БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

"Нели..."

Иваило Николаев Кирилов (стингра)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл:

Вече 20 дни бях на Павел баня, време в което миех, чистех, бършех, перях. Време, през което идваха квартиранти у нас. Някои оставаха доволни и си разменяхме телефонните номера и за другата година, докато други си тръгваха преждевременно. В последните дни идваха вече за по една нощувка.
 След това от София дойдоха и останалите членове на фамилията. Плажове, басейни, реки, язовири, разходки, заведения, успяхме и до Казанлък да отидем, за да видим гробницата на „Севт Трети”, галерии с картини на различни художници; най-старите оръдия на труда, сред които и казана за варене на розово масло, народни носии, бойни пушки и др.
 След като и те си тръгнаха обратно за София, с баща ми ни остана къщната работа, приятните тихи вечери на верандата и дългите понякога безкрайни разговори.
 Една сутрин баща ми ми предложи да отида сам на плаж.
"Защо пък не", помислих си аз и отидох. Поръчах си кафе, изпих го, поплувах, пекох се 15-20 минути, пак влязох във водата. Тогава забелязах, че отстрани на басейна с грациозна стъпка минава младо момиче. Естествено забелязаха я и всички други, дори децата спряха да играят.
 Тя имаше тяло на лекоатлетка, бягаща на 100 и 200 метра, дълга кафява коса и лице, на което е изписана решителност за успех във всеки миг, на всяка цена.
 Продължих да се къпя. До мен, в един миг застана друго младо момиче. Също хубаво, но не чак до там. Забелязах, че плува отлично. Реших се и я заговорих.
 – Извинете! Бихте ли ме научили да плувам като Вас?
 – Тя закри лицето си с ръце и прихна да се смее.
 – Не, сериозно! – продължих аз.
 Тя се опита, насърчаваше ме, учи ме, подтиква ме и накрая се отказа. Видя, че не мога и предложи:
 – Ще донеса плажната си топка.
 – Докато излизаше, забелязах, че предното момиче и това, са едно и също. Коленете ми омекнаха. Разтреперах се, стомахът ми се сви на топка и добре, че се задържах на тръбата на басейна, иначе спасителят щеше да се наложи да ме вади навън.
 Тя донесе топката. Поиграхме. Духаше вятър, на моменти бе толкова силен, че почти всички в басейна догонваха нашата топка. Тя забеляза, че отстрани на тревата трима мъже играят футбол.
 – Нека играем с тях. – предложи ми.
 – Добре. – съгласих се незабавно.
 Едва се сдържах да не припадна от превъзбуда, докато я гледах да тича след топката. Сетих се по едно време и, й се представих.
 – Забравихме май да се запознаем
 – Да
 – Казвам се Ивайло
 – Приятно ми е, Нели. Тук има ли заведения?
 – Да
 – Довечера ще излезем ли?
 – О, не
 – Защо?
 – Твърде съм стар.
 – Кой набор си?
 – 84-ти
 – Аз съм 89-ти
 – Искаш ли да се разходим по реката?
 – По Тунджа ли?
 – Да
 – Добре, тя е любимата ми река
 – Ако искаш ще излезем с колелата на колопоход.
 – Ти две ли имаш?
 – Едното е на баща ми, другото е на една приятелка.
 – Какви са?
 – Ти ще караш бегача, а аз старото, което прилича на катафалка.
 Тя влезе отново в басейна и се отпусна. Аз отидох до бармана в кафенето и поисках лист и химикал. Отидох при нея и я попитах за номера й. След като го записах влязох във водата
 – Защо всъщност си тук?
 – Не съм на почивка, просто с баба ми гостуваме на нейна приятелка за два дни.
 – Значи в неделя си тръгваш?
 – Да. След десетина минути си тръгвам.
 – Добре, аз ще се изкъпя и като се прибера ще хапна. Можеш ли да ми звъннеш след час? – Добре.
 Прибрах се и попитах баща ми, накъде ще е по-добре да отидем с колелата. Разказах му за момичето и че искам да й покажа прелестите на града и околностите.
 – По-добре не ходете до язовира, защото нивото на водата е спаднало. Ще газите в кал.
 – А къде?
 – Заведи я до Габарево, покажи й Джажановата къща и местните заведения.
 Съгласен бях с него. Звъннах й. Споделих й намеренията си. Нели ги одобри и след 30-тина минути дойде у нас, за да потеглим. Запознах я с баща ми.
 – Ако искате като се приберете и не сте уморени, елате да хапнете пържени картофки, ще ви приготвя, а ако имате време, отскочете до магазина за бира.
 – Добре, съгласих се, Нели също кимна с одобрение.
 Тръгнахме. По пътя я питах:
 – Виждаш ли това отдясно?
 – Да
 – Какво е?
 – Едролистен тютюн
 – Уау!
 – Не се учудвай, аз съм селско момиче.
 След около 400 метра срещнахме стадо крави с два бика.
 – Мен ме е нападал бик.
 – Сериозно ли?
 – Да, бях малка. Тичахме с приятелки. Биковете са били разгонени и раздразнителни. Един от тях ни подгони.
 – И?
 – Едва ни оттърваха няколко мъже, сред които беше и баща ми.
 – Съжалявам.
 – Нищо.
 – Мен пък ме е нападала само крава.
 Тя се засмя. Вече наближавахме Габарево. От дясната ни страна пасяха около 20 коня.
 – Яздил ли си?
 – Да, кобила.
 – Аз пък жребец, когато бях в София. Докато го яздех се приближи друг кон, моя се раздразни и се вдигна на задните си крака.
 – Успя ли да се задържиш?
 – Да.
 – Супер. Тук ще минем покрай циганската махала.
 – Добре. Докато карахме, тя възкликна.
 – Брей, че много цигани.
 – По-тихо, казах й.
 – Ще ни набият.
 – Аз нося на бой.
 – Не се шегувай, предупредих я.
 Стигнахме до Джанановата къща. Беше заключена.
 – Да звънна ли да я отворят?, попитах я.
 – Не.
 – Ще ходим ли до най-хубавото заведение тук?
 – Какво е?
 – Обзаведено е в битов стил.
 – Не.
 – Защо?
 – Хайде да се връщаме.
 Вътрешно имах усещането, че нямаше търпение да се върнем. Вече карахме обратно за в къщи. Забелязах я, че държи кормилото с една ръка.
 – Недей, моля те!
 – Какво?
 – Не карай така!
 – Защо?
 – Защото именно така преди време баща ми с още двама свои приятели са карали тук и единият се е пребил. Още е изпочупен. Докато я предупреждавах, тя си качи краката на рамката на колелото и се отдаде на инерцията.
 – Недей бе дете!, казах с висок глас.
 – Моля ти се!
 – Стига си се молил, много си страхлив.
 Докато минаваше кола до нас, тя се движеше пред мен, а аз я заглеждах.
 – Тренираш ли нещо?
 – В момента ли?
 – Да, фитнес.
 – От колко години?
 – Защо реши, че тренирам от години?
 – Ами, тялото ти е...
 – От една година.
 Тогава телефонът й звънна, беше баща й. Каза му, че е добре и че ще ми гостува. Увери го, че всичко е наред. Скоро се прибрахме. Оставихме колелата и отидохме на верандата, където баща ми вече чакаше.
 – Може ли една чаша вода?, попита Нели
 – Да, сипах й.
 – Добър вечер!, посрещна ни той
 – Добре ли изкарахте?
 – Чудесно.
 – Видяхте ли къщата на Васил Левски.
 – Не, отвърнах
 – Беше затворено.
 – Добре Иво, аз съм изпържил чипса. Я го опитайте!
 Хапнахме и двамата.
 – Ех, да имаше и на мен кой в къщи да ми прави такъв чипс, каза Нели.
 – О-о-о, ти да знаеш сега, какви картофки ще ви приготвя.
 – Цар е, обадих се аз, Цар е баща ми в кулинарията, дори в туршиите.
 – Ти какво работиш, попита го тя.
 – В общината по една програма за интеграция на инвалидите в общността. Боядисвам пейките в парка. Скоро боядисах и моста.
 – А, онзи ли с трибагреника, възхити се тя.
 – Да. Ти откъде си?
 – От Шивачево.
 – О, аз имам близки там, но не мога да се сетя за имената. Какво учиш?
 – Професионална гимназия за хотелиерство и туризъм.
 – Значи си на ти с храните и напитките.
 – Да, специалност са ми. Аз не ги уча на теория, а ги разбирам, достатъчно ми е да видя нещо как се прави.
 – Аз пък съм завършил курсове за келнер и барман. На морето като бях отишъл да обучавам хората да готвят, всички ми се чудеха, че не виждам, а успявам във всичко.
 – Наистина, ти си страхотен.
 Аз стоях отстрани като излишен.
 – Така, ето изпържих ви и картофите. Влизам да се изкъпя, вие си поговорете и после ще пийнем по чашка.
 Той влезе в къщи.
 – Искаш ли да купя бира?, забравихме докато се прибирахме.
 – Не, нека си поговорим.
 – Как се справяш през това време, докато си тук?
 – Като в казарма съм. Баща ми ме реди на какво ли не. Научил ме е на всичко, което знам. За мен той е жив герой. Предвид това, че не вижда с едното око, а с другото съвсем слабо, така и не се озлоби, не даде на хората да го смятат за инвалид.
 – Прав си. И аз му се възхищавам.
 След малко той излезе от банята. Облече се и дойде при нас.
 – Ти какво пиеш? – обърна се Нели към мен.
 – Преди време всичко и по много, сега малко и качествено.
 – В смисъл?
 – Пия само от ракията на баща ми. Той е голям майстор.
 – Цяло село са ме признали.
 – Прав си, подкрепих го.
 – Баща ти пече ли ракия?
 – Да, от смокини.
 – Само такава не съм пил.
 – Ами, елате ни на гости и ще пием, добре сте ми дошли.
 – Само ще ми се обадиш и идваме.
 – Дадено, съгласи се тя и добави
 – Защо не отидеш да купиш бира.
 – Добре, съгласих се и отидох.
 Дълго избирах. Купих и се върнах. Минах отстрани на къщата. Когато наближих верандата забелязах, че Нели държи ръцете на баща ми.
 – Момчета като Иво не ме интересуват, обичам зрели мъже. Младите ме приемат само заради външността ми. Те не оценяват същността, характера ми, мислят единствено за секс. Мога да се отпускам пред мъже като теб. Чувствам се спокойна.
 – Обичаш да правиш първата крачка.
 – Да, искам аз да ухажвам, не другите мен.
 – Харесваш ли ме?
 – Да, но не бива, ти си ми като дъщеря и щом синът ми те харесва...
 – Но аз не го харесвам. Аз харесвам...
 – Не го казвай. Моля те върви си.
 – А Иво
 – Като се върне, ще му кажа, че си тръгнала внезапно.
 След което тя си замина. След 20 минути аз се прибрах. Обезумял връхлетях в къщи. Баща ми го нямаше. Масата беше оставена с чиниите и вилиците. Седнах сам и запих от бирата. Изпих около литър. Мислех си „Що за идиотщина? Да харесвам момиче, което харесва баща ми. Сигурно сега се въргалят някъде из стаите, мислейки че ме няма.”
 След малко се отвори вратата. Показа се баща ми по бельо.
 – Чука ли я?, извиках като го видях.
 – Какво?
 – Нели, чукаш ли я?
 – Не знам за какво говориш?
 – Не ме лъжи, само дето не те заварих гол, къде е тя?
 Станах, блъснах го, той падна и си удари главата в ръба на стената.
 – Къде си? Къде си? Нели.
 Обиколих цялата къща. Нея я нямаше. Върнах се, допих и другата бира в бутилката, след което заспах на масата. Сутринта намерих баща си там, където беше паднал снощи. Не помръдваше. Вече дори не дишаше. Звъннах на приятелката си от София.
 – Здравей Гери!
 – Здравей Иво, защо не се обаждаш толкова време вече?
 – Бях зает.
 – С какво?
 – Появи се момиче.
 – И?
 – Всичко е свършено.
 – Между нас ли.
 – Не.
 – Идвам.
 – Не, ти не разбираш.
 Тя ми затвори. След малко ми звънна Нели и ме покани на плаж. Взех я от тях и отидохме. Бях спокоен. Момент, в който си загубил, ако не най-ценното, то дори всичко и ти е все едно. Държах се привидно добре, естествено не можех да се смея и шегувам. Чувствах, че остава малко и че трябва да видя края на историята. Бяхме на басейна. Потопихме се във водата.
 – Каза, че тренираш отпреди година.
 – Да.
 – А преди това?
 – Опитах се да спортувам карате и джудо, но не успех.
 – Защо?
 – Защото бях твърде голяма, всички в школата бяха деца. Иначе съм тренирала народни танци и футбол.
 – Имаш ли добри приятели?
 – Да, имам най-добра приятелка. Тя е от Шивачево. Не е излизала никога навън.
 – Красива ли е?
 – Много и е с големи гърди и с още по-голямо самочувствие. Непрекъснато се впечатлява, че някой я заглежда.
 – А това така ли е?
 – Да.
 – И с теб не е по-различно.
 – Не, не е вярно, аз не обръщам внимание.
 – Не това имах предвид.
 – А?
 – Това, че те заглеждат постоянно.
 – Кой?
 – Всички, дори жените и децата.
 Тя се засмя.
 – Какво харесваш у себе си?
 – Не зная.
 – Най-много, все нещо изпъква.
 – Това, че съм самостоятелна.Това лято ходих до Германия и до Гърция сама.
 – А тялото ти?
 – Преди бях перфектна. Вярвай ми, нямаше друга с такова тяло.
 – Сега също си...
 – Не, не съм. Вече не бягам.
 – А преди?
 – Бях най-бърза в училище и на къси и на дълги разстояния.
 – Защо не бягаш вече?
 – Получих астма.
 – Съжалявам!
 – Недей.
 – Какво търсиш у един мъж?
 – Честност и отговорност.
 – Аз честността я имам в излишък.
 – Разкажи ми.
 – Преди време ми предложиха работа като агроном.
 - По специалността ти.
 – Да.
 – И?
 – Отидох, открих 1000 недостатъка на розите на въпросния ми работодател. Той бил свикнал до тогава да го лъжат, че розите му са супер и че нямат кусури, но аз му признах, че никога не лъжа. Той ми каза, че ще бъда съвестта на фирмата.
 След време се оказа, че това е..., че има незаконни дела в бизнеса му с розово масло. Обясних си, защо въпреки показаните отлични знания от моя страна, не ме взе на работа. -Но да ти кажа съм твърдо решен да успея в този живот с честност и професионализъм. Ти как се представяш след време?
 – С минимална работна заплата и недоволна от себе си.
 – Не вярваш, че ще успееш?
 – Не.
 – Какво мразиш?
 – Живота.
 – Тук в България ли?
 – Да, тук сме обречени.
 – Разкажи ми за семейството си.
 – Майка ми от десет години е в Гърция. Сама съм с брат ми и баща ми. Грижа се за тях. Уча и работя, живея на квартира.
 – Каква зодия си?
 – Лъв, родена съм на четвърти август.
 – Преди месец си навършила...
 – 18 години.
 – Сещаш ли се за най-прекрасния момент, който си изживяла?
 – Това лято в Гърция. Излязохме с едно момче в открито море. Той не знаеше български, аз не знаех гръцки. Дъното беше на стотина метра дълбочина и въпреки това го виждахме. Плувахме с часове. Общувахме с езика на телата си.
 – Имала ли си сериозни приятели?
 – Около 15-тина.
 – Колко е продължавала най-дългата ти връзка?
 – Шест месеца.
 – Истинско влюбване?
 – Веднъж.
 – Той по-голям ли беше?
 – Да.
 – Лошия батко?
 – Как позна!
 – Трудно се отпускаш.
 – Никога не се отпускам.
 – Какво стана?
 – Разделихме се.
 – Имаше ли жена между вас?
 – Да, но тя отстъпи.
 – Тогава?
 – Наложиха му да отиде в чужбина.
 – Защо той не...
 – Занимаваше се с тъмни дела.
 – Защо?
 – Какво защо?
 – Защо не се отпускаш никога?
 – Твърде дълго, твърде много са ме лъгали.
 – Защо по дяволите са те лъгали, та ти си толкова млада, толкова хубава.
 – Не ми говори за това.
 – Познаваш ли себе си?
 – Не.
 – Защо?
 – Не зная в никой момент, какво бих направила.
 – Имаш ли доверие на хората?
 – Не.
 – А защо ми се доверяваш?
 Тук тя се засмя.
 – Ти си безобиден.
 – Четеш ли книги?
 – Не.
 – Не си ли проче...
 – През живота си една книга, не, не съм прочела.
 – Всичко ли учиш...
 – Да, от живота. Знаеш ли, много ме учуди начинът, по който ме заговори първия път!
 – Защо?
 – Винаги ме заговарят за тена на кожата, за красивите ми очи или тяло, но това да уча някого да плува?!
 Тя се отдалечи от мен, преплува четири пъти басейна и излезе да се пече на слънце. След това отидох при нея.
 – Измори ли се?
 – Да.
 – От въпросите ми?
 – Да.
 – Не обичаш смислените разговори.
 – Никак. Плачеш ли понякога?
 – Защо?
 – Например на филми?
 – Да.
 – На...
 – На Титаник.
 – На кой друг филм?
 – Не се сещам.
 – Добре, а харесваш ли Леонардо ди Каприо?
 – Да.
 – Гледала ли си „Защо тъгува Гилбърт Грейп”.
 – Не.
 – Гледай го! Каза, че не четеш книги.
 – Да.
 – Препоръчвам ти да прочетеш една малка книжка, биографията на Фреди Меркюри.
 – Той беше...
 – От група Queen.
 – Да.
 – Когато го питат, чувства ли се звезда, той казва:
 „Не се чувствам и не съм звезда, аз ще се превърна в легенда”
 – Супер.
 – Цитирам ти го по памет, харесва ти нали?!
 – Много
 – Ти обичаш ли живота си?
 – Не зная.
 – Той е черпил с цели шепи от живота. Спал е с всички, живял е с всички, изживял е всичко.
 – Защо ми го казваш?
 – Направи го и ти. Бил е много чувствителен, също като мен. По-скоро, аз бях.
 – Защо?
 – Ще разбереш някога.
 – Вече не си ли...
 – Загубих всичко.
 – Изглеждаш твърде сериозен, но ти си знаеш.
 След 10-тина минути си тръгнахме.
 Час след това приятелката ми дойде. Ревеше, удряше ме, проклинаше ме. Карахме се. Сбихме се. Смазах я. Цялата си тръгна в кръв и синини.
 Казах й, че обичам Нели. Казах й, че не обичам нея, не обичам себе си, никого, освен това момиче не обичам. И че ще направя всичко, за да съм с нея.
 Следобеда и двете, Гергана и Нели си заминаха. Едната мислеше за мен, аз боледувах за другата. Още същата вече бях в Сливен.С Нели излязохме. Аз започнах:
 – Виж, през изминалите дни наистина те обикнах и сега ми е трудно без теб. Искам да ти каже, че....
 Тук тя ме прекъсна и каза:
 – Много пъти са ми го казвали. Ще бъда честна. Не си падам по момчета като теб. Прекарахме си добре. Но за мен ти не си нищо сериозно. В този миг, на пейката, на която седяхме дойдоха полицаи и ме арестуваха.
 Тя попита: – Какво става? Защо го арестувате?
 А, аз се обърнах и й казах:
 – Защото те обичам.
2007-10-06