БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Донеси ми шоколад

Стефка Груева Венчева (kambanka)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл:

Нямах представа какво ме очаква зад тези приличащи на средновековен замък стени. Бяха огромни каменни късове, обгърнати от телена ограда, с вишки сочещи четирите посоки на света. Зад тях се разхождаха те- лишените от свобода. Идвах за първи път, заради станалите после прословути “Записки от затвора”. Едва след като огромната желязна врата хлопна зад гърба ми и автоматично прещракаха няколко резета усетих хлад. Точно срещу мен беше клетката, в нея чакаха новопостъпилите, още не бяха разпределени по отряди. Всички са невинни, подсмихна се накриво надзирателят, който ме посрещна. Няма проблем, искаш ли семки? Не ги слушай като ти казват, че са плод на съдебна грешка, тук няма невинни, допълни той, докато се изкачвахме към Библиотеката. На бюрото пред мен стоеше чекмедже от шкаф пълно с карти на редовни читатели. Те бяха педантично попълвани с красив почерк, който бе невероятно четлив.
- Чакай тук, ще доведа Малин.
Докато се озъртах забелязах, че цялото помещение е отрупано с цветя. Най-различни, аспарагуси, палми, бегонии, фикуси, сякаш бях в лятна градина. Между тях бяха подредени томчетата с изтрити корици, минали през стотици ръце. Посегнах към първото, което ми попадна. Беше някаква сапунка. Не бях я прелистила, когато чух стъпките пред вратата.
- Това е Малин, каза надзирателят и седна на съседния стол.
Мъжът срещу мен не беше с раирани дрехи. Отдавна не ги носели, още от 68. Облечен бе в син дочен костюм. Куртката му бе доста по-възрастна от панталона, но беше чиста. Лицето му нямаше мъченическия вид, който очаквах. Малин не беше по - възрастен от четиридесет години. Той почти не ме поглеждаше. Въртеше главата си встрани и ако имаше начин би я прибрал вътре в тялото си.
Започнах да му задавам банални въпроси, но така и не повдигна поглед към мен. Отговаряше едносрично и накрая каза:
- Моля ви, не ме питайте защо съм тук.
- Всъщност нямах и намерение да го правя, щом не искаш, не ми казвай.
За първи път се взря в очите ми. В неговите се процеждаше някаква частица доверие. Огледа ме любопитно. Спря се на ръцете ми, стисках химикалката, но не пишех нищо в тефтера.
- Не искам да пишеш за мен във вестника.
- Добре, няма.
Надзирателят продължаваше да лющи семки, като внимаваше да не изпусне нито една люспа на пода. Беше си направил фунийка, в която плюеше остатъците от слънчогледа. От време навреме се взираше в стенния часовник, все едно там имаше някакъв невидим екран. Вероятно мислеше за нещо свое си.
- Аз бях механик в нашето ТКЗС, по цял ден се щурах из стопанския двор, поддържах машините. Ожених се през 80-та. На другата година ми се роди детето – той спря и въздъхна. На другото лято го дадохме на тъщата в нейното село да го гледа. Жена ми беше магазинерка, не искаше да си стои вкъщи, пък и майка и беше пенсионерка. Весело си живеехме тогава. Вечер я водех по дискотеки, по съседните села. Там седяхме досреднощ и сетне пеша до село. Хубаво време беше… През лятото - един ден, ми се изцапа гащеризонът. Намацах се с някаква грес и нямаше как да карам цял ден така. Тръгнах към нас да се преобличам, влизам в къщата - нея я няма. Трябваше да бъде там, втора смяна беше на работа. Виках я, търсих я по целия двор, никъде я няма. Преоблякох се и тъкмо да изляза - идва тя. Цялата зачервена, весела и се стресна като ме видя. Къде беше я питам, тя казва – у една комшийка. Аз много не се замислих, казах и да ми сипе да обядвам и после заедно излезнахме. Помня го като днес. На следващия ден ме заглозга ревността. Викам на бригадира – ще си ида по-рано днеска за обяд, той ме пусна. Върнах се, нея пак я няма. Мамка му викам, този път ще ида и аз у комшийката. Отивам питам за нея, а тя ми казва от една седмица не съм я виждала. Че като ми накипя…Право в кръчмата, тя е срещу нас. Поръчах си една голяма ракия и Манол ми я донесе. пия си и гледам къщата. После си поръчах още една гроздова. Времето върви, нищо не се случва, седна Манол при мен и ме пита какво ми е. Нищо отвръщам, жената май кръшка. Той нищо не ми казва, само гледа встрани. Ама се изчерви целият. Точно в това време гледам бялата ладунка на стоковеда на магазина от съседното село и точно до него отпред, моята хубавица. Спря той пред нас, тя се огледа на огледалцето му в колата, махна му и влезе у нас.
- Всеки ден е така, братче, вика Манол. Пий и една от мен.
Повече не се върнах на работа в този ден. Напих се жестоко. Едва съм се затътрил през пътя до нас. Влизам вътре, а тя подредила масата за вечеря. Нищо не и казах. То и не можех. Легнах си с обувките.
На другата сутрин, като станах видях, че си е събрала багажа. На масата една бележка-“Тръгвам си, не ме търси”. Накъсах я на късчета. Имах чувството, че ще потъна вдън земя. Цялата къща, колата, обзавеждането – всичко за нея бях пазил.Първата жена в живота ми беше. Нямах родители, от дете съм сирак по пансиони съм израстнал. Втурнах се към майкини и, исках си детето. Там нея я нямаше. Тъкмо започнах да му събирам багажа и да разправям каквото бях видял и ето я – тя идва. На високите токчета, накипрена, нагласена като принцеса. Като ме видя спря и започна да врещи, че съм бил пияница, че не обръщам внимание нито на нея нито на детето, че повече ме не ще…Не знам какво ми стана, после нищо не помня. Когато се свестих ми казаха, че съм я пробол седем пъти с кухненския нож. Детето гледало, тъщата се изплашила да не погна и тях и се заключила с него в мазето. После ме осъдиха. На процеса Манол каза, че не помни какво сме си говорили с него в кръчмата, нито, че е видял жена ми да слиза от бяла лада…Като дойдеш другия път, ще ми донесеш ли диабетичен шоколад? Много обичам сладко, а не бива да го ям – и отново въздъхна.


2003-05-20

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)