БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

СВЕТОВНАТА СТОЛИЦА НА ВЕТРОВЕТЕ

Изабела Неделчева Шопова (bella)

Раздел: Пътеписи  Цикъл: ПИСМА ОТ АОТЕАРОА

Тест:
Кратък тест за кандидат-политици и настоящи държaвници.
Какви са според вас критериите за избор на столица на новосъздадена държава? Дали политическата столица се избира по хубост, по икономическа важност, по брой на населението, по удобства, по климат, по стратегическо разположение? Дали правим задълбочени анализи, хвърляме жребий или просто затваряме очи и бучваме пръста си някъде по картата? Какви са, според вас, шансовете на малко крайбрежно поселище, покатерено по отвесните склонове на нависналите над залива скали, брулено от най-свирепите ветрове на планетата (градът е разположен в зоната на Ревящите четиридесет), системно разтърсвано от земетръси (тъй като се намира върху един от най-активните разломи в земната кора), недостъпно по суша (поради зле развита инфраструктура и характерен релеф), труднодостъпно по вода (поради пословично силни течения и лоши атмосферни условия), честичко наводнявано, а и на всичкото отгоре с извънредно войнствени съседи, чиито най-върховни културни постижения са в областта на бойните танци, бойните татуировки, изработката на примитивни оръжия, строителство на отбранителни крепости и бойни канута, и прочие немиротворни активности, които хич, ама хич не могат да проумеят как така някакви драскулки върху парче хартия дават на белите хора право да ползват земята им?

Отговори на теста: Ако и вие като мен клоните по-скоро към "никакви" и "нищожни" - изберете си друго поприще, политиката не е за вас. Ако смятате, че въпросното място е идеално за целта – да, вие сте роден държавник и политик с визия. Защото такава столица има, избрана с парламентарен вот и международен политически кворум – световната столица на ветровете, столицата на земетръсите и на невъзможно стръмните улици, най-южната столица на планетата и по стечение на обстоятелствата столица на
Нова Зеландия – Уелингтън. Вече 150 години гордо устоява срещу природните стихии, тектоничните сили, политическите кризи, градоустройствени кошмари и инфраструктурни недоразумения.

Началото:
Според маорските легенди първият човек плавал по тези места е легендарният полинезийски мореплавател Купе, който открил Нова Зеландия някъде около 10-ти век и я нарекъл Аотеароа – Страната на Дългия Бял Облак, по възклицанието на благоверната си съпруга, която първа съзряла въпросното атмосферно образувание. Купе обаче се установил впоследствие някъде далече на север, а по Уелингтънските брегове се заселило племето Нгати Тара и нарекло залива Те Фангануи а Тара – Великият залив на Тара. Другото име с което районът е известен е Те Упоко О Те Ика А Мауи – Главата на рибата на Мауи, което пък е препратка към легендата за създаването на Аотеароа. Според нея продълговатият Южен остров е кануто на легендарният герой Мауи, Стюарт Айлънд – малкото триъгълно островче най-отдолу на Нова зеландия е котвата на Мауи, а Северният остров е рибата, която Мауи хванал с въдица и измъкнал от дълбините на океана. На мен лично контурите на Северния остров никога не са ми напомняли риба, но трябва да призная, че нароченият за уста уелингтънски залив има действително ясно изразената форма на рибарска кукичка.

Заливът е дълбок и просторен, световно признат за един от най-красивите заливи на планетата с извънредно тесен излаз към пролива Кук, ограден от всички страни с високи, почти отвесни планини, които го заслоняват толкова успешно, че нито Тасман през 1642-ра нито Кук при първото си посещение през 1770-та година дори заподозрели съществуването му. Всъщност познанството на Тасман с кръщелничката му Нова Зеландия било много бегло и завършило крайно преждевременно, така че прославеният мореплавател и картограф даже не разбрал, че има Северен и Южен остров. Бил толкова горчиво разочарован и отблъснат от недружелюбното маорско посрещане – четирима от екипажа му били показно убити и изядени - че напуснал новооткритата земя набързо и завинаги.

Кук от своя страна открил съществуването на протока, който днес носи неговото име, картографирал забележително детайлно и само с няколко грешки целия новозеландски бряг, но силният вятър в теснината между двата острова и опасните течения ангажирали вниманието му дотолкова, че дори не забелязал входа към залива на първи опит. При завръщането си на борда на "Резолюшън" три години по-късно, при по-благоприятни метеорологични условия Кук отбелязва в дневника си за откриването на достъп към "както изглежда добър залив", но вятърът и смяната на посоката на приливните течения не му позволяват да влезе и да разгледа подробно. Все пак успява да осъществи контакт с няколкото маорски канута, излезли да пресрещнат пришълците и раздава щедри подаръци – мъниста и пирони.

Петдесет години по-късно капитан Джеймс Хърд успява най-после да влезе в залива и му дава днешното име Порт Никълсън, което уелингтънци по-късно галено ще съкращават на Порт Ник, а маорите превръщат в Понеке, най-популярното и най-оспорваното от няколкото маорски названия на мястото.

Историята:
Съвременната история на града започва чак през 1839-та с пристигането на кораба "Тори" – колонизаторски съд на Новозеландската Компания. Един от основателите на компанията и основен двигател в нейната дейност – колонизиране на Нова зеландия е Едуард Гибън Уейкфилд – много противоречиво описан в енциклопедиите и историческата литература едновременно като идеалист и безскрупулен тип, лидер с визия и дребен манипулатор, философ и измамник - с други думи - интересна фигура. Неговите утопични идеи за "Една нова и по-добра Британия на Южните морета", включващи градоустройствено, икономическо, демографско и социално планиране са заложени като основни принципи при основаването на Уелингтън, както и на други няколко новозеландски поселища. На борда на "Тори" е един от неговите братя – полковник Уйлям Уейкфилд, който преценил залива като изключително подходящ за заселническата програма (колко много сгрешил ще се разбере твърде скоро) и светкавично закупил (или си помислил че е) осем милиона хектара земя (нещо като половината северен остров) от няколкото маори, които срещнал на плажа. Щедро предложената от полковника цена била: сто пушки, сто одеяла и планина от лъскави дрънкулки ( включително така популярните пирони). До края на следващата 1840-та година още пет от корабите на Новозеландската компания разтоварват заселници и новооснованият град, кръстен в чест на прославен победител от битката при Ватерлоо – Артър Уелъсли Дук на Уелингтън, вече има население от 2500 колонисти. Проблемите им започват веднага.

Основаването:
Първото селище е построено в избраната от полковник Уейкфилд равнинна земя край устието на река Хът (Колиба – без съмнение кръстена на първите заселнически жилища) и без излишна скромност наречено Британия. Много скоро става ясно, че теренът е мочурлив, наводненията - редовни, папратите - абсолютно непроходими и неподдаващi се на изсичане, почвите - неплодородни, мястото – бъкано с комари и крайно нездравословно и за капак – раздрусва ги първото земетресение на новата земя.

Пионерите уелингтънци не били обръгнали на земни трусове както модерните им съграждани и изпаднали в луда паника. Няколко колонисти в суматохата помислили, че ги нападат маори и започнали да стрелят напосоки, с което не подобрили емоционалното състояние на съседите си. Изобщо, събитието предизвикало много смут и в резултат на преживения стрес жителите на малкото градче взели решение (противно на позицията на Новозеландската компания) да се преместят на по-високия и както по всичко изглеждало по-безопасен бряг на югозападната страна на залива. Където се намира столицата на Нова Зеландия и днес – точно върху линията на един много голям активен разлом, (видим с невъоръжено око на спътниковите снимки), разполовяващ центъра на града, няколко малко по-малки в непосредствена близост и няколкостотин малки разломчета, разхвърляни щедро из всички квартали. Западната част на града се намира върху плоча от земната кора, която се издига бързо (в геологичен смисъл) нагоре и се приплъзва на север, а източните квартали и заливът потъват надолу и се тътрят на юг. В резултат, сеизмичната активност в Уелингтън е доста над нормалната дори и по завишените новозеландски стандарти, както много скоро ще изпитат на свой гръб бъдещите столичани.

Още проблеми:
Серията силни земетресения през 1848-ма в добавка към бурния климат, нескончаемите недоразумения с Новозеландската компания и изразителните възражения на маорските вождове срещу окупацията на земята им (подкрепени с много блещене, страховито плезене, заплашително пляскане по бедрата, кошмарно грозни лицеви татуировки, диви крясъци, недвусмислени заплахи, както и нападения и убийства) в крайна сметка прогонили повечето от заселниците. В средата на 19-ти век в Уелингтън имало само 85 от общо 436-те първоначално пристигнали колонизатори от мъжки пол. Уейкфийлд, обаче, не бил човек, дето лесно се отказва. Заселническата му програма продължава с впечатляващо темпо.

По-нататък историята не става по-весела. Земетресението от 1855-та с магнитуд от 8,5 по скалата на Рихтер с епицентър на 20-тина километра от Уелингтън е най-силното регистрирано въобще на територията на Нова Зеландия до днес. Щетите са големи, има жертви. Причинява и внушително цунами с височина 10 метра, което помита пристанищните постройки и допълнително ужасява жителите на пострадалия град. Стълкновенията и проблемите с маорите продължават близо 30 години. Не се подобряват и взаимоотношенията с Новозеландската компания (свръхголемите обещания и явните лъжи никога не са били добра основа за приятелство и взаимно доверие), в резултат на което днес в старите градски гробища на Уелингтън може да намерите последния дом на основателите на града братятата Уейкфийлд, но никъде няма да видите техен паметник или паметна плоча от признателните съграждани – и двамата остават необичани и обвеяни с лоша слава.

И ако земетресенията и цунамитата не били достатъчни, за да разколебаят колонизаторите, то винаги можело да се разчита на прословутия уелингтънски климат.

Необузданите ветрове на Уелингтън са били пословични още през 1850-та, когато Бишъп Селуин заявява, че "уелингтънецът може да се познае навсякъде по света по силата с която е сграбчил шапката си", както и че човек не знае нищо за чистия въздух докато не опита от "вентилиращия ефект на бриза на Порт Никълсън, протяжните тонове и непрестанното движение на атмосферата". В по-малко романтичния 20-ти век и с не така деликатен изказ е публикувана следната статистика: в 173 дни от годината средната измерена скорост на вятъра в Уелингтън надхвърля 60 км/ч, като отделни пориви редовно надхвърлят 140км/ч . Най-силният измерен вятър е профучал над новозеландската столица с 248км/ч на 6 ноември 1959 и после отново на 4 юли 1962. Нека тук да напомня, че навсякъде другаде по света движение на въздушни маси със скорост над 100км/ч се нарича ураган или тайфун и заслужава да си има собствено име. В Уелингтън си му викат Западняк или Южняк, според посоката от която идва. Ми така де, ако вземем да кръщаваме всяко по-силно вятърче с нежни имена, къде ще му излезе краят?! Ще трябва всеки ден от годината да си има име.

Столицата:
Но да се върнем при основателите на Уелингтън. Онези от тях, които не избягали, не се удавили, не загинали при земетресенията и не станали жертви на маорските нападения се оказали кораво племе. Препостроили града, този път само с дървени къщи, защото те били по-земетръсоустойчиви, прекарали пътища и даже железопътна линия през планината, та съединили града си с останалия свят (разбирай тогавашната столица и главен търговски център Окланд), усвоили допълнителното парче суша, което се издигнало от дъното на залива при голямото земетресение и даже доживяли да видят Уелингтън обявен за столица на Нова Зеландия. И тук в главите на всички светва голямото "Защо?". Защо, за Бога, някой (пък бил той и политик) ще вземе съзнателно решение да направи столица от едно тормозено от стихиите градче с купища инфраструктурни проблеми?! Моят отговор е, че сеизмологията не била особено популярна наука през 19 век , нито пък имало много спътникови снимки на разположение по онова време, но ако той не ви задоволява – авторитетното мнение на историческата литература е, че разтърсваният от Златна треска Южен остров набирал икономическа мощ и заплашвал да се отцепи като самостоятелна политическа единица, тъй като тогавашните новозеландски политици, усамотени в далечния Окланд не давали много вид да се тревожат от проблемите му. Така че под заплахата от надвиснала политическа криза, по настояване на Едуард Гибън Уейкфийлд и Новозеландската компания, както и с недвусмислената подкрепа на независим австралийски съветник, подплатена с благосклонното кимване на британската корона се взело решение столицата на Нова Зеландия да се премести в по-централна географска точка – а именно в най-голямата до момента новозеландска колония – Уелингтън. Годината е 1865-та – почти сто години след посещението на Капитан Кук.

През следващите близо сто и петдесет години Уелингтън ще измине дълъг път от утопичните идеи на Уейкфийлд до облика на съвременна световна столица и мегаполис. Може би най-обичаният, но и най-противоречиво описваният новозеландски град. Широко рекламирана туристическа дестинация, до която новозеландците старателно избягват да летят. Притегателен политически, икономически и културен център все така географски отдалечен и труднодостъпен както за жителите на Южния остров – около една трета от населението на страната, така и за жителите на Окланд – друга една трета от новозеландците. Родно място на много новозеландски политици и архитекти, на най-известната новозеландска писателка – Катрин Мансфийлд, на най-известният новозеландски режисьор – Питър Джаксън, на цяла плеяда псевдоизвестни новозеландски дизайнери, художници и артисти.

Каква по-добра туристическа дестинация за група новоизпечени кивита, още пресни след клетвената церемония, от прославеният столичен град на новата им родина?

Пристигането:
Ако си спомняте, дори велики морски пътешественици изпитали трудности при влизането в Порт Никълсън, така че аз не се срамувам да призная собствените си затруднения да намеря хотела, на самия бряг на величествения залив, на първи опит. Лукаво изпипаният подвеждащ градски лабиринт от еднопосочни улици в централната част на града представя сериозни навигационни предизвикателства дори за обръгналия в ежедневната окландска транспортна лудница шофьор, за какъвто се има моя милост. Само след три завъртания в кръг и няколко спирания, за да се консултирам с картата, разпознаваме помпозната фасада на Уелингтънската железопътна гара – истинско архитектурно бижу в трудно определим стил от началото на 20-ти век – с неокласическа колонада на входа, керемиди а ла испанска мисия и елементи на арт-деко, почти напълно скрита сред многоетажни скелета и плътни зелени мрежи, очевидно поради напреднал процес на реконструкция и разхубавяване. Веднъж позиционирани правилно пред забележителната сграда, вече без проблем локализираме ментовозелената кубистична грамада на историческият хотел "Ватерлоо", който през 1953-та година бил избран за престоя на кралицата и кралският антураж по време на нейната новозеландска обиколка. Рекламната брошура, която спечели сърцата ни докато планирахме това пътуване представя сградата с исторически черно-бели снимки и вестникарски цитати от тогавашната преса, описващи въпросното светско събитие с такива клюкарски детайли като фаянсови плочки във всяка баня, персийски килими, високи тавани, специално внесен от Европа асансьор и модерен арт-деко интериор в пастелна цветова гама. Докато се настаняваме става ясно, че и днес хотелът се фука със все същите фаянсови плочки, кристални полилеи и персийски килими - вече на антикварна възраст, излиняли, опушени и очукани. Нищо де, ние сме дошли да разглеждаме града, а не да се мотаме из хотелските стаи. Освен това, историческият асансьор работи, металните двуетажни легла са застлани с чисти чаршафи и в античната баня с потрошени плочки има топла вода в изобилие - и това ако не е кралски комфорт, здраве му кажи. Малко по-сложно се оказва да уредим престоя на скъпоценния личен автомобил – автоматът на единствения платен паркинг зад хотела не приема плащания за повече от 12 часа, така че през целия ни тридневен престой аз все прибягвам до въпросната машина в най-невероятни часове на деня и нощта, за да захранвам лакомника с монети и да се състезавам с шофьора на паяка, който обикаля неуморно 24 часа в денонощие, дори навръх Нова година.

Освен с историческия си интериор нашият хотел се хвали с още едно предимство – намира се точно в центъра на града, на пешеходно разстояние от всички музеи, кафенета, ресторанти и исторически сгради. Точно както и всеки друг хотел в Уелингтън. Работата е там, че целият град (централната му част, без да броим асоциираните квартали и градчета из околните долини) е изключително компактен - притиснат в тесния сърп земя между водата и планината, и покатерен като бръшлян по стръмните хълмове наоколо. Крайно необичайно градоустройствено решение за Нова Зеландия, което му придава много европейски вид. В продължение на години, всеки път като се оплача, че тукашните градове са разпръснати, създадени са само за автомобилисти и не са подходящи за пешеходци, всички ми казват поучително – иди в Уелингтън, там изобщо не ти трябва кола – можеш да вървиш до работа или да ползваш градски транспорт (друго крайно необикновено явление, за който и да е кивешки град). Разбира се, никой не ми каза, че в някои от жилищните квартали на Уелингтън колата е абсолютно излишна скъпоструваща играчка, тъй като много от къщите, покатерени високо по стръмните скали са достъпни само по стълби – стотици стръмни стълби, и на по-възрастните хора и инвалидите се налага да си инсталират въжени линии и асансьори, за да се доберат от улицата до дома си.

Ден Първи:
Първият ден от нашия тридневен престой е 31-ви декември – според новозеландската метеорологична (аз я намирам по-скоро митологична) традиция – разгара на лятото. Сезонът за семейни отпуски и ваканции, за задължително къмпингуване, ходене на море, шляпане с джапанки, носене на слънчеви очила и шапки, шорти и презрамки, за плескане със слънцезащитни кремове, за студена бира и дълги коктейли, купони и забавления – изобщо всичко, което навсякъде по света се асоциира с представата за лято. Сега забравете за навсякъде по света и заповядайте в столицата на Нова Зеландия, разположена на 41 градуса южна ширина, сиреч в зоната на умереният климат, в навечерието на 2007–ма година. Електронният термометър в колата ми, на който хвърлям един поглед докато изсипвам още една шепа монети в ненаситния автомат, показва 6 градуса по Целзий. За съжаление возилото ми не е оборудвано с ветромер, иначе бих ви зарадвала с някоя внушителна трицифрена скорост. Поради предполагаемият летен сезон, багажът ни включва предимно летни дрехи, които сега се налага да облечем една върху друга в моден стил, който силно наподобява многолистен зеленчук. Добре че по силата на добрата стара българска традиция "зима без торбичка, лете без абичка" сме си донесли и по едно яке. За съжаление добрите стари български поговорки не споменават нищо за шалове и ръкавици, така че не сме си донесли такива и през следващите три дни горко ще съжаляваме за този пропуск. Нищо де, за следващия път ще знаем. А сега – пълен напред! Имаме цял град да покоряваме.

Разходката:
Ходенето по улиците на Уелингтън изисква специфична пешеходна техника, която позволява на местните жители да се придвижват из родния си град с елегантността на платноходи (буквално – с издути от вятъра дрехи, развяти като флагове коси и винаги в посока на преоблаващото въздушно течение или под ъгъл спрямо него, но никога насрещно или перпендикулярно). На туристите им отнема известно време да схванат основните принципи на тази техника: Първо – забравете за гравитацията, в Уелингтън тя е пренебрежимо малка величина сравнена с мощността на вятъра. Нютон очевидно е изпаднал в дълбока заблуда, напълно оправдана поради факта, че е живял от противоположната страна на планетата. Второ – забравете и за еволюцията. Приматите може и да са се научили да ходят прави, обаче това е станало някъде другаде (в Африка, ако се вярва на антрополозите). В столицата на Нова Зеландия техните наследници ходят наведени – не непременно напред, а срещу вятъра. Ъгълът който тялото на уелингтънеца заема по отношение на земната равнина е променлива величина – мени се според силата на поривите – и теоретично, при безветрие, би могъл да бъде прав както навсякъде другаде по света, но подобен експеримент никога не е провеждан. Трето - при никакви обстоятелства не разпервайте широко ръце. Едно невнимателно движение, докато сочите на спътниците си някоя великолепна викторианска сграда и следващият по-силен порив, улеснен от увеличената ветрова площ ще ви отнесе като лястовичка и ще ви залепи на същата викторианска фасада като предупредителен знак за другите туристи. Четвърто - крайбрежната алея не е за разходки. Тя е само за фотографите да си я снимат и за туристите да си я купуват под формата на туристически картички. Силата на вятъра там е неописуема, даже гларусите не се опитват да летят, а се оставят да бъдат размятани и запокитвани във всички посоки от необузданата стихия, докато накрая се озоват на някое по-заветно място зад хълм или сграда, където отново могат да практикуват съвършените си летателни техники. Опитните уелингтънци се движат само от подветрената страна на високите сгради, пресичат на бегом и под ъгъл кръстовищата между сградите, издебвайки безпогрешно точният момент между два порива и пак продължават с кралско достойнство в завета на следващото каре до следващото кръстовище. Пето – не си носете чадър в Уелингтън – няма да имате шанс да го използвате.

Разбира се никой туристически пътеводител не предупреждава за този аспект на туризма в Уелингтън и ние трябва да научим правилата на пешеходенето от собствен опит, т.е. болезнено и бавно. Бавно не защото сме несхватливи, а защото все не успяваме да се фокусираме върху оцеляването си. Разсейва ни красотата.    
           

Аз, очевидно, не съм в позиция да сравнявам Уелингтън с който и да е европейски град – твърде дълго не съм била в Европа и спомените ми са затрупани под толкова дебел пласт емоции, че са отдавна крайно ненадеждни (Варна може да е наистина десет пъти по-красива, както на мен ми се струва, а може и да не е). Но без никакво колебание обявявам столицата на Нова Зеландия за абсолютен победител в класацията за най-красив град на Северния остров.

Тридесетминутна разходка по главната търговска улица е достатъчна да изчерпи уж огромната памет на дигиталния ми фотоапарат. Всяка сграда заслужава да бъде увековечена на хартия ( и почти всяка е, както ще установя по-късно в павилионите за туристическа литература).

Архитектурното разнообразие ми напомня на централната част на който и да е български град – сгради предимно от края на 19-ти и началото на 20-ти век в нео-класически, нео-готически и бароков стил, разбъркани с щедра доза модернизъм, арт-деко и непренебрежим брой кубични творения от епохата на Студената война – високи, бетонни, униформени, с огледални стъкла. Ако бяхме в България щях да си помисля, че са Партийни домове, в Уелингтън се оказват корпоративни сгради – банки, застрахователни компании и прочие – уродливи деца на строителния бум от осемдесетте. Висящите ниско над улицата трамвайни жици, които са задраскали на кръст с черни щрихи всяка снимка, ми напомнят на София. Европейското културно влияние личи не само от фасадите на сградите. Тротоарите са широки, очевидно проектирани за много пешеходци, улиците са тесни – проектирани за по-малко автомобили, между сградите в малките градинки има скулпторни групи и фонтани, коледните витрини на магазините са декорирани с изкуствен сняг, снежни човеци, даже шейни (в противовес на Окланд, където коледни символи са цъфтяща похутукава, джапанки и плажни чадъри), кафенетата, ресторантите и галерийките за изкуство са безброй, даже редките минувачи по улиците ми се виждат някак по-елегантно облечени (поне със сигурност носят обувки – не видях никой да шляпа бос, ако и уж да сме в разгара на лятото).

Фестивалите:

Освен политически и административен център Уелингтън е и безспорната културна столица на страната. По всяко време на годината посетителите на града се оказват точно в апогея на поредния културен или танцов, или филмов, или поетичен, или комедиен, или не-знам-какъв-си фестивал. Освен на връх Нова година, разбира се. Но ние няма за какво да съжаляваме – списъкът с музеите, галериите, театрите, историческите места и сгради е толкова дълъг, че трите кратки дни няма да ни стигнат дори само да го отпочнем. При това изобщо не броя зоопарка, ботаническата градина, разходките с лодка, с въздушен балон, колонията морски тюлени, историческите местности, резерватите и множеството други забавления на открито, които сме твърдо решени да пренебрегнем поради агресивното негостоприемство на местния климат.

Музеят на Уелингтън:

Носени от попътен вятър и щракайки неуморно с фотоапаратите скоро се озоваваме пред портите от ковано желязо на Музея на Уелингтън – една от многото архитектурни скъпоценности на града. Построена в края на 19-ти век по проект на английски архитект, оригинално сградата била пристанищна митница и магазия, и за товаро-разтоварното й минало свидетелстват двата големи яркочервени корабни контейнера с щампован в жълто надпис "Музеят на Уелингтън, градът и морето". Вътре, освен така жадуваните топлина и безветрие, намираме обичайната колекция от исторически снимки, оригинални вестникарски издания, макети на кораби, големи карти, маорски оръжия, мантии и кошници, викториански рокли, сребърни четки за коса и чаени сервизи от китайски процелан, карети, ретро автомобили, препарирани птици, хербаризирани растения, истории за трагедии и кризи, за величие и героизъм, маслени пейзажи и портрети, книги с протрити корици, медали, монети – изобщо всичко, което очаквате да намерите в една музейна колекция. Това, което винаги ме впечатлява в новозеландските музеи, и този не прави изключение, е тяхната интерактивност. Много от експонатите не са скрити зад стъклени витрини – ако искаш може да протегнеш ръка и да ги пипнеш, дори да ги повъртиш в ръце. Голяма част от експозицията е под формата на кратки филми – над 100, които се прожектират или на триетажната стена на главното стълбище или на малки монитори при натискане на съответния бутон; още повече са звукозаписите, които се включват като минеш покрай хитро скрит детектор или си сложиш слушалки; на подвижни светлинни фигури, текст и знаци, които специални прожектори хвърлят върху пода, стените и таваните в синхрон с движенията на посетителите.

Най-популярна сред децата е холографната прожекция на драматизация по маорска легенда за Мауи. Абсолютно омагьосваща дори и за възрастни. И навсякъде, в абсолютно всеки новозеландски музей, който съм посетила досега, има детски кът. В този конкретен случай на малките посетители се предоставя възможност да се научат да вързват морски възли с цветни въженца в раздела, посветен на корабоплаването; да сглобяват пъзели на животни в къта на зоопарка; да слушат птичи песни в ъгъла на местната фауна; да рисуват, да участват в конкурси, да си полягват на разхвърляните по пода възглавнички, да седят на исторически чинове и да смятат с дървени сметала, да се снимат в ролята на велики мореплаватели зад корабния рул, монтиран пред фототапет с разгневени вълни; да ровят из десетките чекметчета, пълни със съкровища-асорти; да търсят прибягващи механизирани плъхове сред купищата стари въжета и сандъци в приземния етаж, имитиращ пристанищен склад.

От многото истории в Музея на Уелингтън една ми се видя силно космополитна – знаете ли, че целият свят всяка година отбелязва делото на един уелингтънец – дърводелецът Самуел Парнел? Не, нали. Ама и вие го празнувате. Аз и на манифестации съм ходила и песни в прослава на труда съм пяла и до ден днешен с удоволствие си ползвам почивния ден и неработейки празнувам с радост Денят на труда, но за мистър Парнел не бях чувала. Ако и вие не сте, ето историята в кратце:

Самуел Парнел бил дърводелец, израстнал в Лондон и заразен с реформистките идеи на Робърт Оуен. Младият идеалист емигрирал за Нова Зеландия с един от първите кораби на Новозеландската компания. За разлика от повечето имигранти Парнел се бил подготвил добре за живота в Новата земя. На кораба заедно с него пътувал и бъдещият му дом – цяла сглобяема къща от предварително изработени дървени модули, която той собственоръчно сглобил за нула време в новооснования Уелингтън. Това изключително много впечатлило друг новопристигнал – някой си мистър Хънтър, и той предложил на Парнел работа – да му построи магазин в Корокоро. Дърводелецът се съгласил, но при едно условие – да работи само осем часа на ден. Неговата теория била, че човек трябва осем часа да работи и осем часа да спи, а останалите осем часа от денонощието са си негови – дадени са му за лични нужди, забавления и изобщо за каквото си поиска. Хънтър с неохота се съгласил. И сбъркал. Магазинът никога не бил завършен , защото двамата мъже скоро се изпокарали и развалили сделката, но непоправимото вече било сторено – целият град бил потресен от случката. Слухът се разнесъл бързо.Парнел не само имал дързостта да поиска осем часов работен ден, но го и получил. Други също започнали да предявяват подобни претенции. Новопристигащите кораби били посрещани с тази нечувана новина и моряците скоро разнесли вестта по света. Шестнадесет години по-късно – през 1856-та, мелбърнски строителен синдикат успява да извоюва първият групов договор с официален осем часов работен ден без намаление в заплащането и това дава старт на социални движения с подобни искания в цял свят. През октомври 1890-та година в Уелингтън се провежда първата официална церемония за отпразнуване на петдесет годишнината от първия в света осемчасов трудов договор – този на дърводелеца Самуел Парнел. От там идеята за празненствата бързо обиколила остатъка от света. В
Нова Зеландия и Австралия Денят на труда – официален празник и неработен ден и досега е през октомври, в Щатите го празнуват през септември, а в Европа и почти навсякъде другаде е на първи май.

Когато най-после намираме пътя си към изхода на музея сред купищата сандъци, ръждиви куки и стари корабни въжета, имитиращи пристанищен склад от края на 19-ти век, с изумление установяваме, че предиобедът е отлетял.

Те Папа:

Буйстващата стихия ни дебне зад ъгъла на сградата и ни повлича като шепа сухи листа по безлюдните улици в посока към нашата главна цел за деня – Националният исторически музей на Нова Зеландия, Музеят на нацията, главната туристическа атракция на столицата и най-голяма национална гордост – Те Папа Тонгариуа (в превод от маорски – Кутията със съкровища, а според други източници – Нашето място. Моите скромни разследвания установиха, че "Папа" означава хем кутия, хем място, та не можах да отсъдя кое е по-вярно - често се случва с преводите от маорски).

Кутия или място, модерната импозантна сграда, построена на границата между водата и сушата, върху отвоювано от морето парче земя, е дете на най-последните строителни технологии – гъвкави бетони, свръхздрави метални конструкции, компютъризирани гумено-оловни антисеизмични буфери и прочие инженерни чудесии. Завършена през 1998-ма в много типичен за 90-те архитектурен стил – изобилие от гладки бетонни повърхности, много стъкло, агресивни геометрични форми, неправилни ъгли, дръзки дъги, безразборно разхвърляни цветове – предимно в синьо–зелената гама с малко лилаво и жълто, за петте години на строителството си успява да погълне 80 хиляди кубични метра бетон, закалена арматурна стомана достатъчна да прехвърли мост до Сидни, ако се подреди в непрекъсната линия и без съмнение – много милиони долари. С площ от 36 хил кв. м. – колкото три ръгби игрища и цели шест етажа Те Папа обещава на жадните ни туристически души забавления за дни напред. За щастие, в огромното музейно туловище е предвидено място и за кафене, така че вечно гладните ни придружителки – тийнейджърка и второкласничка могат да утоляват стомашния си дискомфорт без въобще да напускат сградата и да се подлагат на коафьорските услуги на Великият юго-западен фризьор.

И така: Първата експозиция е гостуваща - мумия на девойка от древен Египет и доста подробната история на нейното семейство, съседи, съграждани, сънародници и прочие. Двете подрастващи, пък и родителите им, са силно впечатлени. После хапваме пак и се гмурваме в обещаващата Кръв, Земя и Огън експозиция за възникването на Аотеароа и борбата на хората за покоряване на стихиите и трансформиране на земята. Следват Страховитите Сили – посветена на вулкани, земетресения, цунамита, урагани и всичко, което можете да си представите в категорията на неукротимите стихии. После идват висящи от таваните скелети на динозаври, на китове, снимки на чудовищни гигантски калмари, всякакви риби, миди и водорасли сред подводен сумрак и шум на плискащи се вълни; ветровита външна градина с марае (маорска традиционна постройка) и уникални новозеландски растителни видове; още уникални животни, птици, паяци, скакалци; и после музеят затваря, а ние вече сме толкова уморени, че едва успяваме да се доберем до хотела при силен насрещен вятър и дезориентиращ мрак.

Ако преди съм си мислела, че съм виждала интерактивни музеи, то е било само поради невежество. Те Папа бие всичко, което изобщо съм дръзвала да си представя. Изригващи вулкани, симулирани земетресения, демонстрации на тектонични сили, където може да премериш собствената си сила срещу тази на планетата, изработка на маорски оръжия, курсове за плетене на тръстикови полички, симулирани бънджи скокове, машина на времето, която отвежда децата във викторианската епоха, спонтанно възникващи музикални групи – от туристи, пробващи полинезийските музикални инструменти, турнири на "Знаещите", караоке с любими песни от близкото и далечното минало, безброй светлинни, звукови и видео ефекти. Те Папа е приключение за всички възрасти – нещо като кръстоска между музей и дисниленд, едновременно разходка с пикник ( храната в кафенето беше страхотна) и мултимедийно шоу

Нова Година по Уелингтънски:
И ако се чудите защо сме се замъкнали в Уелингтън точно на Нова Година, то отговорът се крие в моя вече пооръфан туристически пътеводител "Какво да видим и правим в Нова Зеландия" – основен източник на вдъхновение за повечето ни пътувания. Реномираното издание описва и препоръчва с много суперлативи уникалното столично преживяване, за което се стичат хора от цялата страна, че и от чужбина – посрещане на Новата година в компанията на хиляди подпийнали непознати, в Меката на ресторантьорството и алкохолизма –Кортни Плейс – това е улицата, която приютява мнозинството от общо над 4000-те барове, кафенета и ресторанти на Уелингтън.

След кратка почивка в хотела, за да възстановим отчасти нормалната си телесна температура, да се опитаме да въведем в някакъв привиден ред многоизстрадалите си коси, да нахраним децата и да запушим устата на вечно гладния паркинг-автомат, малко преди полунощ, в подобаващо празнично настроение се озоваваме на тъмния тротоар на главната търговска улица в Уелингтън. Не носим карта, тъй като среднощният мрак, ръмящият дъжд и силният уелингтънски вятър биха превърнали разчитането й в невъзможна мисия с трудно предвидими резултати. Вместо карта следваме групичките пешеходци – изненадващо многобройни след дневното безлюдие на града – издокарани и разголени сякаш наистина са повярвали на слуховете за настъпилото лято. Техните на пръв поглед безцелни и разнопосочни траектории скоро стават успоредни, разпръснатите групички неусетно се превръщат в непрекъснат поток и не след дълго тълпата става плътна и непроходима, което означава, че сме стигнали целта си.

Оставяме се на преобладаващото течение да ни носи по дълъг тротоар, обзаведен с безкрайна поредица от нощни заведения – с широко отворени врати и прозорци, с неистово гърмяща музика от всяко десетилетие на 20-ти век и всеки възможен музикален стил, с взривове смях избухващи от всички посоки, с хиляди танцуващи и пеещи млади хора (очевидно в силно нетрезво състояние ), с подобаващи за случая светлинни декорации и до едно обзаведени с огромни видео екрани,отброяващи безстрастно последните минути на старата година. Присъствието на непълнолетните девойки в нашата компания не ни позволява да приемем многобройните покани да прекрачим прага на поредното заведение, но това съвсем не ни пречи да участваме в масовото пиянство. Плътността на алкохолните пари в атмосферата и неукротимата кинетична енергия на купона са достатъчни , за да ни опиянят много по-надеждно от слабоалкохолните коктейли, които традиционно се консумират в новозеландските барове. Напълно замаяни и безнадеждно дезориентирани изведнъж се озоваваме в центъра на масова истерия – стотици хора се прегръщат, целуват и вдигат наздравици в хаотична вакханалия насред внезапно кресчендо от звуци. Новата година е дошла! И по този повод нашата напълно невинна и некуснала капка алкохол българска групичка получава подобаваща доза от прегръдки, целувки, дружески потупвания, нечленоразделни изкрещяни поздравления на всякакви езици, възторжени ръкостискания, неволни настъпвания, случайни заливания с бира и прочие инцидентни интимности - свидетелства за вечна международна дружба, безкористно расово братство и тотална липса на сексуална дискриминация сред мултикултурната, мултинационална и мулти-пияна новозеландска младеж.

Не знам дали по силата на добре отработена традиционна практика или поради случайна неточност на часовниците, но Новата година продължава да настъпва отново и отново с около минута–две по-късно във всеки следващ бар и вълната от екзалтирани емоции ни носи по дължината на улицата с неумолимата енергия на прилива, докато накрая хаотичният дрейф ни изхвърля задъхани, обезсилени от викане и смях, замръзнали, мокри, разрошени и необяснимо щастливи на обветрено кръстовище сред бавно разпръскваща се празнично-залитаща тълпа, откъдето без повече инциденти се добираме до хотела и потъваме в безпаметен сън в първата нощ от 2007-ма година.

 

Ако не обичате тълпите, бутаниците и многолюдната глъчка, ако искате да имате цял град само за себе си, без да го делите с туристи, политици, местни жители и прочие досадници, ако в същото време не сте привърженици на оръжията за масово поразяване, биологично заразяване и химическа диверсия, то ви остава една единствена възможност – да посетите Уелингтън на първи януари. Градът е oбезлюден, затиснат под тежката шапка шапка на сънна магия. Дори вездесъщите гларуси са занемели. Даже прочутият Уелингтънски вятър се е запилял някъде (вероятно по родната си Антарктида да потормози пингвините за разнообразие и да ги пофризира). След бурният новогодишен купон Уелингтън се е отдал на повсевместна дрямка. Даже Великият Ра с все златната си колесница си е взел почивен ден – не се вижда и следа от злато в мътните висини. Градът е превзет от водата – валяща, течаща, ромоляща, просмукваща, подгизваща, капеща, плискаща, стелеща се, кълбяща, всепоглъщаща и неумолима. Мъгла, студ, влага, дъжд – как да не се влюбиш в новозеландската Нова Година!

 

Парламентът

 

Колкото и да е невероятно за страна почитаща националните празници и почивни дни с ревността на религиозен фанатизъм, не всичко е затворено в първия ден от Новата година. Парламентът, например, е отворен за посещения. И ние, като примерни туристи, се отправяме веднагически натам.

 

 

„Кошерът” – както най-често е  наричана сградата на парламента ( не защото парламентаристите са работни като пчелици, нито пък по асоциация с бъркането в кацата с меда, а по съвсем различни причини, които ще станат ясни по-надолу) се оказва  архитектурен триптих, раположен живописно на ниско възвишение сред голяма зелена поляна в сърцето на града.

 

Първата, най-рано построена ( в края на 19-ти век) от трите, свързани с топла връзка сгради, и понастоящем изпълняваща функциите на парламентарна библиотека, е архитектурна поезия във викториански готически стил. С деликатното изящество на кукленска къща – цялата в дърворезби, стъклописи, хармонична землиста палитра, устремени към небесата островърхи покриви, арки и кули – точно така съм си предствяла винаги къщичката от меденки на Хензел и Гретел. Разкошната розова градина само допълва приказният й чар и я превръща в любимо място за туристите – да си се снимат на високото каменно стълбище колкото им душа иска.

 

Средната от трите сгради в това най-абсурдно в историята на архитектурата трио е абсолютната противоположност. Тежка, масивна улегналост и хоризонталност е противопоставена на готическата лекота и устремът към висините. Черно-бяла графичност срещу топлите цветове на меденки и курабийки. Студен мрамор наместо мекият блясък на дървесината. Дантеленоподобните дърворезби са заменени с драматични, монотонни класически колонади. Феминистичната викторианска естетика е избутана настрана от мъжествена утилитарност. Цялата гранит и мрамор, аристократична арогантност и достолепие, нео-колониалната екстраваганца успява за едно десетилетие: от 1911 до 1921  да разори повече от едно правителство и в крайна сметка остава недовършена – само два от първоначално планираните 4 етажа, и леко несиметрична поради никога недостроеното второ крило.

 

В началото на 60-те години, тогавашният министър-председател на страната с гордост и самочувствие  заявил, че модерна независима Нова зеландия  няма никакво намерение в края на 20-ти век да продължава да строи парламентарна сграда по дизайн от миналото столетие и от друг континент. Отрекъл се от мрамора, капителите и барелефите и обявил конкурс за нова сграда на парламента. С което, без да иска, отворил вратите на ада.

 

Тихото и мирно дотогава войнство от новозеландски архитекти внезапно пламнало от необуздана амбиция. Професионалните спорове скоро прерастнали в лични нападки, цялото обществено пространство било завзето от естетически и политически невъздържани аргументи, медиите станали арена на безкромпромисни междуличностни войни. Цялата страна била въвлечена в стълкновенията, и за да предотврати избухването на ненавременна гражданска война, правителството взело решение да покани чуждестранен архитект – хем да е политически и културно неутрален, хем да внесе космолитна нотка в този  проект от безспорна национална значимост.

 

Мълвата твърди, че Сър Бейзил Спенс бил изненадан с предложението по време на официална вечеря с членове на новозеландския парламент. За да защити реномето си на един от най-изтъкнатите британски архитекти на съвремието си, той с вещ професионализъм потърсил вдъхновение в ..... джоба си. И намерил какво?!!! Добре де, нищо драматично, просто кибритена кутийка. Новозеландска. Украсена според тогавашната топ-маркетингова практика с рисунка на пчелички и пчелен кошер. Проектът бил нахвърлян набързо на ресторантска салфетка и одобрен моментално ( човек неволно почва да се чуди какъв ли алкохол са сервирали в тоя ресторант). Така че, като казват в новините по националната телевизия на Нова Зеландия, че „Днес, на парламентарно заседание в Кошера...” журналистите не се изразяват символично или (не дай Боже) саркастично, а просто буквално.

 

И не мога тук да се въздържа да не отворя една скобичка само: на какъв ли психеделичен хорор филм щяха да приличат градовете на бъдещето, ако съвременните архитекти следваха примера на сър Бейзил и  търсеха вдъхновение в джобовете си?! Нашите деца щяха да населяват урбанистични конгломерати от гигантски  Ай-поди,МП3 плейъри, Нокиа мобифони, цигарени пакети, запалки, кутийки с ментови бонбонки и не смея да мисля какво още. За щастие злополучният резултат от експеримента на сър Бейзил Спенс бил достатъчно потресаващ, за да прекрати завинаги подобна артистична практика, за което всички бъдещи поколения, според мен,  трябва да са му признателни.

 

Въпросното архитектурно недоразумение определено изглежда по-добре нарисувано, отколкото на яве. Тонове бетон, декориран с ръждива(или боядисана в ръждив цвят) облицовъчна ламарина, ред след ред, след ред, след ред еднообразни прозорци – 6,7,9, не знам колко етажа, обобщени в стилизираната форма на пресечен конус и гордо закичени най-отгоре с националния флаг. Апотеоз на грозотата, изтипосан редом с колониалната помпозност и деликатната декоративност на другите две паламентарни сгради. Най-странният правителствен символ на планетата. Няма дебат по въпроса дали Кошерът е най-грозната сграда в Нова зеландия. Спорно е само дали е най-грозната сграда в света. ( Достойна конкуренция му прави, например, недостроеният бетонен фалус на някогашния партиен дом в центъра на Шумен)

 

По коридорите на властта

 

След обстойна проверка и инструктаж от въоръжената охрана, сме великодушно допуснати да хвърлим един поглед на вътрешността на сградата ( тъй като не сме си направили предварително резервации, не сме включени в пълната туристическа обиколка), колкото да установим , че и от вътре Кошерът се фука с все същата неподражаема елегантност на пльокната буца бетон украсена с малко стомана и алуминий. Започвам да разбирам защо на вечните оптимисти кивитата, колчем ги заговориш за сградата на парламента, все една и съща позитивна мисъл им идва наум – че Кошерът е разположен точно върху Големият Уелингтънски разлом, който се очаква да предизвика грандиозно земетресение всеки момент ( всъщност отдавна вече закъснява според изчисленията на сеизмолозите). Само тази надежда крепи нацията.

 

Нова година по белгийски

 

Навън, вездесъщата влага ни подгонва да търсим убежище и топлина зад гостприемно запотените стъкла на белгийска кръчма. Печката бумти весело, гостите на заведението комуникират на всевъзможни европейски езици, без английски, менюто ни изкушава с обещания за домашно приготвени гозби и вносна белгийска бира. Зад стъклата на прозорците вятърът мята дъждовните капчици като снежна фъртуна, минувачите се гушат в закопчани догоре шлифери и якета, мъглата се кълби по ъглите на сградите и ни пренася отвъд океана и отвъд екватора , в родния ни морски град, където Новата година не изглежда по-различно. Белгийският домашен уют ни увлича в разговори и още бири, и не забелязваме кога сивият дъждовен ден е сменен от мъглива дъждовна вечер. Недоспиването от предната нощ, умората,  студът и обилната храна ни пращат рано в леглата.

 

Торндън

 

Следващият ден е последният от нашето епично пребиваване в столицата. Но започва зле. Оказва се, че докато освобождаваме хотелските стаи съм просрочила предплатеното време за паркинга с цели 40 минути и това е достатъчно основание за неуморния паяк да протегне ръждиви щипци и да започне да омотава горката ми количка с тежки вериги и пранги. Едрият сериозен маор зад волана на безсърдечното чудовище великодушно се съгласява да почака докато ние препускаме в неравен тръс из целия град в напразни опити да намерим работещ банкомат. Плащам си глобата и човекът чевръсто си прибира железарията.

 

Слънцето се показва срамежливо от време навреме между облаците, но уелингтънският вятър се е завърнал и се налага да включим парното в колата, за да можем най-после да съблечем якетата и да си припомним, че сме на лятна ваканция.

 

Докато се катерим из тесните, стръмни, извити улички на историческия квартал и архитектурен резерват Торндън, сред елегантни викториански къщи, декоративни дървени огради, автентични английски градини от края на 19-ти век и шумът на двигателя буди блажено изтегнатите котки, започвам да се чувствам като нарушителка на всички международни конвенции и правила за пътуване в миналото. Тук времето е спряло. 20-ти век никога не се е случвал. Ярките пътни знаци на кръстовищата стоят като незаслужена обида на деликатното, пастелно обагрено лице на квартала. Всеки миг очаквам зад ъгъла да се появи дама с дълга рокля и дантелено чадърче, и господа с бомбета, бастуни и закопчани догоре рединготи да прекосят улицата. Когато най-после намираме малката църквичка „ Старата Свети Павел” ( да не се бърка с новата църква „Св. Павел” – архитектурно чудовище в неопределен стил, описван в различните справочници като Санта Фе, нео-марокански, че даже и византийски, какъвто категорично не е – кубистична тъмно-кафява грозотия, предизвикваща всеобщо недоумение, достойна съседка на парламентарния Кошер) вече сме изпълнени със смирение и възхищение. Отвън скромната бяла сграда с островърхи кулички и арки, сгушена под вековните похутукави не дава никакво обяснение за продължителната страстна кампания, която уелингтънци провеждат през 60-те за спасяване на църквата си. Достатъчно е, обаче, само да прекрачим прага и вече сме в друг свят. Високите преплетени готически арки, мекият блясък на полираната дървесина, неземната светлина струяща през островърхите стъклописани прозорци, пищно украсените коледни елхи край олтара, приглушените гласове на посетителите, топлината на свещите, шепотът на миналото – трудно ми е да си представя място по-достойно за обиталище на божествения дух. Още по-трудно е да повярвам, че градските управници са осъдили тази красота на смърт чрез булдозериране, само защото дървесината била нападната от паразити. Изпълнени с благодарност към спасителите на църквата оставяме скромната си лепта в кутията за дарения с надеждата, че това ще помогне да я съхраним за бъдещите поколения.

 

Маунт Виктория

 

След още малко лутане из безлюдните улички на Торндън – къде за да се полюбуваме на викторианската атмосфера, къде по неволя, тъй като не можем да намерим излаз от квартала и запетланата му топография, най-после поемаме към друг исторически район – Маунт Виктория. Както се подразбира от името му ( а може и да не се разбира щото ‘маунт’ всъщност значи планина) – разположен на висок хълм и предлагащ фантастична 360-градусова гледка към града, залива, хълмовете и хоризонта по принцип. Да, де. Така пише в туристическите реклами. На практика, въпросната гледка се предлага само на тези, които имат смелостта да изоставят сигурността, завета и топлината на колата си, да извървят прегънати одве срещу неумолимата стихия стотината метра от паркинга до наблюдателната площадка на върха, да рискуват зрението си като се опитват да държат очите си отворени и да гледат срещу атмосферните юмруци, шамари и камшици, а, и не са забравили да си донесат инфрачервените и рентгенови очила и устройства, с които да съзрат евентуално някакъв хоризонт през тоновете мъгла, облаци и дъжд, които вятърът бърка небрежно с гигантска лъжица в прословутата фуния между двата новозеландски острова. За гледки не мога да разказвам, но едва ли някога ще забравя травматизиращото спускане по почти отвесните улици между  столетни исторически къщи накацали като скакалци по стръмните склонове, безбройните частни лифтове и въжени линии – от улицата до входните врати на къщите, и сред изобилие от уникални пътни знаци, напомнящи да подпираме колите си с камък или на бордюр, ако ни хрумне да паркираме на невъзможните наклони, както и да придържаме вратите при слизане и качване, щото гравитацията ни изненадва под доста необичаен ъгъл в този квартал на Уелингтън. Но най-паметна е гледката на приземяващи се самолети, току в краката ти, всеки няколко минути, на миниатюрното уелингтънско летище. Което от висините на Маунт Виктория не изглежда да е по-голямо от варненската автогара.

 

Летището

 

Ако има нещо, с което Уелингтън е безспорно световно известен и за което всички нововзеландци  и посетители  говорят вдъхновено и много емоциално, то е столичното летище. Всеки има история за разказване . Или е летял лично, или е чул от някого, но няма новозеландец, който да не знае от най-ранна детска възраст, че кацането в Уелингтън трябва да се избягва със същата последователност и дисциплина, с която се вардим от ултравиолетовите лъчи, холестерола или спина, например. Като се замисли човек, не е никак чудно, че новозеландци са изобретили бънджи скоковете и зорбинга, и джетовете, и каквито още там ужасии са популярни в тази страна. Ами то, след като си кацал в Уелингтън нищо повече не може да те стресне. Половината от историите, на които съм се наслушала, всъщност, не са за кацане, а за това как не могли да кацнат в Уелингтън, тъй че не е чудно, че и игрите на щастие са много популярни сред новозеландците – ще кацнем, няма да кацнем, ще кацнем, няма да кацнем...отколешно национално забавление.

 

Уелингтънското международно!!? летище се намира в падината между два хълма, на много тясната ивица земя, която разделя залива от Тасманово море. Има само една писта- разположена напречно, от вода до вода (всъщност от магистрала до магистрала, защото от двете страни има главни градски пътища и самолетите излитат и се приземяват над тежък автомобилен трафик) . За излитане, за кацане – все тя. Въз-къса. Големите Боинг 777 не могат да кацат в Уелингтън. Малките самолети също не винаги успяват( само преди два месеца една Чесна се прекатури при приземяване). И не защото новозеландските пилоти не са добри. Напротив! Всеки, който е виждал летището се изпълва с дълбоко уважение към техния професионализъм. Проблемът е в географията. Ревящите 40, прословутите уелингтънски юго-западняци, фунията, която се образува между двата острова и усилва теченията, мъглите, бурите, пословичната променливост на времето по тия части на света – Нова Зеландия е само запетайка суша сред безбрежните простори на океана. За инфраструктурните проблеми, пък, въобще няма да отварям дума. Той целият град си е едно инфраструктурно недоразумение. Никой не се изненадва от факта, че летището е затворено през почти половината от дните в годината. Истинска сензация е, че е отворено през останалите. Въпреки че голяма част от планираните излитания и кацания не се осъществяват, през уелингтънското миниатюрно летище все пак преминават 5 милиона пътници годишно и се извършват над 100 хиляди полета. По моите най-груби сметки, това означава , че самолети излитат и кацат на и от въпросната единствена писта всеки 5 минути. И въпреки многото инциденти, до ден днешен няма нито един фатален случай. Ако питате мен, това си е истинско чудо и не разбирам с какво толкова се занимава католическата църква, та не е намерила време досега да го канонизира.

 

Ако си падате по адреналиновите спортове, ако искате да почувствате сладостната тръпка, че сте живи, не си губете времето да бънджи-скачате от Аспаруховия мост или от Скай Тауър, а веднага си купете билет до Уелингтън. Ще има да ме споменавате. ( Особено препоръчвам малките чартърни полети за прекосяване на протока Кук). За любителите на хорор филми и страховити четива –  Ю-туб прелива от кадри на приземяващи се  в Уелингтън самолети и покъртителни разкази на очевидци,  интернета изобилства с форуми и уеб страници, поддържани от оцелелите след подобно преживяване. И ако и това не  е достатъчно да ви вдигне адреналина – едно малко фактче от рубриката на моите пре-любими новозеландски сеизмолози: вероятността следващото грандиозно земетресение, причинено от подпъхването на тектоничните плочи под Уелингтън, да се случи през идните 30 години, е понастоящем едно към осем. И се увеличава всяка година. Добавя приключенски елемент към политическия живот в столицата, нали?

 

А вие си мислехте, че Нова зеландия е скучна! Е, Уелингтън категорично не е.

 





2008-07-11

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)