БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Vanilla Dream

Весислава Любомирова Савова (rarebird)

Раздел: Проза на чужд език  Цикъл:

Caramel sweet memory of the summer was sticking on my throat. I don’t like caramel. It slicks on the teeth but the bitter taste stays on my soul. The memory of summer, too. What’s to remember so much? The heat? The dust? The dirtiness? The sweat bodies remembering how flashy passing we are?
It was caramel sweet on my throat and I wished a dream to myself. A dream with vanilla flavor which makes me wake up flourished from. Like that divine flower called the Night Queen. Nobody knows when it will flourish but a flavor of vanilla remains after it. They have been speaking about it for years. But those who have been kissed in their dreams don’t speak about it. They feel it and go on enjoying it without having the need to see the flourished flower.

The dream came. We bored off by air. There the vanilla fragrance cleaned off the caramel sweetness. Carelessness with a taste of ambrosia filled all my intercellular space.  Having new power, flew on the wings of my dreams above one island of such a refined sand that watched from the bird’s view (where my dream and me were flying), resembled vanilla butterflies.
We landed. My dream and me. Then I saw her. She was drawing a marshland forest which I had already depicted in words. She was drawings with her finger gathered the colors of the hearts. Those hearts who enjoyed the vanilla flavor without seeing the Night Queen.
Our two dreams had an appointment. We blew over. To meet in the reality. When we would wake up. When we would recreate our dreams. They’d already met. The vanilla flavor would gather our creations.

I’m waking up. I’m starting to sing with a purified throat. A vanilla flavor is leading me to one picture. This one of the marshland forest.

 

 

Ванилов сън

 

На гърлото ми лепнеше карамелено-сладкият спомен от лятото. Не обичам карамел. Полепва по зъбите, а в душата ми остава все така горчиво. Споменът от лятото, също. Какво толкова имаше да си спомням? Жегата? Прахта? Мърсотията? Потните тела, напомнящи колко преходно-тленни сме? Карамелено-сладко ми беше на гърлото и си пожелах сън. Сън, с аромат на ванилия, от който да се събудя разцъфнала. Като онова дивно цвете, наречено Царицата на нощта. Никой не знае кога ще цъфне, но след него винаги остава аромат на ванилия, за който се говори с години. Тези, които са били целунати в съня си, не говорят за него. Те го усещат и продължават да му се радват, без да имат нужда да виждат разцъфналата красавица.
...
Сънят дойде и отпътувахме. Там, където аромат на ванилия прочисти карамелената сладникавост. Безгрижие с вкус на амброзия запълни междуклетъчните ми пространства. С нови сили полетях над остров с толкова фин пясък, че там, от високото, където летях на крилете на моя сън, ми напомни за ванилови пеперуди.

Кацнахме. Сънят ми и аз. Тогава я видях. Тя рисуваше. Рисуваше една блатиста гора, която някога бях изписала с думи. Тя я рисуваше с пръсти, събрали цветове от сърцата. Сърцата на онези, които се радват на ваниловия аромат, без да виждат Царицата на нощта.
Нашите два съня имаха среща. Ние се разминахме. За да се срещнем в реалността. Когато се събудим. Когато пресъздадем сънищата си. Те вече се бяха срещнали. Ваниловото ухание щеше да събере творбите ни.
...
Събуждам се. Запявам с прочистено гърло. Ванилово ухание ме води към една картина. Картината с блатистата гора.

 

 

 


2010-03-05