БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Крайстчърч – Малката Британия на Южните морета

Изабела Неделчева Шопова (bella)

Раздел: Пътеписи  Цикъл: ПИСМА ОТ АОТЕАРОА

Според една поговорка, за да твърдиш, че си бил в Нова Зеландия трябва да си виждал Западния бряг (на Южния остров), ако искаш да видиш Швейцария посети Куинстаун, а за Англия – иди в Крайстчърч. Най-английският новозеландски град. По-английски от Англия. И най-красивият. 

Ние пристигаме в Крайстчърч в навечерието на две невесели събития - погребението на новозеландският национален герой и идол Сър Едмънд Хилари - покорителят на Еверест, и връхлитането на циклона Фуна. Летният късен следобед в Крайстчърч е мирен и тих. С онази заредена атмосфера на затишие пред буря. 

Настаняваме се набързо в хотела - точно до Катедралата и аз хуквам да изследвам града. В бързината забравям пътеводителя и картата, и се загубвам  моментално. Но не ми пука. Защото никой няма нужда от карта в родния си град. Защото в падащия здрач, в сърцето на най-английският град на планетата аз намерих моята тихоокеанска Варна. Не каквато е сега – лъскава, шумна, автомобилна, с блясъка и лудницата на съвременен метрополис, а каквато беше – Варна от миналото. С тихите улички, с бедно украсените витрини, с позанемарените виенски фасади, прозорците на горните етажи мръсни, с натрупани по первазите им папки, стари вестници и разнокалибрени саксии с мушкато, с храстите по покривите - изникнали в непочистваните от години улуци, редките минувачи  и вездесъщите гларуси – истинските господари на града.

На двадесет хиляди километра и двадесет години по-късно, в тихите площади, пешеходните зони, цъфналите липи, биещите камбани на градския часовник, в европейската архитектура, уличните музиканти, кестените, църквите, в гларусите спорещи за плячката от кошчетата за боклук, в кафенетата и бирариите,  в колонките облепени с афиши,  в човешката глъчка, в пейките, даже в младите майки с детски колички и в кучетата на Крайстчърч виждам призрака на Варна от моето детство. И щракам с фотоапарата докато свършват батериите. Едрите дъждовни капки маскират сълзите ми, докато присядам край реката, която не е Черно море и плачещите върби, които не са Морската градина, но все пак толкова ми напомнят за нея. Получава се малко мелодраматично, като в заглавие на Паулo Куелю: Край река Ейвън седнах и заплаках.

Следващата сутрин -  мокра и студена, разбива всичките ми туристически планове на пух и прах. Обявен е национален ден на траур и всички музеи, църкви, магазини, кафенета, исторически сгради и туристически атракции са затворени. Спрян е даже историческият трамвай, няма пешеходни екскурзии, отменени са представленията от Фестивала на баскерите (улични артисти и музиканти), няма неделна служба в катедралата, даже катедралният площад е непроходим – навсякъде са разпречили огромни видеоекрани, кабели и високоговорители за директното предаване от погребението на Сър Ед в родния му град - Окланд. Не че съм неуважителна и не изпитвам съчувствие към загубата на нацията, но аз съм в Крайстчърч само за един ден и не съм била всичкия път дотук, за да гледам Окланд по телевизията! Ми аз от там идвам! След още една безплодна обиколка по периферията на площада, за да установя, че даже информационният център е затворен, се примирявам с положението и тръгвам на безцелна разходка. Без екскурзовод.

Първите маорските заселници в равнините на Кентърбъри – районът на Крайстчърч – заварили мястото обрасло с древни гори, пълни с птици и най-вече с безкрили гигантски Моа. Ловците на Моа бързо открили ефикасен метод за ловуване – предизвикани пожари вилняли, докато унищожили дивеча и опустошили напълно плодородната равнина. Последвалите свирепи междуплеменни войни изтребили местното маорско население, така че неколцината оцелели били щастливи да продадат пустеещата земя на белите пришълци срещу обещание за мир.

Когато през 1851-ва четирите плавателни съда на Кентърбърийската колонизаторска компания акостирали в залива Литълтън след четири месечно пътуване по вода, морска болест, дезинтерия, бурни океани, лоша храна, още по-лоша хигиена и множество морски погребения, на пионерите колонизатори се струвало, че са стигнали края на света. (И не били далеч от истината.) Пред очите им се открила обезкуржаваща гледка – безжизнена еднообразна обезлесена мочурлива равнина докъдето поглед стига, с далечните непристъпни Южни Алпи мержелеещи на хоризонта. Построяването на идиличната Нова Британия на Южните морета изглеждало немислимо.

Но мечтата била по-силна от обстоятелствата.

Плановете на бъдещият град били подготвени още в Англия, заедно с проектите за катедрала, колеж, обществени сгради, ботаническа градина. Улиците прави и перпендикулярни, разстилали града в правилни квадрати около катедралния площад. Цената на земята била предварително фиксирана – достатъчно висока, за да не е по джоба на бедните имигранти и така да осигури работна ръка за новозеландските благородници-земевладелци. Евтината земя била причина всички други колонизаторски проекти на Новозеландската компания  да се демократизират, социалното разслоение да избледнее и рафинираната елитна британска култура да се размие в многоброя на замогващото се селячество. Едуард Гибън Уейкфийлд бил твърдо решен този път да пресъздаде в идеализиран вид английското класово общество. Подкрепен от силната воля и деспотична власт на Джон Робърт Годли, почитан днес като основател и баща на Крайстчърч, но по време на едноличното си управление на младата колония, считан по-скоро за тиран и самодържец, отколкото баща, успява да наложи утопичното социално устройство на своята Нова Британия – водена от Англиканската църква, следващата изконните християнски добродетели, с висок морал и културни ценности, с елегантна архитектура, елитно образование и модерно градоустройство.

Е, не веднага, разбира се.

Минали години на отводняване на мочурищата, изкореняване на местната растителност и засаждане на европейски  видове, полагане основите на новите овцевъдни ферми, първоначално натрупване на капитали, натрупване на по-големи капитали. Високият морал отстъпил пред алчността. Кентърбърийските „вълнени” лордове скоро станали пословични с бързото си забогатяване от експлоатацията на бедните имигранти. Сър Джордж Грей, губернатор, а по-късно и премиер на Нова Зеландия нарича  заселническата програма в Кентърбъри „сееща зло от първия ден на колонизацията”. Морален или не, бизнесът вървял добре и натрупаните от овча вълна богатства се преливали в градежа на града. Скоро колибите били заменени с елегантни викториански къщи, калните улиците павирани, реката укротена, парковете затревени и по английски маникюрирани, площадите декорирани, обществените сгради заиздигали импозантни снаги.

Сто и петдесет години по-късно Крайстчърч е вторият по големина град в Нова Зеландия, дом на една трета от жителите на Южния остров, носи титлата Град на градините, перчи се с великолепните си образци на нео-готическа и нео-класическа архитектура, и с културният си живот, преливащ от събития. Туристите се тълпят в музеите и църквите, в галериите и историческите сгради (всички тези места, в които аз няма да мога дори да надникна!), пълнят заведенията и площадите, идват чак от Япония и САЩ, за „истинска” английска сватба в най-английския град на планетата.

Моята безразборна разходка из централните улици на града, разкрива неподозирани дълбини на английското в Крайстчърч – червените телефонни кабинки като от лондонска картичка, антикварни магазинчета заринати с порцелан, двуетажни туристически автобуси, имената на улиците и площадите (без нито една маорска дума в тях),  викторианските къщи, елегантно облечените минувачи, английските кръчми (също затворени), чайните, безукорно фризираните чимшири, дръвчетата в саксии пред вратите, гипсовите джуджета, беседките, каменните огради, декориративните метални парапети, семплите каменни пейки край реката, викторианските улични фенери.

Английска е не само архитектурата. Крайстчърч е единственият новозеландски град, в който понятието „висше общество” не е изпразнено от съдържание, където все още има класово разслоение. Останалите новозеландци – отявлени демократи и егалитаристи - смятат Крайстчърчци за сноби, разказват с насмешка за висшата мода дефилираща по трибуните на конните надбягвания, за консервативните ученически униформи на колежите в Крайстчърч и елитарните им образователи програми, за английските шапки и ръкавици, носени на църковните служби, за маниакално поддържаните викториански градини и фасади, за протокола в елитните клубове и ресторанти, за цялата псевдо-аристократична, по-английска-от-Англия помпозност. Но зад привидната насмешка прозира неприкрита гордост. Новозеландци обичат своя  Град на Христовата църква  и се гордеят с него. Защото Крайстчърч е осъществената Утопия, Новозеландската мечта.

Към обед силния вятър ме довлича до Катедралния площад, за да заваря огромните екрани разглобени и тълпата зрители атакуваща току-що отворилите кафенета. Градът се връща към живот. Издирвам моята подопечна съпътешественичка – тъкмо се е наспала и е гладна – и търсим убежище от бурята в най-близкото заведение. От там имаме добра видимост към обкованата дървена порта на катедралата и влизаме първи, веднага щом вратите се отварят.


Катедралата е символ и гордост на града. Планирана в Англия още преди пристигането на заселниците, променяна и украсявана през продължителния период на строителството й, извисена в средата на просторния централен площад в цялото си готическо великолепие и осанка, тя е абсолютна любимка на гостите и жителите на града.

Външната импозантност и пищна декоративност са пренесени вътре в смайващо сложната плетеница на дървените готически арки, в калейдоскопичната шарения на изящните стъклописи, елегантните островърхи прозорци, хипнотизиращата централна розетка, в блясъка на бронзовите свещници, полираната дървесина, тръбите на органа и пламъците на свещите пред олтара. В лявото крило посетителите се тълпят пред поопърпано новозеландско знаме, разпънато на стената. Възрастна дама ме моли да я снимам пред флага и ми пошушва с благоговение, че това е същото знаме, което Сър Ед носил на Южният полюс (той е първият човек на планетата, който е бил и на Еверест, и на Южния, и на Северния полюс), което ми напомня, че Крайстчърч и днес е вход към Антарктика – от тук тръгват повечето антарктически експедиции.

Вятърът буквално ни издухва през площада до трамвайната спирка, където униформен кондуктор ни продава билети и ни настанява церемониално на дървените пейки. Ватманът ентусиазирано рецитира по високоговорителите въз-дългия списък на историческите сгради и архитектурни забележителности край които минаваме. Всички звучат привлекателно и ни се иска да ги разгледаме по-отблизо, но черните надвиснали облаци, заплашват да се излеят всеки  миг и ни задържат в защитеното пространство на мотрисата. Правим единствено изключение за Ботаническата градина, колкото да хвърлим едно око на грижливо поддържаните поляни, цветните лехи в ярки цветове и сложни геометрични фигури като персийски килими от цветя, екзотичните дървесни видове и безвкусният натруфен исторически фонтан с розови пеликани, сини риби и позлата, пръскащ весело водни струи за фотографите.

На завет до Музеят на Кентърбъри се е разположил един от участниците във Фестивала на баскерите. Моята придружителка-скаутка е голяма поклонничка на този фестивал, така че се подпираме на високата ограда от ковано желязо да погледаме клоунадата и послушаме шегичките. Прогонва ни внезапният студен дъжд. Търсим пак убежище в трамвая и вече не се изкушаваме да слизаме. През мокрите прозорци се дивим на викторианската натруфеност на тухлената сграда О-Таутахи - Нашият град, на готическата брилянтност на Центъра за изкуства (бившият Университет на Кентърбъри), Музеят на Кентърбъри, Колежът (тук е учил Бащата на атома – Ърнест Ръдърфорд), шокиращият контраст на готиката с модерната фасада от разлюляно стъкло на Художествената галерия, скучната бетонна утилитарност на Ценъра за модерни изкуства, смесената дървено-каменна техника на сградите на общината на Кентърбърийската провинция, смятани за образец и върховно постижение в световната нео-готическа архитектура. После трамваят спира сякаш в друга епоха и в друг град – небезизвестната Ню Риджънт стрийт. Еднакви сгради в испански стил обточват тясната улица, боядисани в бледо жълто и небесно синьо, с множество кафенета, антикварни книжарници и магазинчета, с исполински метални палми и смешен градски часовник - излюпващо се киви.

Дъждът, студът и бясният вятър подгонват моята измръзнала спътничка към хотела да възстановява телесната си температура с горещ душ и горещи напитки, докато аз правя последен отчаян опит да разгледам града и се качвам на безплатния туристически автобус, който моят пътеводител така горещо препоръчва. Всъщност това си е най-обикновена градска линия с кръгов маршрут. Кошмарното време принуждава пешеходците да търсят алтернативни форми на придвижване и в резултат автобусът скоро се натъпква с разноезични туристи, лелки с пазарски чанти, шумни тийнейджъри, майки с деца. Стъклата се изпотяват, дъждът вали през незатворените прозорци, вятърът вилнее между седалките при всяко отваряне на вратите, мобилни телефони звънят, докато правостоящите пътници се блъскат и настъпват един друг с безброй любезни извинения. Веднага ми става ясно, че няма да видя нищо от Крайстчърч по този начин и се преориентирам към наблюдение на вилнеещият с пълна сила тропически циклон.

По принцип Нова Зеландия се намира достатъчно далеч от тропиците, за да не е на пътя на свирепите циклони, които вилнеят из Пасифика  от декември до март. Да ама, на циклоните не само имената им са женски – и  поведението им е такова – капризни, непостоянни, непредсказуеми. Все ще се намери някоя фурия с нежно име да се отклони от обичайните тайфунски магистрали и да се запилее из провинциалния юг. Всеки няколко години Нова Зеландия пострадва сериозно от посещението на такива палавници.

Нашата приятелка Фуна е родом от Вануату, израсла е на островите Фиджи, където се е хранила с любимото лакомство на тропическите циклони – топли води, и само за два дни от циклон първа степен – почти безобиден, стига до 4-та степен по скалата с максимум 5! Разпертушинва зрелищно островите Норфолк и се отправя към Нова Зеландия, но по-ниските температури й изиграват лош номер и метеоролозите я разжалват в чин – Фуна стига до Северния остров като тропически циклон 3-та степен. Което си е достатъчно разрушително и опасно.

Аз, разбира се, ще науча всички тези подробности много по-късно. За момента тъна в блажено невежество и се кефя на мощта на стихията, която огъва дърветата, брули листата им и прогонва пешеходците. Кротувам си в ъгъла и чакам втобусът да ме върне на Катедралния площад. Представям си вече ирландското кафе, което ще си поръчам за размразяване в хотела. Духам въображаемата пара над чашата, вдъхвам аромата на уиски и аха да отпия, някой застава между мен и горещата ми напитка. Въображаема или не, все пак е дразнещо. Вдигам възмутено вежди и се оказвам очи в очи с шофьора на автобуса – вече напълно изгубил търпение, повтарящ за ен-плюс-първи път, че това е последната спирка, автобусът отива в депото и всички трябва да слязат. Всички сме аз и многодетно японско семейство. Отварям уста да протестирам, но после решавам да съм възпитана и слизам след туткащите се японци.

Автобусната спирка се казва „Апокалипсис сега” или „Армагедон”, ако ли не, трябва да я прекръстят, защото се намира насред най-зрелищното бедствие, което някога съм виждала. На улицата няма превозни средства - само ято метални кошчета за боклук прелитат щастливо през освободената от автомобили зона, прясно отчупен клон (нещо като половин дърво) мете истерично на зиг-заг асфалта, една забързана рекламна табела ме подминава с тракане, кълбета и подскоци, и две достолепно търкалящи се гигантски саксии с палми завиват зад ъгъла. Единствените живи души наоколо са групичката японци, но докато аз се пинкам със закопчалките на якето си те изчезват, отнесени от вихъра. Опитите ми да открия къде се намирам са осуетени не само от тежкия трафик на ниско летящи обекти. Веднага щом измъквам мократа сгъната като оригами карта, вятърът я грабва и започва да я дърпа от ръцете ми като в същото време ми бърка в очите и ми хвърля с шепи студена вода във врата. Даже да бях световна шампионка по ориентиране, при подобна нечестна игра не бих имала големи шансове. Оглеждам се отчаяно сред торнадото от листа, вода, хартийки и боклуци, и не вярвам на късмета и очите си – само на няколко пресечки от мен високо в оловното небе се е забила островърхата каменна кула на катедралата. Изобщо нямам нужда от карта, за да се добера до хотела! Само от бронетранспортьор. Прекосяването на тези няколкостотин метра в единоборство с палавата Фуна ще останат завинаги най-яркият ми спомен от Крайстчърч. Особено зловещото бучене и свистенето на електрическите жици. (Вероятно така звучат Йерихонските тръби.)

За да не умрем от скука в хотела, докато чакаме Фуна да се нафучи, събираме смелост да прекосим площада още веднъж и прекарваме вечерта в киното. Гледаме „Смърт на погребение” – какво по-подходящо от английски черен хумор насред тропически армагедон в най-английският град на света.

На следващата сутрин, докато напускаме града през северните квартали – все така по английски подредени и спретнати в сивото утро, макар и  позасипани с листа и откършени клони, чета във вестниците за наводнения, прекъснато електричество, отнесени покриви и повредени коли, но като цяло тонът е на облекчение – разминахме се сравнително леко този път. Тропическите циклони могат да са много по-разрушителни.

Крайстчърч е най-прелестният град на света” – заявява героинята на Робърт Хайнлайн от „Фрайди” - „не се отличава нито с великолепието на Париж, нито с  разположението на Сан Франциско, нито с величественото пристанище на Рио, но има  неща, заради които можеш да се влюбиш в един град, вместо да го зяпаш стъписано. Меките извивки на река Ейвън през централните улици. Сдържаната красота на Катедралния площад. Фонтанът "Фериър" пред градската управа. Пищната хубост на прочутата по цял свят ботаническа градина точно насред града.

Не мога да не се съглася.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 


2008-06-12

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)