БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Младите тигри и захарните бучки. ( Всичко в името на човека, всичко за благото на човека , 1 )

сиромах (siromah)

Раздел: Еротична проза  Цикъл: Всичко за името на човека, всичко за благото на човека

Малко курортно градче на брега на Адриатическо море Влакът се носеше бавно на юг, извивайки се като змия между канарите. Последните три вагона бяха тълни с тийнейджъри от гимназията “Владимир Илич Ленин” от Сараево. Те отиваха на едноседмична ваканция на Адриатическо море. Отново тунел. Девойките запищяха истерично. Тъмнина – непрогледна. Минута. Две. Достатъчна за младите тигри, които и само това чакаха, за да бръкнат под полите на девойките и да погалят нежните им бели бедра. Или да откраднат някоя целувка. А може би шамар. ― Обичам те! – страстно прошепна Очиларкото в ъгъла и пусна ръката си надолу към полуголите млечнобели бедра. Девойката до него беше самата Афродита, богинята на любовта. Очите й бяха кристално сини, също като цвета на теменужките. Веждите й се виеха като тънки змийчета под гордото чело. Устнита й бяха тъмночервени, с пламъка на горящ рубин. Златните й къдрици се спускаха на вълни около нежно заоблените й рамене. Гърдите й – два екзотични хълма – бяха петото и шестото чудо на света. Коремът й беше плосък като Дунавската равина, която се спускаше плавно към стройните й бедра. А крачетата й бяха толкова малки и нежни, че кристалните пантофки на Пепеляшка със сигурност биха ù станали. И може би от всичко, което имаше, най- красиво беше гласчето ù, също като медена камбанка. Едва ли някой имаше по-мелодично гласче от нейното. Истинска богиня на красотата, в това нямаше съмнение. Откъдето минеше, тя предизвикваше малка революция. Всички си изпочупваха вратовете да гледат след нея: мъжете – опипвайки я споглед страстно и влюбено, а жените – със завист и възхищение. ― Ти си просто ужасен! – опита се да се противи тя. Пръстите му играеха по тънката копринена рокля, галейки нежно заоблените й форми. ― Ти си страхотна! – прошепна нежно в ухото й очиларкото. – Луд съм по тебе! – сзикът му като малко змийче пробяга по тънката ù гушка и девойката застена тихо. – Защо си толкова красива, любов моя?! ― Престани... моля те... – задъхваше се тя, опитвайки се да избута ръцета му назад. – Спри... Ще ти издам на другаря-възпитател – опита тя да предаде заплашителна нотка на гласа си. Тунелът неочаквано свъши и вагонът се обля в ярка слънчева светлина. Тийнейджърите бързо насядаха по местата си, сякаш нищо не се беше случило. Само Очиларкото закъсня и пръстите на девойчето се отпечатаха след звучен шамар. ― Какво си позволяваш? Хулиган! Момчето я изгледа гневно, но не каза нищо и се сви гузно в ъгъла. “Само другарят да не ме е забелязал! – молеше се той на ум.” Вече имаше два черни точки в досието си. Само още една и щяха да го изритат от училището. И тогава момчето си спомни колко тежка ръка имаше втория му баща. Очиларкото избърса запотените си очила и погледна навън през стъклото. В коридора стояха партийният секретар и две учителки. Момчето долови звънливия смях на учителката по математика. Тя беше млада, току що завършила университета и още не беше омъжена. Някой от учениците се кълняха, че са видели партийният да я целува в офиса си. Очиларкото не се съмняваше, защото той беше чувал славата му на Дон Жуан. “Стар котарак! – намръщи се момчето. – Очите му са постоянно между краката на момичетата. Или когато крачеше между редовете се взираше надолу в гърдите на пишещите момичета. Любимият му възпитателен трик беше да накара някоя девойка да седне в скута му, докато той разказваше за Партията...” ― Наред ли е всичко? – партийният секретар отвори вратата на купето, поглейдайки подозрително тийнейджърите. ― На Ана малко й призля, но сега се почувства по-добре, - съобразително се намеси дебелата девойка до Очиларкото. Той облиза сухите си устни и ù благодари мълчеливо с поглед. – Колко още има до Червена звезда? ― Около три часа и ще бъдем в курорта. Бъдете послушни – поклати с пръст възпитателя – или никаква телевизия довечера! Комсомолският секретар се върна в коридора и продължи да кокетничи с двете млади учителки. ― Спасих ти кожата! – прошепна на Очиларкото пълното девойче. – Мога ли да те помоля нещо... – тя спря несигурно – ...следващия тунел... моля те остани на мястото си... ще го сториш ли за мене... моля те! ― Добре! – намръщи се Очиларкото. А на ум си помисли: “Защо не ме остави на мира тази дебелана”, но ù прошепна – За тебе съм готов на всичко. ― Престани да се подиграваш! Ти никога не ми обръщаш внимание. Колко любовни бележки ти изпратих, никога не ми отвърна! Дори не дойде на рожденния ми ден! ― Прости ми. Имам слаба памет. Сякаш кукувица ми е изпила ума, толкова съм завеян! – заоправдава се той. ― А не забравяш когато имаш среща с Ана? Аз те наблюдавах, когато я натискаше на пейката в парка! Ти... – гласът ù неочаквано се развълнува – ето идва тунел. Моля те остани на мястото си! ― Добре, добре! – намръщи се момчето. – Не съм глух! Няколко минути по-късно влакът потъна смело в тунела. Настъпи непрогледна тъмнина. Неочаквано се разнесе звучно мляскане и кикотене. Младите тигри бяха скочили от местата си, търсейки в тъмното вкусните захарни бучки. ― Къде си, коте? – разнесе се шепот. ― Хм?! – девойчето избута младия тигър от прегрътките си. – Кой си ти? ― Какво значение има? – отвърна тигрето. – Млъкни и ме целуни! ― Ама, че си нагъл! – възмути се девойчето и го заблъска с юмруци по гърдите. – Пусни ме ! ― Няма! – заинати се тигрето. – Първо целувка! Той стисна девойчето за тънкото й краче и започна да я обсипва с целувки... ― По- полека... ще ме задушиш... не мога да си взема въздух... – Очиларкото се опита се опита да се отскубне от прегръдките на Данчето, но пълното девойче го притисна още по- силно към себе си. ― Защо си толкова студен? Ако беше Ана, щеше целия да си върху нея, а мен дори не искаш да ме целунеш. Дори не докосна бедрата ми! – почти проплака тя. – Толкова ли съм дебела?! За това ли не искаш да ме докоснеш? – гласът й се изви гневно. “По дяволите! – помисли се Очиларкото. – Как можах да се прецакам... Ако Данчето ме изкаже на партийния секретар, да ми е здрава гърбината... Но ако я целуна, може би ще ме остави на мира...” Той имаше чувството, че пред него стои торба с пепелянки и че трябва да бръкне вътре и да избере едно от влечугите. От една страна беше партийният секретар, а от другата Данчето. Очиларкото въздъхна дълбоко и предпочете по- малкото зло. ― Прости ми! – прошепна той на ухото на девойчето. – Аз се боях да не би Ана да ни види! За секунда тялото на девойчето се изпълни с трпет. ― Не се бой! Тъмно е като в рог! Никой няма да ни види! “Какво толкова! – помисли си Очиларкото. – Мисли си, че целуваш Ана!” Момчето скочи смело и впи усни в девойчето до него. Ръжете му заиграха по тялото и тя застена нежно. ― Ах,... ръцете ти са толкова нежни,... моля те... не спирай... – тялото на Данчето се извиваше в ръцете му и за своя почуда той изпита възбуда. Пръстите му се стрелнаха надолу към късата ù рокличка и почти докара момичето до полуда. ― Ти си първият, който ме докосва... там – прошепна тя в ухото му. – Ох, ти си толкова добър... и нежен... – тялото й се изпъна като струна на китара. – Ела тука, захарче! Данчето притисна момчето толкова силно до себе си, че той почувства, че се задушава. ― Моля те по-леко... ще се задуша..., Данче... – почти проплака Очиларкото. Идваше му да заплаче на глас от болката, но вътре в него нещо го изпъни със смях. Такова чудо не му се беше случвало. Той, който се подвизаваше с името Казанова да бъде приластен от Данчето – момичето, което щеше де си остане девствена до тридесет годишния си рожден ден. За негово щастие тунелът най-после свърши и той въздъхна облекчено. ― Къде беше? – прошепна му от ъгъла Ана. – Чаках те! ― Прости ми, любима! – рече тихо той и й изпрати въдушна целувка. ― Червата ми скърцат! – обади се дебелото момиче, което беше седнало от лявата страна на Ана. “Двамата с Данчето са лика-прилика. Ще трябва да ги свържа някакси.” – помисли си Очиларкото. Момичето до него го гледаше влюбено и му се усмихваше мило. Очиларкото усети паника. “Моля те, боже, само това не! Ако Данчето се влюби в мене съм загубен!” Първо, щеше да загуби най-красивото и най-желаното момиче в училището и второ, щеше да стане за смях. “Ще трябва да действам бързо, преди някой да научи!” ― Грухчо е гладен! На бати прасенцето! Грух-грух-грух! – обади се подигравателно високо момче с току-що наболи мустаци. ― Аз може да съм дебел, - намръщи се Грухчо – но поне мустаците ми не приличат на свинска четина! – дръзко довърши той. ― Ооо... – запляскаха няколко момичета. – Искаме бой! Искаме бой! Грухчото и Свинската четина наскачаха и се заглегдаха кърваво. ― Ще ти изпия кръвчицата! – скръцна със зъби Свинската Четина. ― Ще видим кой кого! – усмихна се подигравателно Грухчото. ― Спрете веднага! – намеси се Очиларкото. – Другарят е отвън! Ако ви види, че се биете, ще ви намалят поведението, а на нас ще отнеме телевизията. ― А какво предлагаш да неправим, умнико?! – ядоса се не на шега Свинската Четина. – Ако Грухчоне ми се извени, ще му избия зъбите! ― По-полека! Искате да бъдете мъже?! – намръщи се Очиларкото. – Добре! Хайде да го направим! Довечера след вечерната проверка ще се измъкнем! Среща зад бараките! Там можете да докажите кой е истинският мъж! ― Чудесна идея! Ще се видим довечера, Грухчо! Разбира се, ако си достатъчно мъж да си покажеш свинската зурла навън! ― Олеле, колко ме достраша! – подигра се Грухчото. – Четината ми настръхна от страх! Оле, страшни мустаци имаш! Толкова са гъсти, че можеш да изплетеш въжета за цялата английска флота! Тийннейджърите се разсмяха на умелата му шега. ― А не само това, ами... ― Простете и двамата! – прекъсна го безцеремонно Очиларкото – Омръзна ми да слушам джафкането ви. Тони, защо не си извадиш някой сандвич? – обърна се той към Грухчото. ― Изядох ги до шушка! ― Вагонът-бюфет се намира отпред. Можеш да си купиш нещо – предложи Очиларкото. – Данчето ще дойде с тебе да ти прави компания. Нали, Данче? – той й намигна дяволито и облиза устните си страстно. ― Какво искаш? – наведе се кокетно Данчето, поемайки книжната банкнота. Синята й блузка се разкри и Очиларкото почувства, че главата му се замайва. Отдолу Данчето не носеше нищо и той видя кръглите ù като ябълки гърди. Бяха толкова съвършени, че той забрави какво го беше попитала девойката. ― Ъ...ъ...ъ... – замънка той като първолак, който се учеше да чете. ― Какво искаш? – повтори Данчето и най-сетне се изправи. Възхитителната гледка се закри и Очиларкото най-сетне се упомни. ― Само лимонада, Данче. Една лимонада – той опипваше с поглед гърдите ù – и сламка! Купи си нещо с рестото. Данчето му намигна дяволито, сякаш искаше да му каже: “ Имам още тайни да ти покажа! Само почакай!”. После тя се завъртя кокетно и излезе навън. Грухчото я последва по петите. Той също не беше изпуснал възхитителната гледка. ― Пфу! Най-после! – обади се Свинската Четина. – Най-после се отървахме от натрапника! ― Той е добро момче – опита се да го защити Ана. ― Добро пресенце! – добави Очиларкото и всички избуханаха в дружен смях. – Ние сме само три тигрета и три захарчета. На всяко тигре по захарна бучка. Нали, мила? – той целуна Ана нежно по бузата. ― Моля те спри! Другарят ще ни види! – опита се да го изблъска девойчето. – Какво от това? – намръщи се Свинската четина. Само старият плейбой ли може... Той не довърши, защото неочаквано беше станало непрогледна тъмнина. Влакът се беше вмъкнал в нов тунел. Девойките запищяха отново... Нежно... Много нежно... ...................................................................................................................... Денят беше чудесен. Локомотивът изсвири още веднъж, за да подкара тийнейджърите да побързат. ― Стройте се по отряди! – издаваше команди плешивият комсомолски секретар. Тинейджърите се засуетяха. – Ана дай тон за песен! ― Ставай страна огромная... – звънлив девически глас затрептя във въздуха. ― С маршова стъпка и бодра песен, ходо...оом марш! ― Ставай страна огромная На сметрний бой Фашиской силу чорнаю Давай програмим! Песента, която вдъхновяваше руските патриоти в епичната им борба с немските завоеватели, се извеси над вековната гора. Прашният селски път криволичеше между дърветата. Тук-таме катерички с пухкави опашки подскачаха по клоните. Един заек, уплашен от шума, изскочи от храстите и се стрелна като куршум между краката на тииннейджърите. ― Заек, заек! – извика някой и хвърли камък по него! ― Тишина! – изкрещя комсомолския секретар и издърпа “нарушителя” за ухото. – Ти “черна точка” в биографията ли искаш? ― Не – измънка уплашено момичето. – Простете ми, другаря комсомолски секретар! Сгреших! ― Когато се върнем от лагера ще разговарям с майка ти. “Нарушителят” се разтрепера като лист. Разговор с майка ù. Това означаваше месец без телевизия, може би и повече. По-страшното беше “черната точка”. Когато завършиш гимназията комсомолският секретар издава биографична справка за твоето поведение. Една лоша дума или ... “не участва активно в комсомолския живот на колектива...” – нещо като това означаваше край. Никой университет нямаше да приеме “буржоазната издънка” за студент. Една черна тояка и край на мечтите й. ― Искам довечера да рапортуваш в комсомолската стая! ― Слушам, другарю комсомолски секратар! Девойката избърса потта от челото си и въздъхна дълбоко. Все пак другарят комсомолси секретар не беше звяр. Той щеше да й даде шанс... ...................................................................................................................... Бараките се простираха на брега на морето. Тих вятър повяваше и набраздяваше леко гладката морска повърхност. Малки вълнички бягаха палаво по брега и галеха ситния златен пясък. Първите бараки – масивни, с цементови стени, бяха оградени с телена мрежа. Дълъг плувен басейн ги разделяше. ― Това ли са нашите бараки? – запита задъхано възрастна учителка. ― Не, това е почивната вила на Окръжния комитет на партията. Нашите са последните. – обясни плешивият комсомолски секретар. Бараките бяха истински съборетини, но тийннейджърите бяха прекалено възсторжени, за да се смутят. Момчетата се настаниха в лявата барака, а момичетата в дясната. За учителите беше старата паянтова барака зад тях. Най-щастливият от всички беше комсомолският секретар, който щеше да се настани в малка къщичка до тях. Отдалече си личеше, че е прясно боядисана. Учителите го погледнаха завистливо. “Ех, какво да се прави – съдба! За членовете на Партията винаги се полагаше най-хубавото.” Разбира се, никой не смееше да изкаже мислите си на глас, защото после не знаеш къде можеш да осъмнеш! “Равенство никога не е имало в човешката история!” – помисли си старата учителка и въздъхна дълбоко. Още две години ù оставаха. Дори и на кол да я въртяха щеше да ги издържи! В центъра пред бараката на учителите се простираше малка циментова прощадка, която беше разделена на две. Едната й част беше баскетболно игрище, а другата – футболно. В средата й се издигаше дълъг метален кол със знамето на Югославия... ― Строй се! – изкрещя отново комсомолският секретар и се намръщи. Тийнейджърите се заблъскаха като овци. Най-после те се строиха в криви редици и замръзнаха мълчаливо. След кратко тържествено слово комсомолският секретар даде сигнал. ― Драган Савич, с маршова стъпка хо...дом напред! Под тържествените звуци на тръбата отличникът на гимназията издигна гордия флаг. Младежът бавно дърпаше връвта, наслаждавайки се на гледката. Беше му оказана най-голямата чест. В продължение на цялата ваканция той щеше да издига знамето всяка сутрин след Заряда и да го сваля след вечерната проверка. Тийнейджърът се беше изпъчил гордо и гледаше надменно своите съученици. В момента той имаше чувството,че е полубог. В очите на неговите съученици се четеше завист. “Два буржоазни елемента” си шушукаха в задните редици. ― Палячо! Клоун! ― Гола тиква! Плешивко! Тих смях се разнесе из задните редици. Комсомолският секретар се направи, че нищо не е чул и разпусна тийнейджърите. “Неговите уши” – така той наричаше доносниците си – щяха да му доложат кой смущаваше реда. “Буржоазните елементи” щяха рано или късно да платят за делата си. Той се усмихна и влезна в своите частни покои. Животът на комсомолски секратар беше хубав. Не, по-точно беше чудесен.” “Бъди верен на партията – казваше баща му, бивш партизанин – и тя ще се погрижи за тебе!” той беше се вслушал в думите му и не беше сгрешил. Комсомолският скретар не можеше да се наслади на лукса. Той тичаше от стая в стая като малко дете, газейки дебелите ръчно плетени рогозки, галеше мекия диван, големия телевизор и високия хладилник в ъгъла. Накрая надникна в банята. Дори имаше малка вана. Чудеса на чудесата! В този миг комсомолският секретар се чувстваше като Александър Велики, владетелят на най-обширното царство в историята на човечеството. Ако се взреше отблизо щеше да види, че рогозките са надупчени от молци, диванът, който някога беше тъмносин, беше изгубил истинския си цвят от многот търкане, а телевизорът беше чернобял. Но комсомолският секратар не обърна внимание на тези малки детайли. Той беше израстнал в мизерия в малко забутано селце и сега се чувстваше като в палата на Цезар... Забележка на автора : Този и следващите 3 разказа са само за дорасли !
2003-04-26