БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

МЕФИСТО (сценична адаптация)

Пламен Станков Глогов (sarcomadroll)

Раздел: Подражания/Пародии  Цикъл:

М Е Ф И С Т О

(театрално-балетен спектакъл по едноименния разказ на Асколд Якубовски)

 

адаптация: П. Глогов

музика: Жан Мишел Жар

участват:

малкият Мефисто

големият Мефисто

професорът

следователят

Хенри (иконом)

Рибар 1

Рибар 2

Лекар 1

Лекар 2

Епизодици: балетисти (морски обитатели)

 

 

 

Сцената е кей. Завесите и публиката са морето от двете страни на кея. В залата звучи вечният монотонен шум на морето. Завесите се вълнуват с прилива и отлива...Зад завесите е бездната.

Първо действие

Инструментал. Шум от вълни. Професорът стои самичък на кея и гледа към морето (публиката), от края на сцената излиза дебела медна жица и се скрива нейде под сцената.

До него се приближава възрастен човек - Хенри неговия иконом, той носи в ръцете си палто, с което намята раменете на умисления професор. После му подава една телеграма. Професорът не я чете веднага.

Професорът: Хенри...благодаря!

Хенри: Нищо особено, сър...

Професорът: Благодаря ти за това, че ме следваш във всичките ми пътувания, макар да знаеш, че целта им е безмислена

Хенри: Работата ми е да ви служа. Имате ли нужда от още нещо, сър?

Професорът: Пристигна ли инспектор Мороа?

Хенри: Все още не, сър

Професорът: Нека дойде направо при мен на брега. Мисля, че ще е по-подходящо да проведем срещата си тук.

Хенри: Разбира се, сър

Хенри си тръгва

Професорът (поглежда след него): Той изглежда същия, докато аз остарявах с всеки час през всичките тези години. Чудя се, дали чете телеграмите. Вероятно не. Затова остава млад- когато задължението ти е само да донесеш едно такова писмо, то тежи няколко грама, но когато го отвориш... думите в него тежат колкото един човешки живот...(отваря телеграмата)

Гласът на Мефисто: Ще дойда в полунощ. Мефисто.

Професорът: Значи той наистина е тук, избродил е морето и се връща отново там, откъдето е тръгнал. Великото море и калмарът- Великия...Морето, неговият шум идва отвсякъде...носен от синьозелените призми на вълните, поели към брега...напред, после назад...бавно и отмерено...широките махове на бронзовото махало на времето.

Слънцето със звън пробягва по водата. Гледката от тук е прекрасна- зеленото заливче и късчето море, обхванато от челюстите на бреговете. Водорасите са се проточили по скалите и светят и искрят на пурпурни точки. И сенките на пеперудите които пърхат над вълните са топли. Сенките са кръгли като слънцето. Това са слънчеви сенки. Галят повърхността. А нейде в там в безвездните глъбини някой е вторачил жадните си очи във всичко дневно. Очи зорки...студени...

Гласът на Мефисто: Ще дойда в полунощ. Мефисто.

Професорът: Наистина ли ще дойде той? Или тази телеграма е просто заблудили се в проводниците подводни течения? Защо ще иска да ме види след толкова време. Аз му помагах да утоли своята жажда за всезнание. Но нея отдавна я няма...изчезна, погасена от мечтата му за всемогъщество. А ако е отмъщение? Защо трябваше да чака толкова дълго? Аз отдавна съм готов...

Инспектор Мороа: Професор Превер, Инспектор Мороа от Австралийската служба за разследване на морски катастрофи.

Професорът: Приятно ми е да ви видя инспекторе.

Инспекторът: Професоре, в телефониия разговор, който проведохме снощи, заявихте, че разполагате с улики за извършителя на 2-те морски катастрофи, станали в акваторията на Австралия. Готов ли сте да потвърдите и сега казаното от вчера и най важното- да го докажете?

Професорът: Ще бъда откровен с вас, инспекторе, ако и вие бъдете откровен с мен. И ако ми обещаете, че ще изслушате всичко, което ви разкажа...

Инспекторът: Професоре, вие сте интелигентен човек и сам разбирате, че съм твърде зает, за да изслушвам всяка небивалица, която би хрумнала на...

Професорът: Катастрофите не са 2, а 3. Скрихте за третата от пресата, защото единият от корабите, на име "Марипоза" е превозвал незаконно радиоактивни отпадъци, за да ги депонира на някои от отдалечените острови.

Инспекторът: Откъде по...Професоре, не си правете експерименти с мен! Тук аз провеждам разследването, а не вие...

Професорът: Искате ли още малко новини по вашето разследване: Индийски океан: "Сага", "Шипшир", "Смелий", "Каракатица"...Тихи океан: "Джемини", "Пърл", "Индус", "Флъор"..."Марипоза"... Атлантически океан: "Могол", "Артур", "Дейви Крокет"...

Инспекторът: Достатъчно, дявол да го вземе...това е секретна информация...Откъде я имате? Имената на тези кораби не са обявени никъде...

Професорът: Съобщенията за катастрофите идваха до мен от дълбините...погледнете (показва му медната жица, която се губи в бездната)...Не зная кой от двама ни крие по-голяма тайна инспекторе, но аз се уморих да пазя моята...

Инспекторът (оглежда с недоверие жицата): Кой ви изпраща тези съобщения?

Професорът: Всички кораби са преобърнати през нощта, нали? Мачтите им са прекършени...това е неговият почерк...- нощ, спящ екипаж, викът на вахтения, когато е забелязал светещата маса на Великия...

Инспекторът: Почакайте... на кого?

Професорът (разпалено):...той премята пипалата си на мачтите и провисва на борда- жив яростен товар!...

Инспекторът: За какво говорите професоре. Кое е това чудовище?

Професорът (въздъхва): Моят син

Инспекторът: Вие сте луд!

Професорът: Обещахте да ме изслушате!

Инспекторът: Ще ви изслушам за бога, вие разправяте неща, които никой не е упълномощен да знае, просто не е за вярване! Твърдите, че крушенията са извършени от някакво морско чудовище, което наричате ваш син! И че "разговаряте" с него посредством тази медна жица...

Професорът: Разговарях преди...съобщенията му постепенно намаляха, докато накрая изчезнаха съвсем

Инспекторът: Но катастрофите продължават и до днес...

Професорът: Той просто вече не се чувства длъжен да ми напомня лично за своето могъщество...целият океан е негов... а как различно започна всичко...погледнете (показва му една овехтяла папка)- листа хартия докоснати от времето, купчина пожълтели листа- стотици телеграми- животът на Мефисто. Какъв късмет, че моят малък Джо беше военен телеграфист. А после дойде нещастието като удар или изгаряне- саркома! Момчето се превърна в скелет: огромен скелет, огромни ръце и крака, малка суха глава. В отчаянието си аз предложих на своя син небивал изход- да прехвърля съзнанието му, спомените му в тялото на малък калмар, който ще живее в дълбините, ще ги изследва с човешкия си разум и така ние двамата- баща и син пак щяхме да бъдем заедно, в този живот, макар и разделени от морето.

Джо каза “по-добре да живея, макар и така..."

 

Завесите се отварят. Музика на Жан Мишел Жар . Операцонна маса. Две легла. Две тела, само едното от тях е човешко. Лекарите, които оперират изваждат мозъка на човека и го слагат в тялото на калмара. Леглото с човешкото тяло напуска сцената като саркофаг. Лекарите оставят тялото на калмара в центъра на сцената и я напускат.

Сцената става синя, малкият калмар се раздвижва... Около него непознатият свят оживява (балет). Спускат му медният кабел, по който той трябва да “пише” на своя баща, използвайки уменията, които е придобил като човек.

Звуци от радио-импулси изпълват залата, те се сливат с шепота на морето и с крехкия глас на съзнанието на човека, укрито в калмара. Телеграми.

Бащата е коленичил отстрани в предната част на сцената, осветен от прожектор, разгръща една по една пожълтелите телеграми:

Започва да чете, гласът му преминава в гласът на Мефисто сред звукът от непрестанно редуващи се тирета и точки...

Малка пещера в дъното на сцената очите на малкия калмар светят, щом той се укрие в нея. Той танцува между думите на всяка телеграма изплашен, крехък и динамичен танц- танц на сблъсъка с подводните създания, на отровната магия на цветовете. Танц-адаптация към тайнството на бездната...

Професорът: Джо отлично владееше ключа. Ето първата разпадаща се на прах телеграма. Тирета и точки, тирета и точки...и преводът на цялата тази неразбория: Слаб съм татко и краката не ме държат...

Мефисто (едновременно) ....и краката не ме държат... Това е още от наркозата... Седя в пещерата. Цяла нощ някой ме гледаше с огромни пламтящи очи... Блясъкът на фосфора в тях е толкова силен, че светлината очертава странни чудовищни контури. Страх ме е. Джони.

Професорът: Мен също ме е страх, синко, но страхът дойде едва сега. Ето дългата поредица от телеграми, дълга верига, изкована от звена страх...

Мефисто (докато танцува гласът му звучи в залата): аз съм толкова малък и слаб. Какво съм му направил на онзи с горящия поглед?

Мефисто: това е огледало, поставено за самонаблюдение (танцува панически пред огледалото). Чуждото тяло вселява в мен непрестанен ужас. То ме е стиснало - не мога да се помръдна, аз съм вграден в него, вписан, стиснат, то е чуждо, чуждо, чуждо! Аз се задъхвам в него.

Професорът: Джони, момчето ми, аз те осъдих на това, погубих те, господи, изпратих собствения си син в ада!

Мефисто: Нищо не се разстройвай, татко, не се разстройвай, аз сам поисках, ще изтърпя. Но затова пък какъв свят ме обкръжава! Нощем черен и горящ, през деня - пронизан от светлина и движение.”

Мефисто: Хенри ми пусна по шнура голяма и вкусна треска. Видях неговото нклонено и добро лице. Прииска ми се да изплувам. Отнесох рибата със себе си и я изядох без остатък. (прибира се в пещерата) Вече свикнах към суровото месо и само механически помислих “А защо не е пържена” След като се наситих заспах, спя по много и охотно, но този сън прилича по-скоро на дрямка. Докоснаха ме подозрителни движения на водата. Видях мурени. Те гледаха, шавайки с плавници. Искаше ми се да скоча и да избягам, но се сдържах (размахва пред очите им корали и те се оттеглят)... те нямат моя ум, успях да ги прогоня, но ми се присънваха цяла нощ...

Мефисто: Аз нямам земни сънища. Предполагам, че мозъкът ми е така изтощен от привикването към непознатото, че оперира само с краткотрайна памет. Помни обичам те.

Професорът: Какво си виждал в мен тогава? Не само бащата, но и твоята гордост? Каза ми “татко, ако всичко ни се удаде, аз ще бъда твоето морско око... ще улавям за теб редки екземпляри от морското дъно” . Докато аз убеждавах себе си, че за теб е по-добре да живееш така, отколкото да загинеш.

Мефисто: Знам, че ти не се разбираше с мама. Нейните непрекъснати изисквания и женската й същност стигнаха до конфликт с твоя стремеж към знания. Стана ми тъжно и се опитах да извикам у себе си спомена за нея, помъчих се да си се представя като малък, с къси панталонки, обръч...беше ми трудно, много трудно...

Момче с обръч тича отпред на сцената, като в огледало малкият калмар “плува” успоредно с него, но в дълбините няма обръчи, няма слънце и смехове

. Появява се и майка му, но лицето й е оцветено в зелено.

 

Мефисто: Тук всички се ядат едни други. По големите изяждат по-малките. Но храната е за този, чиято уста е голяма и с остри зъби. Видях китова акула, която гълташе рачета и планктон. Приближих я без да се плаша. Големите с малки усти тук не ги уважават.

Професорът: Смелото ми момче! Обкръжено от чудовища, то имаше куража да се шегува...

Мефисто: Хвърли ми цветни таблици, защото ще се объркам при описанието на подробностите по дъното. Днес по обяд отгоре спуснаха въженце. За него бе вързана скумрия. Реших, че е за мен и я захапах. В този момент отгоре дръпнаха и в мен се впи голяма кука. Бяха ме хванали. Борех се с всички сили, за да се освободя... Замотах влакното в камъните и измъкнах куката с голям къс месо. Кръвта ми изтича. Като видях раната и ми се прииска нещо противоестествено - прииска ми се да се самоизям. За това са виновни рибарите. Аз ще им го припомня. Джони.

Професорът: Ти вече принадлежиш на друг свят. Това е свят на безмълвието- мрачен и красив свят, на който човекът е чужд и от който той се страхува... Там няма кой да те съди...

Мефисто: Пролежах цял ден в пещерата, размишлявайки за живота. Реших-трябва да бъда силен и хитър. Силните и хитрите ядат много вкусни неща и спят в най уютните пещери. Аз трябва да се приспособя. Да приема всички правила на играта

Професорът: Дарих ти черна свобода!...Господи, нека аз платя за всичките му грехове!

Мефисто: Изпълних твоето поръчение- да уловя скорпена, но се убодох и едва не умрях. Безжалостен си към мен, татко. Или искаш да се избавиш от мен? Отговори ми, по време на операцията до мен лежеше старото ми тяло. Какво направи с него? Понякога ми се струва, че то е някъде наблизо и аз пак ще го срещна.

Мефисто: Понякога виждам хора. Те са неподвижни и само течението леко поклаща косите им. Те бавно потъват надолу. (появяат се мъртвите, които танцуват страховито).Така приличат на теб, татко, че аз се плаша и бягам. Разбрах: боя се да не стана и аз такъв неподвижен. Но ми е любопитно и ги наблюдавам от някое тайно място. А те плуват неподвижни, загадъчни и ми се струва- ще се хвърлят, ще ме сграбчат и ще ми направят нещо. Ще ме боли,а аз не обичам болката...Какво обичам? Обичам да ям много, обичам да плувам свободен и да не ме застрашава нищо...Какво не обичам? Онези които искат да ме изядат. Не обичам хората, не обичам изворната вода, бликаща между камъните. Абстрактните знания, които по-рано ме увличаха, сега отстъпват на знанията - как да се опазя и как да бъда сит.

Професорът: Не изоставяй науката, синко, сега само тя е осезаемата сила, която свързва съзнанията ни.

Мефисто: Днес в мозъка ми горят непоносими видения, звучат думи, кънтящи като медни камбани, думи, които никога няма да изрека...

Професорът: Трябва да бъдеш силен, науката дава сила, отдай й се, само така ще покориш вечността

Мефисто: Аз съм толкова самотен, татко, вземи ме обратно и ме дръж в някакъв съд...Вземи ме при теб, татко!”

Завесите се затварят. Отново се чува само приливът. Бащата стои сам на кея. Изведнъж от завесите изпълзява малкият калмар, протяга пипалцата си към баща си, очите му молят...вземи ме!

Професорът (оглежда се и му кресва обезумял): “Как си посмял, твоето място е в дълбините! Връщай се там! Връщай се...!

Малкият калмар запълзява обратно. Бащата скрива лице в шепите си и шепне “какво сторих с теб, синко...”

Гласът на Мефисто (на затворената завеса): Аз те разбрах, татко и това ме опечали. По-рано никога не съм те разбирал и се гордеех с теб. Дълго време няма да те безпокоя, дълго!

Професорът: Нищо не говореше за успеха на операцията, аз не можех да зная, че в морската вода има фактор, който способства за срастването и растежа на чуждородни тъкани... Аз препарирах и описвах неговия ежедневен улов. Той поставяше всичко в плетената чанта, закачена за шамандурата.

Този ден изтеглихме чантата празна. Уловът спря. Надявах се да останат поне съобщенията му.

Край на първо действие

 

Второ действие

Пред завесата. Двама рибари в лодка. Хвърлят стръв, шегуват се. Изведнъж завесата леко се разтваря и от нея се протягат пипала (пипалата са черни ръце на хора) и завличат рибарите заедно с лодката зад завесата.

Отново радио сигнали. Този път гласът, който идва от дълбините е мъжествен и горд. Това е гласът на порасналия Мефисто.

Гласът на Мефисто (възмъжал): Аз съм силен. Рано сутринта плувах, развивах скорост. Пронизах дебелия слой вода и се изстрелях на повърхността, като все повече ускорявах движението си. Излетях за миг в твоя задушлив свят и паднах обратно. Чувствах безмерна радост щом водата ме обгърна като хладна кожа. Разбрах, че принадлежа на бездната...на себе си...

Завесата се отваря. Малкият калмар е пораснал. Обвива го гигантска пурпурна искряща мантия, краищата й са насечени дълги пипала. Той се движи царствен и горд по дъното.

Гласът на Мефисто: Аз съм безстрашен. Слизам на безмерни дълбочини. Дълго и бавно потъвам надолу, пипалата ми искрят в чернотата. Ята сиви риби се пръсват пред мен, сепиите ме обстрелват със светещ сок и гигантски подобни на мен осмоноги свеждат покорно глави и се отдръпват от пътя ми.

Чувах гласа на бездната под мен. Тя ме зовеше, а в нея пламтяха хиляди огньове...

Щом ги приближах, разбирах, че това са горящи сенки...още по надолу те изчезваха и там вече нямаше нищо.

Отпуснах се на дъното. То беше безжизнено. Само аз съществувах там.

Но не за дълго. Прииска ми се да изплувам нагоре, да се върна там, където животът ме очакваше, за да го подчиня...

Професорът: Синко, ти се завърна! Сърцето ми се радва, макар да чувства, че не си вече онзи, когото изпратих някога...

Гласът на Мефисто: Хванах един делфин. Той се мяташе в ръцете ми, но издаде серия от най-различни звуци. Останалото ято се скри. Той ги предупреди. След като го разбрах, ми стана безразлично може ли делфинът да говори или не и аз му пробих черепа. Наситил се, аз се прибрах и дълго мислех за живота на делфините. Те са умни, имат език и са обществени животни. Сигурно това са бъдещите владетели на моретата.

(танц на делфините)

Гласът на Мефисто: Не! На властелините на моретата им е нужна сила, а делфините са слаби. В морето властват кракените. Виждам ги рядко и се отдръпвам от пътя им. Те ме изпълват с възхита и страхопочитание

(кракенът е представен като голяма безформена сянка, тя преминава, плъзгайки се по публиката и израства на сцената зад него).

Професорът: Усещах как моите писма за смирение се превръщат в молитви, молитви които изпращах към ада, вместо към небето.

Гласът на Мефисто: Сигурно вече са стигнали до теб - слуховете за изчезнали рибари в дълбините. Кажи на близките им да се успокоят, те са тук, при мен, телата им се реят неподвижни... жалки...Какво да ги правя? Аз ли да ги изям или да ги дам на акулите, които нервно обикалят пещерата ми?

Професорът: Не го прави, Джо, ако нямаш вече любов към мен или към хората, поне от страх пред Бога, не го прави!

Гласът на Мефисто: Как смееш да ми заповядваш! Нарочно ги изядох, макар да бяха корави и безвкусни! Сам си повелих да го направя. САМ! Но и това не спря яростта ми. Нито една от акулите около мен не се спаси. Разкъсах гъвкавите им тела освирепял. Гневът и мощта ми правят бездната алена!

Не споменавай вече никога две имена - това на Бог и моето човешко име. Аз скъсах с тях отдавна. Защото е по-добре да бъда цар в ада, отколкото роб на небето!... Наричай ме МЕФИСТО!

Професорът: Синко, боли ме, когато виждам как губиш себе си. Не убивай човешкото в теб! Позволи на мен да те храня отново, както беше в началото. Върни се към мисията си мирно да изследваш дълбините...

Гласът на Мефисто (прекъсва го гневно): Зарежи, аз не съм глупак, татко. Аз съм ти нужен, ти на мен-не! Ти ми завиждаш, завиждаш на моя ум и сила. Слаб си! Искаш с чисто човешко коварство да ме отровиш. Аз не ти вярвам, аз не вярвам на никого. Аз съм сам. Самотата е сила.

Професорът: Мислех, че в теб говори океана, неговата дива свобода, мислех, че ти си присъдата му към нас хората, които са произлезли от неговите капки, които днес опиянени от силата си се самозабравиха. Но океанът не само отнема , той създава живот. А ти желаеш само власт и смърт.

Гласът на Мефисто: Вече не ми е нужна пещера. Аз съм огромен и безжалостен. Аз съм най-умен от всички. Само ум и никакви чувства. Аз не съм Левиатан, създаден за възмездие. Аз съм Кракен, владетелят на океаните. Аз съм Мефисто, гоподарят на всичко живо. Сега, докато пиша чувствам как раста...докато плувам, чувствам как раста, докато убивам и изяждам, чувствам как раста...аз съм дъното и повърхността, аз съм хладният разум в дълбините на океана.

Професорът: Ти си невинен, синко. Колкото и велико зло да сториш, вината за него ще бъде бъде моя.

Гласът на Мефисто: Срещнах октопод, огромен октопод, около 2 тона. Като ме видя, той пребледня и се направи на мъртъв. Оставих му живота, нужно е да ги приучавам към покорност. Изплувах до лодка, пълна с рибари. Позеленели, удължени лица! Оставих ги да живеят...

Професорът: Може би си се наситил да убиваш, може би накрая все пак си станал наистина тъй могъщ, че да издигнеш доброто над целия кошмар, който те обкръжава.

Гласът на Мефисто: Днес видях Кракен с неизмерима дължина и мощ. Той беше глупав. Казвам беше, защото вече го няма- аз го връхлетях и му пробих черепа. Сега седя в скалите на неговото място и раста, раста...Навестяват ме мисли, студени като подводен изор... Моите клетки, продължават да се делят. Аз знам, че няма да умра...Но да бъдеш безсмъртен не е достатъчно само да не можеш да умреш. Нужен е подвиг. Искам да извърша нещо повече от това да предизвикам равните на мен. Първото, което желая е смъртоносна битка с кашалот, тук в дълбините....

(битката е под формата на танц Мефисто убива кашалота)

Гласът на Мефисто: В тези води аз съм най-големият и най-силният. Не се боя от никого! Как смеете вие, хората, да навлизате в моето царство! Реших да ви дам урок...урок, за който се готвех достатъчно дълго. Името на кораба е "Света Ан". Аз израснах над него като черен изгрев от дълбините, разперил безбрйните си ръце, сграбчих мачтите и увиснах с цялата си тежест. Повлякох кораба надолу. Стоях с часове на дъното и наблюдавах как акулите разкъсват хората. Мятаха се като дълги сенки, а аз лежах на скалата и гледах. Огромен, безжалостен и прекрасен...

(Застанал в средата на сцената Мефисто издига своите пипала нагоре от там към него величествено се спуска огромен кораб и попада в унищожителната му прегръдка).

Гласът на Мефисто:Аз си отивам в своето царство, в самотата, в мълчанието. Завинаги. Прощавай двуного нищожество!

Завесата се затваря.

Трето действие.

Сумрачна светлина на сцената

Следователят: Смрачава се, професоре. Може би е време да спрем засега нашия разговор и да го продължим в някой от следващите дни. Ще се прибираме ли?

Професорът: Мисля че ви казах достатъчно. Вие вървете...аз трябва да остана тук тази нощ.

Следователят: Имате ли някаква причина за това?

Професорът му показва телеграмата.

Следовтелят: Защо мислите, че той ще дойде?

Професорът: За да ме вземе. Аз съм част от спомените му. Аз съм единственият, който знае че той не е бог.

Следователят (невярващо): Мисля, че скръбта по сина Ви е замъглила съзнанието Ви. Историята, която ми разказахте не е нищо повече от приказка, в която Вие искате да го съхраните жив.

Професорът: По-добре вървете надалеч от това място.

Следователят: Страхувате се, че ако остана тук нищо от вълшебството, което очаквате, няма да се случи.

Професорът: Исках само да научите истината. Нито Вие, нито който и да е на този свят може да се справи с нея. Онова, което ви остава е да стоите далеч от морето и да се молите...

Следователят: Професоре, струва ми се, че достатъчно говорихме, а и мисля, че вече стана доста късно...

Вятър преминава зад завесите. Следователят замлъква изведнъж.

Професорът: Прав сте, наистина е вече късно...

От завесата излизат пипала и се протягат към смаяния следовател. Той стреля в тях но пипалата го завличат зад сцената. Професорът гледа вцепенен пред себе си. Завесите се отварят. Гледката е импозантна огромна черна маса от пипала (всяко пипало е човек) пипалата го обгръщат и завличат към тяхната вътрешност, където пред него се отваря гигантско огнено око. Завесите се спускат.

Отново звукът на прилива. Дете с обръч минава тичайки по самотния кей. Смехът му се изгубва в шума на вълните. Финална музика.

КРАЙ


2008-11-27

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)