БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Отиде си!!!

Ясен Йорданов Василев (.)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл:

За него животът си течеше нормално, като на всички. Бореше се за стипендия, после я попиляваше по компютърни клубове, дискотеки, пиячка и по подаръци за поредната “приятелка”. Не обичаше да слуша родителите си, нито учителите. Но не можеше да не слуша живота, понеже той е учител, който наказва за непослушанието. Наказанията му остават дълбок белег върху нас. Една вечер, като се прибра късно, завари родителите си в кухнята на празна маса. Майката плачеше, а бащата гледаше в земята. И друг път я виждаше да плаче, но това беше в онези моменти, когато му се караше за поведението. Остана на място, както беше влязъл. -Седни Мишо! – каза просълзената му майка, показвайки третия стол до масата. Не мина много време и тя каза: - Дядо ти Сергей е починал! Новината го удари като гръм. До сега никога не беше му й се случвало таково нещо. Чувал е да говорят за дядото, как е, какво прави и сега изведнъж повече няма да чуе и дума. Ще чува само в минало свършено време. Дядо Сергей беше брат на единия му дядо, когото не помнеше, понеже починал, когато Мишо бил хлапе. Още повече го поразиха чувствата му. Не бяха на страдание както на майка му, не, определено не бяга, беше пусто безразличие. Спомни си как във филмите се убиват един друг като хлебарки, спомни си статистиката на смъртност при катастрофи, аборти, болести, самоубийства – всякаш всичко това беше нормално. Тази тежка статистика го правеше безразличен и пасивен. Но досега никой близък не беше умирал. -Утре, рано сутрин, в девер да си говор за пътуване.- каза баща му. “Ами уговорките ми?” – първо му мина през ума, но се стресна от мисълта си като се сети за ситуацията. Отиде в стаята си, не искаше да гледа повече тъгата на родителите си. Развалиха му настроението след купона. Можеха нищо да не му казват, а да си отидат сами на село. Все пак този дядо му е твърде далечен роднина и нямаше никакви спомени с него. Всъщност, имаше ли наистина? Да, спомни си стара бледа картина, като че черно бяла. Веднъж, като малък, беше отишъл с баща си до това село за малко. Нещо по работа. Да оставят нещо и да се върнат. Изобщо не помнеше за какво си говореха. Само това, че дядото го пита дали иска прясно мляко, даде му една чаша и му каза да внимава, че пари. Имаше някаква бащинска загриженост в жеста му. Това беше единственото, което си спомни, нищо повече , нито външност, характер, нищо. Тръшна се уморен и объркан от мислите си. Скоро заспа неспокоен сън. Сутринта дойде облачна и леко ветровита. Закусиха мълчаливо и мълчаливо се качиха в колата, мълчаливо пътуваха. Купиха по пътя някакви хранителни продукти за погребението. Всеки беше потънал в мислите си. Спомни си, че не беше благодарил за онези чаша топло мляко., че не беше казал нищо похвално за вкуса му. А сега му се искаше да каже, че го обича за тази една чаша. Но беше твърде късно. Той си беше отишъл! Погледна баща си – все същия, майка си – обърната към прозореца, но личеше неравномерното й дишане. Мина му през ума, че някой ден и те ще умрат и какво щеше да прави тогава? Кой щеше да му дава джобни, да пазарува, готви, пере, чисти, плаща сметките, и най-вече, кой изобщо щеше да печели пари? Разбра в един момент, колко грижи, усилия, време влагаха, за да го отгледат и да му е добре. А той нито един път не им се беше отблагодарил. Възприемаше всичко това все едно им е задължение, “тяхна работа”. Не им беше казал дори, че ги обича. А те бяха, тук, до него. -Мамо! -Да, сине! -А-а, нищо... – не събра сили да го каже, помисли си, че сега не е моментът. Разминаха се с една кола на застрашително малко разстояние. Сети се, че всеки момент може да им се случи нещо, сети се, че статистиката на катастрофи не подбира – Обичам ви! -И ние те обичаме синко! –отговори майката и се обърна по-просълзена от преди, но този път от умиление. Стигнаха селото. Караха към къщата когато засякоха процесията на път. Най-отпред вървяха двама младежи. Единият с питка, а другият, носещ голям дървен кръст. Зад тях караше бавно един трактор с ремарке, където беше ковчегът и няколко човека да го придържат. След трактора вървяха роднини и съселяни. Повечето си говореха. Нямаше плачещи. Паркираха колата до едно дърво, взеха храната и се присъединиха към шествието. Гробището не беше далеч. Времето стана по-отблъскващо. Облаците се сгъстиха като легион, вятърът задуха по-студен. Минаваха през разбити улици, покрай запустели и разграбени къщи. Все едно е имало война, но война имаше. Това бяха следите от войната на алчните. Стигнаха гробищата и прясно изкопания гроб. Зейнал като паст на митологично същество, чакаше с нетърпение да погълне дърво и плът. Хората си подвикваха и се щураха за въжета, свещи, цветя, може би прекриваха мъката или просто се правеха на загрижени. Мишо приклекна до ковчега. Дядо Сергей лежеше все едно беше заспал. Спомни си една приказка за двама приятели – единият умрял, другият научил за това, дошъл след четири дена и го съживил. Удари се по челото – та това беше от Евангелието. Като малък му го бяха чели. Гледайки бялото збръчкано лице, се просълзи. Това беше последният път, когато го виждаше. -Сбогом скъпи дядо! Благодаря ти за млякото! Нека Бог да те приеме в Рая си. – остави поредния букет цветя. Отдалечи се до родителите си. Майка му вече се владееше. Церемонията не се проточи много. Хвърлиха по буца земя, палнаха по свещичка и взеха салфетка с жито. След като изяде житото, Мишо сгъна прилежно салфетката и си я сложи в джоба. Стигнаха до колата и си тръгнаха. Родителите му коментираха събитието и участващите в него. Мишо си спомняше части от Евангелието, но твърде смътно. Спомни си нещо, че истинската любов не се изразява на думи, а на дела. “Но как точно да я изпълня към родителите си? Да, десетте заповеди, трябва да си ги припомня. Оф, всичко това беше толкова отдавна, а самото Писание писано преди толкова векове! Как не съм се сещал до сега за Него? За какво съм живял до сега, какво съм допринесъл на близките, а на себе си, какво съм изобщо аз, освен консуматор на чуждия живот? Това съм само.” Щом се прибраха, Мишо сложи салфетката от погребението до леглото си. Искаше винаги, когато се събужда да си спомня, че нещата, имащо начало, имат и своя край, че както този дядо, дал му една чаша с любов, така и родителите му, дали целия си живот за него, ще умрат. От този ден той стана по-внимателен с тях, по-често се вслушваше в съветите им и видя, че винаги са му желаели доброто. Започна да обръща полюсите си на добро и зло, обърна и живота си с главата нагоре. Остави всички кратки удоволствия и започна да гради нова ценностна система и най-вече Личност. Често си спомняше за дядо си, който му дари вот, със своята чаша и смърт. Животът прибра един, извървял пътя си, за да може да го извърви и друг. Тази смърт се оказа неоценимият урок на живота.
2007-09-11

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)