БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

ПО ВУЛКАНИЧНИЯ МАРШРУТ НА НОВА ЗЕЛАНДИЯ

Изабела Неделчева Шопова (bella)

Раздел: Пътеписи  Цикъл: ПИСМА ОТ АОТЕАРОА

Част Първа

Роторуа

Те вулканите са точно толкова необичайни, рядко срещани и екзотични в Нова Зеландия, както са да кажем, дупките по пътищата в България. Всичко наоколо дето поне малко прилича на вулканичен конус е вулкан. И тези дето хич не приличат, и те са вулкани, ерозирали до неузнаваемост. Това планини, хълмове, височинки, странни каменни формации, езера, заливи, острови, плата, долини с правилна и неправилна форма, скални носове, котловини – на Северния остров всичките са  вулкани. Обаче угаснали. Е, има и няколко, дето не са.

При толкоз много вулкани наоколо, дето се вика от вулкани повече няма – само в Окланд са 50 - на човек скоро му писва да се катери по завинаги замлъкналите кратери, да си ги снима и да ходи на пикник по зелените им склонове. Приисква му се малко екшън да има – нещо да дими, да пуши, да трепери, да клокочи и да гъргори. И тогава си грабва шапката, събира малко съидейни приятели и поема по вулканичния маршрут на Нова Зеландия до вулканичното плато в средата на Северния остров, където се намират всички активни, спящи и неспящи новозеландски вулкани.

Има на планетата една такава неуравновесена, темпераментна и избухлива зона, опасваща Тихия океан, в която се случват 90% от всички вулканични изригвания, земетресения, лахари, цунамита и прочие вълнуващи събития, които световните информационни агенции обикновено намират достойни за отразяване, много сполучливо наречена Тихоокеански огнен пръстен. Ударението е на „огнен”. И Нова Зеландия, уж скромна и незабележима една такава, се е наредила и тя в този периметър, и се включва достойно в данданията. Нейните активни вулкани са наредени в редица и пресичат острова от запад на изток с внушителните си конуси: Таранаки(или Маунт Егмонт), Нгарухое, Руапеху,Тонгариро, Тарауира и Белият остров (наричан така заради вечният бял вулканичен дим над него). До тях се ходи или с въртолет, или с организиран поход,което означава инструкции за безопасност, екипировка, записвания, резервации - изобщо не става така от днес за утре, нужна е организация и подготовка.

Ние обаче не сме много организирани и затова ще се задоволим с по-древните спящи вулкани – Роторуа и Таупо. Те си имат по един цял град в кратера, комплектовани с езерце за хубава гледка, за къпане и за разходки, имат си главни пътища, безброй хотели и ресторанти, така че са точно по вкуса на нашата разнородна българска групичка, включваща 5–годишно ангелоподобно природно бедствийце – вечно гладно и жадно, две тийнейджърки – безнадеждно срастнати с мобилните си телефони и също перманентно гладни и жадни, придружаваща група от родители – преобладаващо инженери, обсебени от грижи за изхранването на отрочетата, един вегетарианец инженер-химик и един български дядо-пенсионер. Никой не притежава пълен комлект пътни  карти (в едната кола се ориентират по луксозен географски атлас със спътникови снимки!) и това придава леко апокалиптичен привкус на пътуването, но за щастие, в Нова Зеландия никой няма нужда от карта, за да стигне до вулканите. По целия маршрут има едни симпатични стилизирани изригващи гейзерчета на пътеуказателните табели, които гарантират беззагубващо пристигане в Роторуа – игралната площадка на новозеландци. Както пясъчникът и катерушките са притегателен център за децата във всеки сезон, така Роторуа привлича целогодишно и целокупно новозеландците. И милионите  чуждестранни туристи. Какво му е специалното на градеца ли? Ами, толкова е специален, че чак не знам откъде да започна.

Вулканът

Роторуа се намира в кратера на гигантски угаснал(или дълбоко заспал, границата между двете е малко неясна) вулкан. И до ден днешен земната кора на дъното на кратера е изключително тънка – най-тънката в света, и се нагрява и пропуква от горещата плазма, така че ни позволява на някои места, ако не да надникнем, то поне да помиришем в дълбините на планетата. И да си представим как е изглеждала(миришела) Земята в далечното минало, отпреди да се обзаведе с живот и кислородна атмосфера.

Остатъчната висока температура в кратера нагрява подпочвените води и резултатът е безброй горещи извори, гейзери, бълбукаща кал, серни отлагания, топли минерални басейни, цветни езера, всевъзможни гео-термални чудесии, пушещи пропасти, химически реки, лечебни води, всякакви минерални отлагания и неописуеми вонящи миазми. Знам че не ви звучи много примамливо, но истината е, че няма много такива места на планетата, така че любопитството е, което движи колелата на голямата туристическа машина, а не масовата пристрастеност към задушливи сероводородни газове.

В Роторуа гео-термалните зрелища са навсякъде - в централния градски парк, в  маникюрираните Правителствени градини, в езерото, в автентичното маорско село, из околностите на града, по хълмовете на планината и даже по улиците и в задните дворове на къщите. От всяка улична шахта излиза миризлива пара. В канавките тече гореща воняща вода. Зад всеки хотел и къща има парник или басейн, или и двете, захранвани с гореща вода от частен сондаж. Отоплението на сградите е също осигурено от гео-термалния източник, даже водата за пране и къпане идва от там. Кой е луд да харчи пари за инсталация на домашни бойлери като разполага с най-големия водонагревател – планетата? Никой в Роторуа, очевидно.

Резултатът от целия този водно-термален ентърпрайз е задушаваща, неописуема, непоносима, всепроникваща и нетърпима смрад на развалени яйца, която е затиснала града и цялата котловина. Грешката на всички новодошли е, че се надяват да свикнат и да престанат да я забелязват.

Градът

Противно на разпространената шега, че името Роторуа идва от Rotten Eggs Town (Градът на развалените яйца), на маорски значението на думата е Две езера. Всъщност езерата в района са 16, но Роторуа е най-голямото, цопнато в центъра на древния кратер, с малко кокетно островче в средата и свързано с по-малкото езерце Ротоити. Та от там – Две езера.

Малко парадоксално историята на маорското поселище край Роторуа започва на съвсем друго място – печално известните Бели и Розови тераси край бреговете на езерото Тарауира. Един юнски ден през 1886-та година, когато Нова Зеландия била световно известна единствено и само с балнеолечебните свойства  и приказната красота на гореспоменатите тераси, планината (която не била нищо друго, а коварно дегизиран спящ вулкан) се събудила внезапно, изригнала мощно и величествено, наметнала се с дебело одеяло от гореща пепел и кал, протегнала се страховито, наместила се по-удобно, прозяла се юнашката и заспала отново. От прочутите  Бели и Розови тераси (превъзнасяни по онова време като Осмото чудо на света) не останал помен, езерото се изпарило, топографията на региона се променила до неузнаваемост и  Нова Зеландия била изтрита от картата на балнеолечебния туризъм. Шепата оцелели маори тръгнали през планини и реки да си търсят нов дом. И намерили Двете езера.

Оригиналното маорско поселище се намира не на брега на езерото, а малко по-встрани, насред бурно клокочещата гео-термална зона Те-Факариуариуатангата-о-те-опе-а-уахиао, наричана за по-кратко Факариуариуа. И не, това не е най-дългото географско название в света. Световният рекорд се държи от друга новозеландска местност с маорско име, наброяващо 93 букви, изписано на осемметрова пътеуказателна табела някъде на юг от Хоукс Бей (има снимка в Уикипедия).

Сероводородните газове и всичката агресивна химия, която излиза от недрата на земята окислява, почерня и скапва дървените къщи, металната посуда, всякаква електроника, вероятно и белите дробове на обитателите, но над 300 души предпочитат да живеят в селото-атракция и днес, и с нескрита гордост демонстрират бита и традициите си. Нямат нужда от готварски печки - готвят чрез потапяне на храната във врящ извор. Не им трябват перални и бани – къпят се и перат в десетките топли, студени, горещи и хладки езерца на селото. Не се нуждаят от отопление, а и работа им е осигурена до живот – да забавляват туристите, които се изсипват в селото с хиляди, за да се дивят на гейзерите, горещите водопади, минералните басейни, пушещите камъни и клокочещата лечебна кал, сред които са разхвърляни къщите.

Иначе градът, сърповидно разлят край езерото, си е съвсем модерен и проспериращ - с над 60 хиляди жители и повече от два милиона туристи годишно, с международно летище, стотици хотели, луксозни спа комплекси, дърводобивна индустрия, гъмжащи от пъстърва езера, и хиляда и една туристичски атракции, които нашата разнородна българска групичка е твърдо решена да види, вкуси и опита.

Екстремен туризъм

За любителите на силни усещания Роторуа е осъществената им детска мечта.Освен разходки до кратерите на разни вулкани и всякакви планински и водни спортове, които ви дойдат на ум, на скокове с парашути, бънджи скокове, параглайдери и делтапланери (които са общо взето стандартна туристическа атракция във всеки новозеландски град), тук има множество маршрути за оф-роуд драйвинг ( което ще рече каране на джипове по невъзможни терени, предимно включващи много кал, вода и ужасни стръмнини), писти за състезания с бъгита, рафтинг (спускане с надувна лодка по речни бързеи и водопади), яздене, стрелбища, авио-училища, разходки с балони и разбира се – зорбинг. Роторуа е родното място на зорба и макар, че вече го продават като франчайз по целия свят всички искат да се спуснат по оригиналния хълм в покрайнините на града. Опашките са денонощни. Ако още не знаете какво е зорбинг и се опитвате да отгатнете по корена на думата като какво ще да е това чудо, откажете се. Думата не значи нищо. Измислена е специално да няма значение нито на английски, нито на маорски, защото обозначава нещо като нищо друго на света. Зорбът е гигантска плажна топка. Прозрачна и двойна. Напомпана здраво с въздух между двете стени. Зорбиращите влизат във вътрешната камера – не по-голяма от леген – и топката се търкулва свободно надолу по хълма. За допълнителна тръпка в камерата лисват и кофа вода. Описват преживяването като въртене в центрофуга.

Гондолата

За любителите на неекстремни преживявания едно от най-популярните забавления в Роторуа е Гондолата – въжен кабинков лифт до върха на стръмната планина Нгонготаха опасваща града. От високото, езерото прилича на глътка синя течност, останала недоизпита на дъното на гигантска чаша за кафе – обраслите с борове отвесни склонове на вулканичния кратер. В припадащия мрак ( в дълбоката долина тъмнината не се спуска бавно, а се тръшва внезапно като припадаща анемична госпожица) градът заблещуква с милиони светлинки, като спирална галактика, завихрена около тъмния център на езерото. Не успяваме да се повозим на прочутите ролкови колички, спускащи се по стръмна бетонна писта надолу по склона, тъй като атракцията не работи на Коледа, така че трябва да побързаме да хванем последната кабинка на лифта, за да се върнем в забуления с изпарения и пълен с туристи Град на сярата (това е официалното прозвище на Роторуа).

Празнуваме незабравима Коледа в компанията на разноезичната интернационална младеж, с която споделяме умерените удобства на мотела. Представяме се традиционно добре в надпиването и надяждането, характерни за подобни тържества, киснем се в миризливия горещ басейн и след няколко безпаметни часа между ухаещите на развалени яйца чаршафи сме най-после готови за среща със сприхавата и избухлива Лейди Нокс.

Уаи-о-Тапу

Че точността е изконна английска добродетел, особено тачена от кралски особи и аристократични персони, е широко известно. Защо обаче един мощен и страховит гейзер счита за необходимо да се придържа към подобни добродетели и да спазва стриктно обявения график на изригване е крайно неясно. Па макар и кръстен на благородна дама.

Изпълнени с безгранично недоумение се разтоварваме на паркинга в гео-термалния парк Уаи-О-Тапу почти навреме, само минута и половина след 10.15 сутринта – традиционният час за ежедневното изригване на Лейди Нокс. Времето е типично за Коледа – дъжд, мъгла и студ. И от трите по много. Поради което, всички сме навлекли онези мърлявите якета, дето бяха хвърлени в багажа в последния момент, само за всеки случай – тръгнали сме на лятна ваканция все пак. И без изключение изглеждаме така, сякаш ме спали цяла седмица в колите или живеем от години под градския мост. При конкретните атмосферни условия, обаче, малцина в тълпата интернационални туристи успяват да изглеждат по-елегантни. Оказваме се сред тълпа от зле облечени хора и море от разпънати разночветни чадъри. Лейди Нокс не се вижда никъде.

Тъкмо децата започват да хленчат, че сме пропуснали събитието и биват моментално опровергани от появата на младеж в ярък дъждобран, закичен с табелка на туристически гид. Извинява се за закъснението (май използва времето за претекст) и се впуска въодушевено в описание на принципите на гео-термалните изригвания. От което става ясно, че принципът на действие на всеки гейзер е различен, обусловен от специфични фактори, което прави изригванията най-общо непредсказуеми. Лейди Нокс се явява на обявената среща всеки ден по едно и също време не по собствено желание, а защото е принудена да го прави. Как се изнудва благородна лейди, ли? Ами, в този случай с пакетче сапун на прах. Да, смейте се, и ние се посмяхме на идеята да предизвикаш гейзер със сапун. Но младежът делово извади пакетчето от джоба си, изсипа шепа бял прах в не особено забележителна дупка в земята и три минути по-късно всички щракахме бясно с фотоапарати, рискувахме да си избодем очите на острите спици на чадърите, катерехме се по хлъзгавите камъни, настъпвахме се неволно един друг и си викахме „сори” с всевъзможни акценти, и всичко това в напразни опити да хванем някак си в кадър величието и елегантната осанка на свистящата високо над главите ни бяла пара, абсолютно невидима на фона на мъгливото прихлупено небе. Десетина минути по-късно гневното свистене, шиптене, фъщене и гълголене са се трансформирали в кротко ромолене, деликатно бълбукане и много сапунена пяна в краката на младия Повелител на гейзерите. Лейди Нокс се оттегля  грациозно и с достойнство.

Обяснението на феномена се оказва просто. Цялата работа е в това, че камера с гореща вода е затворена в теснина в скалите под подобна камера със студена вода. Студената вода отгоре не позволява на парата да излезе на повърхността и причинява постепенно увеличаване на налягането в долната камера. Шепа сапун обаче, е достатъчна да разпени водата, да намали повърхностното напрежение и да позволи на нагнетената пара и врялата течност да изхвърчат с огромна сила през тесния отвор в скалите. След вентилирането налягането спада и скоро горещата вода е отново затисната под студена такава до следващата сутрин. Точно в 10.15.

Сред мъглата и изпаренията с остър сапунен вкус, преджапваме топлите локви, останали след драматичното появяване на Лейди Нокс и се отправяме по  туристическата пътеката, за да видим останалите гео-термални чудесии на Уаи-о-тапу.

Повечето от тях носят имена като Дяволската дупка, Дяволският дом, Дяволската баня, Вход към преизподнята, Дяволски казан, Адски тераси, Инферното, Дяволската мастилница и прочие демонология. Заради сярата естествено. И заради адската воня. Езерата, изворите и рекичките, край които се вие пътеката, поразяват с изумителна  палитра от цветове – освен сярно жълти и фосфоресциращо зелени, има още оранжеви, розови, перлено-сиви, кафяви, червени, виолетови, черни – оцветени от всевъзможни химични съединения, разтворени в термалните води, както и от потресаващо устойчиви водорасли и микро-организми, намиращи зловонната клоака за фантастично място за отглеждане на подрастващите си. На някои места табелките предупреждават да не докосваме водата и да пазим вещите си от контакт, защото температурата на извора е над 150 градуса, или пък рекичката е силно алкална, или опасно киселинна. Всичките разноцветни води се спускат по склоновете на долината в плетеница от взаимнопресичащи се поточета, езерца, блата и рекички, за да се влеят в голямо синьо езеро в ниското на долината – невероятно синьо и невероятно бистро, като се има предвид каква химия се излива в него. Носи леко стряскащо име - Тиганът за пъжене. Над съвършено гладката повърхност се издигат фина пара и множество ситни газови мехурчета. Също като в нагорещено олио, точно преди да метнете тиквичките в тигана. Никак не предразполага към къпане.

Най-фотогеничното езеро в района на Роторуа е бзспорно Чашата с шампанско. Ще го видите на всички туристически картички, пътеводители и рекламни клипове. Намира се точно в центъра  на угасналия вулкан, който представлява долината Уаи-О-Тапу и дължи романтичното си име на формата на дъното си. Конусовидно, стръмно и дълбоко в средата с плитък разлив на повърхността, опасващ кръглата периферия на езерото с пищни оранжеви скални отлагания. Водата в чашата ври деликатно, изпускайки милиони мехурчета газ с тихичко шиптене, съвсем като газирано вино – много красиво и много тревожно, навяващо мисли за внезапно събуждащи се вулкани.

Към края на туристическия маршрут, току пред автомобилния паркинг се намира Дяволската кална баня. Цяло езеро от фина гъста, лепкава вряща кал. Безброй кални гейзерчета бълбукат, пльокат, пръскат, пляскат, изпускат газове с пърдящ звук(и мирис), клокочат, надуват перлено-сиви балони и ги пукат мазно, разхвърлят игриво вряла кал, успявайки понякога да опарят заблеяни туристи и да оплескат обективите на фотоапаратите им. Гледката е хипнотизираща и няма как да не ни припомни: „ Плам пламти, котел бълбукай! Адска смес мехури пукай!” Още по-впечатлени сме да прочетем на табелката, че  врящата субстанция не е някаква тиня или наносна кал, а скали, разтворени от горещата вода и химикали. М-да, адска смес.

Магазинчето на информационния център прилича повече на аптека – заринато със стъклени шишенца и бурканчета за продан, пълни с разноцветни минерали от разнообразните отлагания в долината. Продават се дори пликчета с термална кал. Нашият български дядо-турист е скандализиран от идеята да се предлага за продан кал, но маркетингът прави чудеса – калните пакетчета, оказва се, са много популярно средство за разкрасяване, подмладяване, лечение и дори нетрадиционна диета.

С непресторено облекчение напускаме забулената в мъгли и зловонни изпарения долина Уаи-О-Тапу и се наслаждаваме на неописуемото удоволствие да дишаме дълбоко, с пълни гърди, без болезненото конвулсивно свиване на диафрагмата, причинено от високите концентрации на сероводород. Колко малко му трябва на човек, за да се почувства щастлив! В подобно настроение ще да е бил и Джордж Бърнард Шоу, който посетил Роторуа през 1934 година, и след продължително взиране в Инферното (един от най-внушителните и най-задушливи кратери  в долината) заявил, че се чувства голям късметлия да е видял с очите си ада и да е още жив.

По програма, следващата ни спирка е Музеят на Роторуа, разположен в елегантната елизабетинска сграда на старите минерални бани, в центъра на града. Обаче тийнеджърите, вегетарианците и петгодишните първокласнички са страшна напаст – вечно гладни. Така че заменяме разглеждането на музея с пикник на много английската морава пред него. Слънцето ни дарява с мимолетни взривове на хиляди мегавати слънчева енергия през бързо разширяващите се пролуки в облачната покривка и ни принуждава да свалим припряно якетата. Окъпаната Роторуа най-после ни се усмихва приветливо и кокетно, но ние нямаме време за флиртове, пътят ни мами нагоре, по склоновете на вулкана към новозеландския мини-Помпей – погребаното село  Те Уайроа.

Част Втора

Розови тераси, Синьо езеро, Зелено езеро и други цветове

 

Вулканите в света се делят най-общо на три групи: активни, заспали и угаснали. Активните са най-лесни за разпознаване – те димят, пушат, бълват лава, треперят, гърмят, гъргорят. Изобщо всячески дават да се разбере, че са будни и опасни. С тях не може да стане грешка. Угасналите вулкани също би трябвало да са сравнително лесно разпознаваеми – те правят точно обратното т.е нищо, и се специализират в нищо-неправенето от милиони години. Обаче, така се държат и спящите вулкани – ту се спотайват и не дават признаци на живот, ту се събуждат внезапно и се развилняват, както само те умеят. И децата знаят какво се случило с Помпей, когато се пробудил Везувий. Разобличаването на спящите вулкани, оказва се, е несигурен и неблагодарен бизнес. Стават грешки.

Розовите тераси

Най-активната новозеландска вулканична зона, отговорна за много от вулканичните изригвания през последните 400 хиляди години – Окатайна - се намира на югоизток от Роторуа и понастоящем представлява лабиринт от вулканични конуси, пропаднали кратери, езера и долини, обрасли обилно с вечно-зелена растителност, предлагащи фантастичен риболов, мирни гледки и еко-туризъм. В Окатайна се намира и планината Тарауира –  продълговато плато с характерен профил, резултат от синхронното изригване на 11 близкоразположени кратера. Категоризирана е като спящ вулкан. Сега. Но в началото на 19-ти век и на маорите, които обитавали местността, и на европейските посетители мястото се видяло съвършено спокойно и стабилно. Вулканът бил  еднозначно и без колебание обявен за угаснал.

 В подножието именно на тази планина се намирали малкото термално езерце Ротомахана и неговите прочути Розови и Бели тераси. Невижданата им хубост и лечебни свойства направили Нова Зеландия много популярна дестинация за балнео-лечебен туризъм през 19-ти век. Британските вестници обявили силикатните образувания на Ротомахана за осмото чудо на света и туристи, и художници от цял свят се втурнали да пресичат Южните морета, за да  ги видят с очите си и да ги рисуват.

Съдейки по техните картини и няколкото оцелели черно-бели фотографии от онова време, терасите си заслужавали световната слава. Спускащи се ветрилообразно като пищно гранд-стълбище, каскадни варовикови корита преливат едно в друго кристалните термални води от гигантски гейзер на върха на възвишението, който имал странния навик да пресъхва периодично и да се завръща със зрелищен  фонтан от вода и пара. Различни минерални примеси оцветявали каменните дантели – пастелно-розови, които били съответно наречени Розови тераси и синкаво-бели, наречени без много въображение Бели тераси. Отразени в тюркоазеното огледало на езерото, в пищна рамка от субтропична зеленина, сред фини драперии от водна пара терасите били приказни. Маорското им име  -  Отукапуаранги - означава Облак в Рая.

Единственият достъп до райските облаци, обаче, бил по вода. Пътят стигал до маорското село Те Уайроа –  от другата страна на езерото Тарауира, където нескончаемият поток посетители неизбежно довел до появата на авангардно (за тия пущинаци) предприятие – хотел, а жителите на селцето основали малък транспортен бизнес – превозвали туристите отвъд с дълги бойни канута „уака”. Туризмът се развивал, бизнесът поцъфтявал и животът си течал безметежно докато в една страховита зимна нощ, уж мъртвият и отдавна изстинал вулкан, внезапно възкръснал. Яростно и зрелищно.

Погребаното село

Нашата българска групичка се катери по стръмните склонове на планината по сложна засукана траектория, силно наподобяваща лутаниците на муха без глава. Налага се да спираме на всяко уширение в тесния завойчест път, както за да се полюбуваме на гледката и фотографите да се нащракат на воля, така и за да поспорим разгорещено на разнообразни теми в диапазона от „Не трябваше ли да завием по онзи горски път, преди два километра?” до „Няма ли скоро пак да похапнем?” Навигаторите на групата разпъват карти върху предния капак на някоя от колите, прелистват атласи, чешат се умислено по главите, наместват си авторитетно очилата, сочат във всички възможни посоки, после пак бучат пръсти по картите и най-накрая се произнасят за избраната дестинация. Картите се скатават криво-ляво на омачкана топка, атласите се захлопват с трясък, двигателите се стартират припряно, пътниците се натикват обратно в колите и цялата процесия продължава уверено и тържествено до следващия разклон, където процедурата се повтаря.

Когато най-после стигаме до закътания под дърветата Музей на Те Уайроа слънцето вече е разпъдило сутрешните мъгли и облаци, и ентусиазирано се е захванало да изпари всичката дъждовна вода обратно в небесата. Всеки хълм и височинка наоколо пушат като активни вулкани.

След мирната картина на окъпана в слънце зеленина, пухкави агънца, блещукащи езерца и двойни пълноцветни дъги в синеещите небеса музейната експозиция ни идва като шок. Историята се оказва много по-драматична, отколкото сме очаквали.

 Малко след полунощ на 10-ти Юни 1886 година, нищо не подозиращите жители и гости на Те Уайроа били събудени от серия мощни земетръси. Пред невярващите им очи могъщият хребет на Тарауира се разцепва по цялата си дължина като гигантска бобена шушулка и вулканът оповестява триумфалното си завръщане с  грандиозен рев, фонтани от огнена лава и колони от  вулканична пепел, които се издигат на 10 км в атмосферата и покриват района с плътно димно наметало. Нови кратери се отварят, включително в езерото Ротомахана и 17-километрова непрекъсната линия от вулканични кратери бълва яростно огън, кал, пара, пепел и дим. Огненият Армагедон трае само четири часа. Но животът в долината няма никога вече да бъде същият. Изгревът на слънцето заварва мястото променено до неузнаваемост.

Поне три маорски села са погребани безследно, засипано е дори отдалеченото селище Те Уайроа, изчезват завинаги Розовите и Бели тераси, езерото Ротомахана е изпарено до капка, а в последствие се напълва с вода до десетократно по-големи размери, цялата долина е обезлесена, затисната под тонове черна вулканична пепел и кал. Ражда се нова термална зона – Уаймангу, в която от 1900 до 1904 година бушува най-големият гейзер на планетата – с височина над 400 метра, а днес е все още дом на най-големият термален извор в света. Единствените оцелели свидетели на гнева на планината са неколцина маори и британци, които се крият първо в двуетажния хотел „Ротомахана”, а след като покривът му пропада  – в по-надеждната къщичка на маорската водачка София.

София и шепата й съплеменници напуснали покрусени опустошените си родни места и се установили впоследствие в термалната зона Факариуариуа до езерото Роторуа, където създали нов успешен туристически бизнес, процъфтяващ и днес. А селището Те Уайроа след дългогодишни разкопки било превърнато в туристическа атракция, известна като Погребаното село. Новозеландският мини-Помпей.

В пълен контраст с трагичната история, районът на Погребаното село е пищно зелен, приказно красив, мирен, чистичък и подреден като викториански парк.  Има си даже масички за пикник и полянки за игра на крикет. Тук-таме край насипаната с камъчки пътека се виждат покриви на заровени сгради, няколко откопани земеделски сечива, оцеляла бутилка, алуминиево канче, вкаменена шапка, маорско кану. Разходката е безметежна и приятна, граничеща със скучна в горещия следобед, докато не стигаме до бистрото поточе, обитавано от неприлично големи пъстърви, които се моткат мързеливо из сенчестите вирчета и припляскват предизвикателно в бързеите. Гледката мигом довежда кръвта на рибарите до точката на кипене и те, забравили скуката, загърбили умишлено забранителната табела, започват да обсъждат един от друг по-гениални варианти на незаконен риболов без въдици.

Малко по-нататък пътеката се раздвоява и ни предлага безпрепятствено равнинно завръщане в информационния център или стръмно предизвикателство надолу по реката, обещаващо гледки, емоции и водопади. Без никакво колебание приемаме предизвикателството и започваме стръмно спускане по планинската пътечка, следваща лъкатушенията на водата. Кроткото ромонливо бистро поточе скоро започва да демонстрира плашещи шизофренични изменения и се превръща в темпераментна препускаща пенлива бяла маса, скачаща все по-безрасъдно от камък на камък, гмуркаща се стремглаво в тъмната бездна между зелените чадъри на сребърната папрат.

Водопадът Те Уайроа

 В началото на пътечката има любезна табела, обръщаща внимание на факта, че стръмният маршрут не е подходящ за хора в инвалидни колички, с наднормено тегло или сърдечни заболявания. След 20-тина минути спускане по невъзможно стръмните стълби, на собствен гръб се уверяваме, че този маршрут е абсолютно противопоказен и за всеки, който няма навика да прекарва уикендите си в скално катерене или маратонско бягане. Особено непрепоръчителен е за хора със седящи професии, независимо от техния пол, възраст, тегло и националност. Не минава много време преди всеки мускул и става в тялото ми да закрещят болезнено „Защо-о-о??? Защо ни подлагаш на целия този зор?”

Отговорът се явява под формата на зеленясало дървено мостче, небрежно прекрачило над реката. Очевидният замисъл на скромното инженерно съоръжение е двояк – хем се прехвърляш от другата страна на водната стихия с ходене, без плуване; хем получаваш здравословен леденостуден освежителен душ след душевадното изпотително спускане и преди още по-мъчителното изкачване. За да се постигне този двойнствен ефект, мостчето е построено точно под водопада, където нашата шизофренична бързоструйна приятелка прави лудешки 30-метров скок в нищото. Бистрото й тяло се разбива на милиони водни прашинки, пречупва слънчевите лъчи в бляскав хроматичен спектакъл, оросява обилно пищната субтропична растителност и наквасва щедро косите, дрехите и фотоапаратите на щастливо ухилените туристи. Ухилени, само защото още не знаят какво ги очаква по стръмнината от другата страна на реката. Та това е отговорът на болезнения въпрос „Защо?” - заради гледката, заради екзалтираното усещане да си жив, макар и с известни затруднения в дишането, и щастлив, макар, че си мокър и ти е студено.

Петнайсетина минути по-късно никой вече не се усмихва – твърде заети сме да дишаме. И да се молим градските ни лениви сърца да издържат на натоварването. В най-високата точка от изкачването ни чака награда – прелестна гледка към долината под нас и закачливо блещукащото езеро Тарауира. Вулканът кротко дреме някъде в задния фон. На голямо табло е монтирана снимка на местността, направена от същото място веднага след нощта на катастрофата. Контурите на релефа са същите, но няма следа от тучната зеленина, ширнала се под нас, нито от езеро или река – всичко е голо, черно и безжизнено. При други обстоятелства щях да си помисля, че снимката е правена на друга планета – необитаема и зловещо негостоприемна.

Докато хапваме (пак! – това тийнейджърките, първокласничките и вегетарианците нямат нахранване!) става ясно, че момичешката част от групата е силно впечатлена от мистичната история за кануто-фантом. (Мъжката половина се вълнува само от пъстървата и възможностите за риболов, разбира се.) Историята е следната:

На 31.Май.1886-та година, само десет дни преди катастрофалното пробуждане на вулкана, група туристи и техните маорски водачи прекосявали гладките води на езерото Тарауира на път към Розовите тераси, когато недалеч от тях, от мъглата изплувало прекрасно резбовано маорско кану, украсено по всички правила на бойната практика, с дванайсет гребци-воини в пълно церемониално траурно облекло, които не отговорили на поздравите, изобщо не дали вид да са забелязали туристите и с отмерени движения на греблата отплували отново в кълбестата мъгла. Величествената гледка предизвикала оживена дискусия. Един от британците успял дори да нахвърля бърза скица на великолепно декорираното кану и мълчаливите татуирани  гребци. Маорите от екипажа на туристическата лодка знаели, че никое от племената в района на езерото не притежава подобно кану и замърморили нещо за „атуа”–дух и „уака-уайруа” – Кануто-призрак. Водачката София станала раздразнителна и отказала да превежда. Когато чул за срещата, старият жрец Тухуто обявил видението за знак от боговете. Лош знак. За предстоящо бедствие. Предсказаната катастрофа настъпила броени дни по-късно и дори най-отявлените скептици хлъцнали засрамени, а историята за призрачното кану се разпространила като пожар по света.  И до днес ловци на призраци от цял свят идват на езерото Тарауира с надеждата да го срещнат.

В информационния център на Погребаното село ни разказват за двойка румънски туристи, които много настоявали да си направят резервации за Розовите тераси и по никакъв начин не искали да повярват, че терасите не съществуват от 120 години, че днес никой не може дори приблизително да каже къде са били. Супер ефективна реклама или просто още един от онези крейзи ефекти на информационната революция?

Синьото езеро

Е, като не може да накиснем телеса в лечебните води на Розовите тераси няма да си тръгнем сухи, я! Без да се загубим нито веднъж и само с три спирки за бурни съвещания на нашите многоуважавани навигатори, се смъкваме по кривия планински път до езерото Тикитапу, много по-известно като Синьото езеро. Водата е топла, бистра и ярко синя, плажната ивица - песъчлива и бяла. Хич не е чудно, че точно тук идвала да се къпе дъщерята на маорския вожд и така се гмуркала и забавлявала, че не забелязала, кога е загубила свещения нефритен амулет на племето, който висял на канапена ремъчка на шията й. Затова и езерото е кръстено – Тикитапу - амулет.

Зеленото езеро

В съседство се намира не по-малко примамливото, но абсолютно забранено за посещения езеро Ротокакахи или Зеленото езеро. Изумрудените му води били някога любимо място за събиране на вкусни сладководни миди Какахи, на които дължи името си, но в последствие били обявени за сакрални и неприкосновени – „тапу”, така че маори и пакеха могат да се дивят на изумителния зелен цвят на водата само от близкия провлак между двете езера или през пролуките между дърветата горе на пътя.

Няма нищо по-прекрасно от слънчева Коледа на плажа, но нашата амбициозна туристическа програма не ни оставя много време за излежаване на топлия пясък. Чака ни дълъг път до най-големият вулкан на планетата – Таупо. Напускайки Роторуа с последните алени отблясъци на залеза се забавляваме неимоверно от гледката на кротко преживящи овчици и крави, покатерени по шеметно стръмни хълмове и чукари, като корабокрушенци на самотен остров, оглеждайки се сякаш с недоумение, неспособни да открият път за слизане или поне да си спомнят за какъв дявол са се покекнали чак там.

 

Част Трета

ТаупоНаполеонът на вулканите

Като вземе някой хилав и дребен да се пъчи много, да се надува, да запасва на гол тумбак чифте пищови и да се реди барабар Петко с мъжете, на това какво му се вика? Наполеонов комплекс, нали? Е, аз не знаех, ама и континентите, оказва се, избиват комплекси.

Технически погледнато Нова Зеландия (противно на това, дето го пишеше в моите средношколски учебници по география) е континент. Много, ама много мъничък и почти изцяло под вода, сбутан и невзрачен, обаче търка рамене с големите на деня – натиснали са го яко от двете страни тихоокеанската и австралийската тектонични плочи. И така са го стиснали в менгеме, че са го счупили, и сега двете части се подпъхват една под друга. А където една океанска тектонична плоча се подпъхва под континентална такава,  водата нахлуваща в подконтиненталната магма причинява вулканична дейност. Това предизвиква вулканите по периметъра на Тихия океан, дето им викаме Тихоокеански огнен пръстен. Същата е причината и за вулканичната активност  в Нова Зеландия. Е да, ама Нова Зеландия има комплекси да избива, а както показва историята, като се напъне някой дребосък да се самодоказва и току-виж завладял половината свят.

Като се отприщил Таупо и направо взел акъла на света – планетата не била виждала по-разрушителен и по-мощен вулкан дотогава (и тайно се надява повече да не види). Годината била 135-та от Новата ера и никой не живеел по онова време из региона та нямаме свидетелства от първа ръка, но според вулканолозите зрелището било грандиозно. Таупо не просто изригнал, а се взривил с бяс. Огнени скали и лава хвъчали със скоростта на звука на повече от два километра височина и бомбардирали безмилостно острова. 20 кубични километра прах, пепел и дим се издигнали над 30 километра в атмосферата – китайски и римски хроники са документирали странните атмосферни явления, които причинили от другата страна на света. Целият Северен остров бил засипан с вулканична пепел. Вулканът бил 10 пъти по-мощен от Кракатоа и много по-разрушителен от Санторини. Съумял да взриви дори собствения си кратер и колабирал. Затова днес Таупо не е езеро в чаша, като Роторуа, а езеро на плато – открито, плитко и огромно. Маорите му викат Таупо Моана – „Морето Таупо” или Таупо-Хау-Рау – „Таупо на стоте ветрове”.

За нашето пристигане езерото се е накиприло с вечерно наметало от сребърно кадифе, освежава се кокетно с лек хладен бриз и се кичи суетно с разноцветни светлинки от безбройните хотели и кафенета на брега. Вълните гъделичкат глезено пясъка и той се подхилква и шумоли сподавено в тъмното. След запъртъчената атмосфера на Роторуа, Таупо е като изворна вода в пустинята. Нямаме насищане на свежия въздух, далечните хоризонти, крясъците на чайките и нощния живот. Този път чаршафите не са прани заедно с мръсното бельо на дявола в адската пералня. Миришат на чисто и ни приспиват дълбоко.

Хука Фолс (Водопадът Хука)

Следващата сутрин ни посреща с ярко слънце и слънчеви зайчета по мастилено сините води на езерото. Програмата за деня е тежка, времето се кани да е горещо, така че поемаме без разтакаване към първата атракция – Водопадът Хука.

Морето Таупо се пълни от няколко високопланински реки, слизащи заприщилите хоризонта масивни вулканични конуси – Тонгариро, Нгарухое и Руапеху, както и от изобилните дъждовни и термални води. Но морето се не препълня. Защото в единия край прелива зрелищно и дава начало на най-дългата и пълноводна река на Северния остров - Уайкато ривър. Бистрото тяло на водата се провира през 15-тина метрова теснина в скалите и после се бухва с всичка сила от 11 метра височина в полукръгла каменна купа. Е, да де, всички знаем, че точно това правят водопадите. Ама само който го е виждал може да си представи как през гранитната фуния се излива по един олимпийски плувен басейн в секунда. Всеки миг 250 хиляди литра лазурна синя езерна вода се превръщат в река. Трансформацията преминава през шокираща междинна фаза – избухване. Хука на маорски значи пяна. Познайте защо. В каменната купа под водопада, река Уайкато се ражда от милиони тонове разбити на сняг пухкаво-сини белтъци, от изумрудено-газирана млечна сметана и разтопен на пяна ванилов сладолед, разбъркани с щедра доза „Омо”, синка и „Персил”. За туристите има построено мостче точно над водопада и наблюдателни платформи под него. От благоговение и възхита пред водната стихия всички  временно загубваме дар слово. То и да имахме какво да кажем, никой нямаше да може да ни чуе – грохотът на разбиващата се вода е оглушителен.

Хука джет

Тъй като зяпането на страховити водопади от разни обезопасени мостчета и площадки е забавление с твъде пенсионерски привкус за моя личен 13-годишен душевадчик, аз се прежалвам за малко по-вълнуващо приключение. Хука Джет е мощна скутерна лодка, която предлага по-интимна близост с водната стихия - вози пътници до подножието на водопада.

След като подписваме обичайните деклараци, че сме физически здрави, нямаме слаби сърца, не сме епилептици, имаме здравни застраховки, няма да държим туристическия оператор отговорен за телесни повреди, ще спазваме точно инструкциите за безопасност, няма да пушим, няма да скачаме от лодката, няма да правим опити за самоубийство и прочие щуротии, изписани ситно на неразбираем юридически език, надяваме мушамите, спасителните жилетки, идиотските грамадни слънчеви очила (служат също за предпазване на очите от пръски), нареждаме се прилежно като сарделки по пейките на джета, казваме послушно „сирене” за фотографа и отлепяме с такава скорост от мостчето, че главата ми се опитва да се откъсне от врата. После шофьорът (водачът, кормчията, шкиперът, лудият за вързване или както там му се вика, на хлапето дето кара джета) прави нещо еквивалентно на дръпване на ръчната спирачка при пълна газ. Лодката се завърта на място в тирбушонен пирует с неистов крен към единия борд сред грандиозен фонтан от водни пръски, моторен рев, зловещ плясък и оглушителни истерични писъци. Моя милост си представяше, че ще ни поят с шампанско в кристални чаши и ще позираме в елегантни пози пред водопада (каква елегантност бълнувам и аз с тия рибарски мушами, оранжеви спасителни жилетки и очила с размери на оксиженни маски?!?), а то се оказва, че сме си платили, за да ни къпят с дрехите и да ни турбо-центрофугират.

Ако имаше олимпийска дисциплина художествено управление на джет, нашето хлапе-водач щеше да обере всички медали в нея. То не бяха лупинги, свредели, салта, глисажи, двойни и тройни аксели, тирбушони и пируети, то не беше лудешки слалом между крайбрежни тръстики, плуващи дънери, пясъчни островчета и гмуркащи се патици, то не беше загребване на вода през всички възможни бордове, то не беше пищене, то не беше чудо. Добре де, признавам че беше готино, но по един бънджи-скоков и мазохистично-екзалтиращ начин, който те оставя без дъх. Като да скочиш без парашут, но след малко да откриеш, че имаш резервен, само за да се окаже повреден, да те спаси в последния миг преминаващ делтапланер, но да му се счупи крилото и точно преди да се сгромолясате в морето да се събудиш и да си отдъхнеш с облекчение, че е било само сън, но веднага да установиш, че те е събудил грохотът на торнадо, отнасящо дома ти, което те изхвърля жив и читав в някаква река, но точно преди грандиозен водопад и т.н, и т.н. Екшън без енд. Истински речен ролър-костър.

През собствените си писъци и перманентната завеса от водни пръски не сме забелязали, нито чули приближаването на водопада. Когато водачът на джета изключва внезапно двигателя всички бършем трескаво слънчевите очила, отмятаме слепнали мокри коси, примигваме невярващо срещу ярката слъчева светлина и накрая единодушно и хорово заявяваме: „О-о!!!” Не че мога да чуя насред тътена и грохота на безспирно стоварващи се олимпийски плувни басейни, но чета по устните на спътниците си. Нашата нищожна крехка джет-черупка се плацика по повърхността на  гигантски припокриващи се подводни взривове от пяна, като същинска Клеопатра в млечна вана. Безброй сладоледени атомни бомби издуват гъби  в дълбините под нас - бели, пухкави,  меки, в неописуем хаос от врящи въздушни мехурчета. Като легло от пух и изумруден захарен памук. Между нас и водопада има сто дъги и плътен облак от водна мъгла, но дори през нея гледката е величествена. От постоянния гръмотевичен тътен имам чувството, че виждам с ушите си и чувам с червата.

Разочароващо скоро двигателят на джета се връща към живот, правим още две кръгчета в зъбо-изтръпваща близост с водната каскада, и с нова серия от свредели, слаломи, внезапни лупинги и водни фонтани се връщаме на дървеното мостче. Мокри до кости, разчорлени, екзалтирани, без дъх и с добре разбъркани мозъци. Да-а, сега разбирам защо хората се пристрастяват към адреналиновите спортове. Светът вече ми изглежда неинтересен, скучен и сив, след току-що преживяното.

Развъдник за скариди

За да отпразнуваме оцеляването си посядваме за късна закуска или както тук се казва на хранене, което се пада между закуската и обеда - бранч (в Нова Зеландия има безброй други думи, обозначаващи хапване в разни ситуации и часове на деня, различни от задължителните закуска, обед и вечеря). Бранчваме с гигантски сладководни скариди, отгледани по уникална новозеландска технология в развъдниците край термалния извор, на брега на реката. Сервират ни щедри порции в поцинковани кофи. Нямат хабер кивитата как се прави добро обслужване, не им иде отръки просто, не че не се опитват, но пък умеят да готвят скариди. Пърженки, печенки, панирани, увити в тесто, пикантни и по натюр – всичките са фантастични. За който още не знае – аз по принцип не кусвам риби, морски дарове, мешести и каквото и да било с повече от четири крайника, така че от моята уста това е голям комплимент.

Оракейкорако

За обед, в най-голямата жега се замъкваме до друга световно известна термална зона – Оракейкорако. Не че го планирахме така, ама аз бях водач на групата за този участък от пътешествието и се позагубих, както си ми е специалитет, та пристигнахме на фериботния кей таман навреме за още едно похапване – на сянка под храстите, на тревата сред стотици други пикникуващи, като уважаващи себе си туристи. Този път термалната зона е на остров в реката и освен безброй кални извори, горещи гейзери, серни дупки, вонящи изпарения, гнусно изглеждащи поточета, разноцветни отлагания и врящи езерца, на каквито вече сме се нагледали и намирисали до втръсване в Роторуа и Уай-О-Тапу, този път има и пещера – дълбока, хладна и много примамлива в адския летен зной. Докато да обиколим и заснемем всичките миазми на островчето, и следобедът се изтърколил. Докато се върнем в Таупо и музеят затворил, тъй че пием бира с картофки на брега на езерото и зяпаме яхтите. Разделяме се с останалите от групата, тъй като те утре са на работа и бързат да се връщат, а аз съм в отпуска и съм обещала на Скъпоценното ми разходка с лодка.

На борда на „Барбари”

Полинезийските предшественици на маорите не се страхували да прекосят Тихия океан в самоделни канута, но изпитвали дълбоко благоговение към своенравието и капризите на Таупо. И до ден днешен маорските лодки не прекосяват  езерото през средата, а се придвижват покрай брега. В центъра на езерото, близо до островчето Мотутайко живее танифата – зъл воден дух, който силно недолюбва хората, особено натрапниците. Никой не гори от желание да си навлече гнева му.

В слънчевия предиобед яхтата „Барбари” е стегната, излъскана и много представителна. Месингът лъщи, лакираната палуба свети от чистота, а екипажът от трима души е зает с подготовката за отплаване, но усмихнат. Затова пък пътниците сме пъстра китка. Повечето новозеландци (наши милости в това число) си носят якета, анораци и пуловери, въпреки, че слънцето вече сипе огнена жар по голите ни крака и ръце. Държат в ръце бутилки с вода. Взели са мерки и на слънцезащитния фронт – лосиони, шапки, очила – пълна бойна екипировка. Има обаче и съвсем зелени туристи – едни корейски девойчета се кикотят в ъгъла по гол гръб, с минижупи и чехли на токчета, и безрасъдно лапат кексчета, а белокожи рижи ирландци клечат до тях по шорти и джапанки.

Капитанът на яхтата има вид на холивудска звезда по неглиже – с обветрено лице, златен загар, каубойска широкопола шапка, опната тениска с отпрани ръкави, за да се виждат добре татуировките по ръцете му, неравно изрязани над коленете дънки и тежки военни обувки с високи кончови, обути над дълги вълнени чорапи. Докато маневрираме из марината ни разпитва кой от къде е и виква на помощника си да вдигне съответното знаме. Докато излезем в езерото на главната мачта вече се веят новозеландско, австралийско, канадско, британско, ирландско и уелско знамена. Нямаха българско, нито корейско, но обещаха за другия път да си подготвят, ако дойдем пак. Вече на открито екипажът вдига платната. Капитанът влиза в ролята си на гид и ни забавлява предимно с информация за невъобразимо поскъпналите имоти по хълмовете край езерото и, разбира се, риболова. 

Световната слава на Таупо е пъстървата. Чудовищните размери на новозеландските пъстърви са легендарни сред риболовците на планетата. В цял свят най-емоционалните рибарски истории разказват за огромни изпуснати риби. В Таупо разказите са за уловени гиганти. Древните вавилонци вярвали, че  часовете прекарани в риболов не се отнемат от отредените ни земни дни. Ако е така, то в Таупо търпението на боговете е поставено на изпитание. Риболовът не е хоби, а начин на живот. Местните, пък и гостите на града друго почти не правят.

Докато екипажът снабдява ирландците с крем против слънце и шапки, корейчетата тихичко повръщат кексчетата през задния борд. После вятърът се усилва значително, лодката се накренява вълнуващо и пътуването внезапно става приятно. Налага се да си облечем всички връхни дрехи и да ги закопчеем догоре. Капитанът изравя от каютата стари войнишки одеяла за посинелите от студ корейски девойки и настръхналите ирландци. Не забелязваме кога сме преполовили езерото и се озоваваме пред прочутите скални изображения в отвесната стена на западната страна на Таупо. На камъните наоколо са се проснали издялани туатари (новозеландски гущери), къпят се скални жени, други гущери се препичат. А над всички доминира гигантско татуирано лице с размерите на яхтата, изобразяващо Танифата. Гледа ни студено и неодобрително. Чак ми става страшно.

Водата в плитчините е изумрудено зелена и бистра, а в дълбокото става с цвят на мастило. Капитанът обяснява, че тези цветове са характерни за ледниковите езера – водата идва предимно от разтопените снежни шапки на близките вулкани. По този повод споменава, че температурата й по това време на годината е 6 градуса. Ако си мислите, че това разколебава щерка ми от плановете й за къпане, много малко я познавате. Не само събира смелост да скочи в ледената вода, но и плува наоколо достатъчно дълго, за да засрами мъжете на борда и да принуди двама-трима с нежелание да я последват. Къпането е екстремно и кратко. За смелчаците веднага се осигуряват хавлии, горещ шоколад и бисквити. Останалите пътници се задоволяват само с шоколад и бисквити. Които мнозина старателно повръщат в езерото докато се връщаме. Ето я тайната на гигантските пъстърви в Таупо – хранят ги с бисквити и шоколад!

Следобедното слънце вече се крие зад переста облачност, когато се сбогуваме с екипажа на яхтата и се отправяме към бензиностанцията в южния край на езерото, където атмосферата е като пред обсада – стотици коли зареждат с гориво до дупка, пълнят туби, хората пазаруват като невидели, пренареждат си багажа. Голяма табела на паркинга разбулва мистерията – това е последната бензиностанция по маршрута на запад от Таупо. Следващият шанс да заредим гориво ще бъде след 150 километра. Естествено и аз награбвам безсмислени количества вода и храна, пълня резервоара до горе и така подготвени за път се отправяме през планината към заветната цел – пещерите в Уайтомо. Но това е друга история.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 


2008-07-10

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)