БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

"Люляци" №13

СТЕФАН ДИМИТРОВ КРЪСТЕВ (cefules)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: ИЗБРАНИ РАЗКАЗИ

Луд ли съм! Всъщност: да. Чувам гласове – от самота е. Или съм самотен, понеже чувам гласове. Когато съм добре е най-зле. Смазващо е. В моментът слушам балада на “Хелоуйн” , стара, от деветдесет и седма година и чашата е наполовина празна, а шареният глас на сервитьорката действителен. Когато съм добре приемам своята обреченост и не ми харесват хора с асиметрични прически. Срещу лъжците нямам против, както нямам против себе си, че зле лъжа. Гласовете ще стават все по-досадни. Все по-дълги престоите ми в лудницата. Годините ще се трупат. Ще съм забравил кога е спряла да идва и мама, а друг няма. В очите ми нищо няма да има. Лекарствата ще са във все по-голяма доза, ако до тогава не бъде открит нов медикамент. Не съм наясно опасен ли съм. Вероятно: не. Склонен съм да приема, че съм рулетка. Бясно въртяща се рулетка. Съзнанието ми е топчето. С няколко печеливши числа. Има и няколко тъмни сектора които се боя и да помисля какво означава. Виждам и червен, понякога виждам и цифрата. Обикновено е тринадесет. Рисувам добре. Не винаги отговарям на гласовете. Възможно е, никога да не съм им отговарял, а възможно е често, много често да съм ги припознавал с действителни. Писва ми това бистро. Скучно е. Гласовете тук са истински. Мога да преценя, все още мога. Няма как и да объркам. Не могат да се сравнят с гласовете на болестта ми. На скучни истински гласове попаднах. Плоски. Понякога ги търся. Всъщност често ги търся. Искам да чувам истински гласове които да заглушават другите. Да заглушават и мислите ми и страха в какво ще се превърна някой ден. Дали да не се поддам на болестта си! Неочаквано е захладило. Реже вятъра. На тридесет съм. Не приличам на мъж. Докато от лекарствата лицето ми не висне като торба ще изглеждам по-млад от възрастта си. Повечето надебеляват от медикаментите с които ме тъпчат. На мен не ми влияят. Все още не. Искам да виждам пъстри светлини. И гласовете да имат пъстър цвят. Онзи на сервитьорката в началото беше какъвто желая, но после загуби колорит. И снега бие в очите ми. Ще се върна в стаята и ще е ужасно. Мама слиза често, но не винаги съм способен да разговарям с нея. Понякога аз се качвам. Гледаме заедно телевизия. Ако ме вземат на работа при тях, с моето заболяване ще съм на мястото си. Хили ми се нещо зад гърба. Не ми напомня на човек. Страшно е, но не е, не е истинско и не бива да ме е страх. И не ме е страх. Не ме е. Кого лъжа. Страх ме е. Но не трябва. Не трябва да ме е страх. Не трябва. Не трябва и от истинските страшни неща да ме е страх. И така по-малко ще ме е страх от измислените, а току виж, съм направил и нещо истинско. Все още не съм достатъчно луд за да го сторя, май. Или съм твърде нормален и в това ми е проблема. Пресичам улицата. Не погледнах за коли. Нямаше, но не бива да постъпвам така. Чувам чуруликане: -Не виждаш, ти! Обръщам се. Дребосъче с дълга коса, накривено от тежкият сак, много е секси. Като коледна играчка е, а много женствена. Формите й чак ухаят. -Да ти помогна ли? -Охо, един забързан мъж, реши, че по-важно от часовника е кавалерството. –усмихва се. Подава сака. Не тежи чак толкова. Или съм окрилен. Влюбих се на секундата. –По празниците трудно можеш да се вредиш за такси, а не живея далече. Майка ще те попита дали си приятеля ми. Излъжи я, че си и се чупи по най-бързият начин, ясно. -Не беше причината сака. Искаше да представиш приятел на майка си. -Ами да. -А държиш ли да я излъжем? -Да. Държа. Твърде много ми хареса за да бъда лекомислена. Тази вечер ще излъжем, а после, после. Не се знае. Погледнах я недоверчиво. Дяволита усмивка. Имаше ме за по-луд отколкото бях. Кой вярва на такива приказки. -Ето тук съм “Люляци” – 13. Тъмно беше. Казах й, че не мога да прочета табелките. Хвана ме за ръка. Каза ми, че съм тъпчо. Заведе ме до самата врата. Прегърнаха се с майка й. И не си казаха дума. Говориха на езика на глухонемите. Помислих, че е глухоняма майката, но тя ми заговори, а момичето мълчеше и ми се усмихваше. Само веднъж по време на разговора ми каза: -Мислиш си, че е телепатия, но не е. Ти чуваш гласове. Нямам нищо против, но нека сме наясно, това не е моят глас. Хи-хи-хи-хи. Не усетих как минаха два часа. Щях да остана, но и аз имах майка която на празника иначе щеше да остане сама. Изпрати ме малката до вратата. Рече ми: -Обичам те! Сега на светло виждах, че устните й не мръднаха, но очите й казаха повече: “Ако не беше ти, никога, никога нямаше да чуе някой тези думи от мен. Чакам те.” Просълзи се. Приех, че гласа й е игра на болното ми въображение, но гаджето си беше гадже. Беше се случило. Няма нужда от глас за да се разберат тези неща. Трябва просто да съм наясно, че не я чувам. Странно. На другият ден когато по светло минавах по улицата и се четеше адреса видях, че наистина е “Люляци” – 13.
2007-12-26