БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

-------Човекът, в чистите измерения на приятелството, обичта и любовта.-----------

Милчо Рашев Бекяров (поет)

Раздел: Литературни очерци, ЕСЕТА, ИМПРЕСИИ  Цикъл:

Човекът,  в чистите измерения на приятелството, обичта и любовта.

 

              Започвам настоящата си размисъл, с едно особено чувство на задължение пред вас, а в усмихнатото ми съзнание дори чувам въпросът ви:-< Хайде бе Емиле! От кога чакаме, да се открехнеш на тази тема! Стига с тези тежки размисли,… дай нещо за душата!>

В същото време задавам въпрос и на самия себе си. < Какво толкова съм готов да ви предоставя, когато всичко това е преминало през всеки един от вас, и няма ли да сгреша някъде в преценката си? Мисля си—та нали човекът ,,х” си има отколе собствена изградена теория относно, какво е това приятелството, обичта и любовта.

Каквото и намерение да имам, не бих си поставил за цел, да положа някакви нови базисни становища, нито пък очаквам невъздържани овации от ваша страна. Искам само едно- откровената  ви и  честна критика!

 

Замисля ли сте се някога, над думичката ,,приятел”. Защо тя съдържа седем буквички, и какво ни внушава, когато ние я изричаме на срички? Интересен въпрос нали?

 Известно ни е, че числото седем  характеризира Евреите, които,  както знаем от библията са първородните божи създания. Спомняте ли си, и за онова словосъчетание-,,Седемте седмочисленици”или ,,Седмата неделя”., свързващи го със  суеверието, произлязло от ,,бог”, което мисля че е едно негово повествование към хората, относно добруването им. А разделена на срички,  при-ятел, това ,,при”, за мен лично означава, допира сближаването на едно човешко същество до друго, а ,,ятел”,  звучи толкова топло в произношението си, че подобна,  не бия заместила със същото чувство. Обобщено или разкодирано би трябвало да има следното значение:-,,Взаимното,  духовно сближаване на две човешки същества, предизвикани от топли чувства”.

Древните елини, от които черпим сведение за значението  на почти всяка една дума, със сигурност ще означава, ако не точно така, то приблизително вярно.

Вниквате ли в същността на съдържанието, когато неволно някого наречете за приятел? Знаете ли,  колко много казвате с това, и каква лична отговорност поемате, обвързвайки се с това понятие?

Да драги ми! Единствено, когато отношенията са подчертани от дълбока искреност, питаещи един към друг, само тогава можем да бъдем сигурни, че тази думичка е точно на мястото си, и всичко което я обуславя, е истината и ,,святата”и  истина.

 

Защо мили мои, ние грешните простосмъртни, доста често използваме тази думичка, точно в противоположното и значение? Сигурно сте убедени, че когато преднамерено я използваме, за да осъществим някоя  наша материална или духовна изгода, губим

не само самите ние, но и разочароваме дълбоко душевно и този, който е използван като обект за целта.  Защо не веднъж терминът приятели го използваме,  без

предназначение?  Плод на нашето хуманно чувство ли е или си е пред наречие, в обикновеното ни ежедневие?

Често,  в развързан диалог сме чували да се споменава ,,приятел”, като нещо несъществено  от дух на добра воля.  Дали това е състояние е предизвикано в момент   на суета, когато искаме да предразположим отсрещния,  да се чувства комфортно или тя присъства непринудено в езиковия ни речник, като лична култура излъчваща добронамереност, добро поведение, характер и прочие, има индивидуален почерк.

Да, или може би я приемаме като нещо нормално , без да влагаме кой знае какво значение в това или да си правим ключови поуки. Бих те ли се досети ли, в какво се състой моралната стойност, когато стигнеш до извода, че точно този човек  след като сте го почувствали, разговаряйки , и сте разбрали  намеренията му, приели сте го като близък, до толкова, че можеш без притеснения, без излишни подозрения и мни-телност,  безрезервно да му имате вече доверие, във всяко едно отношение?

Моят отговор е в това:-Моралното,  душевно приемане е основата, а те съществуват ли, никой от нас не би се осмелил, да търси каквито и доказателства. Чувството си идва ненадейно, без каквато и да е принуда, налага се с моралните си стойности, оцветява с положителни емоционални краски доверието ви, чувствате се понятен, пълноценен, признат и възнаграден с вяра.

Знаете ли, ами трудно ми е, дори мога да кажа непосилно  е да изрека с думи множеството от чувства, които определят и характеризират човека, приел безрезервно другия срещу него или да се открият и намерят точно обуславящи ги значения. Въпреки това, независимо че всеки от нас желае, да съществува като приятел в представите на някой и се надява да е така, това същото,  трябва да представлява и за този, за който се отнася. Но всичкото това зависи, с какво и как се е доказал пред него за да го убеди, в противното.

Както ви споменах по-горе, първият и най важен компонент, утвърждаващ приятелството, е истината. Ако честно си служите с  нея, в пълния и смисъл, както е казано,,очи в очи”, без двуличие, без заобикалки и всевъзможно украсяване в детайли, тогава вие стъпвате на здраво, и пътеката която сте прекарал към неговото доверие, тя никога няма да се заличи.

И друго драги ми! Не би трябвало в диалог, когато искаме да се докажем, какъв  голям приятел сме,  да затвърдяваме истината с онова:-< Повярвай ми приятел!, Кълна се!, Удрям бас, че е така приятел! Или най –широко използваното, с което мислим че ще ни повярва: Честна дума, приятелю!> Знайте, че в старанието си да ви приемат като такъв, това няма съществено да ви помогне, а неминуемо ще засили подозрението, че има нещо съмнително и не до там вярно, в това което се мъчите да го убедите. Но само на думи ли , се основава приятелството? Твърдо не!

Нашата си българска поговорка < Приятел в нужда се познава!>, е една от показателите и основната проверка, кой- колко е такъв,  за отсрещния. Само тогава,

когато в отношенията на така наречените приятели съществува подкрепата, подадената за помощ ръка, когато с едната казана дума, ти или той,  решавате на-болял проблем или спешно възникнала нужда, то тогава тази поговорка е вярна.

Ако и двамата вече сте отъждествени и сте в руслото на непорочното другарство, то

трябва да сте убедени, че никой и нищо не може да ви попречи, и каквито и препятствия да възникнат и се появят по пътя ви, не са в състояние да ви разделят,  и да разрушат изграденото понятие –приятел. Но ако то представлява, обект или форма на лична изгода, за да бъде използвана за в момента едната или другата страна, както казано < Да си свърша работата, пък после кучета го яли!>, това състояние или тази първоначална заблуда,  рано или късно ще прерасне в точно противоположното-врагове. Много е жалко когато стигаме до тази крайност, но съществува за бога, в нормалното ни човешко ежедневие.

 

Ситуацията- ,,Приятелството трудно се печели, и много лесно се губи”-доказва и горе споменатото, и това че да се разбере, че в това шега няма. Маскиран ли е самият акт на доверие, той губи изведнъж и завинаги своята стойност.

Обичта като духовно измерение, е твърде абстрактно понятие. В човешката природа тя е залегнала и се корени още от зародиша на съществуването си. Като най подчертана и  в пълния и смисъл е, обичта на майката към рожбите си. Дали това отношение е заложено, и е база, с която пречупваме обичта в последващи превъплъщения и значения, може само да се гадае.

Хуманната и същност е първо определяща или насочена от човека за човека. Другите и съпоставки можем да ги класифицираме като материално насочени. В която обичта може да се трансформира, като чисто индивидуален подход.

Случва се понякога, да харесаме визуално някого, да изпитваме топли чувства , да имаме подчертан вкус към облекло, храна или  занимания. Професията към която сме се ориентирали или по настояще работим, към определени действия, от които изпитваме удовлетвореност и ни носят,  както положителни емоции, така и собствена индивидуална характеристика.

Произнесена, сама по себе си думичката ,,обич”, обуславя в съдържанието си толкова много неща от битието ни, но сега ние ще я разгледаме в чисто хуманното и  попрището на извисената в съкровената  и същност, на човешката душа.

Просто когато си помисля, какво съдържание крие в себе си и какво предизвиква, възприета от човека ,,х”, не мога да не възкликна от сърце, с онова:<Обичам те!>

 

Кокичето предвестник на пролетта, първият ни учебен ден,  дълго търсеният оазис на неутолимата жажда, топлинката в нечовешки студ, първото любовно трепкане, полъхът в зноен ден, прегръдката на двама влюбени, силата на тези моментни състояния, предизвикващи чувства и  висок адреналин в анатомията ни, притежават адекватна стойност, тогава когато кажем-,,обичам те”или ни я подари някой словом.

Убеден съм, че всеки от нас тайно си я пожелава някому, а когато я изричаме, ние сме смутени,  изчервявайки се достатъчно срамежливо или когато изненадано я чуем за себе си, като винаги усещането за нея е неповторимо. Дали тя ще бъде чута искрено от влюбена двойка, от чисто сърдечното признание към родители те си или когато сме помилвали с нея съпруг или съпруга, невероятният и дълбоко чувствен оттенък, озарява безвъзвратно човешката душа.

 

Много често си задавам въпроси от този характер. Защо ние простосмъртните миряни изричаме това вълшебство, само в определени моменти от човешкото ни битие, а не си я пожелаваме, дарявайки с нея хората около нас? Защо се срамуваме, бих добавил страхуваме,  да докоснем с нежната и струна тези,  които наистина обичаме?

Ето например, ако сте забелязали, хората от западните ни съседки, в ежедневието си особено когато сутрин се разделят, отивайки на работа, си го пожелават дори с целувка с онова:<-Е..до довечера Мари, обичам те!>

Сигурен съм, че веднага ще ме попитате:<- Ами при това всекидневно нарицателно използване, не би ли се обезличила, тази тъй свята дума?>. Ще ви отговоря с въпрос.

< А не би ли се позабравила, дори изгубила, ако рядко или изобщо не я споменем?>

Това прекрасно послание, предаващо се посредством разумът ни, извиращ от дълбините на съкровеното, в чистият си духовен замисъл, хуманната и стойност е безценна, открояваща се с безгранични емоционални ширини. Тя предизвиква обикновеното човешко щастие, свързвайки тела и дух в едно. Принуждава хората да коленичат пред нея, едновременно с това да се бунтуват, да бъдат смирени или невъздържани, твърди и снизходителни, смутени и нетърпеливи, адекватни и лекомислени. Възможно е дори да полудеем от щастие, отправена за самите нас или да озарим духовния потенциал на човека,  който дълго е очаквал нашето признание, съдържащо се в тази дума.

Но мили мои! Възможно ли е тази думичка, да олицетворява съвсем друго значение, когато е споделена от двама влюбени, и то в прекия и  смисъл? Убеден съм, а и не по-малко и вие, че други интерпретации в случая, не са възможни, та дори не съществу-ват. Неразбираемо, дори ми звучи абсурдно, когато една любов се разруши невъзвра-тимо , и ние двуличейки,  да се извиняваме на отсрещния с онова:<-Извинявай люби ми,  аз обикнах друг, и нека си останем приятели! >

Вие как мислите? Възможно ли е отношенията, от тук на сетне, както се казва да бъдат платонически, при условие че са интимничели, и са се обричали във вечна любов, точно с тази свята думичка--,,обичам те”! Не драги ми! Приятелството си е приятелство, когато е чисто, откровено,  подчертано с идеали и морални ценности. Но станели обект на любовта, то това състояния,  е вече  несъвместимо.

Приятелството може би ще стане факт, но много-много години след това, когато изпепеляващият огън на любовта, затихне в своята крайна фаза-тлеенето. 

Не бих повярвал на който и да е, когато чуя онова:-< --Да…, имаше нещо между нас! Обичахме се, крояхме планове, но нещо стана, и вече не е същото! -А сега,  сме само приятели!> -Самозалъгващо се чувство или по скоро страхът, да си го признаем сами на себе си, че употребената веднъж думичка ,,обичам те” между влюбени, има корена-на различна значима стойност и продължение, за разлика от приятелите.

<Е драги ми… изрекохме още една свята дума,,ЛЮБОВ”!

Винаги когато имам случаят да чуя, прочета или се докосна неволно по някакъв начин до същността и,  изпитвам и онова смътно чувство за страх. Защото, се питам

дори.  Кой съм аз този, който има смелостта да разсъждава, да дава необосновано точни определения или да я заковава от рамки в норми и поведение?

Та тя е преминала мили ми,  като тих летен полъх или като пролетна буря, през ,,всите” вас. Какво може още да ви поднесе един себеподобен, и какво толкова ще научите от него? Стари истини, спомени с  топлинка разливаща се в сърцата ни или  неизлечима болка, някъде там дълбоко в неизвестната душевна човешка потайност.

Любовта, колкото и позната, почувствана, влудяваща, възвишена или разкрепостена, тя е толкова и разочароваща, причиняваща ни мъка,  болка и тъга, докарваща ни до депресия, а по някога мили мои, тя дори е убийствена!

Чувството зародило се с появата на човека, със сетивното си първоначално приемане, определящо ни към животинския свят, а в последствие с разумното и олицетворение, все още ни съпътства. Преминала през всички етапи на развитие на човешкия род, обществен и класов, през воини и катаклизми, нейното истинско и може би авангардно значение,  никога не се е загубила . Да, единствено корабът на любовта, векове наред не е претърпявал корабокрушения. Както в древността, по настояще, и със сигурност до като свят светува, той ще плава  необезпокояван в океана на човешката цивилизация. Всичко земно, що се намира под слънцето, живото раздаващо се или неодушевено е създадено с много любов, от този който  отричаме или приемаме като сътворител. Дали любовта ни е заложена, вродена или я придобиваме по някакъв начин, ние не можем да отречем, че тя не съществува и не присъства в нас, нито пък ни дава моралното право да я наложим някому. Но драги ми! Тя не може да се изкове, да се вземе или продаде. Ако се наложи принудително да я потърсим, наложим или подарим някому, то тя сама по себе си, ще заприлича по вече на стока, отколкото на чувство. Любовта винаги идва ненадейно при нас, обагря ни с всевъзможните си нюанси. Понякога ни гали с нежното си перце, извисявани до небесата, кара ни да се чувстваме възвишени и нереални, разумът отстъпва своите територии на светите чувства, а понякога, да…по някога ни разтърсва душевно до основи, но винаги ни прави по мъдри и по добри.

Човешките възрастови етапи или граници, расите, социалната ни принадлежност степента на образованост, религиозните ни убеждения, разно поставянето ни в класи, пороците и предразсъдъците които ни съпътстват, никога не са били препятствия, пред което да се сниши или спре любовта. За нея географски ширини не съществуват, и не ще я заставим никога на колене, да бъде послушна, обличайки и монашеско расо, нито е възможно да я оковем, приковавайки я до живот.

Ще си послужа с един с поговорката на един древно гръцки мъдрец, който издъхвай-ки на предсмъртното си ложе,  казва следното:<  ,,Никога не искайте да бъдете разумни или честни, постарайте се да бъдете винаги влюбени, то ще ви донесе всичко това”> Всеки от вас може тихо да се съгласи или шумно опровергае казаното, но лично аз смятам, че любовта в хуманната си същност, е в основата на всички добродетели и ценности. Добруването и онази максима, че < ,,Човека за човека е човек, когато има човещина”>, е силно подчертана от нейния прародител –любовта.

Споменах ви, че тя колкото и възвишено чувство да е, поражда не само положителни емоции, но и отрицателни. Всеки от нас, убеден съм в това, че на небосклона на житейския му хоризонт, е преживял поне една несподелена или нещастна любов.

 

Познато ни е до болка онова чувство, когато въпреки че сме се надявали на отдадената от душа обич при ,,лудото” си влюбване в човека ,,х”, в последствие се е оказало-жестоко лъжовно.

Въжделенията, мечтаните очаквания, пропътували в красивите ни сънища, че всич-кото  това щастие е минало през сърцето на другия, един ден разбираме, че било само една наша лична заблуда или нещо като ,,фикс” идея. В този случай хората, са способни,  използвайки всички възможни средства,  да задържат,  запазят или наложат любовта ( ако може да се нарече така), такава каквато те биха желали.

 В намерението си, слабохарактерните преминават в неоправдана ,,атака”, след като са били вече на колена, отправели са горещи молби, давали са обещания, на които и те  самите, не биха си повярвали, само и само да я задържат при себе си. Безсилието им се втурва през глава използвайки нецензурни думи, ярост,  гневят се , показват пошлостта от най-долната и страна. Служат си с жестоки  заплахи, и ако се наложи дори измамничат и издевателстват, та се стига дори до изнудване.

< Защо го правите?—изненадано ще попитам, този нещастно влюбен човек.

--Защо искате, да имате това нещо, с което никога не сте били дарявани! Ти не разбираш ли божи човече, че всички на този свят сме достатъчно грешни, и го правим неволно за съжаление,  почти всеки ден! Ако някой за ,,бога” те е дарил с чаровния си поглед и е казал в името на флирта или добрата воля, думи и възклицания в епитето логична форма, това драги ми не означава, че се е влюбила в теб, съпроводени с чувства. Дори ако сметнем, че в това има нотка любов, и е разбрала чрез сърцето си след време,  че тя неволно те е подвела –грешейки,  какво тогава би направил? Ще я заставиш под дулото на насилието за да ви заобича или какво? Не драги ми мирянино! Не по този начин, и така не бива човече! Ти не само , че няма да постигнеш нищо положително и  няма да върнеш онова което никога не е било между вас, но и ще направиш нещо много лошо за себе си, другият ще те намрази за цял живот. А това крайно състояние на отсрещния, не би ви било нито от полза, нито съм убеден,  че и го заслужавате.

Точно  тези неоправдани терзания във времето ще се заличат и вие със сигурност сам ще стигнете до мисълта и заключението, че не това е  средството или пътя, да спечелите на някого любовта. Но като всяко принципно правило в живота, което си е наше елементарно човешко състояние, нормално е да съществуват и изключения. Под натиска на човека,  който е решил на всяка цена да задържи, спаси или наложи любовта си на отсрещния, който между другото е сложил вече ,,точка”, в отношения-та им- отстъпва, и то,  не в името на любовта, а за да съхрани мира,  в семейството.  За жалост, днес доста брачни двойки прибягват,  точно до тази дилема-,,семейството над любовта”. Те пренебрегват истинските мелодии на душевната си ,,арфа”, потъпкват достойнството си, коленичат пред олтара на семейната общност, и жертват любовта за благото на децата си. Но всъщност,  когато се преживее този момент, това което мислите че безвъзвратно сте загубили, е много-много повече,  от това което сте спечелили. Искрицата която е поддържала ,,огъня” на любовта, то тя вече не съществува.  Сладострастните трептения на сърцето, в апогея си на млади години, никога повече няма да бъдат почувствани с цялата си сила. Блясъкът в очите, който години наред е милвал отсрещния, сега е избледнял,  пораждащ чувство

за сивота,  безразличие и овче примирение. От тук на сетне, годините които ще съпътстват тази брачна двойка, ще преминават в душевна самота, нещо като задължителна форма на са квартирантско съществуване, с условието да съхраним

,,лъжливата” семейна идилия непокътната, в очите на децата си.

Но струва ли си, мой мили читатели? Трябвали да изживеем този скапан живот, като  вечер обръщаме гърбовете си  един към друг, а денем да се правим на светци, че всичко ни е по мед и масло? Кого лъжем драги ми? Да ли гузната си съвест или хората около нас? На кого, и  какво ще докажем с двуличното поведение или удобната маска,  която сме приели за  примирено истинска? Мислите ли, че поотраснали те ви, вече в години  деца, не забелязват студенината която вее от вас? Нима не сте се убедили вече, че те отдавна са разбрали красноречивите ви от всякакво естество отношения и търпимостта която демонстрирате, е  с една единствена цел,  да запазите семейното огнище,  като се жертвате за тях…И по този ли начин, вие ще ги изпратите на семейното поприще, показвайки им неоправданите си негативи, с един живот лишен от обич и ласки, подчертан с овче примирение, в  който тягостната семейна атмосфера тежи,  като хомот над душите ви?

Нима вярвате, че те нищо не подозират, когато шегите,  духовитостта, и онези неприлични за много хора думи—любов обич и секс,  липсват и не присъстват в речника ви. А това е  защото,   вие се страхувате да ги докоснете дори с мисълта си, a камо ли да ги изречете.

Тъжна по-характер история нали! И както не веднъж съм споменавал и подчертавал, тя съществува за,,бога” между нас земните люде,  и никой не е презастрахован от това…И моля ви, не бъдете съдници! Лично аз не бих ги упрекнал в нищо. Просто такъв е живота по-дяволите!

В точно противоположния смисъл, когато бунтарската ви  съвест възтържествува ,обличайки дрехата на индивидуалния оправдан душевен риск, вие приемете онази липсващата ви любов през годините,  като първа или мечтана. Минавало ли вие през мисълта,  че тя ще ви се отрази успокояващо или разочароващо. когато  съдбата ви е подсказала нейното появяване? Изстрадал съм мечтано  тези човешки нормални състояния, и ме се струва, че в зряла възраст,  ако се случат действително, ние,  или го правим като хората или не се захващаме изобщо.

В този смисъл, бихте ли повярвали  че любовта е една и съща като при младите?

Бъдете убедени, че истинското си и неповторимо чувство с която я познаваме, е една и съща. Освен, че при тази любов, чувствата и спонтанността им,  не е така изразена като в лудата ергенска възраст,а с едно проучване,  кой,  с какви задкулисни  материални цели  се стреми да я спечели. Звучи грозно,  омаскарявайки с пошлото си подсъзнание това свято чувство, но е присъщо за нас простосмъртните!

 Но мили мои! Освен такива хора, с безскрупулните си  неоправдани интереси, съществуват и чисто идеалните за любовта ,,нещастници” на любовта. Те влизат в зрялото и ,,лого” с чисти намерения,  и обичат както никога до сега в живота си. Готови са да бъдат роби, мъченици, но да се отдадат свято и безрезервно на нея, без предразсъдъци и двуличие. Те няма,  какво повече да губят или завоюват от живота,. Желаят да бъдат обичани истински, и ако си заслужава да променят от основи по

 

 

 

 

нататъшното си съвместно съжителство със субекта ,,х’ , го правят.

Със сигурност ще ме попитате, или аз ще ви изпреваря със същия въпрс.

Каква е разликата в изживяването на съкровената любов, в годините на зрялата възраст. Ами,  ако не сте на нашите години,  с положителност не бихте отговорили.

По  този въпрос, не всеки би дал отговор, защото,  пък кой ли бе се замислил когато тя за ,,бога” си е индивидуална, предначертавайки  сами собствения си път.

От до тук написаното от мен, и прочетено разбира се от вас, стигаме до неизбежната ситуация, когато хората решително заменят търпимостта и примирението, за  да вземат нещата в свой ръце, като направят собствения си избор. Тези които са се решили на тази крайна,  но оправдана за мен  мярка, са откровени  както с мисълта си, така и с постъпката си.  Да, естествено, както загубите в душевно, така  и в материално отношение ще бъдат големи, а понякога те дори ще бъдат  катастрофал-ни. Години наред  те не биха си върнали онова,  което преди това като материя и дух са притежавали.

Борбата за възвръщане на социалният   им статус, не би била никак лека. Като от начало е тя ще отчайваща, но справедлива и морално оправдаваща ги. Тези,  които ще постигнат за едно кратко време социалното си равновесие ще бъдат единици, което ни довежда до онова твърдение посочено по горе,  но сега  обратно пропорционално, че това което те ще спечелят душевно, ще бъде много-много повече, от това което те ще загубят като материя. Въпреки това, сътресенията, не биха подминали и душевната им психика.   

Свободата драги ми, не е лениво действие на човека ,,х”! Aко ти я нямаш, и се бориш да си я възвърнеш, необходима за пълноценният ти живот, то ти просто вече ще бъдеш задължен да я отстояваш, разбрал истинската и стойност. В същото това време, тя  неминуемо ще остави емоционални следи, да не казвам, че ще ти струва и лично пожертвование. В обобщение на това ще завардя казаното с една древногръцка поговорка-<,,По добре корабокрушенец на самотен остров, но свободен, отколкото  роб на галера, но окован”>

Любовта тази орисница-човешка, влиза ненадейно в сърцата ни, и това дали с ме на петнадесет или на осемдесет, тя си е една и съща, независимо от човешките ни лета. Може ли да се обвиняваме, и да се чувстваме виновни, когато нечий поглед изкушително ни прободе с любовната си стрела, а най малко , когато собственото ни сърце подскаже любовта в човека ,,х”. Та то мили мои, е толкова силно чувство, че за миг забравяме годините си, прекрачваме неволно семейната идилия, и се оставяме безсилни на нейните ръце! Забравяме за всичко и всеки, потъваме в тези мигове като самци във вселената и времето спира за нас. А това,  дали този миг ще остане като бяла самодива в сърцето ни, като един краткотраен блажен момент, или ще има последващо развитие, си остава чисто индивидуален.

Да заобичаме някого, носейки го дълго време дълбоко в дълбините на сърцето си, е наше обикновено човешко чувство, и никой и нищо не е в състояние да го заличи или отнеме. То е като балсам за душата ни, вътрешна духовна потребност, мечтаната надежда,  недосегаемата далечна звездичка,  която винаги сме искали да докоснем там някъде в звездния ореол. A въпроса дали я преследваме като самоцел,

определяща живота ни в бъдеще е в друга ,,орбита” на индивидуалността ни.

Случаите когато един член от брачния съюз потърси другаде любовта, не бива с лека ръка да го изправяме на семейната подсъдима скамейка. Ако го запитаме,  и ребром  му зададем въпроса защо го прави, дали причините за това са от субективен или

обективен характер, и как така е предоставил духът и разума си до го споходи друга любов след като той я е имал вече, и защо се е загубила в съпружеските години,  вярвайте ми, той ще се обоснове дори с цената на лъжата, но ще я защити.

На този въпрос, ако аз трябваше да отговоря, той би прозвучал прозаично, а днес вече почти никой не вярва на рими и  стихове. Защото единствената причина е, че духовното в човека,  в момента е  в застой, и материята  за съжаление е  определяща за живота му. И в тая насока бих дал грешен отговор, ако изобщо смея да отговоря. Но в едно знам, че не бих. Любовта спохожда човека ,,х”, защото,  тази която е била, не е удовлетворявала до този момент или --никога неговата потребност. Но има едно ,,но”! Може би ще прозвучи малко емоционално, но не мога да не го изрека.

<<-А ти светецо (светицо), какво направи през тези години, да запазиш непокътната любовта?. Не си ли си задавал въпроса, защо любовта на съпругът или съпругата ви, се е отдръпнала така ненадейно от вас? В какво конкретно вие имате вина, та да сте се почувствали нежелан и не обичан? И защо драги ми нещастнико ( нещастнице ), реши, че между вас всичко е свършило, отхвърляйки с лека ръка изживяната във времето любов, и най-вече живото борба? Не милите ли, че в новата си любов, която безрезервно вече сте я приели, няма да представлява един своебразен ,,бумеранг”, връщайки ви отново на старта, за да потърсите следващата по-възвишена или по материално осигурена?>> Бъдете убедени, че никога няма да се съгласите с настоящата, и ще продължавате да  я търсите, онази ,,идеалната”.

Но мили мои! Добре вие е известно, колко е грешен човек. Не мога да бъда нито съдник, нито одобряващ поведението или действието, на човека решил се на тази постъпка, пък и никой в края на краищата, не е застрахован от това. Ако някой има твърдоглавото намерение, да отсече от раз, че този или онзи греши или на прав път, то той или ще се отъждестви като дървен философ, или любовта при него никога не е била истинска. За второто мога да заложа-сто на сто!

Скъпи читателю! Темата или разсъжденията относно святото чувство ,,любов”, никой до сега, по настояще, камо ли в бъдеще ще може с точност да определи, и  успешно да обходи нейните виртуални и реални лабиринти, изричайки ги като закономерни  норми, или  вписвайки ги в учебните помагала.                                      Блажени са вярващите, които ще се съгласят с подобен мъдрец, но оправдани са и невярващите, защото  улучилите десетката в любовната ,,мишена”,  е само привидна като вълшебна измама.

Въведението с което започва първата ми издадена стихосбирка ,,Изплакани истини” 

, в последните и заключителни редове, емоционално поставих едно отъждествяване. Въпреки, че отново ще се повторя, и че желая  да бъда по-убедителен, но съм и  длъжен за ,,Бога”….. И ако тези от вас не се съгласят с него или не до там му повярват, то нека бъда извинен предварително!

                  << Без любов, живот не съществува!>>                                       

                                                          

                                                                                               10.12.05г-Ст. Загора.                    

                                                                                                     Емил Бечар

 

 

 


2007-12-21

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)