябва грижа, трябва им домашна храна. И за теб добре, и за тях добре, ще си правите компания, момчетата са свестни, отсега те обичат без да са те виждали, ще си живеем четиримата и не се оправдавай с кокошките, на двора в Юта можеш да отглеждаш и камили ако искаш.

Корените й били тук! Какви корени, като я виждаше как се мъчи в онази съборетина без топла вода и с външен клозет, дето всеки момент ще падне на главата й. Корените на човек са там, където са му близките и където се живее добре. Останалото са дрънканици на повредени хора. Познаваше такива в България много. Патриоти на думи, иначе най-обикновени селски тарикати, които изкарваха от патриотизма си добри пари. Той също е патриот, но американски патриот, защото Америка му даде онова, което България „най-патриотично" му беше взела. Свободата.

Замисли се ако го попитат Америка ли обича повече или България, какво би отговорил. Ама че въпрос, наистина!

Обичаш нещо, което ти носи радост. Нещо, което знаеш, че е твое и няма как да ти го отмъкне някой шмекер. Обичаш усмихнати хора, макар и не винаги да им е до усмивка. Обичаш работата си и парите, които получаваш за нея. Обичаш индивидуализма си, своя и на останалите, но и усещането за взаимност, когато трябва да се свърши нещо заедно. Обичаш възможността да направиш живота си какъвто искаш, без да буташ рушвети на дебелогъзи чиновници. Обичаш спретнати полицаи, които гонят бандитите и не ругаят гражданите; любезни и весели продавачки. И не обичаш обратното на всичко това.  ...


4.

... Беше хитра и с избирателен хумор. Казвам „избирателен", защото приложен към опонентите, той бързо преминаваше в сарказъм. Разпознаваше пороците си в другите наоколо и първото й чувство беше на облекчение: слава Богу, не е сама! Обграждаше ги с внимание, въздигаше ги до небето, радваше им се като на най-скъпи роднини, докато приспеше чувството им за самосъхранение. Сетне щракваше бултериерската си захапка и не пускаше, докато нещастникът не престанеше да мърда.

Умееше да мрази всемогъщо. Напипваше слабите страни на противника и нападаше мълниеносно. После се отдръпваше встрани и се наслаждаваше на пораженията.

Четеше настървено философски и религиозни текстове. Усвоеното знание прилагаше незабавно в някой публичен спор - обичаше публичните спорове.

Обожаваше да слуша гласа си - веднъж му придаваше дълбинни нюанси, друг път го пускаше да лети свободен, но винаги под контрол.

Разиграваше спектакли по собствена драматургия, в които ролята на протагонист отреждаше винаги за себе си. Останалите биваха доволни, ако им дадеше някоя друга второстепенна роля. Най-често ги набутваше в миманса.

Тъй като си нямаше свое щастие, не понасяше щастието на останалите. Където и да го срещнеше, дори то да беше малка трошица, гледаше да го унищожи. Изготвяше пъклени планове и колкото повече нещастни лица виждаше около себе си, толкова по-добре се чувстваше.

Хората интуитивно усещаха, че е достатъчно да й подадат пръст, за да ги глътне целите. Затова се страхуваха от нея. ...


5.

... Дойде зимата, всички се изпокриха и пейките опустяха. Той нямаше с кого да играе шах и това силно го потискаше. Колкото по-студено ставаше, толкова повече му се играеше. До такава степен, че започна да обикаля градинката по няколко пъти на ден, с надежда да открие някой случайно изпаднал партньор. Поне за една партия.

Тогава го зърна. Кучето. Беше го виждал и преди - мърлявожълто, с хлътнали гърди. Сега то стоеше срещу него и го гледаше с онзи особен поглед, с който може да гледа само едно гладно и болно куче.

- Как си? - попита той кучето, колкото да се пошегува сам със себе си.

- Зле - отговори му то и мръдна с едното ухо. - Мъчат ме бълхите и кърлежите едновременно, сякаш са се наговорили, мамка им. Пардон. Ако бях куче в Америка, отдавна да са ме прибрали на топло, да са ме излекували от тия гадинки и да са ме дали на някоя баба, да си правим компания. Ама не съм в Америка. 

- То и аз ако бях някъде другаде, ама... -  изведнъж се усети, че води разговор с това дръгливо псе и се вцепени. Дали не полудява? Удари си два леки шамара, след което се пипна по темето. ...

 
П.П. Твърди се, че повечето допитвания до общественото мнение, засягащи въпроси на културата, водят до катастрофални резултати. Решил съм да проверя - възможно е да не е съвсем така.