БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

ДА ХОДИШ ПО ВОДА

Изабела Неделчева Шопова (bella)

Раздел: Пътеписи  Цикъл: ПИСМА ОТ АОТЕАРОА

И баба може. Не е никак трудно, нито пък кой знае колко забележително, особено ако водата е яко замръзнала. Преживяването става малко по-необичайно само ако дълбочината й е повече от 50 метра и разходката се случи да е посред лято, сред пищни вечнозелени дъждовни гори. Тогава ходенето по вода се превръща в почти уникално забавление. Уникално, защото е възможно само на три места в света – един аржентински и два новозеландски ледника, и почти, защото само на единия от тях – Франц Йосиф - ежегодно се покатерват над 300 хиляди души.

Ако цифрата ви се вижда малко шокиращо грамадничка, то не е защото светът съвсем се е побъркал и хората са се юрнали на скъпи, дълги, ужасно трудни алпинистки експедиции със стотици хиляди, а защото въпросният ледник е извънредно лесно достъпен, само на 6 километра от хотелско селище и главен път. Необходимите умения за покоряването му са същите като за ходене в градска среда – добре развито зрение, координация на крайниците и пазене на равновесие. Разходката по ледника е предизвикателство само за инвалиди, старци и деца под седем годишна възраст. Така поне ни уверяват в туристическия център на Франц Йосиф – малкото кокетно селище в подножието на едноименния ледник. Истината, както обикновено, се оказва малко по-разнолика.

Но най-напред - малко история. Малко, ама стара. Преди около 2 милиона години – още преди да се появят хомо сапиенсите и доста преди да се пръкнат хомо туристусите - започнала последната ледникова епоха на нашата планета. Към 30 процента от повърхността на Земята били покрити с лед. Малкото парче суша, което днес се нарича Южен остров на
Нова Зеландия на спътникова снимка не изглеждало по-различно от бучка лед в кофа вода. Че през тия 2 милиона години е имало безброй периоди и под-периоди на затопляне и застудяване, геологични изменения, тектонични движения, настъпване и отстъпване на ледовете, промени в планетарната орбита и прочие вълнуващи събития, не се съмнявам ни най-малко – да не си помислят геолозите, че нещо пренебрегвам дисциплината им. Но за нас е по-интересен фактът, че преди около 14 000 години последното затопляне започнало постепенно да ликвидира повечето от ледовете (и продължава тази си непопулярна сред еколозите дейност и днес). В резултат – около 140-те оцелели новозеландски ледници се оттеглили високо в планините като оставили след себе си безчет ледникови езера, морени, долини, реки и прочие туристически атракции, както и два дълги ледени езика, стигащи почти до морето, наричани днес съответно: Франц Йосиф и Фокс. Първият е австроунгарски император, а вторият – новозеландски министър-председател.

И ако се чудите каква пък е връзката на Австро-Унгария с Нова Зеландия, прави сте – няма такава. Просто Капитан Кук в живота си не бил чувал за ледници и не ги разпознава като такива, така че не ги кръщава. Чак по времето на златната треска, когато хиляди заселници се устремяват към новозеландския Западен бряг, германският геолог Юлиус Вон Хааст открива дългия леден език, проточен от билото на планината чак до вечнозелените новозеландски джунгли (наричани официално Умерени дъждовни гори) и с правото на първооткривател го кръщава на император Франц Йосиф (без съмнение надявайки се на имперско благоволение и услуги за лоялността си ).

Още преди края на 19-ти век мястото вече било популярна туристическа дестинация. Златото, както си му е обичай, свършило внезапно, златната треска отминала така бързо, както започнала и негостоприемният Западен бряг скоро се обезлюдил. Туристическата индустрия, обаче, останала. И днес, в началото на 21 век, въоръжени с дигитални фотоапарати, слънцезащитни кремове, мобилни телефони и слънчеви очила, хомо-туристус се изсипват със стотици хиляди в малкото селище и осигуряват добра прехрана за шепата местни жители.

Нас ни доставят с автобус в един приказено красив слънчев летен ден, от тези, дето се случват само два пъти годишно, но крепят цялата туристическа индустрия с митовете за слънчева Нова Зеландия. Небето е в онзи пощуряващ нюанс на юнско синьо (макар че е януари), светлината е някак кристална и божествена, зеленината е ярка, сочна и грабваща очите, водата в реките – с неестествения изумруден цвят, характерен за ледниковите потоци, въздухът искри, птичките пеят неистово, цикадите стържат истерично и оглушително. И над всичко и всички слънцето сипе немилостива жар по изнежените ни от дъжд и облаци кожи, топи слънцезащитните кремове и изпарява пред очите ни снежните планински шапки.

В информационния център ни инструктират подробно за предстоящото катерене. Заричат ни двеста пъти да се облечем добре, защото на ледника е студено, да си носим вода и храна, да не си носим мобилните телефони, да се наспим добре и да се явим пак в осем сутринта на следващия ден – отпочинали и свежи, готови за подвизи.

Аз избирам да прекарам остатъка от следобеда занимавайки се с промишлен шпионаж. Крада ноу-хау в областта на облакопроизводството. Ако някой вижда пазарна ниша и се интересува от подробностите, прави се ето така: трябват ви високи заснежени планински върхове, ярко горещо слънце и лек западен ветрец. Слънцето напича голите скали и белите им шапки, докато започнат да пушат с фин бял дим, досущ като в детската песничка "сякаш баби са запрели пухкави къдели" и се уплътняват малки, бели, пухкави облачета, които вятърът подкарва в стройни кервани на изток – отвъд планините.

Залезът разлива течно злато по острите скални зъбери и аз бих се наслаждавала на планинската тишина и спокойствие, ако наоколо имаше такива. Невероятно звучи, но в селище с 300 жители има над 30 хеликоптера. И всичките хвърчат безспирно с оглушителен шум и вибрации. Като прибавим и малките самолети, парашутите, параглайдерите, делтапланерите и всички други летящи съоръжения в небето над глетчера, става невъзможно да направиш свястна снимка на залеза. Има повече вертолети в минута отколкото в холивудски полицейски екшън. Добре че не летят нощем, та успяваме да поспим.

На следващата сутрин, превъзбудени и нетърпеливи обсаждаме туристическата база още в ранни зори. Времето е новозеландско – дъжд, мъгла и утринна мрачина вместо вчерашните сияйни небеса. Планинските водачи ни уверяват, че денят е добър за катерене, макар и не толкова подходящ за снимки. За да ни утешат, напомнят, че непроходимите зелени джунгли наоколо не се наричат "дъждовни гори" току тъй. В тази част на планината вали повече от 200 дни в годината - 10 метра годишни валежи. (На билото стигат 13, че и 15метра). Канадците в нашата група правят коментар, че тяхната планина с 3 метра годишно е доста снеговита. Малката групичка австралийци, тормозени в родината си от десетгодишна суша и строг воден режим се извръщат с отвращение от тази световна несправедливост и отказват дори да коментират. Окландци също си мълчим – при нас 3-4 метра годишни валежи са достатъчни да ни мухлясват пердетата, да плесенясват прозоците, да зеленясва асфалта, да се оплакваме перманентно, да хленчим и да мърморим непрестанно. 10 метра звучи като мокър кошмар, 15 метра са невъобразими. (Само за сравнение: най-високите средногодишни валежи в
България са във високопланинските райони – малко над метър, в равнините са около 400 мм). Сега вече ни е ясно защо пленително красивият Западен бряг е толкова слабо населен.

След половинчасово навличане на всички елементи на леднико-катераческата екипировка – вълнени чорапи, шапки, ръкавици, непромокаеми панталон и анорак, планински обувки, чифт алпийски котки (или крампони), подписваме декларации, с които освобождаваме туристическата компания от всякаква отговорност за нашето здраве, живот и благополучие, и най-накрая потегляме. С автобус.

Десет минути по-късно се разтоварваме на просторен паркинг в подножието на обширни каменни морени на десния бряг на реката, изтичаща от ледника. За мое огромно разочарование това не е бистър скоклив поток, а кална пенеста мътилка, с консистенция и цвят на строителен разтвор. Какъвто тя всъщност е, според нашият водач, който обяснявя, че ледникът стрива скалите на ситен прах, наричан скално брашно, водата от разтопения лед размива праха и го понася надолу през долината, а в по-равните места скалните прашинки се утаяват и тогава реките добиват онези неестествени сини и зелени цветове, които толкова изумяват туристите и стоят така добре на пощенските картички.

От близо ледникът прилича на гигантска строителна площадка – тясна дълбока долина, насипана обилно с разнокалибрени сиви камъни, препускаща през тях кална река, на няколко места каньонът е преграден с купчини чакъл и камънаци (морени, останали след отстъпването на леда), сякаш току-що разтоварени с гаргантюански ЗИЛ-ове. Самият леден фронт не е бял и гладичък, както бихте си помислили (аз поне така очаквах), а е оплескан с черен пясък и камъчки досущ като непослушно дете на поморийския плаж. От двете ни страни се издигат отвесни склонове, покрити с гъста новозеландска растителност по високите части и разкриващи зловещо голи, остъргани, издрани скали в долната част, където ледникът се е трил в стените на долината през последното хилядолетие. Кожата ми настръхва от гледката на дългите хоризонтални резки и вдлъбнатини в гранита – само бегла демонстрация на мощта на глетчера.

Леденият фронт е 30 метрова отвесна ледена стена, чието изкатерване би изисквало специална екипировка и умения, с които повечето от нас не могат да се похвалят, така че нашият водач милостиво ни повежда по планинска пътечка в гористия склон, която ще ни изведе на достатъчна височина, за да сме на едно ниво с най-ниският лед. От там нататък ще се движим по издълбани в ледника стълби и естествени цепнатини докато покорим стръмният ледопад над нас. Водачът ни споделя, че е прекарал часовете преди нашето пристигане в подготовка на въпросните стъпала. И го прави всяка сутрин. Франц Йосиф е един от най-бързо движещите се ледници в света - за едно денонощие се премества с повече от метър. Всички стъпала и пътечки от предходния ден се заличават, цепнатините се превръщат в урви, гладките ледени късове се покриват с пукнатини, пещери пропадат, нови се образуват. Всеки ден хилядата туристи-ледокатерачи се движат по нов, различен маршрут и виждат различни гледки.

Разходката из туднопроходимата новозеландска джунгла би била приятна, дори за моите несвикнали на никакви физически усилия, разглезени в ергономична офис-среда крака, ако не беше неспирно ръмящият дъжд и екипировката ни, подходяща за експедиция в Антарктида, но абсолютно нелепа сред папратите и лианите по разкаляната козя пътечка. Вълнените ръкавици и шапки скоро прогизват, трите слоя дрехи, които послушно сме навлекли, според указанията на водачите ни, се пропиват с обилна пот и вече сме мокри от глава до пети независимо от непромокаемото облекло.

От време на време край пътеката има жълти предупредителни знаци. Единият е познат – "Внимание! Падащи камъни". Допълнителна табелка услужливо обяснява с думи: "Не спирай! Опасност от каменни срутвания". Следващият знак е подобен, но камъните са бели, не черни. Текстът гласи: "Не спирай! Опасност от лавини и ледени срутвания". Друг знак със стилизирани вълни и давещи се хора информира, че сме застрашени също от бързо покачване на речното ниво, следващият предупреждава за опасност от внезапни високи вълни, помитащи цялата долина. После пътеката става толкова стръмна, тясна, хлъзгава и откровено страшна, че предупрежденията стават излишни. (Пък и нали вече сме подписали декларациите.) Движим се в индийска нишка над главозамайващи пропасти, по скали покрити с хлъзгав мъх, катерим нестабилни метални стълби, небрежно подпряни на отвесните скали, спъваме се в корени и лиани, пълзим по разкаляни наклони, скачаме като кози по застрашително клатушкащи се камъни, падаме, ставаме, помагаме си един на друг и не смеем да отлепим поглед от земята пред краката си. Когато един час по-късно водачът ни обявява почивка, за да провери дали крампоните ни са стегнати и надеждни, с изненада откриваме, че вече сме на върха на каменната морена пред 5-6 метрова стена от лед и кал. Можем да протегнем ръка и да докоснем ледника.

Гледката към долината спира дъха ми. Но не с невиждана хубост. По-скоро с позната грозота. Мордор. Без декори и специални ефекти. Питър Джаксън не е имал нужда от такива. Дъждът и мъглата скриват стръмните склонове от двете ни страни и оставят само безжизнената сива каменна пустиня, с разгневената пепелна река, остърганият гранит и докъдето поглед стига нито тревичка, нито птица, нито следа от живот, нито помен от цвят. Безнадеждно, свирепо, нечовешко и величествено. Горещо препоръчвам разходка до ледника на всички, които имат нужда от доза бързодействащо смирение.

Разделяме се на групи по десетина души и дисциплинирано следваме в индийска нишка водачите си, облечени в ярко-червено, а всички аматьори сме с тъмно-сини анораци. Голямата ледена река над нас скоро заприличва на гигантска бучка захар, налазена от пълчища сини мравки.

Докато се катерим по издълбаните в леда стъпала и се учим как да се държим за обезопасителните въжета, така, че да не си изкълчим ръцете при падане (никой не се съмнява че ще падаме), водачът ни провежда интензивен ускорен курс по леднико-образуване. От неистовото физическо усилие сърцебиенето ми се е превърнало в оглушително думкане, дъхът ми излиза и влиза в дробовете с мощно свистене, добавете и шума от хеликоптерите - не ми е никак лесно да чуя подхвърлените през рамо термини и конкретни цифри, но все пак схващам най-важното: за да направите ледник ви трябва много вода. Много! Неслучайно ледниците са обикновено високо в планините – там е не само студено, но и много вали.

В конкретният новозеландски случай, топлите въздушни маси идващи от
Австралия преминават над Тасманово море и попиват всичките налични водни пари, за да се сблъскат след това с високите Южни Алпи (така се нарича импозантата планинска верига, обточваща западния бряг на Южния остров). Топлият въздух се опитва да ги преодолее като се качва нагоре и нагоре, и нагоре, но там по-ниските температури причиняват бързо охлаждане и кондензация, и водата се изсипва по западния планински склон в невъбразими количества под формата на тонове сняг и дъжд. В широката камена купа, горе на билото, наричана "неве" , притиснат от собственото си тегло, снегът се превръща в плътен лед, който както всички знаем е твърдо и крехко вещество. Да, ама, само докато не е твърде много. Оказва се, че когато ледената покривка надхвърли 50 метра в дълбочина, под бремето на неимоверната тежест ледът в долните слоеве става пластичен и започва да тече. Но не като вода, а като лед - бавно и със страшна сила. Когато ледената река достигне по-топли места, ледът се топи, а домъкнатите камънаци се струпват под формата на морени. Размерът на всеки ледник зависи от деликатния баланс между топенето и количеството валежи в "неве"-то. В условията на глобално затопляне повечето ледници в света намаляват и се оттеглят все по-високо в планините. Не и Франц Йосиф – той от 70-те години насам е в период на настъпване, напук на Ал Гор и всички други.

Ледът в дълбоките слоеве може и да е пластичен, обаче този на повърхността не е и при движението се натрошава екстравагантно на милиони остри, стърчащи, безформени игли, парчета и блокове. Като река от натрошено стъкло. Като замръзнал водопад. Като диамантен пъзел. Като фантастичните руини на древен леден град. Като изоставеният дворец на снежната кралица, декориран с ледени орнаменти. Или като произведение на модерното изкуство – абстрактно, монохроматично и абсурдно нефункционално до степен да е шокиращо красиво.

Макар че на повърхността ледът е порест и бял, даже сив - зацапан с кал и камъчки, прясно отворените дълбоки цепнатини, в които се спускаме сега, разкриват неочаквана лазурна синева. Има различни теории за произхода на наситено синият цвят на ледниците. Независимо дали се дължи на пресованите под неимоверно налягане балончета въздух или е просто заради свойството на замразената вода да пречупва светлината, но ефектът е абсолютно вълшебен. Сякаш дълбоко в ледовете под нас грее ярка синя светлина. Грее, да, но не топли. Откакто сме на леда температурите са спаднали осезаемо. От топъл и летен в долината, тук горе дъждът е станал студен и хаплив. Ръцете ми са замръзнали и безчувствени в мокрите ръкавици, влажните дрехи са сковали тялото ми в ледена броня. Дори съкрушителното физическо усилие от катеренето по леда не успява да ме стопли. Адреналинът ми, обаче, е висок. Поддържат го бездънните пропасти, край които минаваме, неочакваните дупки и широки цепнатини, които се налага да прескачаме, неизбежните опасни подхлъзвания, клаустрофобно тесните тунели, през които се провираме, както и натрапчивата мисъл, че всъщност ходим по вода. Защото, какво е ледът, ако не потенциална вода. Ходим по милиони тонове потенциална вода! Това трябва да е приключение.

Докато се лутаме като изгубени деца сред ледените каньони и се възхишаваме гласно на невъобразимите красоти на снежната пустиня, дъждът се усилва с всяка минута и става все по-студен. Скоро пътечките, по които се провираме се превръщат в канавки, пълни с вода, изкопаните в леда стъпала стават пенливи водопади, отвесните ледени стени изливат водни завеси над главите ни. Водата влачи камъни и буци лед и ни спъва ненадейно с тях, все по-трудно забиваме крампоните и все по-често се подхлъзваме. Небето продължава да излива дъжд с неистова ярост, вече не на капки, а на плътни водни потоци. И сега не само ходим по вода, но газим във вода и дишаме вода. Уж непромокаемите анораци имат само една функция – доста безсмислена според мен – да разделят водата във вселената на два ясно разграничени потока: ледено-студена вода, която се стича от външната страна на анорака и също толкова ледено-студена вода, която тече от вътрешната му страна и се складира във високите ми туристически обувки.

Приказният лабиринт от ледени дувари най-после ни извежа до по-широка равна площадка, откъдето при хубаво време биха се виждали долината и реката, както и страховитият ледопад нас над. Идеално място за снимки, обяд и почивка. Но не и насред метеорологичната драма, която се разиграва днес. Видимостта е снижена до минимум, гледки няма, фотоапаратите са подгизнали, храната е мокра, вода няма нужда да пием – тъкмо сме се научили да я дишаме. Цялата група се е наконтила с виолетово-сини от студ устни (много стилни – в тон със сините анораци) и всички треперим неудържимо, така че единодушно гласуваме против предложението за почивка и без много размотаване поемаме обратно, по маршрута, по който дойдохме. Този път надолу. Водачът ни обещава слизането да е по-лесно. И излъгва жестоко. Дъждът е заоблил и заличил повечето от издълбаните стъпала, измил е рохкавата ледена покривка, в която крампоните се забиваха надеждно, и е оставил чисти, гладки, наклонени, неистово хлъзгави повърхности. Всичките ми инстинкти крещят, че следващата крачка ще е последната в живота ми, че ако стъпя на гладичкия лед, ще свърша в бездната отляво, или ще строша всяка костица в тялото си на камъните отдясно. Всяка крачка ми коства неистово волево усилие. Явно не само аз имам подобен проблем, защото забелязвам, че цялата група се придвижва внимателно, бавно, с поспирване и опипване, въпреки постоянните подканвания от водача да се движим "агресивно". Разкрачените стойки, бавните напрегнати движения и високите метални крампони на обувките ни правят да изглеждаме като стадо настръхнали сини котки, изправени на нокти, преследващи ярко-червена плячка сред абсурдни ледени каньони.

Докато се спускаме водачът ни се извинява поне седем пъти за лошото време, сякаш той лично е отговорен за гнева на небесата (може и да е, знам ли аз) и се опитва да ни ободри с разказ как само преди две седмици, проливният дъжд повишил неимоверно нивото на реката и слизането от ледника станало невъзможно, та се наложило да спасяват туристите с вертолети. Това хвърля малко светлина върху загадъчните предупредителни знаци на пътеката над реката. Но не допринася особено за повдигане на духовете.

Ледените пещери и скулптурни формации са все така красиви и неестествени, бездънните пропасти пак сияят с неземна синя светлина, вятърът все така мелодично свири в цепнатините, но никой вече не ахка и не се превъзнася. Ледената приказка се е превърнала в леден кошмар. Студът и изтощението са притъпили емоциите ни. Планинската пътека, по която дойдохме е станала кален планински поток. И двойно по-опасна. От шеметно високите планински склонове се спускат хиляди водопади – невероятно красиви и безпощадно студени. Изливат се отмъстително направо върху лицата ни, просмукват се в уж непромокаемото облекло, бълбукат закачливо в обувките ни, пълнят раниците и джобовете ни. Дребното азиатче, което върви пред мен е отвъд предела на силите си и се спъва на всяка крачка. Без да пропуска. Ръцете ми умаляват от усилие да се пресягам и да го вдигам за качулката.

Долу в гората температурата на въздуха се покачва и разтопява замръзналата безчувственост в крайниците ни. На нейно място идва болката. Няма мускул в тялото ми, който да не е претоварен. Коленете ми пищят сърцраздирателно, но не получават никакво съчувствие, тъй като глезените вече са успели да обсебят де що е имало някой свободен рецептор за болка. Дробовете ми изгарят, сърцето ми е влязло в някакъв лудешки бумтящ ритъм, като че ли перманентен, а почти празната раница на гърба ми тежи тонове. Никога друг път в живота си не съм се радвала така искрено на гледката на омърлян туристически автобус насред чакълест паркинг.

Истинските мащаби на телесните ми поражения се разкриват на следващата сутрин. Всички крайници отказват категорично да ме припознаят като собственик и повелител и да ми се подчиняват. Всевъзможни мускулни групи и сухожилия, за чието съществуване никога не съм подозирала изпращат безразборни паникьосани сигнали за болка към главния процесор, който от своя страна мъдро отсъжда: "хардуерно претоварване" и изключва всички периферии, оставяйки ме да лежа безпомощно в коварната хватка на завивките.

Слънцето струи безметежно през хотелския прозорец, птичките се накъсват да пеят, цикадите пищят, въртолетите безгрижно пърполят, небето пак се синее юнско и подлудяващо, и лекият ветрец е отворил отново фабриката за облаци. Сякаш вчерашният потоп никога не се е случвал. Сякаш гибелният хидро-гняв на небесата е бил плод на болното ми въображение. Ако не бяха новичките ми хриле между ребрата и плувните ципи между пръстите на краката, щях да повярвам, че съм го сънувала.

В автобуса забелязвам, че всичките ми спътници за усвоили скованите роботски движения, характерни за поразените от частична парализа или колосална мускулна треска. Шумната младежка арогантност е сменена от пилигримско благоговение и в очите на всички свети неземна синя светлина.

В заключение: ако някой ви каже, че се е качвал на ледник и се е върнал сух – не му вярвайте, ако някой твърди, че е бил в Нова Зеландия и не го е валял дъжд – пак не му вярвайте и ако някой ви покани на разходка до ледник – за нищо, ама нищичко на света не отказвайте. По-пречистващо е от поклонение на Божи гроб, по-вълнуващо е от течен шоколад, по-адреналинопокачващо от бънджи скок. Смазва съкрушително ефикасно егото, изтерзава неимоверно плътта, но донася неописуема радост за духа.


2008-07-07

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)