БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА


кауза пердута

Пламен Димитров Парнарев (парнар)

Раздел: Други стихотворения  Цикъл:

В този сън на слънцето

                                      проблясват

острите ножове на тополите.

(От заключени устни живее

                                          тишината.

Сенките им са греди за бесене…)

 

Времето обръща стъкленицата

(спряло в празния си конус).

Там,където пясъка е на привършване.

А пазачът в мен закусва лято…

 

С дъха на вятъра изсъхнали,

блестят коремите на лодките.

Морето се събужда нощем.В рибите,

полепнали по гърлото на залива.

 

Останали сами

(от дневните любовници)

след пътя им надничат –

неизречените думи.

Потъват сякаш

(в мъхестите топли зидове)

душите им.От тъмното на склона…

 

Отвъд стената на нощта

рибарите потеглят.В своето име.

И бог разлива в тази тишина

лица,надежди…мрежи с минало.

 

…Навярно тъй е,както казваш…

езикът е поникнал от нощта.

И сякаш на очите ти облизал

                                        тъмнината,

усещам в себе си трева;

кръвта на гаснещия поглед;

една посърнала пътека;

пустинно цвете…И махало

(сънувало и тази вечер)

цвета на твоята утеха…

 

А тялото дълбае своя орбита –

следи от минали любови.

Напуснал днес солената му диря,

в самия ръб на пътя(помня ли…)

ще се смалявам.С вечерните зеници

на чужда в мен

                   осъмнала река…

Навярно тъй е…както казваш.

Езикът е поникнал … от нощта.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 


2008-11-15