БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

НЕДВИЖИМИ ИМОТИ?

Изабела Неделчева Шопова (bella)

Раздел: Пътеписи  Цикъл: ПИСМА ОТ АОТЕАРОА

Колко подвижни са недвижимите имоти? Малко? Никак?

Е, като изключим свлачищата и ако не броим движението на тектоничните плочи, недвижимите имоти са обикновено неподвижни. В
България и на други места. Но не и в Нова Зеландия. Тук кивитата пак демонстрират уникален светоглед, оригинален подход и изобретателност. Къщите в Нова Зеландия могат да са недвижими (както навсякъде другаде по света), но по-често са преносими. И хич не става дума за каравани или дребни някакви къщенца. Транспортират се модерни нови сгради, стари исторически къщи, църкви, училища. Всичко в тази страна е в постоянно движение. Дори така наречените "недвижими имоти".

По пътищата на страната могат да се срещнат всевъзможни странни превозни средства и товари – от пътуващи крави, коне, и елени, през 20-метрови палми, даже цели палмови горички, лодки, яхти, чудовищни земекопни машини, та до спортни самолети – с прибрани криле и в специални калъфи като гигантски ракети земя-земя. Но безспорно най-голямата атракция по новозеландските пътища е пътуващата къща – в дълга процесия от прудружаващи превозни средства, с пълен комплект звукова и светлинна сигнализация – като голям пътуващ цирк.

Когато започвах работа в компания за строителство на преносими къщи не си давах сметка колко уникална е професията ми. Мислех си, че само аз, щото съм много захлюпена, не съм чувала за подобен тип строителство. От разговори с клиенти обаче подразбрах, че май никъде другаде в света няма подобна практика. Британци, американци, холандци, руснаци, китайци, японци, индийци и южноафриканци са еднакво шокирани от подобна строителна практика. Надничат невярващо под къщите, скачат изпитателно по дървените подове, цъкат с език и клатят глави в недоумение. Някои изпадат в такава възхита и благоговение пред достиженията на модерната техника и новозеландския гений, че изгубват напълно връзка с реалността и започват да ми задават нелепи въпроси като: може ли да им построим една къща 200 квадрата и да им я доставим на Карибите, или пък колко ще струва да пренесем стогодишната тухлена къщичка на баба им от Йоркшир до Нова Зеландия.

В интерес на истината, чужденците обикновено не си купуват от нашите къщи. Някак си все им се струва, че домът трябва да си стои здраво на земята върху плоча от бетон, да е с тухлени (една италианка искаше каменни) стени и с керемиди на покрива. Консервативни са, какво да ги правиш. Е, то аз и не се опитвам да им обяснявам, че в Нова Зеландия даже тухлените къщи са всъщност дървени. За какво да им разбивам илюзиите на хората? То друго останало ли ни е на този свят?!

Кивитата, от друга страна, не могат да си представят къщите другояче освен преносими. Те обичат да си сменят жилищата. Като стане къщичката твърде малка за многочленното семейство, или пък твърде стара и не отговаря вече на съвременните стандарти, я махаш и си докарваш нова: по-голяма и по-модерна. Старата може да я продадеш на някой мераклия да си я ремонтира, или пък да си я закараш край морето и да си я ползваш за лятна вила.

Новозеландските училища по правило не се помещават в големи бетонни сгради, каквито са училищата в България например, а най-често представляват група барачести едноетажни класни стаи, разхвърляни безредно или в някакъв порядък насред огромна зелена поляна. Ако районът на училището изживява голям демографски бум, от Министерство на образованието им доставят две-три нови класни стаи – камионът ги стоварва на поляната - готови, боядисани и електрифицирани, с вградени рафтове и бели дъски (наместо черни такива, никой не ползва вече тебешири, че били вредни – пишат с флумастери). Ако ли пък училището няма достатъчно деца тази година да запълни класовете, но се нуждае от пари за ремонт на кабинета по музика, за ново игрище, нов софтуер или за каквото там им трябват пари на училищата, просто продава ненужните класни стаи, камионът ги отнася, градинарят засажда трева върху петното и поляната пак е равна и зелена, сякаш никога не е имало постройки на нея.

Има компании, специализирани в изкупуване и продажба на къщи втора ръка. Струпват ги на голям паркинг и клиентите ходят там да си избират. Може да си купиш само половин къща, ако искаш да разширяваш дневната си – режат я и ти я доставят, с все мокета и керемидите. Други компании специализират в доставка на къщи с хеликоптер, трети предлагат специални подемни кранове за къщи.

Наскоро гледах един документален филм за възрастна новозеландска милионерка с необичайно хоби – колекционира викториански вили жената. Изупува стари къщи във викториански стил, реставрира ги и си прави частен архитектурен резерват на територията на собствената си ферма – имаше си църквичка и училище, и работилнички, както и две улички с къщи. Всичките автентични, докарани от разни краища на сраната.

Аз пък продавам преносими къщи в компанията, която е пионер в този бизнес. Строим ги в задния двор, после ги товарим на камион и ги доставяме до където се случи да живее клиента – на връх планината, на остров в залива, в центъра на Окланд или вдън гори тилилейски. В субтропичната зона или в зоната на вечния сняг – няма значение, ние доставяме. Една къща се строи осем до дванайсет седмици, от само един строител. С чук и пирони. От прозорците на офиса мога да наблюдавам целия строителен процес.

Ден Първи. Строителят по къси гащи и с плетена шапка, независимо от времето, сезона и температурите, цял ден мери, шери, крачи, реди и пренарежда циментови блокчета в дълги, прави като конец редици. Помага си с някакво пишещо лазерно устройство. Измервателно, предполагам.

Ден втори. Върху тухличките нарежда 60-сантиметрови дървени трупчета и върху тях наковава рамката за пода на новата къща.

Ден Трети. Талашитени плоскости се наковават върху рамката и с това подът е готов. Върху него с креда се разчертават вътрешните стени и стаи.

До края на седмицата е вдигната цялата дървена носеща рамка на новата сграда – с все стените, касите на вратите и прочие. Още седмица отнема инсталирането на металните листи на покрива, алуминиевите дограми и улуците. После следва едно безкрайно чукане и тракане докато се наковат хоризонталните дъски на външната облицовка, и работата се пренася вътре. Изолации, електричски инсталации, тръби, гипсокартон за стените и таваните, тапети, мокети, душ-кабини, вани, тоалетни, кухни, бойлери, камини. Само осем седмици и къщата е готова – с инсталирана готварска печка и съдомиялна машина, с корнизи за пердета, щори, полилеи, вградени гардероби, огледала, електромер.

И тогава започва истински интересната част – идват момчетата от транспорта. Също по къси гащи и с шапки. Обикновено щедро татуирани и натоварени с каси бира.

Ден преди уговорената доставка започва мащабна подготовка. Още от сутринта пристига голям камион с монтиран на него дизелов генератор – мазен, мръсен, шумен и вонлив. Генераторът захранва дузина пневматични крика, които за няколко часа повдигат къщата достатъчно високо, за да може транспортната платформа да се подпъхне под нея. Междувременно прозорците са покрити със защитен найлон, понякога и с шпертплат, ако сградата ще се вози по горски пътища с надвиснали от всички страни клони. На покрива е монтиран надлъжно дълъг гъвкав прът – виснал ниско в предната си част – идеята му е да повдига и приплъзва безопасно висящите над пътя електрически жици. След това целият следобед се посвещава на юнашко пиене на бира. Според правилника за движение по пътищата на Нова Зеландия, на къщите не се разрешава да пътуват по светло. Всъщност могат да са на пътя само от 23 до 5 сутринта. По Коледа и през януари, когато е традиционният сезон на летните годишните отпуски и трафикът по пътищата е дори още по-ужасен от обикновено, движението на къщи по пътищата на страната а абсолютно забранено.

На смрачаване обикновено се появявват нервните собственици на новия дом – тревожни и превъзбудени. Никога не следват съвета ми да си стоят в къщи, да пият по едно вино и да инспектират вече доставената къща на сутринта. Не. Домъкват се с цяла група роднини и приятели, пискат възторжено, клатят глави невярващо, обикалят наоколо, задват безброй въпроси и се пречкат на всички.

Малко преди полунощ се сформира процесия, която по яркост и пищност не отстъпва на циганска сватба. Ама хич. Най-отпред се движи служебна лека кола, закичена с голяма светеща табела "Внимание! Извънгабаритен товар" или направо "Внимание! Къща!". Виждала съм и вариант с огромен светещ пръст, сочещ към банкета и надпис "Отбий и спри". Тази любезна покана е за насрещно идващия трафик. Предупреждава, че пътуващата къща е заела и двете платна и останалите участници в движението ще трябва да се спасяват както могат. Понякога е абсолютно невъзможно да се разминеш с такова нещо и се налага насрещно идващите коли да обърнат, да се върнат назад до някой по-широк участък от пътя и да изчакат цялата процесия да се изниже край тях с много святкане, ръмжене, дружеско бибиткане, блясък и кралско достолепие.

След първата табела често има втора – с допълнителни указания, или просто повтаряща съобщението и след това идва прима-балерината на пътния спектакъл – нашият стар познайник – старият мърляв камион, с още по-мърлявия генератор и влачената отзад платформа с тържествено дефилираща къща. Увита в найлони като забулена арабска принцеса и като принцеса окичена с жълти габаритни лампички – същински бижута. И пак като на циганска сватба отзад се точат коли с работници по монтажа, собствениците на новия дом, техни приятели, зяпачи и случайни превозни средства имали лошия късмет да пътуват по същия маршрут по същото време.

Някои от тези хубавици са по 160 квадратни метра. Гледката на подобно чудовище профучаващо по магистралата с 90 км в час е буквално спираща дъха.

Е, то по магистралите е лесно. Проблемът е, че никой не живее на магистрала. Някои от фермичките на нашите клиенти са достъпни само по черни пътища, други – по тесни еднопосочни мостчета, трети – само по вода. Истинският екшън започва, когато нашата къща-туристка хване гората, т.е. запълзи по стръмния склон на някой от насуканите като китайски къдрави спагети планински пътчета, с надвиснали от всички страни канари, вековни дървета, рекички, водопади. Тогава влизат в действие криковете – повдигат единия край на къщата, преместват я малко, после другия. Понякога се налага да я преобръщат под всевъзможни причудливи ъгли, да насипват диги през малки рекички и после да ги изкопават, да преместват електрически стълбове или други къщи. И цялата процесия се придвижва на прибежки и с припълзявания от едно препятствие до друго.

Безспорно най-сложна е логистиката при доставка на къщи до острови и други недостъпни по суша места. Изумително е колко много хора в Нова Зеландия живеят доброволно или дори умишлено на места, до които няма пътища или пътищата са непроходими през по-голямата част от годината, или могат да се ползват само при отлив, или пък само със специално разрешение от местният маорски старейшина, за да не се обезпокоява Танифата – маорски воден дух, който живее в езерата, блатата и други влажни места. В тези случаи нашата къща с все камиона и всичките придружаващи превозни средства (понякога процесията включва също кранове и булдозери, в зависимост от спецификата на терена) се натоварва на ферибот. Това от своя страна означава цялата операция да се съобрази с часовете на ниската и високата вода, фазите на луната, да се осигурят придружаващи плавателни съдове, спасителни жилетки и салове, специални морски застраховки, представители на бреговата служба, къщата се обгазява и обеззаразява, за да се предпази уникалната екосистема на острова. С други думи, циганската сватба може да ходи репички да яде – нашият транспортен цирк добива вече много по-грандиозни мащаби и зрелищност. Когато ферито се отдалечи достатъчно от брега, за да не се виждат палубата, хората и другите автомобили, на хоризонта се очертава абсурдния силует на къща, плаваща кротко през залива.

И ако някой си мсили, че това е по-скоро забавно изключение, отколкото редовна строителна практика, ще цитирам малко статистика: само компанията в която работя е построила и доставила над 20 хиляди преносими къщи. Този тип сгради са евтини (според тукашните стандарти) и това обяснява високата им популярност. Ежегодно само на Северния остров, който е с размерите на България, се транспортират около 5 хиляди къщи. Това прави средно по 15 на ден. Пардон – на нощ. На търсачите на приключения горещо препоръчвам да попътуват нощем по пътищата на Нова Зеландия. Ще има какво да разказват.

В родината на бънджи скоковете, зорбинга и кой знае още колко други рискови спортове, дори строителството е зрелищно и адреналино-покачващо приключение.

И за да сме верни на традицията, че всичко в тази страна е наопаки на останалия свят, всеки път като ме питат приятели от България какво работя, аз лаконично отговарям, че продавам къщи. "А, недвижими имоти" - коментират те разбиращо. "Не. Не недвижими. Точно обратното – преносими". Те обикновено не питат повече. И няма нищо за питане. Всеизвестно е, че Нова Зеландия е Огледалният свят – всичко тук е наопаки.


2008-07-17

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)