БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Есета

Павлина Гатева (670301)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: Рисувани на голо стихове (2007-8)

 

Ваня мислеше, че всичко вече му е разказала, но продължаваше да се събужда и в главата й да звучи поредното писмо. Благодарна му беше, че не реагира с крясъци и обвинения. В редките случаи, когато й бе отговарял, сърцето й щеше да се пръсне от ужас, преди да отвори писмото му.

Наскоро бе гледала филма "Маркиз дьо Сад"? . Главният герой го бяха затворили в една лудница, но пак не можеха да спрат неистовото му желание да пише истории. Когато му взеха всички срредства за писане, той продължи да реди историите си спомощта на пилешки кости и вино върху чаршафите. След като му взеха всички чаршафи и всички дрехи, той продължи да пише по стените с екскременти.

Ваня написа есе. Не го беше правила от ученическите си години. От списанието, в което го публикуваха, я наградиха с посещение на ресторант. Да отиде с Николай на ресторант беше едно от нещата, за които си мечтаеше, а сега нямаше как да се случи.

В момента, в който видя, че са го публикували, Ваня още веднъж преживя за секунди всичко онова, което я накара да пише. Седнах в градинката зад хотел Хилтън (близо до офиса й) и горчиво се разплаках. Емоциите й идваха без конкретни представи, а така направо и късосъединително. Написа имейл на М. А., като й каза само, че ще й бъде приятно да споделят една награда. Не й каза нищо повече. Знаеше, че Николай имаше специално отношение към М.А. Бяха работили дълги години по проблемите, които съкровено го вълнуваха. Той много искаше и Ваня да работи заедно с нея. Някак си ги поставяше под общ знаменател. Ваня винаги бе искала да го пита, а така и не успя, М.А. някаква роднина ли му беше? Чисто интуитивно усещаше, че М.А. вероятно изпитваше чувства към него. Видя я как се разплака, когато наскоро споменаха за Николай и именно това накара Ваня да я покани на ресторанти. Тя не й отговори. „Има право да изпитва своите чувства и да бъде сама с тях" - каза си Ваня.

Заведе децата си на въпросния ресторант. Каза им, че е спечелила томбола. Те бяха очаровани. Ресторантът беше много изискан; от онези, в които една маса се обслужва от 3-4 келнера, само мъже. Ваня винаги се бе питала дали децата й щяха да застанат на нейна страна, ако бяха разбрали... Изкушаваше се да си мисли, че да. За тях тя беше най-прекрасната, най-добрата и грижовна майка, и не можеше да греши. Спомни си как Николай говореше за собствените си деца: "Те си ме знаят... Те са ми свикнали..." . Така ли беше наистина?

Когато животът я пуснеше в центрофугата си и я изстискваше до капка, тогава Ваня имаше най-голяма нужда от Николай. Знаеше че физически вече го няма, но по някакъв необясним начин бе оставил  толкова дълбок отпечатък в мозъка й, че й се струваше, че това е единственото материално нещо, което й е останало от него. Не снимки, не написани книги, не дори записите, които така старатерно правеше на своите трудов... «Само децата му са по-трайни материални следи в живота от отпечатъка на чувствата в душата ми» - мислеше тя. Ваня дори допускаше, че другите ще го забравят, защото животът върви напред , следвайки тенденцията на средното ниво. Николай умееше да стимулира хората да се развиват и това беше най-ценното за всички

Добре беше, че времето посипва с прах спомените й. Така те бяха по-малко болезнени. Това, че си позволяваше да пише, също страхотно я успокояваше.

 

Ваня мислеше, че всичко вече му е разказала, но продължаваше да се събужда и в главата й да звучи поредното писмо. Благодарна му беше, че не реагира с крясъци и обвинения. В редките случаи, когато й бе отговарял, сърцето й щеше да се пръсне от ужас, преди да отвори писмото му.

Наскоро бе гледала филма "Маркиз дьо Сад"? . Главният герой го бяха затворили в една лудница, но пак не можеха да спрат неистовото му желание да пише истории. Когато му взеха всички срредства за писане, той продължи да реди историите си спомощта на пилешки кости и вино върху чаршафите. След като му взеха всички чаршафи и всички дрехи, той продължи да пише по стените с екскременти.

Ваня написа есе. Не го беше правила от ученическите си години. От списанието, в което го публикуваха, я наградиха с посещение на ресторант. Да отиде с Николай на ресторант беше едно от нещата, за които си мечтаеше, а сега нямаше как да се случи.

В момента, в който видя, че са го публикували, Ваня още веднъж преживя за секунди всичко онова, което я накара да пише. Седнах в градинката зад хотел Хилтън (близо до офиса й) и горчиво се разплаках. Емоциите й идваха без конкретни представи, а така направо и късосъединително. Написа имейл на М. А., като й каза само, че ще й бъде приятно да споделят една награда. Не й каза нищо повече. Знаеше, че Николай имаше специално отношение към М.А. Бяха работили дълги години по проблемите, които съкровено го вълнуваха. Той много искаше и Ваня да работи заедно с нея. Някак си ги поставяше под общ знаменател. Ваня винаги бе искала да го пита, а така и не успя, М.А. някаква роднина ли му беше? Чисто интуитивно усещаше, че М.А. вероятно изпитваше чувства към него. Видя я как се разплака, когато наскоро споменаха за Николай и именно това накара Ваня да я покани на ресторанти. Тя не й отговори. „Има право да изпитва своите чувства и да бъде сама с тях" - каза си Ваня.

Заведе децата си на въпросния ресторант. Каза им, че е спечелила томбола. Те бяха очаровани. Ресторантът беше много изискан; от онези, в които една маса се обслужва от 3-4 келнера, само мъже. Ваня винаги се бе питала дали децата й щяха да застанат на нейна страна, ако бяха разбрали... Изкушаваше се да си мисли, че да. За тях тя беше най-прекрасната, най-добрата и грижовна майка, и не можеше да греши. Спомни си как Николай говореше за собствените си деца: "Те си ме знаят... Те са ми свикнали..." . Така ли беше наистина?

Когато животът я пуснеше в центрофугата си и я изстискваше до капка, тогава Ваня имаше най-голяма нужда от Николай. Знаеше че физически вече го няма, но по някакъв необясним начин бе оставил  толкова дълбок отпечатък в мозъка й, че й се струваше, че това е единственото материално нещо, което й е останало от него. Не снимки, не написани книги, не дори записите, които така старатерно правеше на своите трудов... «Само децата му са по-трайни материални следи в живота от отпечатъка на чувствата в душата ми» - мислеше тя. Ваня дори допускаше, че другите ще го забравят, защото животът върви напред , следвайки тенденцията на средното ниво. Николай умееше да стимулира хората да се развиват и това беше най-ценното за всички

Добре беше, че времето посипва с прах спомените й. Така те бяха по-малко болезнени. Това, че си позволяваше да пише, също страхотно я успокояваше.

"Ако някога имаш нужда да споделиш нещо с някой непознат, можеш да ми пишеш" - и  Ваня завърши поредното си писмо.


2007-09-21

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)