БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

НЯМА ТАКАВА ДЪРЖАВА

Изабела Неделчева Шопова (bella)

Раздел: Пътеписи  Цикъл: ПИСМА ОТ АОТЕАРОА

Като работиш ежедневно с клиенти се срещаш с най-различни хора. А като имаш твърд балкански акцент и странно име хората неизбежно стават любопитни. При кивитата явното любопитство и клюкарска осведоменост минават за най-върховни социални умения и най-сърдечна любезност, така че всяко запознанство (дори най-случайно и мимолетно, като например, докато маркирам покупки на касата или си купувам билети за кино) неизменно предизвиква въпроси за моя произход. Отпървом аз гордо заявявах, че съм българка, за да науча твърде скоро,че това нищо не говори на повечето ми събеседници и започнах да добавям обстоятелствени пояснения от сорта на това, че съм от Източна Европа или от една малка страна в Европа. Така поне избягвам недоразуменията от първите месеци, когато колегите и клиентите ми масово забравяха името на страната и ме представяха като „Новото момиче от Бразилия” (Боливия, Унгария, Бавария и прочие екзотични места).

 

В Нова Зеландия да си европеец означава много – широка култура, международен опит, владеене на езици, елегантност, изисканост и даже известна префърцуненост, но все така в положителен аспект. Европеец е обществен статус, не само произход. Така че, представяйки се за европейка имам убедително оправдание за необичайните си (за Нова Зеландия) облекло (нося обувки навсякъде и всякога), хранителни навици (ям маслини, пия вино, не понасям Макдоналдс), музикални предпочитания (не слушам рап), лични хигиенни стандарти (не влизам боса в супермеркета или в обществена тоалетна, не смятам въшките за нормална епидермална флора, настоявам чиниите да се плакнат след сапунисване) и прочие.

 

Не можем да се сърдим на кивитата, че не знаят нищо за България, защото ситуацията е реципрочна - малцина в България знаят нещо повече за Нова Зеландия от приблизителното й местонахождение някъде в Тихия океан и може би, тук-таме отделни индивиди с висока географска култура биха могли да назоват столицата й, но колко българи могат на прима виста да се сетят за името на министър-прдседателя на НЗ или поне коя е управляващата партия в момента? (Без да проверявате в Гугъл) Повечето хора, всъщност, си мислят, че е част от Австралия или я бъркат с Нова Гвинея. И няма нищо изненадващо в тази масова неосведоменост, защото и едната, и другата са малки, неважни страни, които рядко се появяват в световните информационни емисии, невъобразимо далеч една от друга, с много минимален ( нещо като никакъв) културен и икономически обмен, без двустранни политически контакти (България няма посолство нито дори консулство в Нова Зеландия и обратно). Изненадващо е друго – колко много новозеландци всъщност не само знаят къде е България, но и са били там.

 

Моята лична статистика сочи, че повечето кивита са посещавали малката екзотична страна отвъд Желязната завеса през годините на социализма, именно заради забранения й статус – от любопитство и в търсене на силни усещания. (И повечето са ги намерили) В по-нови времена България сякаш е отпаднала от списъка на екзотичните туристически дестинации. Младите новозеландци пътуват предимно из Западна и Централна Европа, после през страните от бивша Югославия ( виждат им се по-интересни, заради войната там) стигат да средиземноморието и не само, че пропускат милата ни татковина, но дори не знаят за съществуването й. Техните родители, обаче, са използвали всеки възможен повод да надникнат в територията на най-самоотверженият сателит на СССР и разказите за приключенията им там звучат невероятно дори за мен.

 

Няма такава държава!

 

Млада новозеландка пътува през 70-те из Европа в компанията на група хипита с различна националност – американци, англичани и австралийци. С типични за времената и възрастта им безгрижие, безпаричие и добронамерено безхаберие, след злополучен инцидент с една от колите (евтина таратайка, движеща се повече на добра воля, отколкото на някакви физически принципи) я зарязват някъде в Германия (да се чете: Западна Германия) и пристигат благополучно в Югославия, която се славела по онова време като най-разкрепостена и отворена към Запада от всички социалистически страни, така че не ги впечатлява особено. В търсене на приключения, бандата англоезични хипита решава да се промъкне отвъд Желязната завеса – в България, и да види истинското лице на комунизма. Скрояват плитък план – да преминат границата късно през нощта, когато се предполага митничарите да са сънливи и небрежни, с твърдението, че минават транзит, на път за Гърция, свършили са парите и се опитват да спестят бензин като пресекат напряко през българската територия. Речено-сторено. В полунощ цялата тайфа с двата все още движещи се микробуса се подрежда чинно пред гишето на българския гранично-пропусквателен пункт. И кошмарът започва.

 

Мястото е безлюдно, мрачно и откровено страшно с всичката бодлива тел, въоръжена охрана и неразбираеми надписи на кирилица. Служителят в пункта – униформен, с разни пагони, въоръжен, важен, надут и сърдит чичка ги оглежда неодобрително. С минимум вербална комуникация, но множество изразителни погледи, мимики и жестове прави негативни коментари за облеклото им (разпасано, ярко, хипарско), неприемливото им западняшко поведение (хилят се, шегуват се, бутат се с лакти, не козируват и не рапортуват), състоянието на превозните им средства (плачевно наистина), неубедителните им аргументи за влизане в страната (направо подозрителни в контекста на цялата върлуваща подривна буржоазна демагогия и Студената война), дългите им коси, вносните им цигари и прочие, и прочие.

 

Когато усмивките им увяхват най-после и физиономиите им се изопват нервно като на провинили се ученици, чичката с пагоните събира паспортите и останалите документи (внушителна колекция, според тогавашната бюрократична практика), оттегля се зад огромното си бюро, пали цигара без филтър и започва да ги привиква един по един. След продължително (ама наистина много продължително) взиране в хартийките (написани на всякакви езици, тъй като групата е обиколила цяла Западна Европа) ги застрелва с въпрос за липсващото возило. Как така в документите са описани три превозни средства, а на българската граница са представени само две? Никакви обяснения не могат да удовлетворят чиновническата подозрителност и младежите вече горко съжаляват за опита си да проникнат в сърцето на социализма, но няма връщане назад. И проблемите им всъщност, тепърва започват. Вече абсолютно вбесеният граничен служител провежда единични разпити на всеки от хипарите, пронизвайки ги с поглед през дима на евтините си цигари и повтаряйки непрекъснато, че отговорите им не звучат убедително.

Най-последен отваря паспорта на новозеландката. Взира се в него дори още по-продължително, прелиства и внимателно изследва всички страници, проучва  детайлно печатите и визите, сравнява датите и накрая пита: „Коя държава е издала този паспорт?” Девойката, с известно облекчение (Ама че лесен въпрос!) предлага многоуважаемият офицер да обърне внимание на корицата и първата страница на документа, които ясно (и с ей такива големи букви) назовават страната като Нова Зеландия. „Няма такава държава!” – излайва срещу нея чичката. С което избива рибата, но кивианката не може да си позволи да се усмихне дори, само учтиво обяснява, че такава страна съществува в Тихия океан, малко по-на изток от Австралия. „А-а! Значи си австралийка?” Още едно любезно обяснение, че не, Нова Зеландия не е австралийски щат, а независима държава и нейните граждани са поданици на британската кралица. Сега вече служителят на реда кипва и започва да крещи, да ръкомаха, да заплашва да ги арестува всички и да ги хвърли в затвора, задето се подиграват с него и с повереното му ведомство (Ама ха! Шайка размандени американски хлапета и империалистически шпиони!)

 

Момичето се разплаква от безсилие и страх, приятелите й се намесват в препирнята и най-накрая българският граничен офицер, за негова и на родината му чест, им дава великодушно последен шанс: „Покажете ми къде е Нова Зеландия, тогава!” – сочи той политическата карта на света, опната на цялата стена зад гърба му.

 

Настъпва часът на истината - Нова Зеландия я няма на картата! В долният десен ъгъл издателят на въпросното полит-просветно нагледно помагало е разположил правоъгълник с щедри размери, поместващ доста подробна Легенда. На изток от Австралия лежат мащаби, цветови означения, прекъснати и непрекъснати линии, символи и знаци, но нито един остров. Просто аполитично парче океан. Няма такава държава.

 

Спорът завършва драматично – цялата тумба, барабар с возилата им е закарана в някаква сграда с решетки на прозорците и метални врати, опасана от триметрова стена и километри бодлива тел, където прекарва неспокойна нощ. На другата сутрин друг офицер им връща документите и ги изпраща по живо по здраво без извинения и с изрични указания да не се отклоняват от маршрута си, и да не остават на територията на България повече от 6 часа. Което те с облекчение и без хитруване изпълняват.

 

И до ден днешен дамата, която ми разказа тази случка е изпълнена с дълбоко уважение към емигрантите от бившите комунистически държави. Според нея те са хора от друга планета. От България си спомня само олющените мазилки на сградата, където е прекарала нощта и копите сено край пътя по най-краткия маршрут до гръцката граница.

 

 

Друга затворническа история

 

Забележително е, колко голям процент от разказите на западняци, посетили България в годините на социализма, включват престой в затвор, арест или друг някакъв вид настаняване в обществено заведение с охрана и минимум удобства. Може би няма да е лошо да предложим на българския туристически бизнес революционната идея за Затворнически туризъм. При масово ширещатата се мания за екстремни преживявания това ще е абсолютният хит на сезона.

 

На един семинар на „Тостмастърс” във Фангарей се запознах с пенсионирана учителка от Южна Африка – негърка. Веднага след размяната на имената и задължителния въпрос за произхода на акцента ми, възрастната дама ме разби с изказването: ”О, аз съм била в България. Бях там в затвора. Хубава страна! Много мили хора!”  Това ми прозвуча малко като: „В затвора попаднал на хора и станал човек.” Ясно е, че не я оставих на мира, докато не ми разказа цялата история.

 

Пак през 70-те млада чернокожа бунтарка обикаляла света, ходила по рок-концерти и мирни демонстрации, пушила марихуана и стопирала по магистралите, и един ден се озовала в Югославия. Помоткала се там, не и харесало особено и решила да ходи в Турция, да види Ориента. Обаче, после й хрумнала още по-гениалната идея да прескочи нелегално в България. Хванала някакъв влак, май Ориент-експреса, не разбрах точно, нямала българска виза и не й се занимавало да си вади (то надали е било много лесно) затова се направила уж на заспала и не слязла на границата. Като влезли на българска територия някакви униформени мъже я събудили (уж, де, тя всъщност не спяла), взели й паспорта и я свалили от влака.

 

От тук нататък историята става сюрреалистична. Никой не говори английски, някакви войници я водят под конвой в затвора (или подобна на затвор сграда – с решетки, бодлива тел и прочие екстри), свалят й белезниците и я натикват в килия с дървен нар, без завивки, без тоалетна, само голи стени. На изгрев слънце й носят вода и някаква неядивна храна, после я водят в тоалетната, и на връщане войничето дето я охранява я черпи с цигара. Няколко часа по-късно я водят в някаква стая, където най-после има преводач. Връщат й паспорта и й казват, че е голяма късметлийка, защото е черна – българският комунистически пролетариат поддържа чернокожите си подтиснати братя. Тежко и горко на бял южноафриканец, ако се опита да влезе нелегално в страната! Затвор и процес очакват всеки провокатор и проводник на американския империализъм, апартейда и буржоазната пропаганда, но към угнетените чернокожи братя и сестри сме толерантни. Пак я затварят в килията, обаче този път войникът, дето я черпил с цигари забравя да заключи. Тя се измъкнала призори, разходила се из града, намерила гарата, качила се на някакъв влак, после се предала на границата, казала според първоначалния план, че била заспала и те я пуснали без проблеми в Турция.

 

И до днес чернокожата южноафриканка разказва колко красиви са зелените български хълмове, старите калдаръмени улици, каменните мостове (нямам идея в кой град е била, тя също не знае). Но най-вече колко мили хора са българите – за 24 часа на българска територия няколко души я черпили с цигари, дали й храна и й помогнали с каквото могли, макар че не разбирали думичка, от приказките й.

 

 

Хората живеят в триста годишни къщи!

 

Възрастна новозеландка ми разказва, че е била в България само за един ден – сменяли автобус в София преди 30 години. Честно си признава, че не помни много подробности – всички тези европейски градове и страни накрая се сливат в пъстър калейдоскоп в паметта и започват да си приличат. Има само един ясен спомен от българската столица – римска каменна стена, сбутана между някакви съвременни бетонни сгради, в археологическата находка забити яки метални болтове, прикрепящи телефонна будка. „Не можех да повярвам на очите си!” – възмущава се новозеландката – „Цялото това римско архитектурно съкровище и жълтата пластмасова телефонна козирка – толкова не на място, като обида! Никакво уважение към историята!” После снишава глас, поглежда встрани с неудобство и добавя завършващият елемент: „И две малки циганчета пикаеха на стената!”  Опитвам се да обясня, че римските камъни съвсем не са рядкост в българските градове, и че понякога е трудно модерният град да се съобразява с всички археологически находки. В случая телефонната будка ги е интегрирала - направила ги е използваеми.(Тактично премълчавам постъпката на циганчетата, защото не мога да се сетя за убедителни аргументи в тяхна полза.) Новозландката ме гледа неразбиращо, после се съгласява любезно: ”Е, да, те в Европа живеят в къщи на по 300 години. Не ги превръщат в музеи, а живеят в тях и даже не ги поддържат особено добре!” За някой роден и живял в Нова Зеландия, чиято история дори не стига толкова далеч в миналото, това сигурно изглежда конщунствено.

 

На ски в Пампорово

 

Най-нелепа, направо като виц звучи историята за счупения крак на Дейвид - мой колега новозеландец, запален скиор, който завел жена си на почивка в Пампорово. Още първият ден, докато се фукал с майсторлъка си на пистата счупил крак и го откарали в болница. Като му правили рентгеновата снимка го сложили да легне по корем, а после на операционната маса лежал по гръб и според него това предизвикало объркването, но така или иначе докторът му гипсирал здравия крак. Моят колега протестирал и се опитвал да обясни, обаче езиковата бариера била непреодолима. Накрая лекарят се ядосал на неспокойния си пациент, зарязал гипса и се загледал пак в снимките, които буйният новозеландец му сочел настойчиво. Веднага открил грешката си, гипсирал правилният крак този път и изпратил пациента с усмивка. Дейвид останал толкова очарован от красотата на природата, ниските цени на ски-забавленията, великолепната храна и не на последно място чудесните медицински грижи, че ходил в България още няколко пъти, въпреки огромното растояние и високите цени на самолетните билети.

 

Прелестна архитектура, прелестни жени!

 

Много обичам да слушам как Ерол – нашият приятел от Южна Африка - разказва за единственото си посещение в София. На път за някаква европейска конференция в края на 80-те имал няколко часа на разположение между полетите, така че решил да разгледа града и да хапне някъде. Така и си останал гладен завалийката. Като тръгнал по софийските улици и не знаел кое по-напред да гледа – великолепната архитектура на старите сгради (Ерол е архитект) или фантастичните красавици по тротоарите (Ерол е също голям естет и почитател на женската красота). Какви крака (въпреки студеното зимно време момичетата носели къси поли), какви коси, какви кожи! Ако го слушаш, ще речеш, че е бил на френско модно ревю, а той разказва всъщност за дъждовен мрачен зимен ден в София. От зяпане по мадамите и фасадите изгубил напълно представа за времето и едва не си изпуснал самолета. За ядене не му останало време. Може от глада да му се е сторило, а може пък българките наистина да са много красиви.

 

 

 

 

 

 


2008-07-15

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)