БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

"...но не забрава, ах, но не забрава"

Павлина Гатева (670301)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл:

Когато изпрати на Ивайло първото писмо, толкова се изплаши от себе си, че тутакси го изтри от компютъра. То беше с нейните съболезнования. Ивайло не я познаваше, но й отговори мило и учтиво. След срещата им обаче той й отговори още само веднъж, за да й каже: "Баща ми никога не е говорел за вас, значи не съществувате". Това ли я амбицира да му доказва с писмата си колко важна беше връзката й? Сякаш скочи в пропаст, чието дъно не се виждаше...

   Сега, когато ги преписваше от латиница на кирилица, виждаше тези писма с други очи.  Все още имаше чувството, че като ги публикува, сякаш скочи гола сред бодливите храсти на човешкото осъждане отново и отново. Ако трябваше да ги пише сега, щеше да го направя по-умело. С каква цел? Да получа отговор, може би? Утеха? Съчувствие?
    В началото се страхуваше да слага обръщение. Не знаеше как да го нарече.
    Всички писма, с изключение на първото, ги пазеше на компютъра си. Включително и черновите. Господи, колко много чернови, преди да се реша отново да му пише!  Като отприщен бент напираха думите й тогава. Толкова време беше мълчала... 
  Спомни си за "Метода за репродукция на преживяното" като вид психотерапия. Потърси в интернет, но не намери нищо по-специално като обяснение. Предполагаше, че със своите писма прилага под някаква форма върху себе си този метод, защото усещаше притегателната сила на ръбците, които се стремят да затворят раната й. Това, от което особено се страхуваше, се сбъдна - спомените й избледняха и се изчерпаха. Именно затова улавяше всеки миг на болка и страдание през изминалата година и го записваше. Повтаряйки отново и отново своята история, тя сякаш човъркаше в рана, на която не даваше да хване коричка. 

     И до сега не можеше да си отговоря на въпроса кое беше по-добро - да се обърна към сина на своя покоен приятел, към сестра му или към леля му.  Сигурна беше, че и трите варианта са проява на ужасно лош вкус. Струваше й се, че чувствата й могат да бъдат разбрани само от жена, но пък един неин познат лекар веднъж й бе казал: "Ти какво си мислиш, че мъжете нямат чувства ли? Ако знаеш с какви истории идват при мен...".  

     Трябваше й усилие да задуша в зародиш гнева, който изпитваше към близките на своя покоен приятел. Казваше си, че рано или късно всички ние се изправяме пред тежки ситуации, декомпенсираме и ставаме безпомощни. И най-често намираме подкрепа не от тези, които ни се струва, че е най-логично да ни подкрепят.

     Като дете, което не търпи да мълчи за някоя пакост, макар да се бои от наказание, тя хем разказваше в писмата си своята история, хем се надяваше, че Ивайло няма да я разбере докрай...  Вярваше, че макар и болезнена, чрез истината тя му даваше едно много силно оръжие в отношенията му с хората... Струваше й се, че не е честно тя да знае повече от него за баща му. "Животът никога не е честен" - често й казваше нейният покоен приятел. Всъщност животът може да бъде доста гаден.

 


2007-09-28

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)