БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Марсиански хроники (по Р. Бредбъри)

Пламен Станков Глогов (sarcomadroll)

Раздел: Подражания/Пародии  Цикъл:

 

МАРСИАНСКИ ХРОНИКИ

 

(сценична  адаптация по мотиви от  едноименния роман на Рей Бредбъри)

 

 

УЧАСТНИЦИ:

Гласът на президента на САЩ

Гласът на “Онзи” от кладенеца

1.      Първа експедиция – кораб “АМБАСАДОР”

a.        Капитан Форестър

b.         Метюз

c.         Ивънз

d.        Риджънт

e.        Джоунс

2.      Втората експедиция- кораб “LIBERATOR”

a.        Капитан Натаниел Йорк

b.        Мистър К (Сеил)

c.         Ила

d.        Итън

e.        Робърт

3.      Третата експедиция- кораб “МИРОТВОРЕЦ” (Peace maker)

a.        Капитан Клифърд

b.        Мисис ТТТ

c.         Мистър ААА

d.        Дете

e.        Мистър ИИИ

f.          Мистър ЮЮЮ

g.        Астронавт 1 (Роджър Кроуч)

h.        Астронавт 2 (Джоузев Енгъл)

i.          Мистър ЮЮЮ

j.          Мис РРР

k.        Мистър XXX

l.          Няколко епизодици (марсианци) за балет

4.      Четвъртата експедиция- кораб “Adjudicator” “Съдник”

4.1. Капитан Джон Блек

4.2. Колин

4.3. Лерой

4.4. Лустиг

4.5. Хикстън

4.6. Дядото на Хикстън

4.7. Бабата на Хикстън

4.8. Майката на капитана

4.10. Бащата на Капитана

4.11. Братът на Капитана- Едуард

5. Петата експедиция- кораб “Завоевател” “Conqueror

5.1. Капитан Уайлдър

5.2. Спендър

5.3. Паркхил

5.4. Ричърд,

5.5. Хетъуей

5.6. Гарати.

5.7. Томи

5.8. Бигс

 

Б.а. По време на спектакъла всички марсианци носят тъмни  маски със златни очи (така ги е виждал великият Бредбъри- смугли и златооки)

 

Сцена 0

 

Спусната завеса. В десния край (откъм публиката) пред завесата има малко каменно укритие във формата на пирамида. Космически инструментал. Бавно върху завесата падат два прожекторни снопа- зелен и син (това са двете изгряващи луни на Марс- Деймос и Фобос. Чува се ек от изстрели. В сноповете от лъчи пробягва силует на мъж и застава коленичейки до укритието. Едната му ръка е притиснала шията му и от там тече кръв. Другата му ръка държи пистолет. Мъжът е облечен в бяла униформа на астронавт (емблемата на ръкава му е откъсната). На рамото си мъжът носи войнишки сак.

 

Глас 1 (крещи в екнещия мрак) : Спендър! Подарък за теб, копеле предателско!

 

Мъжът на име Спендър изважда от сака си бинт и превързва шията си, в същото време говори на себе си чул гласа, който му крещи:

 

Спендър (студено) : Паркхил...можех да го очистя още преди два дни там край кораба...можех да очистя всички тогава, но капитанът, моят капитан...

 

Глас 2 (твърд и сериозен): Говори капитан Уайлдър. Спендлър, хвърли оръжието и излез доброволно с вдигнати ръце...

 

Спендър (на себе си): Моите ръце са вдигнати, капитане- моля се за Вас...

 

Глас 2 (капитан Уайлдър): ...Обещавам ти, че ако се предадеш, никой от нас няма да те нарани. Ще те върнем обратно на Земята, където ще бъдеш съден от справедлив съд...

 

Спендър (раздразенено на себе си): Земен съд... моят съд е тук, на Марс. Аз съм съдът!

 

Паркхил (злобно) : Още ли си жив, Спендлър! Видяхме как кървиш!

 

Спендър (на себе си): Кръвта е цветът на моята планета...

 

Глас 3 (злобно): Идваме да те довършим, скапаняко, приготви се за марсианско погребение!

Изстрели от мрака

Спендър отговаря

 

Паркхил: А-а, по дяволите, момчета, тоя боклук още диша!

капитан Уайлдър : Назад! Паркхил, Хетъуей, Гарати...стойте в укрепленията мътните ви взели! Не съм давал заповед за атака!

 

Паркхил: Искаме да очистим това куче, сър!

 

Гарати: Да, побесняло е и се нахвърля на своите. Трябва му оловно лечение...

 

капитан Уайлдър: Млъквайте! Спендлър, чуваш ли ме, Спендър? Спендър!

 

Спендър (на себе си): Това име вече не означава нищо за мен. Сякаш беше много отдавна, а не вчера, когато го смених...Аз сам се нарекох Саталар, последният марсиански воин. Планетата живее в мен...

 

капитан Уайлдър:...Спендлър не можеш да избягаш, обкръжен си...

 

Спендър (кимва на себе си): Моите две луни Ераан и  Нинеас кръжат непрестанно над мен...

 

капитан Уайлдър:...Ти няма да издържиш още дълго...

 

Спендър (на себе си): Прав сте, капитане...с изгрева на слънцето Айон, ще навестя всеки един от вас и ще го убия.

 

капитан Уайлдър: Не искам повече кръвопролития, разбираш ли ме, Спендлър! Отговори ми! Искам да чуя решението ти...

 

Спендър стреля в отговор и настъпва тишина.

 

Спендър (на себе си): Тишина, най-сетне. Бяха нужни 4 експедиции, за да се появи някой, който наистина да знае от какво има нужда тази планета...от тишината си! 4 експедиции...В някогашния си живот аз знаех всичко за тях...до деня на тяхното излитане от Земята. Сега знам защо са се провалили. Тогава екипажите им ми се струваха безсмъртни, а днес осъзнах колко нищожни са били всъщност...(изважда от сака черен тефтер и малък диск)...Капитан Едуард Форестър- бордови дневник и запис на първата експедиция до Марс. (разлиства дневника) Дата на излитане: 11 септември, 2051г. Екипаж от 5-тима души. Последни думи преди старта, казани пред президента на САЩ...

 

Сцена 1б) Първото изпращане

 

Светлината угасва за миг. Чува се химна “Звездно знаме”. Пред завесите излизат петимата астронавти в бели униформи. Капитанът е отпред, четиримата са зад него. На ръкавите им има емблеми с американското знаме...Погледите на астронавтите са изпълнени със светлината на патриотизма

 

Гласът на Президента: Капитан Форестър, в готовност ли е екипажът на “AMBASADORза стартиране на мисията.

 

Капитан Форестър: Напълно сър!

 

Гласът на Президента: Как очаквате да Ви посрещне Марс?

 

Капитан Форестър (с усмивка): Топло, сър. Бих казал горещо...

 

Гласът на Президента: Имате ли девиз, който да следва полета Ви?

 

Капитан Форестър: Човекът е създаден, за да успява във всичко с помощта на Бог. Той може да щурмува с духа си и да покори с мисълта си всяка планета.

 

Гласът на Президента: Тогава, нека Бог даде сила на духът Ви и поведе мисълта Ви. в това изпитание. На добър час, синове на Америка. Цялото човечество ще бъде с Вас в този полет към един нов свят. Щастливо завръщане.

 

Капитан Форестър : От името на екипажа Благодаря сър!

 

Тържествена музика ги изпраща. Петимата козируват, обръщат се и влизат в завесите. Музиката спира.

 

Глас: Проверка на параметрте за управление и контрол на борда на “АМБАСАДОР” завършена в 8:45 ч.  Статус на екипажа- стабилен. Готовност за излитане след 10...9...8...7...6...5...4...3... 2...1...0.

     Шум от излитаща ракета.

 

Сцена 1в) Онзи, който чака...

 

Завесите се отварят. Червена светлина облива сцената. В средата й има малък каменен кладенец.

               

Женски Глас: Аз живея в кладенец. Живея като водна омара в кладенец. Като изпарение в каменно гърло. Аз не се движа. Не правя нищо, само чакам. Горе виждам студените нощни и утринни звезди, виждам слънцето. И понякога си пея отколешни песни за този свят, от времето когато той бе съвсем млад. Как бих могъл да ви кажа какво съм, когато самият аз не знам? Не мога. Аз просто си чакам. Аз съм мъгла, лунна светлина и спомен. Печален съм и стар. Понякога се изсипвам като дъждец в кладенеца и там, където се отронват бистрите ми капки, водата подскача и се покрива с мрежеста паяжина. Чакам в прохладната тишина и ще дойде ден, когато няма повече да чакам.

Сега е утро. Чувам силен тътен. Чувствам в далечината аромата на огън. Чувам как се сгромолясва метал. (Ярка светлина отсрани на завесата)...Чакам. Слушам.

Гласове. Отдалеч.

 Капитан: Наред ли са всички? Метюз?

Метюз: Тъй вярно сър, кацането приключи успешно!

Капитан: Ивънз, имаме ли връзка с базата?

Ивънз: Негативно сър, изгубихме я, още щом преминахме йоносферата на Фобос.

Капитан: Атмосферни показатели?

Риджънт: Всичко е наред! Дистанционните проучвания са потвърдени, атмосферата е близка по състав до земната. Кислородът е малко по-разреден, но липсват замърсители Фоново ниво на радиоактивност. Можем да излезем без скафандри...

Капитан:   Шегуваш ли се Риджънт?

Риджънт: Съвсем не, сър, ще е все едно, че сме качили Андите...

Капитан: Да го направим тогава, астронавти- със или без шлемове...излизаме...бъдете нащрек...помнете всеки отговаря за другия.

Женски Глас: Гласове. Чужди гласове. Чужд език, който не мога да разбера. Нито една позната дума. Слушам...

(Астронавтите се появяват на сцената)

Метюз:  Красота!!!

Капитан: Къде е знамето?

Ивънз: Тук, сър.

Капитан (кимва) Ето го нашия момент момчета

Женски Глас: Слънцето е високо в синьото небе, златните му лъчи изпълват кладенеца и аз увисвам в тях — невидимо облаче в топлата светлина.

Капитан: От името на правителството на Земята обявявам тази планета за Марсианска Територия, за да бъде равно поделена между нациите.

Женски Глас: Какво говорят? Въртя се в слънчевите лъчи като колело, невидим и търпелив, златист и неуморим.

Капитан: Какво е това там?

Джоунс: Кладенец.

Метюз: О, не!

Джоунс: Хайде де, да!

(петимата отиват при кладенеца)

Женски Глас: Приближаване на топлина. Над гърлото на кладенеца се навеждат три обекта и моята прохладата се издига към тях.

Метюз: Виж ти!

Ивънз: Смяташ ли, че водата е хубава?

Риджънт:  Ще видим.

Капитан: Някой да донесе въже и стъкленица.

Метюз: Аз ще донеса.

(отива бързешком до ракетата и се връща с нещата)

Женски Глас: Шум от затичани стъпки. Завръщането...

Метюз: Ето.

Женски Глас: Чакам.

Риджънт:   Отпусни надолу. Бавно.

Женски Глас Проблясва стъкло над мен и се спуска бавно надолу, окачено на  въженце. Водата леко се набраздява, когато стъклото я докосва и го изпълва. Аз се издигам в топлия възух към отвора на кладенеца

Метюз: Ето.

Капитана: Изследвай тази течност, Риджънт?

          Риджънт: Дайте.

Ивънс: Какъв прекрасен кладенец! Погледнете как е построен! На колко години е, как мислите?

Капитана: Един бог знае. Ако направим паралел със земната архитектура...изглежда доста древен...може би на повече от 10 хиляди години.

Метюз: Като си помислиш само! Култура близка до нашата. Цивлизация

Капитана: Е, Риджънт, каква е течността?

Риджънт Вода сър, чиста като кристал. Без никакви примеси. Можете да пиете, ако искате...

Риджънт пие. Метюз и Ивънс пият след него...

Женски Глас Плисък на вода под яркото слънце. Сега се нося като сивкава прах, подета от вятъра.

Внезапно на Джоунс му прималява

Капитана: Какво има, Джоунз?

Джоунс: Не знам. Изведнъж ми прималя и ужасно ме заболя главата.

Капитана: Пи ли вече вода?

Джоунс: Не не съм, не е от това... Просто се наведох над кладенеца и изведнъж като че ли главата ми се разцепи. Но вече съм по-добре.

Женски Глас: Сега знам кой съм. Името ми е Стивън Ленърд Джоунз, на двадесет и пет години съм и току-що съм долетял с ракета от планета, наречена Земя. А сега стоя с добрите си приятели Риджънт и Матюз край стар кладенец на планетата Марс.

Гледам златистите си пръсти, загорели и здрави, оглеждам дългите си крака и сребристата си униформа, вглеждам се в приятелите си.

Какво стана, Джоунз? — питат те (Риджънт и Матюз докосват загрижено рамената му)

Нищо — казвам им, като ги гледам. — Наистина нищо.

Метюз (подава му блокче шоколад): Може би е от смяната на налягането. Хапни малко шоколад ще те оправи...

Женски Глас: Колко е вкусна храната! Не съм ял вече десет хиляди години. Храната нежно гали езика ми, а виното, с която я преглъщам, сгрява. Чувам гласове. Съставям думи, които не разбирам и все пак някак си разбирам. Опитвам въздуха на вкус.

Капитана:  Какво има, Джоунз?

Накланям тази своя глава настрана и отпускам ръце, които държат сребрист съд с храна. Достъпни са ми всички усещания.

Джоунс: За какво говорите? — Женски Глас:  пита този мой глас. Тази новост в мен.

Капитана: Дишаш странно...кашляш...

Джоунс: Може би съм понастинал малко.

          Капитана: Отбий се при бордовия лекар после.

Кимам и ми е приятно да кимам. Приятно е да правиш каквото и да е след десет хиляди години. Приятно е да дишаш въздух и да почувстваш как слънцето стопля плътта ти, все по-надълбоко и по-надълбоко. Приятно е да усетиш твърдата кост, тънкия скелет в сгрятата плът, приятно е да чуваш звуците много по-ясно, отколкото преди, много по-близко, отколкото там, в каменните глъбини на кладенеца. Стоя като омагьосан.

Риджънт: Ела на себе си, Джоунз. Хайде. Трябва да вървим.

Джоунс: Да ... Женски глас: отвръщам, очарован от това, как думата се ражда на езика, как бавно и красиво се отронва като капка пада въздуха.

Вървя. И да се върви е приятно. Изправям се и гледам земята. Тя е далече от очите и от главата. Като че ли живееш върху някаква прекрасна скала.

Риджънт стои край каменния кладенец и гледа в него. Останалите, се отдалечават към сребристия кораб, от който се бяха появили.

Чувствам пръстите си и усещам усмивката върху устните си.

Джоунс: Дълбок е

Риджънт: Да.

Джоунс: Нарича се Кладенец на душите.

Женски глас: Риджънт вдига глава и ме гледа.

Риджънт:  Откъде знаеш това?

Джоунс:  Защо, нима не прилича?

Риджънт:  Никога преди не съм чувал за Кладенеца на душите.

Джоунс:  Това е място, където всички чакащи, които по-рано са имали плът, чакат и чакат безкрай — казвам, докосвайки ръцете му.

   Риджънт: Какви ги приказваш...как...

  Джоунс:   чакат нечие тяло да ги приюти...                                   

Джоунс сграбчва с ръце главата му и Риджънт пада безжизнен край кладенеца

Женски глас: Пясъкът е нажежен като жарава, а корабът е сребърен пожар в дневния зной. И да се чувства този зной, е приятно. Звукът от стъпките ми по твърдия пясък. Ослушвам се. Шумът на вятъра и бученето на слънцето, което изпепелява долината. Вдъхвам аромата на нажежената по пладне ракета. Стоя под люка.

Капитанът:Къде е Риджънт?

Джоунс: Видях го край кладенеца

Всички се обръщат и виждат мъртвия Риджънт

Метюз  тича към кладенеца.

Женски глас Започвам да треперя. Тихата разтърсваща тръпка, затаила се дълбоко вътре в мен, става все по-силна. И за първи път го чувам, като че ли той е бил погребан заедно с мен в кладенеца — дълбоко вътре в мен крещи глас тънък и изплашен. Гласът вика: (Гласът на Джоунс)"Пусни ме, пусни ме — и усещам, като че ли нещо се откъсва на воля, блъскат се врати в лабиринта, нещо тича по тъмните коридори и проходи, чуват се викове.

Метюз (извиква): Риджънт е мъртъв!

Всички се скупчват около тялото на мъртвия край кладенеца, само Джоунс е в противоположния край на сцената, трепери..

Капитана: Сигурно е получил удар. (обръща се) Джоунз, ти беше тук с него. Видя ли нещо, Джоунз? Е, казвай, момче!

Ивънз: Какво е станало, Джоунз?

Женски глас: Падам на колене. Колко силно ме тресе!

Метюз:  Болен е. Ей, помогнете да го повдигнем.

Ивънз: От слънцето е.

Джоунс (слабо) Не ...Не е от слънцето.

Женски глас: Полагат ме по гръб — гърчовете приличат на земетресение и гласът, скрит дълбоко в мен, крещи:  „Това е Джоунз, това съм аз, това не е той, това не е той, не му вярвайте, пуснете ме, пуснете ме!“ И гледам наведените фигури и мигам. Докосват китките ми.

Ивънз: Пулсът му е ускорен.

Затварям очи. Виковете стихват. Треперенето престава.

Освободен се издигам като в прохладен кладенец.

Ивънз: Мъртъв е .

Метюз: Как...От какво?

Ивънз: Изглежда от шок.

Капитана: От какъв шок?- Женски глас: питам аз. Наричат ме Сешънз, устните ми трудно се мърдат и аз съм капитан на тези хора. Стоя сред тях и гледам надолу, към тялото, което лежи и изстива на пясъка. Хващам се за главата с две ръце.

Метюз: Капитане!

Капитан: Нищо!...Просто главоболие. Всичко ще се оправи.

„Е, е — шепна. — Сега всичко е наред.“

Ивънз: По-добре е да отидем на сянка, сър.

Капитана (вяло): Да...Не трябваше да идваме. Марс не ни иска.

Женски глас: Носим тялото към кораба, а дълбоко вътре в мен крещи нов глас, искайки свобода.

„Помощ, помощ… — звучи някъде далеко, във влажната плът. — Помощ, помощ…“ — като ехо се разнасят умоляващите думи, подобно на червени призраци.

Този път треперенето започва много по-рано. Не мога да се контролирам както преди.

Капитанът губи равновесие

Ивънз: Капитане, по-добре е да се преместите на сянка. Не изглеждате добре, сър.

Женски глас: Наред съм...

Капитана: Помощ!

Ивънз: Какво, сър?

Капитана: Нищо не съм казал.

Ивънз: Казахте „помощ“, сър.

Капитана: Аз ли съм казал? Метюз, казал ли съм?

Поставят тялото в сянката на ракетата и гласът крещи в глъбините на залетите с вода катакомби от кости и алени потоци. Ръцете ми се сгърчват. Отворената ми уста е пресъхнала. Ноздрите ми се раздуват. Очите ми се затварят. „Помощ, помощ, о помощ! Не трябва, не трябва, пуснете ме, пуснете ме!“

Капитана: Не трябва — казвам.

Ивънз: Какво, сър?

Женски глас: Нищо Капитана (истерично):Трябва да се освободя, (дланите затискат устните му)

Метюз: Как така, сър?

Капитана (крещи) Всички в ракетата! Връщайте се на Земята!

В ръцете си държа пистолет. Вдигам го.

Пукот. Бягащи сенки. Викът се прекъсва. Чува се онова свистене, с което се носиш из Космоса.

Колко приятно е да умреш след десет хиляди години. Колко приятно е да почувстваш тази приятна прохлада, това отпускане. Колко е хубаво да се усещаш като ръка в ръкавица, която се свлича и ти става удивително хладно върху горещия пясък. О, този покой, тази благодат на сгъстяващите се сенки на смъртта! Но тя не може да се продължи.

Трясък. Тласък.

Метюз: Всемогъщи Боже, той се е самоуби! Женски глас: викам аз и отварям очи. И виждам капитана. Той лежи, облегнат до ракетата, главата му е пръсната от куршум, очите му са изхвръкнали, езикът му виси между белите зъби. От главата се лее кръв. Навеждам се над него и го докосвам.

Метюз: Безумец! Защо го направи?

Ужас обхваща партнърът ми. Двамата стоим, а около нас са само мъртви тела...празни тела...

Ивънз: Какво ще правим, Метюз.

Метюз: Не зная — казвам бавно.

Ивънз: Останахме само двамата!Господи, как бързо стана всичко!Не искам да оставаме тук! Да се махаме!

Метюз: Спокойно...Женски глас: слагам ръка на рамото му и го поглеждам. Тялото му спира да трепери.

Метюз: Ти и аз сме едно...

Ивънз: (шепне като в транс): Ти и аз сме едно...

Женски глас: Двамата сме едно

Гласовете на астронафтите: „Не, не, не, не, не, не!“ — крещят вътрешните гласове — те са дълбоко, в тъмницата на телата ни.

Оглеждаме се един друг. Аз Семюъл Метюз, и Аз Чарлз Ивънз,

Мъжки гласове: „Не, не!“ Женски глас: крещят два гласа, скрити, смазани и погребани навеки. Време е за мен да си вървя, кладенецът ми ме очаква...а беше тъй приятно..някак познато и все пак ново и различно...

Двамата мъже се улавят за ръце и тръгват към кладенеца. Коленичат надвесени над  него, едновременно изваждат пистолетите си и стрелят в главите си. После падат безжизнени до другите около кладенеца...

Женски глас: Аз живея в кладенец. Живея като водна омара в кладенец. Като изпарение в каменно гърло. Аз не се движа. Не правя нищо, само чакам. Горе виждам студените нощни и утринни звезди, виждам слънцето. И понякога си пея отколешни песни за този свят, от времето когато той бе съвсем млад. Как бих могъл да ви кажа какво съм, когато самият аз не знам? Не мога.

Аз просто чакам.

 

 

       2а) След бурята

 

Спендлър сам. До него е радиостанцията му. Пращи непотребна. Гласовете на екипажа се чуват в нея. Но него сякаш не го интересуват...

  Гласът на капитана: Спендър корабът ни предупреди , че приближава пясъчна буря...Все още имаш шанс да се  предадеш и да се прибереш с нас на “CONQUERER.” .

 

Гласът на Паркхил:    Защо продължавате да преговаряте с тоя откачалник сър. Нека го оставим на ветровете и да гледаме от илюминаторите как ще го разкъсат жив и ще глозгат костите му.

 

Гласът на капитана: Ако още веднъж си отвориш шибаната уста, ще оставя теб на ветровете. Аз съм капитан на този екипаж и докато е така, Спендър ще е част от него. Не сме ние тези, които ще решават съдбата му. (към Спендър) Чуваш ли вятърът, Спендър, имаш още малко време, после никой от нас няма да може да ти помогне...

 

Спендлър (взима радиостанцията): Жал ми е за Вас, капитане

 

Гласът на капитана: Спендър!?...

 

Спендлър: В този кораб с всичките тези варвари около Вас, ще се чувствате много по-некомфортно отколкото аз тук навън.

 

Гласът на капитана:  Спендлър, почакай нека...

 

Спендлър: Връзката скоро ще заглъхне, капитане и един от двама ни ще остане сам, но това няма да бъда аз. Аз ще остана, където съм, защото това място е най-сигурно. Спомените на тази планета ще ме пазят.

Гласът на капитана:  Спендлър, ела с нас...имаш още време...

 

Спендлър: До скоро, капитане, ще се чуем отново...след бурята.

           Оставя станцията...вятърът се усилва, разлиства страниците и те преминават в спомени

   

  

  2 б) Втората експедиция

 

Светлината угасва за миг. Чува се химна “Звездно знаме”. Пред завесите излизат трима астронавти в бели униформи. Капитанът е отпред, двамата са зад него. На ръкавите им има емблеми с американското знаме...Погледите на астронавтите са изпълнени със светлината на патриотизма

 

Гласът на Президента: Капитан Натаниел Йорк, в готовност ли е екипажът на “LIBERATORза стартиране на мисията.

 

Капитан Йорк: Напълно сър!

 

Гласът на Президента: Каква е поуката за Вас от неуспеха на първата мисия ?

 

Капитан Йорк :Че не бива да се отказваме, сър

 

Гласът на Президента: Считате ли, че на Марс има оцелели от екипажа на “АМБАСАДОР” ?

 

Капитан Йорк: С тази надежда отиваме на Четвъртата Планета. Нашата мисия е преди всичко спасителна, не  толкова изследователска.

 

Гласът на Президента: Имате ли девиз, с който да поемете към непознатите звезди

 

Капитан Йорк: Аз вярвам, че добродетелта и любовта са не само човешки достойнства, а са висши качества присъщи на съществата от цялата вселена. Смятам, че мисията ни ще бъде благословена, ако тези качества ни водят.

 

Гласът на Президента: Нека цялата вселена ви помага в този благороден полет за спасяването на човека. На добър час, синове на Америка.

 

Капитан Йорк : Благодаря от името на екипажа сър!

 

Тържествена музика ги изпраща. Петимата козируват, обръщат се и влизат в завесите. Музиката спира.

 

   2в) ИЛА

Музика

Гласът на Спендлър: Те живееха на планетата Марс в къща с кристални колони, на брега на едно пресъхнало море. И всяка сутрин Можеше да се види как мисис К. бере златни плодове, които растяха по кристалните стени, или как чисти къщата с помощта на шепи магнетичен прах, а мистър К. чете някаква металическа книга в стаята си, като докосва с пръсти изпъкналите йероглифи, сякаш свиреше на арфа. И книгата пееше под неговите ръце с напевен, древен глас и разказваше за онова време, когато морето застилало брега с червена пара и древните мъже отивали на война, въоръжени с металически насекоми и електрически паяци.

          (завесата се отваря. Мъж и жена стоят неподвижни на сцената. Тя е изправена и гледа небето, той е седнал и свири на непознат инструмент)

Мистър и мисис К. бяха живели на брега на мъртвото море цели двадесет години, техните бащи и деди също бяха живели в тази къща, която се бе обръщала като цвете към слънцето вече десет столетия.

Те не бяха стари. Като истински марсианци те имаха гладка, мургава кожа, очи жълти като златни монети и тих, мелодичен глас. По-рано обичаха да рисуват картини с химически пламъци, обичаха да плуват в каналите през сезона, когато винените дървета ги изпълваха със зелени води, и после до зори да си приказват под сините фосфоресциращи картини в просторния им дом.

Сега те вече не бяха щастливи.

Жената стои и чака без да откъсва поглед от небето, така, като че ли то всеки миг ще се наежи, ще се свие и ще изхвърли на пясъка някакво светло, лъскаво чудо.

Уви! Тя поклаща глава и свива самотно рамене. Жената се отпуска в едно кресло, което тутакси само приема формата на нейното тяло. Плътно и неспокойно затваря очи.

И сънят идва.

Музика. Приятен мъжки смях я кара да се усмихва в съня си. Музика. Устните й се движат...

Внезапно съня изчезва и се появява съпругът  й

Мистър К (изпитателно): Извика ли ме?

 

Ила (сепнато):  Не! 

 

Мистър К  (подозрително): Стори ми се, че извика.

 

Ила (кротко): Тъй ли? Аз задрямах и сънувах нещо

 

Мистър К : Посред бял ден? Това не се случва често с теб.

 

Ила (унесено):  Странно, много странно —Този сън…

 

Мистър К:  Е?

 

Ила: Присъни ми се някакъв мъж.

 

Мистър К:  Мъж?

 

Ила:  Висок мъж, шест фута и един инч.

 

Мистър К:   Глупости. Това е великан, изрод.

 

Ила (бавно подбирайки думите си):  Но все пак  той изглеждаше добре. Въпреки височината. И имаше… о, зная, на теб това ще ти се стори глупаво… но той имаше сини очи!

 

Мистър К  (възкликва) :  Сини очи! Боже мой! — възкликва мистър К. — Какво ли ще ти се присъни следващия път? И предполагам, че е имал черна коса?

 

Ила (развълнувано) Как позна? 

 

Мистър К (студено) :  Просто избрах най-невероятния цвят .

 

Ила (замечтано): Да, черна коса!  И много бяла кожа. Един съвсем необикновен мъж! Беше облечен в странни дрехи; той се спусна от небето и любезно поговори с мен.

Тя се усмихва.

Мистър К :  От небето? Каква нелепост!

 

Ила: Той долетя в металическа машина, която блестеше на слънцето — припомни си мисис К. Тя затваря очи, за да си пресъздаде сънуваното. — Видях небето и нещо, което блестеше като подхвърлена във въздуха монета; изведнъж то започна да става все по-голямо и после падна леко на земята; това беше дълъг, сребрист кораб, закръглен, чужд кораб. Отстрани на сребърното нещо се отвори една врата и от нея излезе този висок мъж.

 

Мистър К (строго) :  Ако беше поработила повече, нямаше да имаш такива глупави сънища.

Ила (без да му обръща внимание): А на мен това ми харесва. Не подозирах, че имам такова въображение. Черна коса, сини очи, бяла кожа! Какъв странен мъж и все пак тъй красив!

 

Мистър К :  Иска ти се.

 

Ила (меко): Ти си неучтив. Аз не съм го измислила нарочно; той сам ми се яви в ума, когато бях задрямала. Това дори и не приличаше на сън. Тъй неочаквано, тъй необикновено. Беше мил и дружелюбен. Погледна ме и протегна ръка към звездите над мен, после каза: „Аз прелетях с този кораб от Третата планета. Казвам се Натаниел Йорк …“.

 

Мистър К (рязко) : Глупаво име! Такова име въобще не съществува.

 

 Ила (меко): Разбира се, че е глупаво. Та нали това беше насън! Той каза още: „Това е първият полет в космоса. Ние сме само трима на кораба — аз и моите другари Итън и Робърт “

 

Мистър К (дребнаво) :  Още  глупави имена.

 

Ила (продължава завладяна от спомена за съня): Той каза: „Ние сме от един град на Земята, така се нарича нашата планета“ . Това са неговите думи. Точно така каза: „Земята“. Той не говореше на нашия език. Но по някакъв начин аз го разбрах. С ума си. Телепатия, както изглежда.

Мистър К. се обръща. Нейният глас го спира.

 

Ила (тихо към него): Сеил!  Мислиш ли си понякога … хм … дали на Третата планета наистина има хора?

 

Мистър К (стрелва я с поглед и казва категорично) : На Третата планета животът е невъзможен. Нашите учени са установили, че в тамошната атмосфера има премного кислород.

Ила (чистосърдечно): Но колко чудесно би било, ако там живееха хора! И ако те можеха да плуват през космоса с някакви особени кораби!

 

Мистър К (строго);  Слушай, Ила, ти много добре знаеш, че аз не обичам тези сантиментални бръщолевения. Нека продължим да си гледаме работата.

Жената се замисля замечтана и неусетно започва да си пее. Една и съща мелодия отново и отново.

 

Мистър К (със съмнение) :  Каква е тази песен? 

 

Ила Не зная.

 

очите й изведнъж се натъжават от песента

 

Мисис К. повтори мелодията, сега вече без думи, затвори очи и ръцете й сякаш подхвръкнаха с вятъра. Най-после млъкна.

Песента е прекрасна.

 

Мистър К :  За пръв път чувам тази песен. Ти сама ли я измисли? — попита той, като я погледна строго.

 

Ила (смутено): Не. Да. Не. Наистина не зная!- Аз дори не разбирам думите; те са на друг език!

 

Мистър К :  На какъв език?

.

Ила (притеснено): Не зная ...О, навярно аз просто съм си измислила цялата тази щуротия. Сама не знам защо. Искаш ли да вечеряш?

 

Мистър К : А ти?

 

Ила      Не съм гладна

 

Изведнъж той скача от стола и сърдито напуска стаята.

 

Тя въздъхва и сяда сама, но очите й продължават да мечтаят...

 

Той се връща след малко и казва с мек глас

 

Мистър К:  Хайде да отидем с огнените птици в града тази вечер и да се позабавляваме.

 

Ила:  Сериозно ли говориш? — попита тя. — Да не си нещо болен?

 

Мистър К :  Какво има тук толкова странно?

 

Ила: Но ние вече половин година никъде не сме излизали!

 

Мистър К : Струва ми се, че това е добра идея.

 

Ила (с тъжно учудване):  Как така си станал изведнъж толкова внимателен?

 

Мистър К (припряно) :  Остави това . Искаш ли да отидем или не?

 

Тя поглежда към бледната пустиня. Двете бели луни близначки изгрявят на хоризонта.

Ила:  Аз …

 

Мистър К  (настоятелно):  Ще се почувствуваш по-добре . Хайде ела!

 

Ила: Уморена съм . Някоя друга вечер.

 

Мистър К :  Месеци вече, откакто никъде не сме ходили.

 

Ила (с тъжно обвинение без да го поглежда): Ако не се смятат твоите пътувания до Кси Сити два пъти седмично. 

 

Мистър К  : По работа 

 

Ила (кимва на себе си): Работа? ...

 

Музика. Тя са заглежда отново към небето към небето. Мистър К се приближава до нея, тя се сепва от гласа му

 

Мистър К :  Чу ли какво ти казах?

 

Ила: Какво?

 

Мистър К :  Не ми е приятно, когато изглеждаш далечна. Сякаш не си с мен сега. 

Ила:  Бях се замислила.

 

Мистър К :  Не знаех, че си такава любителка на природата; но тази вечер ти просто не откъсваш очи от небето — каза той.

 

Ила:  Много е красиво.

 

Мистър К (бавно):  Аз току-що си мислех - дали да се обадя на Хале тази вечер. Бих искал да го попитам дали можем да прекараме известно време около една седмица, не повече — при тях, в Сините планини: Просто ми хрумна…

 

Ила (сепнато) Сините планини! 

 

 Тя се хваща с една ръка за края на балдахина и рязко се обръща към него.

 

Мистър К :  О, това е само една идея.

 

Ила (неспокойно):  И кога искаш да тръгнем? 

 

Мистър К :  Бихме могли да тръгнем утре сутринта. Нали знаеш: ранно пиле и прочие… — подхвърли небрежно той.

 

Ила:  Но ние никога не сме тръгвали толкова рано през годината!

 

Мистър К :  Е, сега ще направим изключение. Мислех си… — Той се усмихна. — Ще бъде добре да променим обстановката. Тишина и спокойствие. Ти знаеш. Или имаш някакви други планове? Ще отидем, нали?

Тя въздъхна, почака, и най-сетне отговори:

 

Ила: Не!

 

Мистър К (рязко) :   Какво?

 

Ила (твърдо): Не! Аз няма да дойда.

 

Той я гледа известно време с безпомощна властност. После напуска сцената. Тя се сгушва сама в креслото си. Унася се и затваря очи

Гласът на капитана: Здравей, златооко момиче

 

Ила (говори насън, затворила очи): Името ми е Ила

 

Гласът на капитана: Ила....името ти е прекрасно като теб. Помниш ли моето име?

 

Ила: Натаниел. Ти идваш от друг свят

 

Гласът на капитана: А ти ме чакаш на друг свят...Не си ли виждала други като мен преди. Мъже пристигнали от звездите?

 

Тя поклаща глава

 

Ила: Дори не съм си представяла, че могат да съществуват

Гласът на капитана: Харесва ли ти моята песен?

 

Тя кима и се усмихва.

 

Ила: За какво се пее в нея?  Не разбирам думите й.

 

Гласът на капитана: За двама души, които се срещат само в съня си...като нас.

 

Той запява Когато песента свършва тя казва развълнувано:

 

Ила: Това е сън нали. Ще се сбъдне ли някога

 

Гласът на капитана: Само ако искаш отново да бъдеш щастлива...

 

Тя се усмихва. Музика.

 

Мистър К  (прекъсва я рязко музиката спира):  Отново сънуваше. Говореше непрекъснато, смееше се като че ли преживяваше всичко и ти беше приятно да живееш в този сън., сякаш е истински. Аз наистина мисля, че трябва да отидеш на лекар.

 

Ила: Нищо ми няма.

 

Мистър К : Каза, че не искаш да се събуждаш.

 

Ила: Наистина ли?

 

Мистър К :  Какво сънува?

 

Тя помълча, докато си припомни.

 

Ила:  Корабът. Той пак се спусна от небето, кацна, от него излезе високият мъж и ми заговори. Той се шегуваше, смееше се и на мен ми беше приятно.

.

Лицето на мистър К. остава  безстрастно докато я слуша.

 

Ила: А после същият този мъж, със странното име Натаниел Йорк, каза, че аз съм красива … и ме целуна …

Мистър К  (изгубил контрол):  Ха! 

 

Ревността е изписана на лицето му

 

Мистър К: Но това е само насън — весело каза тя.

 

Мистър К :   Пази глупавите си женски сънища за себе си!

 

Ила (тихо се засмива):  Държиш се като дете!... Аз си спомних още нещо 

 

Мистър К: Какво е то, говори! Какво? — изкрещя мъжът.

 

Ила:   Сеил, ти си станал тъй нервен!

 

Мистър К (заплашително) :   Кажи ми!  Ти не трябва да имаш тайни от мен!

 

Мрачно му лице се навежда над нея.

 

Ила (учудено): Никога не съм те виждала такъв!  Нищо особено не се случи, само дето този Натаниел Йорк ми каза… хм, Каза ми, че ще ме вземе на кораба си горе на небето и ще ме заведе със себе си на своята планета. Разбира се, това са глупости.

 

Мистър К (извън себе си от гняв):   Значи глупости!  Ти трябва да се чуеш отнякъде как любезничеше с него разговаряше с него, пееше с него през цялата нощ, господи! Ти трябваше да се чуеш!

 

Ила (успокояващо) Сеил!

 

Мистър К (сякаш не я чува) :   Кога ще дойде? Къде ще се спусне с проклетия си кораб?

Ила:  Сеил, по-тихо! Не повишавай глас!

 

Мистър К :  По дяволите с моя глас!  В този твой сън…  (Той я стика за китката на ръката). — Корабът се приземи в Зелената долина, нали? Отговаряй!

 

Ила: Да, там …

 

Мистър К (заплашително) :   И това стана днес следобед, нали? 

 

Ила:  Да, струва ми се, така беше. Но само насън!

 

Мистър К (заканително):  Добре  (пуска ръката й). — Добре че поне си казваш истината! Аз чух всичко, което говореше насън, всяка думичка. Ти сама спомена за долината и часа.

Дишайки тежко, той се разхождаше между колоните като заслепен от мълния. Постепенно дишането му се успокоява. Тя не сваля очи от мъжа си — дали не е полудял? Тръгва към него, за да го успокои

 

Ила (тихо):  Сеил …

 

Мистър К (рязко) :   Остави ме.

 

Ила (загрижено): Ти си болен.

 

Мистър К (уморено се усмихва на сила):   Не.  Детинщини и нищо повече. Прости ми, скъпа. — (докосва рамото и...без нежност, по-скоро като потупване, че всичко ще е ОК). — Много работих напоследък. Извинявай. Ще отида да полегна малко …

 

Ила:  Беше тъй кипнал.

 

Мистър К :   Сега съм добре. Отлично. (въздъхва) Да забравим това. Знаеш ли, вчера чух един виц за Уел, исках да ти го разкажа. Ти ще приготвиш закуската, а пък аз ще разкажа вица, съгласна ли си? А за това повече няма да говорим. Какво ще кажеш?

 

Ила: Беше само сън.

 

Мистър К :  Разбира се. — Той машинално я целува по бузата. — Само сън.

 

Сяда и привидно спокоен отваря книгата си

 

Ила: Няма ли да ходиш в града? 

 

Мистър К  (разсеяно):   В града? 

 

Ила: Ти винаги ходиш там на този ден. —.

 

Той затвори книгата.

 

Мистър К :   Не. Много е горещо. И късно.

 

Ила (тръгва към вртатата): Да. ... Скоро ще се върна.

 

Мистър К :   Почакай! Къде отиваш?

 

Тя беше вече на вратата.

 

Ила: При Пао. Тя ме покани!

 

Мистър К :   За днес ли?

 

Ила:  Не съм я виждала толкова време! Не е далече.

 

Мистър К :   В Зелената долина, ако не се лъжа.

 

Ила: Да, малка разходка; не е далече. И аз реших, че … 

 

Мистър К :   Съжалявам, много съжалявам — Съвсем забравих: аз поканих доктор Нлле на гости!

 

Ила (спира раздразнено)::   Доктор Нлле! 

 

Той я хвана за лакътя и решително я задърпа навътре в стаята.

 

Мистър К :   Да.

 

 Ила : Но Пао…

 

Мистър К :   Пао ще почака, Ила. Ние трябва да посрещнем Нлле.

 

Ила: Само за няколко минути …

 

Мистър К (властно) :   Не, Ила.

 

Ила (с болка): Не?

 

Той поклаща глава.

 

Мистър К :   Не. Освен това до Паови има доста път. Все през Зелената долина, покрай големия канал, после надолу… нали? А днес ще бъде много, много горещо и на доктор Нлле ще му бъде много приятно да те види … Какво ще кажеш?

 

Тя не отговаря. Сяда сломено в креслото си

 

Мистър К :   Ила?  Ти ще останеш в къщи, нали?

 

Ила (сломено):  Да,  ще остана.

 

Мистър К :   Целия ден?

 

Ила :  Целия ден.

 

Мъжът отваря един шкаф и изважда от него зловещо оръжие

 

Ила:  Къде си тръгнал? — попита тя.

 

Мистър К (разсеяно, зареждайки оръжието) :  Какво?...  Щом като доктор Нлле ше идва искам да го нагостим с нещо специално. Отивам на лов. За малко. Скоро ще се върна. (строго) А ти оставаш тук и никакво излизане, ясно? 

Ила:  Да.

 

Мистър К :   И кажи на доктор Нлле, че няма да се бавя.

 

Мъжът излиза

 

Останала сама, тя гледа известно време след него, сетне започва разсеяно да тъче със светлина. Изведнъж се чува шум от приближаваща ракета

Тя замира в очакване. Приближава се … Вижда бразда в небето

 

Ила (шепне развълнувано): Натаниел...Глупавичка Ила (мислено се усмихна)— С какви дивотии се занимава празният ти ум! Това сигурно е само късче от метеор, изгорял високо в небето...

 

Тя сяда.

Чува се изстрел отдалеч...след него още два. Музика от песента на капитана, която заглъхва

Жената замира тревожна.

Изведнъж всичко става мъртвешки тихо. Последните акорди на песента са си отишли.

Чуват се стъпки стъпки. Жената се изправя сред стихналата стая. Опитва се да се усмихне

Вън пред вратата стъпките колебливо се забавиха.

Вратата се отвори. Усмивката изчезва от лицето и отстъпва на тревогата.

Влиза съпругът й.

 

Ила (развълнувано): Какво си направил— попита тя.

 

Мистър К (мрачно):   Нищо 

 

Ила (едва сдържайки сълзите си): Пушката … чух те да стреляш. Три пъти.

 

Мистър К :  Половувах малко. Понякога на човек му се ще да поизлезе на лов.

 

Ила:  Къде е улова?

 

Мистър К (не отговаря, прибира оръжието си): Пристигна ли доктор Нлле?

 

Ила (скръбно): Не.

 

Мистър К (пресилено):  Чакай малко .... Да, сега си спомням. Той трябва да ни посети утре следобед. Ама че съм глупав!

Съблича се сякаш нищо кой знае какво не се е случило

Жената сяда натъжена на стола

Мистър К (хладно) :   Какво ти е? . Кажи ми?

Ила (тъжно): Не знам. Не ми се говори

 

Мистър К (хладно):   Защо?

 

Ила: Не знам. Просто не искам.

 

Вятърът се усилваше; слънцето залязва. Стаята изведнъж става малка и студена.

 

Ила (отнесено) Мъчех се да си спомня ...

 

Мистър К :  Да си спомниш какво? — той отпи от виното си.

 

Ила:  Песента. Онази хубава, прекрасна песен. ( Тя затваря очи и се опитва да изтананика мелодията...безуспешно). — Забравила съм я. А на мен някак си не ми се иска да я забравя. Иска ми се винаги да я помня. — Тя опитва отново, маха с ръка, сякаш ритмичното движение можеше да й помогне. След това се отпуска в креслото. — Не мога да си я спомня...

Сълзите я задавят изведнъж и тя тихо започва да плаче

 

Мистър К (хладно) :   Защо плачеш? 

 

Ила: Не знам, не знам, но нищо не мога да сторя. Тъжно ми е и не знам защо. Плача, не знам защо, но плача!

 

Тя отпуска глава в ръцете си; раменете й се разтърват пак и пак.

 

Мистър К (студено) :   До утре всичко ще мине. Нали? 

.

Ила (кима през сълзи):  Да , до утре всичко ще мине.

 

Постепенно притъмнява с усиленият вой на вятъра.

3а) Паркхил

Затворена завеса. Спендлър оставя дневника от втората експедиция и се вглежда в една малка прозрачно-синя сфера. Свистенето на вятърът не стихва. Музика. Ненадейно зад него се появява  Паркхил  и допира пистолет в главата му.

Паркхил (злобно): Изненада, откачалнико! Замръзни от очудване! Точно така... (претърсва го с едната ръка без да сваля пистолета от главата му)

Спендлър вдига бавно ръце, без да изпуска малката синя сфера

Паркхил (сочи на няколко крачки от него): Това там пистолетът ти ли е? Колко непредпазливо от твоя страна да го зарежеш така... Или си мислеше, че бурята е достатъчна, за да те защити от нас... Мислеше си - добрият капитан ще ги прибере в ракетата като овце в кошара. Едно ще ти кажа, обаче, пастирът и овцете могат да се скрият, но кучето няма мира, когато някъде наоколо броди някой побеснял единак.

Спендлър (спокойно): Нямам нужда от оръжие, за да се разбера с теб, Паркхил.

Паркхил (ядно): Аз обаче имам. Познай какво (показва му за миг пистолета)- тук вътре те очакват 2 куршума. Този в цевта е  Бигс. Следвщият се казва Томи. Кръстих ги на онези, които ти уби, ако все още си спомняш имената им...те бяха твои другари.

Спендлър (спокойно): Бяха нашественици...Моята истинска родина ще ми прости...

Паркхил (удря го побеснял в гърба, Спендлър пада): Коя родина, безумецо! Предателите нямат родина!

Сферата се търкулва от ръцете на падналия мъж и спира в краката на Паркхил. Чува се звънливо детско гласче, което извиква: Татко! Татко!

Паркхил (сепнат вдига сферата): Какво е това, по дяволите...(вглежда се в сферата)

Невидим детски глас: Татко!

Паркхил (удивен и развълнуван): Каси!

Невидим детски глас: Ела при мен, татко!

Паркхил: Но ти...ти не си...как е възможно!...Каси, момичето ми!

Невидим детски глас: Аз съм тук, татко!

Паркхил (пада на колене, загледан в сферата, не на себе си от вълнение): Каси...не си отивай! Не си отивай, моля те!

Невидим детски глас: Чакам те, татко!

Паркхил (обръща се безпомощно към Спендлър, пистолетът пада непотребен от ръката му): Тя...наистина ли е тук...моето мъртво момиченце...наистина ли е тук?

Спендлър (кимва): Съвсем наблизо...

Паркхил ( с разтреперан глас) : Можеш ли да ме заведеш при нея...,кажи ми можеш ли...?

Спендлър кимва и вдига бавно пистолета си към молещите очи на Паркхил. Разнася се изтрел. Паркхил пада безжизнен. От дрехата му се чува пращене. Гласът на капитана прозвучава разтревожен в радиостанцията на Паркхил.

Гласът на капитана: Паркхил...там ли си! Паркхил, върни се незабавно на кораба...Повтарям върни се незабавно...това е заповед!

Спендлър (с кротък глас) Той няма да се върне, капитане, изпратих го на по-добро място...

Гласът на капитана: Спендлър!

Спендлър: Мисля, че той намери своя мир, скоро и вие ще откриете вашия.

Изключва радиостанцията и разгръща третият дневник

 

3б) Третата експедиция

 

Светлината угасва за миг. Чува се химна “Звездно знаме”. Пред завесите излизат трима астронавти в бели униформи. Капитанът е отпред, двамата са малко зад него. На ръкавите им има емблеми с американското знаме...Погледите на астронавтите са изпълнени със светлината на патриотизма

 

Гласът на Президента:  Капитан Майкъл Клифърд, в готовност ли е екипажът на “Миротворец” за стартиране на мисията.

 

Капитан Клифърд:  Тъй вярно сър!

 

Гласът на Президента:  Изпратихме два кораба към Марс. Все още няма вест от екипажите им. Но аз вярвам в успеха на Вашата мисия. Вярвам не само, че ще стигнете невредими сърцето на червената планета, но и че ще се завърнете като победители от нея. Вярвам във Вашия несломим дух така, като вярвам в безсмъртието на Америка.

 

Капитан Клифърд: Благодарим Ви сър!

 

Гласът на Президента: С решението си да заминете, Вие извършвате подвиг. Вие показахте на света, че сте силни. Но гибелна ли е силата Ви? Как ще постъпите ако на Марс Ви очакват враждебно настроени инопланетяни?

 

Капитан Клифърд: Ще направим всичко възможно за да избегнем конфликта, сър. Единственото ни желание е да осъществим мирен контакт с тях.

 

Гласът на Президента: Значи Вие с право сте избрани за посланици на нашата малка планета. Какво е Вашето кредо?

 

Капитан Клифърд: Светът се открива истински само за онзи, който му носи мир.

 

Гласът на Президента: На добър час синове на Америка. В своя полет, Вие ще понесете със себе си надеждата за мир на целия свят

 

Тържествена музика изпраща астронавтите. Те отдават чест и се прибират в ракетата, обръщат се и влизат в завесите. Музиката спира.

 

          3 в)  Халюциниращите

 

Б.а: всички доктори се играят от един човек, само маските им се сменят

Червена светлина. Астронафтите спират пред затворената завеса и се канят да почукат. Тя леко се притваря изпреварвайки ги и една енергична жена се подава от нея

Мисис ТТТ: Е, какво има?

Капитан Клифърд (объркан):  Но аз тъкмо се канех да почу...(удивен) Вие говорите английски? .

Мисис ТТТ (троснато): Говоря, както си зная 

Капитан Клифърд (прекрасен английски език): Прекрасен английски език!

Останалите астронавти я гледат изненадани и пристъпват нервно зад капитана си.

Мисис ТТТ (рязко): Какво желаете? — рязко попита мисис Ттт.

Капитан Клифърд ( с усмивка): Вие сте марсианка!... Тази дума сигурно ви е непозната. Така казваме ние долу, на Земята. — (Той кима на спътниците си) — Ние сме от Земята. Аз съм капитан Клифърд. Кацнахме на Марс само преди час. И сега сме тук. Третата експедиция! Преди нас имаше две експедиции, ала ние не знаем какво се е случило с тях. Но, така или иначе, ние сме вече тук. И вие сте първата марсианка, която срещаме.

Мисис ТТТ (със съмнение) Марсианка?

Капитан Клифърд:  Искам да кажа, че вие живеете на Четвъртата планета от Слънцето. Нали така?

Мисис ТТТ (отегчено): Елементарна истина 

Капитан Клифърд:  А ние …  ние сме жители на Земята, нали, момчета?

Астронавтите ( в хор): Тъй вярно, сър! 

Мисис ТТТ (строго): Това е планетата Елаал — ако искате да знаете истинското й име.

Капитан Клифърд (засмян)  Елаал, Елаал!  Чудесно име! Но обяснете ни, приятна госпожице, откъде накъде вие говорите тъй добре английски?

Мисис ТТТ: Аз не говоря, аз мисля . Телепатия! А сега сбогом! И всичко хубаво!

И тя затваря рязко завесата и се скрива.

Капитан Клифърд (на завесата): Но моля Ви...моля Ви отворете...

Мисис ТТТ (излиза рязко): Какво искате още? 

.Капитан Клифърд (смутен): Струва ми се, че вие не разбирате …

Мисис ТТТ: Не разбирам какво? 

Мъжът я изгледа изумен.

Капитан Клифърд: Ние идем от Земята!

Мисис ТТТ: Нямам време. Днес ми се струпа много работа: да готвя, да чистя, да шия и какво ли не. Вие вероятно искате да видите съпругът ми мистър ТТТ; той е горе, в кабинета си.

Капитан Клифърд (колебливо) Да...може би е по-добре да се срещнем с мистър Ттт.

Мисис ТТТ: Той е зает!

Отново му затръшва завесата

Капитанът губи търпение и сам притваря завесата и извиква вътре 

Капитан Клифърд (ядосан): Слушайте!  Така не се посрещат гости!

Тръгва да влиза

Мисис ТТТ (завайква се) Ах, чистия ми под! Целият сте кален! Махайте се! Ако искате да влезете в моя дом, първо си изчистете обущата.

Мъжът учудено гледа мръсните си ботуши.

Капитан Клифърд Сега не е време за подобни дребнавости! — заяви той. — Сега би трябвало да празнуваме!

Той упорито я гледа, като че ли това може да я накара да го разбере.

Мисис ТТТ: Кристалните ми кифли ще прегорят заради вас...Добре почакайте тук. Ще отида да видя дали мога да ви пусна при мистър Ттт за малко. По каква работа искате да го видите?

Капитан Клифърд (кипнал) Кажете му, че сме дошли от Земята и че това се случва за пръв път!

Мисис ТТТ: Какво се случва?... Нищо, нищо… Сега ще се върна.

Първи астронавт: Да запушим ли? 

Един изважда цигари и всички запалват

Втори астронавт: Какво става там вътре?

Първи астронавт: Горещ ден — каза един от мъжете.

Втори астронавт: Хм, да — лениво отвърна друг в ранния следобеден зной.

Трети астронафт: Капитане местните май не изпаднаха във възторг от нас.

Капитан Клифърд: Може би се притесняват да ни посрещнат...може би е твърде невероятно за тях...нужно им е време...представете си само...

Жената излиза небрежно с една лейка. Изведнъж ги вижда.

Мисис ТТТ: Знаех си аз, че съм забравила нещо... Извинявайте! (подава му късче хартия) Мистър Ттт е много зает (продължава да полива) Освен това на вас ви е нужен не той, а мистър Ааа. Идете с тая бележка в съседното имение край синия канал и мистър Ааа ще ви каже всичко, което искате да узнаете.

Капитан Клифърд Ние нищо не искаме да узнаваме.  Ние и без това вече знаем всичко.

Мисис ТТТ (сопнато) Вие разполагате с бележката, какво искате повече

Завесата пада зад нея

 Капитан Клифърд (овладял се, но загледан в завесата) Добре... Добре да вървим, момчета!

Тримата мъже излизат през десния ръкав на сцената и след малко влизат през левия. Капитанът отново посяга към завесата

Тя се отваря преди да почука и се появява мистър ААА

Капитан Клифърд Вие ли сте мистър Ааа? — извикаха те.

мистър ААА (хладно): Да аз.

Капитан Клифърд: Мистър Ттт ни изпрати при вас! — изкрещя капитанът.

мистър ААА Защо? 

Капитан Клифърд Той беше зает!

мистър ААА (кипва изведнъж): Но това е просто скандално. Той да не мисли, че аз си нямам друга работа, освен да забавлявам хората, с които той не може да се разправя?

Капитан Клифърд Мойте уважения сър, но това сега не е най-важното...

мистър ААА: За мене е най-важното. Трябва да прочета цял куп книги — Мистър Ттт не мисли за другите. Той не за пръв път се показва тъй несъобразителен към мен. Моля, господине, не махайте с ръце, преди да съм свършил. И внимавайте какво ви казвам. Хората обикновено ме слушат, когато говоря. Или се помъчете да ме изслушате почтително, или ще престана да разговарям с вас.

Четиримата мъже смутено затъпкаха на едно място и разтвориха уста. Капитанът гледа безпомощно

мистър ААА: А сега кажете ми според вас похвално ли е от страна на мистър Ттт да се държи тъй неучтиво?

Капитан Клифърд (настойчиво) Ние идем от Земята!

мистър ААА (без да им обръща внимание):  Според мен той просто не се държи по джентълменски...

Капитан Клифърд:  Космически кораб! Ние долетяхме с ракета. Ей я там.

мистър ААА И все пак той не за пръв път се показва толкова неблагоразумен! …

Капитан Клифърд:   Разбирате ли? Чак от Земята!

мистър ААА Той просто ми досажда; ще го викна по телефона и ще му дам да се разбере, да-да!

Капитан Клифърд Само ние четиримата — аз и тези трима. Екипажът на моя кораб.

мистър ААА Ще му се обадя, да! Ето какво ще направя, и то още сега.

Капитан Клифърд: Земя. Ракета. Хора. Полет. Космос.

мистър ААА: Ще го извикам и хубавичко ще го насоля! Както трябва! 

Затръшва им завесата. След малко се появява, изпаднал в див възторг.

мистър ААА Извиках го на дуел, честна дума! Чувате ли?… Дуел!

Капитан Клифърд (търпеливо) Мистър Ааа…

 мистър ААА Ще го просна мъртъв! Така да знаете!

Капитан Клифърд Мистър Ааа, моля ви, изслушайте ме. Ние прелетяхме шестдесет милиона мили.

Мистър Ааа се втренчва за миг в капитана и екипажа

мистър ААА Откъде казахте, че сте вие?

Върху умореното лице на капитана се появява белозъба усмивка. Той прошепва на хората си: „Най-после нещата почват да се оправят!“ А към мистър Ааа казва:

Капитан Клифърд Ние прелетяхме шестдесет милиона мили. От Земята!

Мистър Ааа (прозявайки се): По това време на годината са петдесет милиона, не повече. — Той взе в ръка някакво страшно наглед оръжие, — А сега аз трябва да вървя. А вие дръжте тази глупава бележка, макар че не разбирам каква полза може да имате от нея, идете през онзи там хълм в малкото градче Иопр и разкажете всичко на мистър Иии. Той е човекът, когото трябва да видите. А не мистър Ттт, този кретен … когото аз ще убия! И не мен, защото вие не сте по моята специалност.

Капитан Клифърд (раздразнен) Специалност каква специалност . Трябва ли непременно да се занимавате с някаква специална работа, за да посрещнете хора от Земята?

Мистър Ааа Не говорете глупости, това е известно на всички!  А сега сбогом и всичко хубаво!

И той им затръшва завесата. Четиримата космонавти стоят като гръмнати. Най-после капитанът казва

Капитан Клифърд: Не, ние все пак ще намерим някой, който ще ни изслуша.

Астронавт 1 (унило): И какво ще стане, ако сега си отидем и после се върнем —Ако излетим и после отново кацнем на Марс. Да им дадем време да се окопитят и да подготвят нашето посрещане.

Капитан Клифърд (обезверено) Може и така да направим...Погледнате всички тези странни хора, които вървят по улицата 

По сцената се разхождат достолепно марсианците Те носят маски — златни, сини, розови маски — за по-приятно разнообразие; маски със сребърни устни и бронзови вежди, усмихнати маски или намръщени маски, съобразно с нрава на собственика.

Земните хора се суетят около тях, опитват се да ги заговорят, но марсианците не им обръщат внимание. Атронавтите спират едно малко момиченце къде живее мистър Иии.

Капитан Клифърд: Мило дете, знаеш ли къде живее мистър Иии?

 

Детето кимва с глава към средата на завесата: Там 

Нетърпеливо, но внимателно капитанът се отпуска на едно коляно и се заглежда в миловидното детско личице.

Капитан Клифърд Слушай, момиченце, искам да поговоря с теб.

Той я слага на коляното си, нежно обхваща с широките си длани нейните свити ръчички, сякаш се готви да и разкаже някоя приспивна приказка, която с удоволствие бавно и подробно оформя в ума си.

Капитан Клифърд Да, малката, слушай какво ще ти кажа. Преди шест месеца на Марс е долетяла друга ракета. В нея имаше един мъж на име Йорк и неговият помощник. Ние не знаем какво се е случило с тях. Може би са катастрофирали някъде. Те са дошли с ракета. И ние също пристигнахме с ракета. Ти трябва да я видиш! Огромна ракета! Така че ние сме Втората експедиция, а преди нас е била Първата. И ние летяхме дълго, чак от Земята …

Момиченцето го гледа с детско безразличие

Капитан Клифърд Ние сме земни хора —Вярваш ли ми?

Момиченцето (срамежливо): Да. 

Капитан Клифърд (бодро) Отлично.  Ние си построихме ракета. Вярваш ли?

Момиченцето пъхна пръстче в устата си и кимва

Капитан Клифърд И … аз съм командирът на тази ракета и …

Момиченцето (затваря очи):...Досега никой не е навлизал в космоса с такава голяма ракета 

Капитан Клифърд: Чудесно! Как отгатна?

Момиченцето (нехайно): Телепатия. 

Капитан Клифърд Е? И това никак ли не те вълнува?  — Не се ли радваш?

Момиченцето Вие по-добре идете веднага при мистър Иии! — Той с удоволствие ще поговори с вас.

Момиченцето побягва

Капитанът продължава да седи за момент на едно коляно и да гледа след момиченцето, с протегната ръка. Другарите му стоят несигурни до него, загледани в собствените си сенки.

Капитан Клифърд протяга ръка към вратата на Мистър Иии

Мистър Иии го изпреварва и отваря вратата.

Мистър Иии (оглежда ги строго): Спешно ли е Господа? Имам важна лекция, но бих ви отделил една минута, ако побързате и ми разкажете от какво имате нужда

Капитан Клифърд (въздъхва) От малко внимание  Ние идем от Земята, имаме ракета, четирима сме: екипаж и командир, капнали сме от умора, гладни сме и искаме да поспим някъде. Бихме желали някой да ни връчи ключа на града или нещо подобно, да ни стисне ръката и да извика „Урааа!“ и да каже: „Поздравяваме ви, момчета!“ Това е горе-долу всичко, което искаме …

Мистър Иии отново го поглежда продължително с изпитателен поглед.

Мистър Иии (делово): Секунда да си взема формулярите. Последните бяха за госта от Венера. Така ми се струва…  Къде ли съм ги дянал? Влиза зад завесата и излиза... Някъде, някъде тук…отново влиза и излиза... А, ето ги! Моля! — Той настойчиво подава формулярите на капитана. — Вие, разбира се, трябва да подпишете тези бланки.

Капитан Клифърд Не разбирам, защо искате от нас да четем това

Дебелите очни стъкла на мистър Иии се взряха в капитана.

Мистър Иии (взира се в него за да е сигурен) Вие казахте, че сте от Земята, нали? В такъв случай ви остава само да подпишете.

Капитанът поглежда към другарите си, вдига рамене безпомощно и се подписва.

Капитан Клифърд И другарите ми ли трябва да подпишат?

Мистър Иии поглежда капитана, поглежда другите трима мъже и избухва в искрен смях.

Мистър Иии И те да подпишат! Ха ха! Това е чудесно! Те… те… да се подпишат!  Той се плесва по коляното и се навежда, задавен от смях . Поуспокоен Те да се подпишат!

Първи астронавт (намръщено) Какво смешно има тук?

мистър Иии, изнемощял от смях И те щели да се подпишат!  Толкова е смешно! Трябва непременно да разкажа това на мистър ХХХ. — Той проверява подписания формуляр и продължава да се хихика — Изглежда, че всичко е наред. — Той кимва с глава. — Дори клаузата за евтаназия, ако в краен случай това се окаже необходимо (хихикането почти спира)

Капитан Клифърд Клауза за какво?

мистър Иии Без приказки. Имам нещо за вас. Ето. Вземете, този ключ.

Капитан Клифърд (притеснен) Това е голяма чест.

мистър Иии (поклаща глава сериозен) Това не е ключът на града, приятелю, това е ключ от Дома. Щом си тръгна влезте и хубаво затворете вратата след себе си. Там можете да пренощувате. А утре заран ще изпратя мистър ХХХ да ви види.

Капитанът нерешително взима ключа. Стои загледан в пода. Хората му не помръдват.

мистър Иии Какво сега? Какво не ви харесва?  Защо чакате? Какво искате? —Хайде! Говорете!

Капитан Клифърд (колебливо) Страхувам се, че вие дори не можете … —Тоест искам да кажа… да се опитате да помислите за това … Ние доста поработихме, изминахме толкова дълъг път и може би вие просто бихте могли да ни стиснете ръката и да кажете … поне… едно: „Браво, момчета!“ Не мислите ли? — Той млъква.

Мистър Иии му подава ръка.

мистър Иии (сериозно) Поздравявам ви!  Той се усмихва някак студено. — Поздравявам ви. — Обръща се да си тръгне. — Трябва да вървя. Не забравяйте ключа!

Щом напуска сцената. Капитанът гледа многозначително ключа и сетна “отключва” с него завесата...Тя се отваря...

Попаднали в просторна, окъпана в слънчева светлина зала. Мъже и жени стоят до масите или стоят на групи и разговарят. Те се обръщат маниерно и започват да разглеждат четиримата мъже, облечени в униформи (като в клипа на Ани Ленокс No more I love yous)

Един от марсианците пристъпва към тях и се поклaня.

мистър Ююю:  Аз съм мистър Ююю 

Капитан Клифърд (равнодушно) А пък аз: капитан Джонатан Уилямс от Ню Йорк, на Земята 

Изведнъж в залата сякаш избухва бомба от викове и възгласи. Размахвайки ръце, марсианците възторжено крещят, събарят масите, блъскаха се един друг; от всички страни на залата мъже и жени се втурват към земните хора, запрегръщат ги и ги понасят и четиримата на ръце. обиколят с тях цялата зала, подхвърлят ги нагоре викайки от радост

Земните мъже толкова са стъписани, но после радостта от признанието ги завладява:

Астронавт 1: Хей! Това вече е съвсем друго нещо!

Астронавт 2 Страхотно! Това се казва посрещане! Супер сте!

Марсианците слагат земните мъже на масата. Виковете и врявата стихват.

Капитан Клифърд (развълнувано) Благодарим ви! Много ви благодарим!

мистър Ююю Разкажете ни нещо за себе си 

Капитанът се изкашля.

Капитан Клифърд: Казвам се Майкъл Клифърд, капитан и пилот на кораба “Peace-maker”, това е Роджър Кроуч навигатор на Миротворец. А това е Джоузев Енгъл, нашият бордови инженер)

(след всяко име тълпата марсиянци крещи Иеее!)

Капитан Клифърд: Огромна е радостта ни, че не сме сами в безкрайния космос. Дойдохме с мир на тази планета и искаме да споделим с вас знанията които носим.  Приемете поздравите на всички жители на нашата малка Земя.

Мистър Ююю:  Колко е хубаво да срещнеш тук друг човек от Земята! Аз също съм от Земята.

Капитан Клифърд Какво казахте?

Мистър Ююю Мнозина от нас тук са от Земята.

Капитан Клифърд Вие? От Земята?  Не може да бъде! И вие ли долетяхте с ракета? Тогава през кой век са започнали космическите полети?  Откъде сте вие?

Мистър Ююю Туиереол. Аз прелетях тук със силата на духа си преди много, много години.

Капитан Клифърд Туиереол … Не познавам тази страна. А какво казахте за силата на духа?

Мистър Ююю Това е мис Ррр, тя също е от Земята. Нали, мис Ррр?

Мис Ррр кимва и някак странно се усмихна.

Мистър Ююю И мистър Ууу, и мистър Щщщ, и мистър Ввв!

Първи марсианец: А пък аз съм от Юпитер! 

Мистът ЕЕЕ: Аз съм от Сатурн! 

Капитан Клифърд (неразбиращо мърмори) Юпитер! Сатурн! 

Капитан Клифърд Не ми е ясно! Къде се намира тази страна Туиереол. Близо ли е до Америка?

Мистър Ююю Какво е това … Америка?

Капитан Клифърд Не сте ли слушали за Америка? Казвате, че сте от Земята, а не знаете за Америка!

Мистър Ююю На Земята има само морета и нищо друго. Там няма суша. Самият аз съм оттам и зная!

Капитан Клифърд Почакайте!  Да, вие изглеждате като истински марсианец. Жълти очи, мургава кожа.

мис Ррр Цялата земя е покрита с джунгли! — Аз съм от Орри, на Земята, страна на сребърната култура!

Капитанът ги оглежда подозрително

Капитан Клифърд (към астронавтите) Разбирате ли всичко това?

Първи астронавт: Какво, капитане?

Капитан Клифърд Тази зала без прозорци… Вратата (втурва се към нея пипа като мим защото въображаемата врата е към публиката), която се отваря само отвън Това съвсем не е тържествено посрещане —Това не е никакъв банкет, никакъв импровизиран прием в наша чест. И тези тук не са никакви официални лица! Погледнете им очите! Послушайте ги какво говорят!

Космонавтите се озъртат

Капитан Клифърд (глухо) Сега вече разбирам…защо всички ни даваха все нови адреси и ни отпращаха от един на друг, докато срещнахме мистър Иии, който ни отправи по някакъв коридор и дори ни даде ключ, за да отворим вратата и … да я затворим. И ето ни сега тук…

Първи астронавт: Но къде се намираме, капитане?

Капитанът дълбоко въздъхва.

Капитан Клифърд: В лудница.

Четиримата се отдръпват

Изведнъж светлината се променя. Трансова музика. Марсианците танцуват и с танца изразяват своите странности. После всички лягат уморени по земята и заспиват.

Капитанът сяда замислен

Двама от астронавтите отиват към сребърната врата и се опитват да я отворят, но се връщаше при капитана с безпомощни погледи.

Първи астронавт: Безполезно е, капитане. Ние сме затворени както трябва.

Втори астронавт Значи са ни взели за умопобъркани, сър?

Капитан Клифърд: Точно така. И затова не ни посрещнаха възторжено. Те просто ни търпяха като психически болни, каквито, изглежда, тук се срещат често. — И той показва спящите наоколо тъмни фигури. — Това са параноици, всички до един! И как само ни посрещнаха те! За миг на мене ми се стори — в очите му за миг блесват искри- че най-сетне ние дочакахме тържествения миг! Всичките тия викове и песни, и речи … Хубаво беше, нали … докато траеше.

Първи астронавт Докога ще ни държат тук, капитане?

Капитан Клифърд: Докато им докажем, че не сме психопати.

Първи астронавт Но това е много лесно.

Капитан Клифърд:  Да се надяваме, че е така…

Втори астронавт Вие не изглеждате много сигурен, капитане.

Капитан Клифърд (кимва в съгласие):  Погледнете…

Навсякъде из полунощната зала около спящите мъже и жени витаят призрачни метаморфози- техните сънища добиват форма

Втори астронавт (прошепва) Вълшебства, магьосничества 

Капитан Клифърд Не, халюцинации. Те ни предават своето бълнуване така, че ние да виждаме халюцинациите им. Телената; Самовнушение и телепатия.

Първи астронавт Това ли ви тревожи, капитане?

Капитан Клифърд Да. Ако халюцинациите могат да ни се струват — и не само на нас — тъй реални, ако халюцинациите могат да бъдат тъй убедителни и правдоподобни, тогава няма нищо чудно в това, че нас ни вземат за психопати! Щом като онзи мъж може да прави малки жени от синкав пламък, а онази там жена е способна да се превръща в статуя, тогава за нормалните марсианци напълно естествено е да си помислят, че и нашият ракетен кораб е плод на нашата болна фантазия.

Тримата се умълчават

Наоколо им в мрака на просторната зала виденията продължават

Изведнъж става ярко светло и виденията изчезват.

Мистър ХХХ влиза в залата. Той носи маска, на която са изобразени не една, а три различни усмивки Всички луди се отдръпват от него и отиват в другия край на залата.

Мистър ХХХ (любезно):  Предполагам, че Вие сте изпратени от мистър ИИИ…нашите нови гости от Третата планета, нали. Добре ли се чувствате сред нас тук?

Капитан Клифърд Спестете ни любезностите докторе. Знаем, че ни смятате за умопобъркани. Правите голяма грешка, това е не само нелепо, но и обидно за нас!

Мистър ХХХ (спокойно) Напротив, аз съвсем не мисля, че всички вие сте умопобъркани. — И той посочва към капитана— Само вие, уважаеми господине. Всички останали са с вторични халюцинации.

Капитан Клифърд (иронично) Така било значи! Ето защо мистър Иии се закикоти, когато го попитах дали и моите другари трябва да подпишат формулярите!

Мистър ХХХ (подхилквайки се тихо): мистър Иии ми разказа за това. —— Хубава шега! Но за какво говорехме? Да, вторични халюцинации. При мен идват жени, от ушите на които пълзят змии, След като ги излекувам, змиите изчезват.

Капитан Клифърд (иронично)  Ние с радост ще се подложим на вашето лечение. Започвайте!

Мистър Ххх (изненадано) Забележително! Малцина искат да бъдат излекувани. Работата е там, че лечението е доста драстично.

Капитан Клифърд Нищо. Започвайте! Сигурен съм — вие сами ще се уверите, че сме здрави.

Мистър Ххх Позволете ми още веднъж да прегледам вашите документи; искам да бъда сигурен, че всичко е готово за „лечението“. — Той прелиства някаква папка. — Да. Виждате ли, случаи като вашия имат нужда от специални методи на лечение. Онези в залата са от по-лека форма. Но когато работите са отишли тъй далече, както у вас — с първични, вторични, слухови, обонятелни и вкусови халюцинации, съчетани с мними осезателни и оптически възприятия, — тогава положението е твърде сложно. Понякога се  да прибегнем до крайна степен на лечение.

Капитан Клифърд (избухва) Е, слушайте! Това вече не може да се търпи! Започвайте: изследвайте ни, чукайте ни по коляното, проверете пулса ни, накарайте ни да сядаме и да ставаме, задавайте ни въпроси!

Мистър Ххх: Наблюдавах Ви тайно, докато бяхте тук през нощта. Вие наистина вярвате, че сте пристигнали от Третата планета…с кораб нали така…Бяхте тъй въодушевени, докато приемахте поздравленията на останалите болни…А после се дистанцирахте от тях…и тримата. Рядко съм наблюдавал такъв синхрон при групова халюцинация

Капитан Клифърд Дявол да го вземе! Ние ще ви покажем нашата космическа ракета! 

Мистър Ххх: С удоволствие бих я видял. Можете ли да я покажете тук, в тази стая?

Капитан Клифърд Разбира се. Тя се намира във вашата папка, под буквата „Р“.

Мистър Ххх внимателно преглежда азбучника, разочаровано цъква с език и старателно затваря папката.

Мистър Ххх:  Защо ме накарахте да търся? Тук няма никаква ракета.

Капитан Клифърд Разбира се, че няма. Кретен такъв! Аз се пошегувах. Но кажете ми: може ли един умопобъркан да се шегува?

Мистър Ххх Понякога се срещат доста необикновени прояви на хумор. А сега заведете ме при вашата ракета. Бих искал да я поразгледам.

Капитан Клифърд Изведете ни от тук тогава.

Мистър Ххх (колебае се): Толкова сте уверен…Добре да вървим

Излизат от десния ръкав. Завесата се спуска. Пред нея в най-левия и край се появява ракетата

Четиримата се приближават от десния край на сцената към нея

Капитан Клифърд: Доволен ли сте докторе

Мистър Ххх:  Така!  пристъпва към кораба и почуква стената с ръка. Разнася се мек метален звън. — (пита лукаво)- Мога ли да вляза вътре? 

Капитан Клифърд Можете….Роджър…

Мистър Ххх: Сам

Мистър Ххх влиза в кораба

Капитан Клифърд (двамата астронавти) Какво ли не е патила моята глава, но такова нещо … — Капитанът дъвчеше пура и чакаше. — Как ми се ще да се върна долу, на Земята, и да им кажа да не се разправят повече с този Марс. Такива подозрителни дръвници!

Първи астронавт Струва ми се, капитане, че мнозина от марсианците са умопобъркани. Нищо чудно, че са така недоверчиви.

Капитан Клифърд Както и да е, всичко това ми е тъй дяволски противно.

Мистър Ххх се връща, изражението му е сериозно

Капитан Клифърд (разпалено) Е, сега уверихте ли се? 

Психиатърът потрива брада замислено

Мистър Ххх (внимателно)Това е най-невероятният, най-поразителният пример на мними възприятия и хипнотическо внушение, с който някога съм се сблъсквал. Разгледах вашата така наречена „ракета“. И той почуква с пръст върху обвивката на корпуса. — Чувам я: слухова илюзия. — Той въздъхва. — Помирисвам я: обонятелна халюцинация, предизвикана от телепатическо предаване на чувствата. — Той целува обвивката на ракетата. — Усещам и нейния вкус: вкусова фантазия!

Мистър ХХХ (протяга ръка на капитана.) — Поздравявам ви! Вие сте психопатически гений! Това е истински шедьовър! Вашата способност по телепатически път да прожектирате своите психопатически фантазии в съзнанието на други субекти и да поддържате силата на техните халюцинации е просто невероятна. Другите наши пациенти обикновено се концентрират върху зрителни халюцинации, в най-добрия случай в съчетание със слухови халюцинации. А вие се справяте с целия комплекс! Вашата умопобърканост е просто съвършена!

Капитан Клифърд (смаян) Моята умопобърканост… 

Мистър Ххх: Да, прекрасна умопобърканост! Метал, гума, гравитатори, храна, дрехи, гориво, оръжие, стълби, гайки, болтове, лъжици — разгледах най-малко десет хиляди предмети на вашия кораб. Никога не бях виждал толкова сложна картина. Дори и сенки имаше под койките … и под всяко нещо! Такова съсредоточаване на волята! И всяко нещо — независимо от това как и кога го проверявах — можеше да се помирише, да се почувствува, да се чуе и да се опита на вкус! Позволете ми да ви прегърна!

Прегръща вцепенения капитан

Мистър Ххх:  Ще напиша за това една монография и това ще бъде най-сериозната ми работа! Идущия месец ще изнеса доклад по този въпрос в Марсианската академия на науките! Погледнете се само! Та вие сте променили дори и цвета на очите си от жълт на син, и кожата ви не е мургава, а розова. Ами тези дрехи — и петте пръста на ръцете ви вместо шест! Пълна биологическа метаморфоза под влиянието на психическо разстройство! Ами вашите трима приятели …

Психиатърът изважда един малък пистолет.

Мистър Ххх Вие, разбира се, сте неизлечим. Нещастен, удивителен човек! Само смъртта ще ви донесе избавление. Какво е вашето последно желание?

Капитан Клифърд Чакайте! Спрете, за бога! Не стреляйте!

Мистър Ххх Бедният! Аз ще ви излекувам от това страдание, което ви е накарало да си въобразявате тази ракета и тези три същества. Поразително зрелище: да видя как изчезват и вашите приятели, и вашата ракета в момента, в който ви убия! Ах, каква прекрасна статия ще напиша в резултат на днешните си наблюдения „Разпадане на еротическите илюзии“!

Капитан Клифърд Аз съм от Земята. Казвам се Майкъл Клифърд, тези …

Мистър Ххх (любезно) Да-да, зная… 

Той  натисна спусъка.

Капитанът пада мъртъв. Другарите му с вик се навеждат към него

Маската на Мистър Ххх се втренчва в тях.

Мистър Ххх Вие продължавате да съществувате? Това е просто безпрецедентно! Халюцинация с инерция във времето и пространството! 

Той насочва пистолета си към тях. 

Мистър Ххх Нищо, аз ще ви накарам да изчезнете.

Астронавтите (извикват): Не Недей! 

Падат безжизнени до капитана си

Мистър Ххх (отбелязва) Странно…Слухова илюзия дори и след смъртта на болния 

Мистър Ххх ги рита с крак. След това почуква върху ракетата.

Мистър Ххх (уплашено) Тя не изчезна! Те не изчезнаха! — И той отново стреля в безжизнените трупове. После отстъпви назад. Усмихнатата маска ги гледа глупаво Халюцинации — (трескав глас)— Вкус. Зрителни образи. Мирис. Звук. Усет. — Той размахва ръце.. Махайте се! — извиква към мъртвите тела. — Махай се! ( към ракетата).

Поглежда към треперещите си ръце.

Мистър Ххх (шепне отчаяно) Заразил съм се . Премина и в мен! Телепатия. Хипноза. Сега съм луд, умопобъркан. Заразен съм от халюцинации във всичките им чувствени форми…  Остава само едно средство. Един-единствен начин да ги заставя да се махнат, да изчезнат.

Насочва пистолета към главата си Разнася се изстрел. Мистър Ххх пада до астронавтите

Ракетата стои самотна.

Самотен “метален” интрументал докато завесите се спускат

 

Сцена 4а) Последният марсианец

           

            Сцената се облива с червеното сияние на Марс. Пиянски Гласове…песни…Огън в тъмнината. 3 фигури на пияни астронавти- Бигс, Томи и Паркхил

 

Бигс:…. Или пък онзи път в Ню Йорк, когато пипнах оная блондинка ... как се казваше? ...Джини!

Паркхил: - Гадже и половина!

Бигс: Тогава Джини ми каза ...(двамата се хилят)…и аз не спирах да я пляскам, докато тя…ха-ха-ха!

Томи: Капитанът се прибра в ракетата, Ричърд, Хетъуей и Гарати отидоха с него, за да му се подмазват. Какъв е извода- повече пиячка за нас момчета…време е да разпалим огъня. Бигс музика…Бигс!

Томи и Бигс хвърлят бутилки…ритат боклуци, гласовете им отекват в самотното ехо на планетата

Бигс: Кръщавам онзи пресъхнал канал...канала Бигс…а онези...

Паркхил: Ха-ха-ха…Съвсем се напи!

Бигс:…а онези планини- Порфи- на първото ми гадже с ей-такива огромни….

 

Изведнъж пред пияния мъж се появява някой

Бигс (заваляно): Е, проклет да бъда!... Момчета ето го и нашия отшелник

 Паркхил: Къде се губиш, Спендър! Отдавна не сме те виждали!

 

Тримата мъже внимателно разглеждат човека, който от своя страна

мълчаливо ги наблюдава.

Бигс:  Ти с твоите проклети развалини!

Томи: Също като гладно куче, попаднало сред куп кокали.

Спендър:Може и така да е. Но аз все пак пооткрих някои неща. Какво ще

кажете, ако ви съобщя, че видях един марсианец да се промъква насам

Томи и Бигс: Вярно ли? Къде?

Спендър: Това не е важно. Но позволете ми да ви задам един въпрос. Как бихте се чувствували вие, ако бяхте марсианци и ако във вашата страна се появят някакви чужденци и почнат да я разрушават?

Паркхил Аз знам точно как бих се чувствувал . В жилите ми има малко кръв от

племето чероки. Моят дядо ми е разказвал много неща от историята на Оклахома. Така че, ако тук се намира някой марсианец, аз съм на негова страна.

Бигс:  Не ни докачай на съвест копеле. Твоите марсианци ги няма отдавна, предали са богу дух, защото нацията им е била кекава. Сега всичко тяхно е наше. Наше! Баста!

Спендър (спокойно) И така аз срещнах един марсианец. Там, в едно от мъртвите селища. Не очаквах, че ще го срещна. Нямах никакво намерение да го търся. Не знам какво правеше там. Цяла седмица прекарах в едно малко градче. Опитвах се да разчета древната им писменост, изучавах тяхното старинно изкуство. Стана лесно тяхната културадокосна сърцето ми, прекрасна като влюбена жена която сама желае да ти се отдаде… И в деня, когато аз най-после разгадах и усвоих марсианския език марсианецът застана пред мене и рече: "Дайте ми вашите ботуши!" Аз му дадох ботушите си, а той рече: "Дайте ми вашите дрехи и всичките си принадлежности". Аз му дадох всичко, а той пак: "Дайте ми и вашия пистолет". Аз му дадох и пистолета. Тогава той каза: "А сега елате с мен и вижте какво ще се случи". И така, марсианецът дойде в лагера и сега е тук.

Томи: Мисля, че си повреден пич, тук не е останал никой от ония.

Бигс: Да, не виждам никакъв шибан марсианец

Спендър (вади пистолет) Много съжалявам.

Спендър застрелва всички освен Паркхил, който коленичи край труповете на другарите си

Спендър (спокойно): Можеш да дойдеш с мен

Паркхил (обезумял):Ти ги уби ….

Спендър Те си го заслужиха.

Паркхил Ти си полудял…ти ги уби

Спендър Можеш да дойдеш с мен…

Паркхил Да дойда с теб. Ти си мръсен предател…Тези, които застреля бяха твои другари…

Спендър Помислих,  че ти ще ме разбереш…

Паркхил Не! Убий ме сега. Не го ли сториш, ще те намеря и ще те разкъсам…

Спендър Сбогом Паркхил….

Спендър се скрива в тъмнината

Паркхил (крещи след него край труповете на другарите си) Ще изпепеля цялата шибана планета, за да те унищожа. Спендър! Спендъъъъъъъъъъъър!

Завесата пада

Светлина пред завесата. Укритието на Спендър

Гласът на капитан Уайлдър в радиостанцията: Спендър! Говори капитан Уайлдър! Бих искал да се срещнем само двамата. Ще дойда при теб невъоръжен.

Спендър разгръща последния бордови дневник

Спендър: Чакам Ви, капитане. Няма да стрелям.

 

4б) Четвъртата експедиция

 

Светлината угасва за миг. Чува се химна “Звездно знаме”. Пред завесите излизат трима астронавти в бели униформи. Капитанът е отпред, двамата са малко зад него. На ръкавите им има емблеми с американското знаме...Погледите на астронавтите са изпълнени със светлината на патриотизма

 

Гласът на Президента:  Капитан Джонaтан Блек, в готовност ли е екипажът на “Adjudicator” за стартиране на мисията.

 

Капитан Джон Блек:  Тъй вярно сър!

 

Гласът на Президента:  Г-н Блек, аз не съм изпълнен с илюзии като своите предшественици относно успешното приземяване на предишните експедиции и оцеляването на техните екипажи. Мисля, че Марс е жестока планета и че никакъв животът там не би могъл да просъществува дълго. Но мой дълг като президент на САЩ и преди всичко като човек е да изпратя помощ на всеки, който има нужда от нея- бил той със знайна участ или изчезнал без вест, на този или друг някой свят. Аз и моят народ сме длъжни да му помогнем. Капитане, днес аз съм горд, че Вие и вашият екипаж сте част от моя народ. Нека вашата смелост, доблест и сила Ви водят в това пътуване! И нека Бог бъде с Вас.

 

Капитан Клифърд: Благодарим Ви сър!

 

Тържествена музика изпраща астронавтите. Те отдават чест и се прибират в ракетата, обръщат се и влизат в завесите. Музиката спира.

 

Сцена 4в) Раят е Марс

 

Капитан Джон Блек (думите звучат докато Спендър чете) : Капитан Джон Блек. Борден дневник на “Conqueror”. Трети ден от излитането. 11:45. Земно време. Навлизаме в орбитата на Марс. Атмосферно налягане 750 паскала. Състав на атмосферата: Въглероден диоксид- 40%, Азот-20, Аргон-20, Кислород- 10 %. Заход за кацане 11:52. На повърхността на планетата е регистрирана силна магнитна активност. Бордовият компютър се затрудни да избере площадка за кацане. Издадох заповед за преминаване на полуавтоматичен режим. Високо съдържание на водни пари в тропосферата. Облачност 10 бала. 11.57.  Кацане на повърхността на Марс. Ниско ниво на радиоактивност -0.2 грей. Ракетата е в изправност. Природата навън прилича на земната. Близо сме до някакъв град, който много напомня на нашите американски градове.  За хората от екипажа това е нещо изумително. Според мен има нещо нередно, което се е случило с нас или с планетата. 12:24 Издадох заповед за привеждане на екипажа в пълна бойна готовност. Въздухът е годен за дишане. Някои поискаха да излязат без шлемове, но аз забраних.. 12:42 Аз, Хинкстън и Лустиг напуснахме кораба и се отправихме към града, Корин и Лерой останаха в готовност на ракетата.

Излизат пред завесата ( с шлемове на главите) и се удивляват

Хинкстън: Това просто не може да бъде! Вижте наоколо- тревите...дърветата...небето всичко е като у нас и това малко градче пред нас... 

Лустиг: Малко градче, което много прилича на земно градче— Невероятно. Просто не може да бъде и все пак то е пред нас.

Капитан Джон Блек: Искам всички да бъдат нащрек. Не сваляйте пръстите от спусъците. Мислите ли, Хинкстън, че цивилизациите на две различни планети могат да се развиват с еднакви темпове и в едно и също направление.

Хинкстън:  Не бих мислил, че това е възможно, сър

Капитан Джон Блек: Погледнете онези герании там. Съвсем нов вид, познат на Земята само през последните петдесет години. А спомнете си колко хиляди години трябва да изминат за еволюирането на едно или друго растение. И после, кажете ми, логично ли е у марсианците да се намират именно такива цветни стъкла на прозорците; такива кули, люлки на терасите...музикален инструмент, който много прилича на пиано и навярно е пиано и... ако се заслушате внимателно ще разберете, че някоя марсианска група е измислила песен, наречена не другояче, а „California dreamin“, което ще рече, че на Марс ще намерим и щат Калифорния. Е, логично ли е всичко това?

Тримата спират. От невидимия грамофон прозвучава плоча, която ги изпълва със сантимент:

California dreamin” на групата “The mamas and the papas”

Хинкстън (плесва се по челото): Капитан Уилямс… разбира се! 

Лустиг:  Какво?

Хинкстън Капитан Уилямс и тримата му спътници! Може би капитан Йорк или капитан Форестър...някой от тях е оцелял...това обяснява всичко

Капитан Джон Блек: Това не обяснява абсолютно нищо! Доколкото можахме да установим, ракетата на Йорк е експлодирала още в деня на кацването на Марс и двамата космонавти са загинали. Що се отнася до Уилямс и Форестър, техните кораби са били разрушени на втория ден след пристигането им. Във всеки случай по това именно време прекратиха работата си техните трансмитери ако бяха живи, те щяха да се опитат да се свържат с нас. Както и да е, от експедицията на Йорк е изминала само една година, а пък капитан Уилямс и неговите хора са слезли тук през миналия август. Но да допуснем, че те са живи — възможно ли е, дори с помощта на самите гениални марсианци, за едно тъй кратко време да построят цял град, и то така, че той да изглежда толкова стар? Погледнете внимателно: този град е най-малко на седемдесет години. Вижте дървения стълб на верандата; погледнете дърветата — вековна гора, цялата! Не, всичко това няма нищо общо нито с Йорк, нито с Уилямс. Това е нещо друго. И никак не ми харесва. И докато не разбера какво именно представлява всичко това, няма да стъпя навън от кораба.

Лустиг: Да, и освен това Уилямс и спътниците му вероятно са били нападнати от някое враждебно марсианско племе там, а ние получихме нареждане да слезем в това полушарие. За да се избегне нова подобна катастрофа. Следователно ние се намираме в област, до която, доколкото ни е известно, никоя от предишните експедиции не е стигала.

Хинксън: По дяволите!  Аз все пак искам да вляза в този град … с ваше разрешение, капитане. Може и да се окаже, че на всички планети от нашата слънчева система разумът и цивилизацията са се развивали по сходни пътища. Възможно е ние да стоим пред прага на най-крупното психологическо и метафизическо откритие на нашата епоха.

Капитан Джон Блек: Предпочитам да почакам малко 

Хинкстън: А може би, капитане, ние сме свидетели на явление, което за пръв път ще докаже съществуването на Бога по най-категоричен начин!

Капитан Джон Блек:  Има си мнозина вярващи и без подобни доказателства, Хинкстън.

Хинкстън: Да, и аз съм един от тях, сър. Ала съвсем ясно е, че град като този не може да съществува без намесата на божественото провидение. Всички тези подробности, детайли… Всичко това ме изпълва с такива чувства, че не знам дали трябва да се смея, или да плача.

Капитан Джон Блек:   Тогава не прави нито едното, нито другото, докато не разберем на какво сме се натъкнали.

Лустиг: Натъкнали?  На нищо не сме се натъкнали. Хубаво, тихо, потънало в зеленина градче, което много прилича на старомодното селище, където аз съм се родил. На мен просто ми харесва.

Капитан Джон Блек:   Кога си роден, Лустиг?

Лустиг:  През 1990-та, сър.

Капитан Джон Блек:    А ти, Хинкстън?

Хинкстън: 1994-та. В Гринел, Айова. И като гледам това градче, сякаш се намирам у дома.

Капитан Джон Блек:    Хинкстън, Лустиг, аз бих могъл да бъда ваш баща. Вече съм на шестдесет години. Роден съм през 1961-та в Илинойс, но благодарение на божията милост и на науката, която през последните години се научи как да подмладява някои старци, аз се намирам тук, на Марс. Не се чувствувам по-изморен от вас, но съмненията ми са много по-големи от вашите. Това градче изглежда тъй спокойно, тъй приветливо и прохладно, тъй много прилича на Грийн Блъф, Илинойс, че просто ме плаши. Премного прилича на Грийн Блъф! 

Хинкстън: Капитане!  Както искате, но иначе не може да бъде, друга възможност няма; полетите към Марс са започнали още преди Втората световна война!

Капитан Джон Блек:    Не.

Хинкстън: Как другояче може да се обясни съществуването на тези къщи, на този чугунен елен, на пианото, музиката? ( Хинкстън настойчиво стисва лакътя на капитана и се загледа в неговото лице.) Представете си, че някога, да речем, около хиляда деветстотин и пета година, е имало хора, които са мразели войната и тайно са се сговорили с някои учени, построили са ракета и са пристигнали тук, на Марс …

Капитан Джон Блек:    Невъзможно е, Хинкстън.

Хинкстън. Но защо? В хиляда деветстотин и пета година светът е бил съвсем друг; тогава е било много по-лесно да се запази това в тайна.

Капитан Джон Блек Само че не и такова сложно нещо, като една ракета! Не, това не може да се запази в тайна.

Хинкстън. Те се преселили на тази планета и естествено са си построили къщи също като на Земята, защото са донесли със себе си и същата култура.

Капитан Джон Блек И през всичките тези години са живели тук? — попита капитанът.

Хинкстън.  Точно така — живели са в мир и спокойствие. Възможно е да са отлитали до Земята още няколко пъти, за да пренесат хора, нужни за заселването на такова едно градче; а после са прекратили полетите си от страх да не бъдат открити. Ето защо и градчето изглежда тъй старомодно. Лично аз не мога да открия нито един предмет, произведен след две хиляди и десета година. А вие? Впрочем космическите полети може да са започнали много по-рано, отколкото ние предполагаме. Още преди няколко столетия в някой отдалечен край на Земята? И малцината хора, които отдавна са пристигнали на Марс, са пазили това в тайна и са слизали на Земята само от време на време.

Капитан Джон Блек От вашите уста звучи почти правдоподобно.

Хинкстън: Не почти, а напълно! Доказателството е тук, пред очите ни. Остава само да срещнем някои хора и предположението ни ще бъде потвърдено.

Капитан Джон Блек: Какво мислиш Лустиг

Лустиг: Мисля, че най-сигурен отговор ще получим от самите местни жители, сър.

 Капитан Джон Блек: Прав си, да почукаме на първия дом и да попитаме собственика, елате...

Спират пред завесата:

Излиза съвсем обикновено земно момиче

Момичето: С какво мога да ви бъда полезна? 

Капитан Джон Блек (нерешително) Моля за извинение — нерешително подхвана капитан Блек, — но ние търсим … тоест бихте ли ни помогнали…

Той млъкна. Тя го гледаше с тъмните си учудени очи.

Момичето Ако продавате нещо… 

Капитан Джон Блек Не, не, почакайте! —— Какъв е този град?

Момичето (учудно): Какво искате да кажете с това: какъв град е този? Нима е възможно да се намирате в един град и да не знаете как се нарича?

Капитан Джон Блек: Вижте...Ние не сме оттук. Дойдохме...всъщност няма значение, сложно е...просто искаме да разберем как е бил създаден този град тук и откога живеете в него.

Момичето Вие да не сте преброителна комисия?

Капитан Джон Блек:  Не

Момичето На всички е известно, че градът е построен през хиляда осемстотин шейсет и осма година. Но може би вие просто искате да се пошегувате с мен?

Капитан Джон Блек Не, не уверявам Ви... Ние сме от Земята.

Момичето: От земята на кое? 

Капитан Джон Блек От Земята... третата планета на име Земя. долетяхме с космически кораб. И слязохме тук, на четвъртата планета Марс…вижте скафандрите ни...

Момичето (обяснява като на малки деца):  Последно господа...Този град —е Грийн Блъф, Илинойс, на континента, който се нарича Америка, разположен между двата океана, Атлантическия и Тихия, на света, наричан още и Земя. А сега отивайте си със здраве!

Хикстън: Да счупим вратата и да нахлуем в къщата, тази жена се подиграва с нас, капитане. Ще изкопчим от нея още информация, ако трябва насила, ще види тя...

Капитан Джон Блек (поклаща глава и го спира с жест): Не бива така...жената не е виновна...има нещо друго...Не ти ли минава през ума, Хинкстън, че може би ние някак си сме се заблудили, че по някакъв начин сме се отбили по пътя си и чисто и просто сме се върнали назад, кацнали сме отново на Земята?

Хикстън: А как бихме могли да направим такова нещо?

Капитан Джон Блек: Не знам. Не знам. Боже мой, нека си помисля!

Тримата сядат

Хикстън: Та нали проверявахме всяка миля от пътя — продължи Хинкстън. — Нашите хронометри ни даваха точни сведения. Минахме покрай Луната, навлязохме в необятния космос и пристигнахме тук. Аз не се съмнявам ни най-малко, че сега се намираме на Марс.

Лустиг: А може и да се е случило нещо с пространството, с времето Представете си, че ние сме се объркали в четирите измерения и сме се върнали на Земята преди тридесет — четиридесет години?

Хикстън:  О, стига, Лустиг!

Лустиг отива към завесата

Лустиг Извинете, че пак ви притеснявам, но Коя година сме сега?

Момичето: Няма ли да ме оставите на мира с вашите малоумни въпроси, хиляда деветстотин седемдест и пета, пръждосвайте се сега

Лустиг: Е, чухте ли? — обърна се с рязко движение Лустиг. — Хиляда деветстотин седемдесет и пета! Ние сме отлетели в миналото! Това е Земята.

Лустиг сяда замслено до другите

Хинкстън:   Това не съм очаквал! —Става ми някак страшно, разбирате ли, много страшно! Как може наистина да се случи подобно нещо? Айнщайн трябваше да бъде тук-сега…

Капитан Джон Блек: Обичам да бъда логичен, доколкото е възможно  А струва ми се, че ние още не сме стигнали до същността на въпроса. Да допуснем, Хинкстън, че вашето предположение е вярно, тоест че космическите полети са започнали много отдавна. И след като поживели тук доста години, земните хора започнали да тъгуват по Земята. Отначало тази носталгия взела формата на лека невроза, после се развила в пълна психоза, която заплашвала да се превърне в безумие. Какво бихте сторили вие като психиатър в този случай?

Хинкстън: Нямам идея...аз...

Капитан Джон Блек: Лустиг?

Лустиг: Аз навярно бих започнал постепенно да преустройвам марсианската цивилизация така, че с всеки изминат ден тя да заприличва все повече и повече на земната. Ако съществува начин да се пресъздадат тук земните растения, пътища, езера, дори и океаните, аз бих направил това. После с помощта на масова хипноза бих внушил на цялото население, на всички обитатели на подобно градче, че тази планета в действителност не е никакъв Марс, а самата Земя.

Капитан Джон Блек Отлично! Струва ми се, че сега сме на прав път. Жената в онази къща там просто си мисли, че се намира на Земята и нищо повече. Това предпазва нейния разсъдък. Тя, както и всички останали жители на това градче са обект на най-грандиозния миграционен и хипнотически експеримент, който вие някога ще имате случай да наблюдавате.

Лустиг: Точно така, капитане! — извика Лустиг.

Хинкстън: И какво от това ако е така?

Капитан Джон Блек: Така нещата имат някаква логика. Иначе всички тия приказки за времето, за пътуване назад и напред във времето, ужасно ми размътиха главата. Но ако моето предположение се окаже вярно… И той се усмихна. — Е, тогава нас ни очаква голяма популярност сред местното население.

Хинкстън: Сигурен ли сте?  Така или иначе, тези хора са нещо като пилигрими и умишлено са избягали от Земята. Може би те съвсем няма да ни се зарадват. А може и да се опитат да ни изгонят или … да ни убият.

Капитан Джон Блек Оръжието, което носим е по-ефикасно от техните, не го забравяйте. В краен случай имаме изрична заповед да го използваме, ако тази планета наистина ни е обявила война. Сега можем спокойни да влезем в този град.

Изправят се и изведнъж Хикстън вижда нещо и замръзва от изненада:

Хикстън: Капитане!

Капитан Джон Блек Какво има, Хикстън?

Хикстън О, капитане, капитане, какво виждам…

Той сваля шлема си

Капитан Джон Блек: Хинкстън, сложи си шлема. Хикстън това е заповед

Хикстън:  Бабо! Дядо! 

На сцената излизат старец и старица

Бабата и дядото: Дейвид! (прегръщат се) О, Дейвид, Дейвид! След толкова години! Колко си пораснал, момчето ни, какъв голям си станал! Дейвид, момчето ни, как се чувствуваш?

Хикстън: Бабо, дядо!  Вие изглеждате просто чудесно! Чудесно!

Бабата: Влез, момчето ни, влез! Има леден чай за теб, пресен, колкото искаш!

Хикстън:  Аз съм с приятели. Капитане, това са...моите баба и дядо, те ...

Бабата:  Здравейте!

Дядото: Много се радваме, че внукът ни Ви доведе, ние толкова се гордеем с него 

Капитан Джон Блек: Да той е отличен астронавт и незаменим приятел

Хикстън: Откога сте тук, бабо? 

Бабата: Откакто умряхме 

Капитан Джон Блек Откакто … вие, какво? 

Хикстън: Да, капитане, те умряха още преди тридесет години.

Капитан Джон Блек И казвате това така, като че ли не означава нищо? 

Бабата ( смигва лукаво): Шшшт!  Кой сте вие, та се месите в тези работи? Ние сме тук и това е всичко. Какво всъщност е животът? Кому са нужни всичките тия „за какво“, „защо“ и „накъде“? Ние знаем само, че сме тук отново живи и не задаваме никакви въпроси. Дава ни се втора възможност. — Тя протяга към капитана тънката си китка на ръката. — Пипнете!

Капитанът пипа ръката й.

Бабата: Истинска е, нали?

Той кимва.

Бабата: Е, в такъв случай, защо ви трябва да задавате не знам какви си въпроси?

Капитан Джон Блек Виждате ли — ние просто не сме си и представяли, че ще намерим на Марс подобно нещо.

Дядото: И сега го намерихте. Смея да кажа, че на всяка планета ще намерите не малко неща, които ще ви открият колко неизповедими са пътищата господни.

Лустиг: Значи това тук е царството небесно? 

Бабата: Глупости! Нищо подобно! Тук е просто друг свят и на нас ни се дава втора възможност. Защо? Това никой никога не ни е казвал. Но нали и на Земята никой не ни обясни защо се намирахме там. На другата Земя искам да кажа. От която сте пристигнали вие. И откъде можем ние да знаем дали преди нея не е имало някоя друга?

Капитан Джон Блек Добър въпрос — рече капитанът.

Хикстън:  Дявол да го вземе, толкова е хубаво да ви видя пак, тъй много се радвам!

Капитан Джон Блек:  Ние трябва да вървим. Хикстън, остани със семейството си, ние с Лустиг ще се разходим из града.

Хикстън: Благодаря капитане.

Бабата: Вие ще се върнете, нали?  Ще ви чакаме за вечеря.

Капитан Джон Блек: Благодарим, ще гледаме да дойдем. Но имаме много работа. Моите хора ме чакат там, в ракетата и …

Дядото: Погледнете-Вашите хора

Лустиг: Явно всички са видели свои близки между хората в този град и са напуснали ракетата без разрешение

Капитан Джон Блек: Но те не могат да нарушават заповедта...

Бабата: Не можете да ги вините, капитане те сега са отново сред онези, които някога са обичали, но смъртта им ги е отнела

Капитан Джон Блек: Дезертьори! — извика капитанът. — Доброволно напуснаха кораба! Това няма да им се размине така!Те имаха заповед!Лустиг събери екипажа...Лустиг...

Бабата: Лустиг е там, при онази млада жена и русокосото малко момченце, целува  ги и плаче като дете. Вижте колко е щастлив, Но помислете за техните чувства, капитане, когато са видели около кораба толкова познати лица!

Капитан Джон Блек: Съпругата му и синът му, разказвал ми е как са загинали при един атентат на земята...Но това няма значение. Те имаха нареждане да не напускат кораба! Това беше заповед, дявол да го вземе! Хикстън, разбираш, нали?

Бабата: Но помислете за техните чувства, капитане, когато са видели около кораба толкова познати лица!

Хикстън: А как бихте постъпили вие, капитане?

Капитан Джон Блек Щях да изпълня заповедта…(изведнъж се сепва, защото вижда някого)... 

До него долита вик: Джон! 

Капитан Джон Блек: Едуард!

На сцената излиза младеж:

Едуард: Джон, безделнико!

Капитан Джон Блек: Едуард... Ти ли си? 

Едуард: Кой друг може да бъде?

Двамата се прегръщат щастливи. Капитанът се обръща към старите хора и Хикстън

Капитан Джон Блек: Моят брат Ед, Хикстън това е моят брат Едуард, Едуард, това е моят колега и неговите баба и дядо...аз...не зная какво да кажа...(към стареца и старицата) простете ми...Хикстън...сега разбирам какво е чувството, обзело всички Ви...разбира се, че всяка заповед е нищожна пред това...Ти изглеждаш чудесно, Ед! Но, Ед, какво значи всичко това? Ти никак не си се променил през всичките тия години. Та нали беше на двайсет и шест, когато се случи катастрофата и ти...господи, аз носих тялото ти, бяхме си останали само двамата, после ти ме напусна и сега...сън ли е това, което се случва с мен, Ед?

Едуард (усмихнат):  Мама те чака 

Капитан Джон Блек:  Мама?

Едуард: И татко също.

Капитан Джон Блек:  Татко?  Мама и татко живи? Къде са?

Едуард:   В старата ни къща, на Дъбова улица.

Капитан Джон Блек: В старата къща …Хинкстън, наистина ли ни се случва всичко това?

Хинкстън: Да, смея да кажа, че капитане пътуването си заслужаваше 

Бабата: Вървете при семейството си капитане, то Ви очаква, по-късно ще се видим отново, нали? Сега ще дадете ли команда “Свободно” на нашия внук?

Капитан Джон Блек кимва. Хинкстън, бабата и дядото си тръгват прегърнати от сцената

Капитан Джон Блек: Сега ще отворя очи и теб вече няма да те има.   Но ти си тук. Боже мой, Ед, колко добре изглеждаш…

Едуард: Да вървим. Обедът ни чака. Аз предупредих мама. Ето там отвъд площада е нашата къща. Помниш ли я?

Капитан Джон Блек:  И още как! Хайде на бас, че аз пръв ще стигна до верандата.

(скриват се от сцената)

Пристигат задъхани пред бащиния дом

Едуард: Надбягах те! 

Капитан Джон Блек (задъхано):  Да, аз съм вече старец, а ти си още младеж. Освен това ти винаги си ме изпреварвал! Или си забравил?

Пред завесата излиза мама — пълничка, розовичка, сияеща. А зад нея със започнали да побеляват коси -татко, стиснал лулата си в ръка.

Капитанът се втурва към тях и ги прегръща: Мамо, татко!

Майката го прегръща с топлота (музика)

Влизат в завесата.

Спендлър чете: Денят беше прекрасен и дълъг. След като се нахраниме, ние седнахме в гостната; аз им разказа всичко за своята ракета, а те кимаха с глава и ми се усмихваха. Мама си беше все същата, а татко отхапваше края на пурата и замислено я запалваше — съвсем по старому. На вечеря ядохме голяма пуйка и пай, какъвто само мама можеше да приготвя, какъвто не бях ял от години и си мислех, че никога вече няма да вкуся. Нощта покри всички дървета и украси небето; лампите в добрия стар дом засветиха с ореоли от розови сияния. От другите къщи по цялата улица се носеше музика, звукове на пиано, хлопане на врати.

Мама сложи плоча на виктролата * (* Радиограмофон марка „Виктор“. Б. пр.) и изигра един валс с мен. От нея лъхаше на същия парфюм, запомнен още от онова лято, когато тя и татко бяха убити при една железопътна катастрофа. Но сега ние леко се въртяхме в ритъма на танца и ръцете ми я прегръщаха, тя беше истинска, пълна с живот.

Капитанът и майка му танцуват и си говорят

Майката: Не всеки ден на човек се представя втора възможност да живее — каза майката.

Капитан Джон Блек Ще се събудя утре сутринта — рече капитанът — и ще се намеря пак в ракетата, в космоса и от всичко това няма да има нито следа.

Майката: Не, прогони тези мисли!  Не си блъскай главата. Бог е милостив към нас. Нека бъдем щастливи.

Капитан Джон Блек Прощавай, мамо.

 Песента свършва

Бащата седи на кресло зад него изправен е Едуард, радват се на танцуващите

Бащата:  Ти си изморен, синко ( показва с края на лулата си)— Твоята спалня те чака и старият железен креват … всичко е както си беше.

Капитан Джон Блек Но аз трябва да събера хората си.

Бащата: Защо?

Капитан Джон Блек Защо ли? … Хм… не знам. Може би няма защо … Не, няма никаква причина за това, разбира се, че няма. Сега те всички ядат или спят. Един хубав сън няма да им навреди.

Майката: Лека нощ, синко!  Колко е хубаво, че пак си у дома.

Капитан Джон Блек: Да, у дома е хубаво.

Едуард: Хайде, безделнико!

Едуард го поканва да влезе. Завесите се отварят и се вижда интериор на младежка стая с плакати по стените, китара и две легла.По една нощна лампа над всяко.

Капитан Джон Блек: Кое е моето легло?

Едуард: Не помниш ли? Моето легло е било винаги по-близко до вратата, а твоето- до прозореца, за да гледаш звездите.

Капитан Джон Блек: Да звездите- мислех, че мечтата ми е да ги достигна, а щом го сторих, разбрах, че всъщност съм мечтал да се завърна у дома...

Брата сяда на леглото си и взима китарата и почва да подрънква и неусетно запява...

(Hey Jude на Beatles)

Едуард (подканя го): Пей с мен!

Капитан Джон Блек поклаща глава и се усмихва

Едуард: хайде това е любимата ти песен...

Капитан Джон Блек: Много ми дойде. Просто съм капнал от умора. Толкова много неща се случиха днес! Като че ли съм стоял под проливен дъжд цели четиридесет и осем часа без чадър и без палто. До костите съм пропит от впечатления…

Двамата се събличат. Капитанът прибира дрехите си в гардероба

Капитан Джон Блек: Значи това е то Марс 

Едуард (докато се съблича): Да, това

Двамата лягат всеки на своето легло, нощните лампи над главите им греят.

Капитанът си спомни за Мерилин

Капитан Джон Блек (след кратко мълчание) И Мерилин ли е тук?

Едуард (след кратко мълчание): Да. Сега не е в града, но ще се върне утре сутринта.

Капитан Джон Блек (въздъхва) Много искам да видя Мерилин.

Едуард (угася лампата и се завива): Лека нощ, Джон!

Капитан Джон Блек (мечтателно)  Лека нощ, Ед.

Той не гаси лампата си, а се вслушва известно време в звука от щурчетата навън

После вади дневника си, за да запише своите впечатления.

Капитан Джон Блек: 23:45 земно време...намирам се отново на земята, отново се върнах в детството си, намирам се в приказка.

„Но как?  Как е извършено всичко това? По какъв начин? И защо? С каква цел? Какво е това — проява на доброта от страна на някакво божествено провидение? Наистина ли господ тъй много мисли за своите деца? Но как, защо и за какво?“

Мама. Татко. Едуард. Марс. Земя. Марс. Марсианци.

Кой ли е живял тук, на Марс, преди хиляда години? Марсианци? Или винаги е било така, както днес?

Марсианци.

Изведнъж се засмива на себе си, нервно.

Ами ако... не...нищо особено, разбира се. Съвсем невероятно. Глупаво. Забрави го! Просто смешно.

И все пак … „Да предположим… Да, само да предположим, че на Марс наистина живеят марсианци, че те са забелязали как се приближава нашият кораб, видели са и нас вътре в този кораб. И че те ни мразят … Да допуснем също — просто от любопитство, — че те са решили да ни унищожат като нашественици, като нежелани гости; както и да извършат това по някакъв хитроумен начин, така че да приспят нашата бдителност. Тогава с какво оръжие биха могли марсианците да си послужат срещу земните хора, които притежават атомно оръжие?“

Телепатия, хипноза, възпоминания, въображение.

„Да предположим, че всичките тия къщи съвсем не са действителни, че този креват не е действителен, че всичко това е продукт на моето собствено въображение, материализирано с помощта на марсианска телепатия и хипноза-  В действителност тези къщи може да имат съвсем друг вид, марсиански вид, но съобразявайки се с моите желания, марсианците нарочно са направили това да изглежда като моя роден град, като моята родна къща, за да приспят моята подозрителност. Та нима има по-добър начин да бъде заблуден един човек, по-добра примамка от собствените му родители?“

„И този град тъй стар, също като през хиляда деветстотин седемдесет и пета година, когато нито един от моите хора още не е бил роден! Когато аз съм бил само на 14 години, когато действително бяха на мода песните на ABBA, Пинк Флойд и по стените висяха плакатите на Лед Цепелин и Пърпъл, когато съществуваха мънистени звезди, песента «California dreamin» и архитектурата на седемдесетте на двадесетия век. Ами ако марсианците са извлекли всичките тези представи за това градче само и единствено от моя собствен ум? Казват, че детските спомени са най-ясни, най-живи. И веднъж създали градчето според моите спомени, те са го населили с най-любимите роднини и близки, живущи в паметта на хората от ракетата!“

„И да допуснем, че тия създания, които спят в съседната стая, съвсем не са моите родители, а марсианци, с необикновено развит интелект, способни да ме държат под хипноза през цялото това време?“

Какъв потресаващ, изумителен план! Първо омотай ума на Хикстън, после на Лустиг; след това събери огромна тълпа; а когато космонавтите виждат майки, лели, чичовци, възлюбени, починали преди десет-двадесет години — нищо чудно, че те забравят дадените им нареждания, втурват се навън и изоставят кораба! Какво по-естествено от това? Какви подозрения могат да изникнат тук? Може ли да има нещо по-просто? Човек не може да си задава много въпроси, когато съвсем неочаквано вижда пред себе си възкръсналата си майка; той просто онемява от щастие! И ето какъв е резултатът на всичко това: ние сме се пръснали по разни домове, лежим в креватите, не разполагаме с никакво оръжие, с което да се защитим, а ракетата стои там под лунната светлина празна, напусната. Колко ужасно, колко страшно ще бъде, ако се окаже, че всичко това е част от някакъв дяволски хитър план, измислен от марсианците, за да ни разделят и победят, за да ни убият до един! И може би по някое време през нощта този мой брат, който сега лежи до мен, изведнъж ще се преобрази, ще се претопи, ще стане съвсем друго същество — страшно, враждебно … ще стане марсианец. И за него ще бъде много лесно, просто да се обърне в леглото и да забие ножа в сърцето ми. И във всичките останали къщи надолу по улицата десетина други братя или бащи изведнъж ще се преобразят, ще стиснат ножовете и ще извършат същото нещо над нищо неподозиращите, унесени в сън хора от Земята…“

Тръпки побиват капитана. Става му студено. Изведнъж всичко това престава да бъде теория. Изведнъж го обхваща неизказано силен страх.

Той се надига в леглото и се ослушва. Нощта е тиха. (няма щурци). Брат му спи неподвижен на другото легло

Той внимателно се повдига и отмества одеялото. Измъква се от леглото и тръгва тихичко към вратата. В това време се чува гласът на брат му:

Едуард: Къде отиваш?

Капитан Джон Блек:  Какво?

Гласът на брат му е станал студен.(една маска се обръща в сянката)

Едуард: Попитах те: къде отиваш?

Капитан Джон Блек Да пия вода.

Едуард: Но ти не си жаден.

Капитан Джон Блек Жаден съм наистина.

Едуард (изважда оръжие) Не, не си!

Капитан Джон Блек се втурна напред. Следват три изстрела и той пада прострелян в гърба.

Завесата се затваря

Свири тъжен, траурен марш. Пред завесата роднините носят пет ковчега, в които лежат телата на петимата астронавти. Един отец казва молива, но докато говори, постепенно преминава на марсиански език с гръб към публиката и слага на лицето си маска. Всички марсианци, докато спускат телата в гробовете са обърнати с гръб към публиката. После всички се обръщат едновременно и на лицата им се виждат златните маски. Тежка Музика. На сцената пада тежък тъмно-червен мрак.

 

Сцена 5. Макар, че светла е Луната...

          Пред завесата в своя ъгъл барикадиран с марсиански отломки, Спендър чете последните редове на бордовия дневник. Капитанът се приближава с вдигнати ръце. Спендър рязко вдига револвера си. Книгата и пистолета се кръстосват. Капитанът го гледа хладнокръвно. Ръката с оръжието се отпуска. Капитанът се приближава и сяда срещу Спендър.

Капитанът: Цигара? 

Спендър: Благодаря. (капитанът вади кутия от куртката си, Спендър си взима една цигара)

Капитанът Огън?

Спендър Имам си.

Те всмукват един-два пъти в пълна тишина.

Капитанът: Горещо 

Спендър: (кимва): Много.

Капитанът: Добре ли се чувствуваш тук?

Спендър: Отлично.

Капитанът: И колко време мислиш, че ще издържиш?

Спендър: Колкото е нужно, за да очистя още неколцина нашественици.

Капитанът: Защо не изби всички ни тая сутрин, когато имаше възможност? Можеше спокойно да свършиш това.

Спендър: Зная. Загубих кураж. Когато много ти се иска да завършиш нещо, ти започваш сам себе си да лъжеш. Казваш си: другите не са прави, само ти си прав. Но скоро, след като бях започнал да убивам онези хора, аз разбрах, че те са прости глупаци и че не е трябвало да ги убивам. Ала беше вече късно. Тогава не можех да убивам повече, затова дойдох тук, където бих могъл отново да поизлъжа себе си и да се ядосам, да си възвърна нужното настроение.

Капитанът: И възвърна ли го?

Спендър:  Не съвсем.

Капитанът (оглежда цигарата си): Защо го направи?

Спендър (спокойно слага пистолета в нозете си): Защото разбрах, че ние можем само да мечтаем за всичко това, което марсианците са притежавали. Те са спрели там, където ние би трябвало да спрем преди сто години. Аз походих из техните градове, опознах тези хора и бих бил щастлив да ги нарека мои прадеди.

Капитанът: Да, там са имали прекрасен град. — Капитанът кимва с глава към далечните руини.

Спендър: Но не е само това. Разбира се, градовете им са добри. Те са знаели как да съчетават изкуството със своя начин на живот. За американците изкуството винаги е било отделно, странично  — нещо, което намира място само в таванската стая на побъркания син. Нещо, което се приема, така да кажем, в неделни дози, примесено с малко религия, А тези марсианци са имали всичко  — и изкуство, и религия, и прочие…

Капитанът: И ти мислиш, че те са знаели за какво е всичко това?

Спендър: Сигурен съм.

Капитанът:  И затова почна да убиваш хората?

Спендър: Когато бях дете, родителите ми ме заведоха да видя Мексико Сити. Никога няма да забравя как се държеше баща ми  — шумно и надменно. А пък майка ми не харесваше тамошните хора, защото рядко се миели и кожата им била мургава. Сестра ми — тя въобще избягваше да говори с тях. Само на мен ми хареса всичко. И аз съм напълно уверен, че ако баща ми и майка ми попаднеха на Марс, те и тук биха се държали по същия начин. Средният американец извръща поглед от всичко необикновено. Ако не носи чикагска дамга, значи нищо не струва. Само като си помисля! Боже мой, само като си помисля! Ами войната? Вие слушахте речта на президента преди нашето излитане… Значи, ако всичко излезе добре, ако нашият кораб “Завоевател” кацне успешно и ако експедицията успее, на Марс ще бъдат открити три атомни лаборатории и склад за атомни бомби. Което ще рече — край на Марс! И всичките тия чудеса ще изчезнат. Но, кажете ми, как бихте се чувствали вие, ако някой марсианец се избълва на пода в Белия дом?

Капитанът го наблюдава мълчаливо

Спендър: Ами представителите на другите търговски интереси? На минната промишленост, на пътническите бюра… Спомняте ли си какво стана с Мексико, когато Кортес и неговите мили приятели пристигнаха от Испания? Цяла една култура бе унищожена от алчни, праведни фанатици! Историята никога няма да прости на Кортес!

Капитанът:  Но и ти не постъпи много хуманно днес 

Спендър: А какво друго можех да сторя? Да влизам в спор с вас? Аз съм сам-самичък срещу цялата тази подла ненаситна шайка долу на Земята. Те ще започнат да хвърлят тук мръсните си атомни бомби, да се борят за бази за нови войни. Малко ли е това, че са разорили вече една планета, та трябва да разорят и друга? Да замърсяват чужди води? Празни глави! Когато попаднах тук, на мен ми се стори, че съм се избавил не само от тяхната така наречена култура, но и от тяхната етика и обичаи. Помислих си, че тук техните правила и закони не ме засягат. Оставаше ми само да ви убия всичките и да си живея по моему.

Капитанът:   Обаче не излезе така — каза капитанът.

Спендър:  Не. След като убих неколцина, аз открих, че не съм успял да се обновя напълно, че не съм станал истински марсианец. Не е така лесно да се отърсиш от всичко, което си усвоил долу на Земята. Но сега душевното ми равновесие се възвърна. Ще ви убия всички до един. Това ще забави изпращането на следващата експедиция най-малко с пет години. Засега няма друга готова ракета освен нашата. На Земята ще чакат новини година, две и понеже няма да чуят нищо от нас, ще се побоят да изпратят друга експедиция. Ще им трябва два пъти повече време да построят нова ракета, да направят стотина извънредни опитни конструкции, за да се застраховат срещу нови неуспехи.

Капитанът:    Тук си прав.

Спендър:  От друга страна, ако вие се върнете и представите благоприятен отчет, това ще ускори масовото нашествие на Марс. Ако имам късмет, аз ще живея до шейсет години и ще посрещна всяка нова експедиция. Ще пристига само по една ракета, и то не повече от веднъж в година-две и екипажът й няма да наброява повече от двадесет души. Аз, разбира се, ще се сприятелявам с тях, ще им разказвам, че нашата ракета неочаквано е експлодирала  — аз ще я хвърля във въздуха още тази седмица, след като се справя с вас, — а след това ще ги убивам всичките до един. По този начин Марс ще остане непокътнат още половин век. А след време може би земните жители ще прекратят опитите. Спомняш ли си как хората загубиха желание да строят цепелини, които винаги се подпалваха и падаха на земята?

Капитанът (кимва):    Ти всичко си премислил и запланувал 

Спендър:  Точно така.

Капитанът:     И все пак: ние сме повече. Подир час кръгът около теб ще се стесни и ти ще бъдеш мъртъв.

Спендър: Аз успях да открия един подземен проход и едно скривалище, което вие никога няма да намерите. Ще отида да прекарам там няколко седмици. Докато вашата бдителност отслабне. Тогава ще дойда и ще ви очистя един по един.

Капитанът кимна с глава.

Капитанът: Ако е така. Заслужава ли си да го сториш. Ние сме единственият живот на тази безлюдна планета и ти искаш да го погубиш. 

Спендър: Заблуждавате се капитане.

(Отговор- първи вариант) Погледнете - това са дневниците от предишните експедиции. Аз ги прочетох и разбрах, че Марс е жив. Тази планета винаги е съумявала да се предпази от натрапниците, Тя е като певицата в забравен бар, която мрази всички ония, които са жадни за плътта й, а не за песента й. При всеки гост тя е избирала нов номер, с който да го заинтригува и погуби...Докато не спря да се преструва този път и създаде мен...Последният марсианец, за да я защитя от вас.

(Отговор- втори вариант)-Погледнете, това са дневниците от предишните експедиции. Аз ги прочетох и разбрах, че Марс е жив. Повърхността му е броня покрита с незасъхваща кръв, кръвта на мъртвите му деца. Но сърцето под бронята няма да спре да бие още дълго. Тази планета е намерила начин да се справи с всеки един натрапник, за да съхрани своя дух. Тя е мъдра. И сега избра мен, последния марсианец, за да я защитя от вас.

Капитанът: Но какво охраняваш, какво? Наоколо са само руини разпилени по брега на отдавна пресъхнал океан!...

Спендър (поклаща глава с усмивка): Градовете са там все така, прекрасни и пълни с живот, както някога, а океанът...океанът прилича на течно сребро, той никога няма да пресъхне, защото в него се изливат лунопади от светлина.

Капитанът: (удивен) Наистина ли виждаш всичката тази красота? И си готов да убиваш за нея и да умреш за нея? Ти си щастливец...

Спендър: Можете да останете с мен. Тогава и Вие ще я почувствате

Капитанът: Ти предлагаш на мене?

Спендър: Има ли някой измежду вашите подчинени, способен да разбере всичко това? Те са професионални циници и вече непоправими. Защо искате да се върнете на Земята заедно с тях? За да не останете назад от разните Джонсовци? Да си купите вертолет също като на Смит? Да слушате музика не с душата си, а с портфейла си? Тук, в един дом, намерих запис на марсианска музика, изпълнена преди не по-малко от петдесет хиляди години. Тя все още звучи. Музика, която вие никога не ще чуете. Останете и я чуйте! Тук има и книги. Аз вече ги чета доста свободно. И вие бихте могли.

Капитанът:  Всичко това изглежда доста забележително, Спендър.

Спендър:  Тогава няма ли да останете?

Капитанът:   Не. Но все пак ти благодаря за поканата.

Спендър: Ето в такива моменти се чувствам слаб, когато предлагам на някой, когото ценя, нещо, което е скъпо за мен, а той го отхвърля...тогава се сещам за думите на Лорд Байрон

Капитанът:  Какъв лорд?

Спендър: Лорд Байрон, поет от деветнадесетия век. Преди много-много години той написал едно стихотворение, което много подхожда на този град и изразява чувствата, които би трябвало да изпитват марсианците, ако от тях е останало нещо за изпитване на чувства. Такива стихове би могъл да напише последният марсиански поет.

Капитанът: Какво е това стихотворение?

Спендър (рецитира): 

 

 И няма веч ръка в ръката

 ний с теб да бродим във нощта;

макар че светла е луната

и още жива — любовта.

 

От ножа ножницата гине,

душата в огън се топи.

Сърцето иска да почине,

Венера трябва да поспи.

 

Макар че светла е луната

и че нощта е за любов —

ний няма веч ръка в ръката

да бдим под лунния покров.

 

Капитанът мълчи

Спендър (сериозно):  Вие разбира се, не ще позволите и на мен да остана мирно и тихо. Аз ще трябва да ви убия всичките до един.

Капитанът:    Ти си оптимист.

Спендър:   Аз имам за какво да се боря и за какво да живея; това ме прави и по-добър убиец. Сега в мен се породи нещо като религия, така да се каже: аз отново се уча как да дишам, как да лежа на слънце, за да почернея, как да усещам слънчевите лъчи, как да слушам музика и да чета книги. А какво може да ми предложи на мен вашата цивилизация?

Капитанът (изправя се): Много съжалявам, че се случи така. Съжалявам за всичко.

Спендър:    Аз също. Трябва да си тръгнете, за да можете да подновите атаката си.

Капитанът: Да, струва ми се.

Спендър (сериозно): Капитане, аз няма да ви убия. Когато всичко се свърши, вие ще останете жив.

Капитанът:  Какво?

Спендър: Още отначало реших да ви пощадя.

Капитанът:  Не те разбирам

Спендър (ентусиазирано):  Аз ще ви избавя от тях, от другите. Когато те бъдат убити, тогава вие може би ще поразмислите.

Капитанът (тежко): Не. В моите жили тече премного земна кръв. Ще трябва да те преследвам докрай.

Спендър: Дори и ако имате тая възможност да останете тук?

Капитанът: Да, смешно наистина, но дори и тогава. Не зная защо. Никога не съм си задавал този въпрос. Но вече е твърде късно...Ще дойдеш ли с мен доброволно, Спендър? Предлагам ти това за последен път.

Спендър: Не, благодаря.  Искам да Ви помоля нещо. Ако Вие победите, направете ми една услуга. Постарайте се, доколкото силите ви позволяват, да отложите разрушаването на тази планета поне с петдесет години, докато археолозите се потрудят както трябва. Обещавате ли? (подава му ръка)

Капитанът: Обещавам. (ръкуват се)

Спендър:  И още едно нещо: просто си мислете за мен като за някой безнадежден психопат, който в един летен ден окончателно се побърква и никога вече не идва на себе си. Може би така ще ви бъде по-леко…

                    Спендър (застава с гръб към капитана Наблюдава двете луни (двата прожектора), които бавно се сливат в една):  Настъпва най-съдбовния час, когато Ераан се скрива зад гърба на Нинеас.

            Тежка космическа музика. Капитанът изважда пистолета си

        Спендър (без да се обръща): Мислех, че ще спазите обещанието си и наистина ще дойдете без оръжие при мен

      Капитанът: Не е грях да излъжеш безумец

Спендър: Ще ме убиете ли, капитане?

Капитанът: Ти вече си мъртъв Спендър

   Капитанът прави пауза и стреля във въздуха два пъти. Спендър се обръща към него.

Глас на един от астронафтите по радиостанцията: Капитане добре ли сте, капитане

Капитанът: Наред съм. Спокойно.

Глас на един от астронафтите: А Спендър...той...

Капитанът: Всичко свърши. Прибирайте се в ракетата и ме чакайте там.

Глас на един от астронафтите: Аз идвам при вас. Искам да видя болния му мозък разпилян по камънаците

Капитанът: Казах да се прибирате в ракетата. Гарати, това е заповед. Време е да си вървим у дома...

(към Спендър след кратка пауза): Ще оставим тази планета на нейният последен обитател. Дано наистина не се чувстваш самотно до края на дните, които ти остават.

Спендър: Не по самотно от Вашето пътуване обратно към земята, с всички онези хора, които са ви чужди

Капитанът: Не мога да ти обещая, че на Марс няма да кацат повече кораби.

Спендър: И аз не мога да Ви обещая, че докато съм жив някой от тях ще се върне обратно на Земята.

Капитанът: Всеки от нас трябва да продължи пътя си, само така ще разберем чий път е бил правилният. Сбогом Спендър!

Спендър: Сбогом капитане!

   Капитанът си тръгва. Спендър гледа след него. Музика. Шум от излитаща ракета. Спендър гледа към звездите със странна мечтателна усмивка.

 

                                                                          КРАЙ


2008-02-10

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)