БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Само спаси лицето!

СТЕФАН ДИМИТРОВ КРЪСТЕВ (cefules)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: Фантастични случки - 08

Наела е квартира само за да го направи. Твърде късно отивам, изчислила е всичко. Карах бясно и акта й можеше да предизвика повече от една смърт. Веднъж вдигна, крещях й по телефона, кискаше се. Истеричен смях ли беше! Така и не разбрах. Карах около двеста метра по пешеходна пътека, ударих един контейнер. Да се обадя в „бърза помощ” или полицията. Ще щракне запалката, пуснала е газта, уплътнила е всичко. Тя само ще ускори смъртта си, а аз ще обезсмисля и малкото което мога да спася. Толкова много отговори получих от записа. Знаеше някои неща за миналото ми, за ранното ми юношество. Питал съм я откъде. Гледаше ме смутено или дяволито. В зависимост от настроението. Шегувала се е, че ми чете мислите или че е моят ангел. Вдигаше рамене и се кълнеше, че не знае откъде знае, просто го чувствала или ми казваше, че така ми се струвало. Ако я познавах, мислех си, няма как да я забравя. Подобни черти, подобно очарование, трапчинките й говорят, бенката под устната, луничките около нослето й. Леко издължените й очи, плътните устни, имат свой израз. Усмихват се, дори когато не е усмихнато. Вечен намек, предизвикателство. Лицето й напомня по форма сърце. Побъркваща наивност и иронията на покварата са изписали бръчки на две безумни диаметрални противоположности, на два страстни характера в невероятно единство. Не мога да повярвам, че е моя. Неповторима е, натискам газта и крещя. „То е форма на живот, може би земна, в това не съм сигурна…”-чертите са изписани и в гласа й, виждам ги докато чувам записа и когато съм я слушал по телефона. Тя е родена за тези черти, дори да не е родена с тях – „Просто една нощ ме намери. Не бях красива. Всъщност разпитвала съм те за себе си, дори не ме помниш, а ти бях дълги години съученичка.” Рових в паметта си. Нищо не се получи. Наистина не я помних, но лицето не е всичко у нея. Тя просто не е откривала другото. Лицето само й е дало шанса. „Умираше пред вратата ми. Трябваше да се разпищя от ужас. Знаеш ли как изглеждаше? Като вътрешна страна на маската, но с кървави пипала. Движеха се. Взех го в ръцете си както бих взела мяукащо пред вратата котенце. Още не знаех, какво ще е за мен. Но разбирах, то ме искаше. Щеше да умре иначе. Наречи го паразитна форма, подобно същество може да живее само ако има човешки гостоприемник. Нямам представа колко такива лица има. Вероятно не е само моето. Понякога си мисля, че са милиони. Просто трябваше да го поставя върху своето. Знаеш ли, на другият ден имах интервю за работа. Сега съм наясно, дълбоко в себе си, съм се досещала, че няма да получа вакантното место. В стремежа си да бъда позитивна, сама се залъгвах, че си мисля обратното. На деветнадесет говорих свободно четири езика, висока компютърна грамотност, пълно гимназиално отличие. Трябва да сме слепи обаче за видимата истина, за да се борим и когато борбата ни е отречена. Нямаше да ме вземат. Това трябваше да видя в огледалото. И изобщо да не се надявам. Лицето, лицето което намерих пред прага, това същество с което щяхме да заживеем в симбиоза ми спечели работата. И много обожатели в последствие. Не искаше много от мен, само да го нося и разбира се, да се храня повече, защото все пак сме двама. В началото си мислех, че то си играе с живота, че си е малко проклето, че обича да бъде обожавано и да подлага на изпитания верността на поклонниците. Не се заблуждавах за дълго. То няма характер, то е невинна животинка, доста миловидна и красива, но порока си е мой. И на тези които го обожаваха. Ти не си един от тях. В теб има любов. Усещам я и дори то я усеща, защото колкото и да е красиво, по-красиво става когато е пред теб. Харесва му. Слушай ме, само го спаси. То не е виновно. Искам да се освободя от него, но виновната съм аз. Много грешки направих. Едно притежание ме изкуси да открия едно различно лице на характера си. Мислиш си, че е нищо особено, имам си теб, кроткият и обикновен живот който си изградихме, а не съм се възползвала от преимуществата които ми даваше лицето за да задоволявам болни амбиции, да печеля власт, пари и слава, да колекционирам сърца и съзнания като огърлица да нося. Истината обаче е, че само като застана пред огледалото виждах всичко осъществено. Твърде лесно ми се струваше и още ми се струва. Аз имам властта над всяка власт и напълно уверена в нея, не намирам причини да я изпробвам. Достатъчно ми е, че имам това лице. Постигнала съм целта си, а останалото е на доизживяване. Дори и ти, скъпи. Дори и ти. Повече обичах него, лицето върху своето, отколкото теб, а ти, ти ми отвръщаш с всеотдайност. Уморих се от обич. Искам да се разведа със себе си. Пленница съм на красивото. Прости ми, но само го спаси. То не е виновно, аз го напускам. Не мисля и за теб, погледни каква съм егоистка…” Прескачам по няколко стъпала. Блъскам вратата. Нахлувам, хващам ръката й. Пулс няма. Не мога да си взема въздух. Газта нахлува в дробовете ми, кръгове заиграват пред очите ми. Отварям прозореца, празни опаковки от лекарства около нея. Жива изглежда, усмихва се, моли ме с изражение, да излезем да се поразходим, да ядем сладолед. Праща ми въздушни целувки, но това не е тя. Тя е мъртва. Лицето е, прави дяволити изражения. „Само спаси лицето, то не е виновно!” Весели муцунки, ту дяволито лисиче, ту гальовно коте изписва. Но това е чудовището убило съпругата ми! Не, това е тя! Объркаха ми се мислите. Прилоша ми, не знам дали беше от газта. Минала е седмица. Щастливи изглеждаме с нея. Целуваме се в един парк. Не се чувствам в траур. Опитвам се да изгоня от мислите си непознатата която умря в онази квартира, нито да мисля за новата непозната която се крие сега под лицето на моята съпруга. С колко ли още мъже е така?
2008-07-02