БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Белите гербери

Павлина Гатева (670301)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: Откровено за "Откровения"

 

Тя не вярваше, че любовта побеждава всичко. Още в началото му подари един талисман - една сребърна рибка, май с някакви сини камъни. Искаше й се да си сложи нейната рибка на онази кожена каишка с кръстчето и камъка, който си бил купил от Италия. Но той прибра рибката в един портфейл с чуждестранни монети. Каза й, че я слагал до образа на Свети Антоний - покровителя на пътуващите, защото той много обичал да пътува. Трябваше да си я носи! Не можа да го запази нейната рибка, забравена сигурно в оня портфейл!

А наистина имаше нужда от талисман. Толкова тежки клетви бяха казани за него от семейството й. «Ако действително с клетви може да се причини смъртта на човек, то тогава аз съм виновна за всичко» - каза си тя. 

Преди 1-2 години някакъв екстрасенс му беше направил един много подробен хороскоп. Имаше дори биохимични, антропометрични и психофизични данни - стойности на холестерол, кръвно налягане и т.н. Мая го попита верни ли са тези данни. Той се засмя. Беше много въодушевен от този екстрасенс. Искаше и тя да прочете какво е предсказал (много листове бяха изписани). Тя обаче се страхуваше от бъдещето и му ги върна, без да ги чете.  Мая също беше суеверна. По интернет намери хороскопи за съвместимост. Според едни излизаше че са съвместими в около 80%, но според друг  излезе, че с него си съвпадат около 13%. Когато след 3 години  той почина, този хороскоп се оказа верен - «вероятно ми предстоят десетки години без него» - каза си тя.

Когато на долната му устна й се стори, че видя раничка, Мая ужасно се изплаши. Слава богу, оказа се, че е късче тютюн от лулата. Беше близко до ума, че при толкова пушене може да си докара рак. "Всички са смъртни" - каза той, разтревожен.

Мая така и не прочете предсказанията на въпросния екстрасенс. Само попита: "Той позна ли за мен?". "Нито дума за теб" - успокои  той. Естествено, това я разочарова.

Ако тогава Мая беше прочела предсказанията, щеше ли да виде в тях истината за края? 

Когато го попита дали е вярващ, той й отговори, че не е религиозен, но вероятно има нещо по-силно от нас. "Не знам някой да се е върнал от отвъдното" - повтаряше той и живееше с убеждението, че няма да има втори живот и втори шанс да бъде такъв, какъвто вярва, че трябва да бъде.

 Може би само й се бе сторило, може би бе доловила някакви особени вибрации във въздуха, но един ден, докато пишеше на компютъра, той я докосна съвсем леко по косата с устни. Мая бе убедена в това. Изпита  неистово желание да му подари книгата, която току що беше прочела  - "Човешката агресия". По-късно му предложи да покани автора да изнесе лекция на една от неговите симпозиуми. Онзи каза, че се чувствал поласкан от поканата и прие. Малко необичайна лекция се получи. Мая винаги се бе чудела колко странно говорят хората понякога.

"Щастлива съм, че мога да подаря една наистина хубава книга на най-мъдрия и нежен мъж, когото познавам" - написа тогава тя. Когато прочете посланието, той много се притесни. Очарова? Обърка? Развълнува? Често му подаряваха книги с посвещение, но "На най-нежния мъж"...

"Не забравяй, че имаш деца. Каквото и да провиш, те не бива да страдат". "Ами ти?". Той нещо промърмори. "О'кей, разбрах" - каза Мая твърдо и поиска отново да минат към деловите си задължения. Беше му разпечатала някакви статии от интернет. Той обаче стана и я взе в прегръдките си. Беше толкова развълнуван и трескав. Поведе я към хола, като я обсипваше с нежност. Деликатно насочваше ръцете й. Изведнъж целият свят изчезна, а всъщност се събра в този хол.

Имаше жилаво тяло. На Мая й се струваше, че заради нея бе започнал да вдига гирички, за да поддържа формата си, и това гъделичкаше женското й самочувствие. Но когато го прегръщаше, усещаше колко е слаб. Добре че беше сестра му да му готви понякога. Отвреме навреме Мая купуваше плодове или сладкиши (за рождените дни). Той винаги беше много гладен. Последният път, когато отиваше към него, на Мая й се прииска да купи ягоди. Нямаше в себе си пари. 

Даваше й да пие от чашата му със студено кафе, а тя му казваше, че го прави с удоволствие, защото така ще знае тайните му. Той си приготвяше цяла кана с кафе и я съхраняваше в хладилника. Мая с трепет си спомняше как един или два пъти той й направи кафе специално за нея, как й го поднесе с усмивка, нейният прекрасен, прекрасен мъж!

Веднъж, когато се приготвяше за някакъв прием, а Мая седеше на леглото и го гледаше как си закопчава ризата, как си стяга възела на вратовръзката и си слага копчетата на ръкавелите, малко извън контекста той й каза: "От 20 години съм сам". Мая бе подочула клюки, че се е разделил с жена си, и то с голям скандал, но за нея беше болезнено да повдигам тази тема. Все пак снимката й висеше в спалнята над леглото. Ако истината беше, че Мая бе само някакъв заместител, то тя не искаше да го чува.

Най-хубавото в него беше усмивката. Той имаше много видове усмивки, но една от тях беше щастливата. Усмихвайки се, той повдигаше ръцете си, свити в лактите, с разперени пръсти, като крила, и я прегръщаше. Такава чиста, щастлива усмивка Мая бе видяла на една снимка. На нея той беше на плажа, със семейството си, и едно момченце, сигурно неговото, беше долепило бузка до гърба му и се усмихваше по същия щастлив начин. Снимката явно беше много стара и беше размазана. Често самата тя се чувстваше така в прегръдките му, както това момченце от снимката.

Обичаше да го гледа как се бръсне с лявата ръка. "Не се казва "левак", а "левичар" - поправи я той. Обичаше да го гледа как й се усмихва в огледалото. Заставаше зад него и го прегръщаше с лявата ръка през раменете, а с дясната през кръста. Мислеше си: "Това е моята половинка! Дано в следващия ни живот да бъдем заедно!". Толкова неща остави за следващия си живот - да й подари цветя, да й каже, че я обича, да отидат двамата на ресторант, да заминат някъде, където никой не ги познава, да се събужда сутрин преди него и да свари кафето, да го чака да се върне от работа, да танцуват заедно... 

 Веднъж беше в особено добро настроение и както си бяха с хавлиите, той я прегърна и направи няколко игриви движения. "Колко много сме танцували!" - каза той и спря. "Не е било с мен" - въздъхна Мая.

Когато се обличаха, често се шегуваха, че може да си объркат дрехите - и двамата бяхме с черно бельо.

Той знаеше, че Мая го обича. Може би не смееше да приеме това, което тя изпитваше към него. Може би животът му се бе сложил така, че да изгуби вяра в любовта. Той често казваше, че като всички бозайници и ние, хората, сме полигамни. Сега Мая би възразила, че любовта наистина идва само веднъж, но не на 20-годишна възраст. Човек трябва да е преминал през няколко разтърсващи събития през живота си, за да стане относително константен, да е наясно със себе си и да отвори сърцето си за другите хора, без да си създава прекалени илюзии. Любовта е нещо много повече от сексуалност и приятелство, взети заедно. Тя е усещане за хармония, благоговение и съвършенство. Това е, което той я накара да изпита.

Неговият кумир беше Майка Тереза. Беше сложил в плакет някои нейни мисли. И за Мая беше ги разпечатал на един лист. Дълго време тя носи в чантата си този лист, докато накрая не се оръфа съвсем и не го изхвърли. Но си спомняше едно от изреченията: "Животът ти може в един миг да се срине и за една нощ всичко, което си градил, да се срути. И тогава трябва да започнеш от самото начало.". Е, за нея животът се срути в мига, в който Бог го прибра. Може би колкото по-млад е човек, толкова по-бързо се справя с такава загуба. Мая обаче се чувстваше най-малко на 60 години. 

Запознаха се на един конкурс. За Мая това беше една възможност отново да влезе в професията, след като в продължение на няколко години беше извън нея. Освен това Мая беше и на края на докторантурата си и бе научила толкова много неща, които искаше да бъдат използвани. Получи шанса да специализира при него, но това така и не се реализира по финансови причини. Вместо това в продължение на няколко месеца Мая му помагаше като секретарка - пишеше му на компютъра, изпращаше факсове, търсеше информация по интернет.

След това Мая си намери работи другаде, но продължаваше да му помага все така всеотдайно. Удобно беше, че живеят наблизо. Казваше му, че е добре сам да пише на компютъра, за да е по-малко зависим от другите, а той я слушаше с усмивка. Казваше й, че му е много приятно, дето тя му помага. Мая бе сигурна, че той можеше да се справя и сам. Имаше обаче нещо артистично в начина, по който използваше Мая да му води кореспонденцията. Същият артистизъм, с който си купуваше плодове в магазинчето на ъгъла и караше продавача да му ги занесе вкъщи. Или с начина, по който намяташе лекарската си слушалка през врата, като моден аксесоар, преди да излезе на улицата. В тези жестове Мая съзираше нещо повече от поза.

В продължение на години Мая виждаше как той кипи в работата си, как се захваща с много неща едновременно, някои от които й се струваха безумни, но повечето все пак довеждаше до край. Понякога се ядосваше, че поема много ангажименти, които крадяха от времето, в което трябваше да са заедно. Не слушаше, като Мая му казваше, че тези неща не са по силите на един-единствен човек. Това я караше да изпитва някаква болезнена нежност и страх, че става уязвим. Струваше й се странно и прекрасно, че го обича едновременно като жена, като майка и като дете.

А той имаше страхотни успехи в професионалния и обществения си живот и съвсем подобаващо привличаше възхищение. Самият той се стремеше към славата. Това, което Мая не успя никога да му каже, беше, че го обича заради много повече качества, отколкото той си представяше, че е изградил в себе си до съвършенство. За нея той беше ерудиран, човечен, интелигентен, експанзивен, добронамерен, родолюбив; беше нежен и уязвим, мил, благороден, силен. Мая се учудваше, че денонощно посещава пациентите си в клиниката. За него не важеше работно време.

Мая помнеше как той сядаше винаги на втория стол отляво, на първия ред на своите симпозиуми. Помнеше гъстата му черна коса, помнеше как обгръщаше седалката на стола отдясно, помнеше часовника, който носеше на дясната си ръка... Винаги точно спазваше времето! Това страхотно я очароваше, както и свободните му движения, излъчването на премереност и сигурност. Винаги беше много изискан в тъмносиния си костюм на фино райе и бяла риза. Веднъж тя му го каза, а той отговори: "Няма друг начин. Винаги трябва да съм на ниво." За една Нова година Мая му подари една червена вратовръзка. Знаеше, че има десетки такива. Дали хареса нейната? Сложи ли си я поне веднъж? Той получаваше толкова много подаръци, та Мая никога не знаеше какво да му подари.

Понякога не можеше да намери достатъчно лектори за своите симпозиуми и тогава сам той вземаше думата. Говореше гладко, почти гальовно, модулираше гласа си така, както човек говори за най-съкровени неща. Поощряваше я и тя да участва. Последният път беше през май. След това той замина и вече не се върна. Знаеше, че винаги може да разчита на Мая да подготвя лекция, защото се беше научила от самия него. Именно той я стимулираше да търся информация, да пиша на автори, ако трябва, но за 2-3 дни да се яви при него с един куп най-нови статии по темата. И досега шкафовете й бяха задръстени от купища разпечатани статии, които Мая не смееше да изхвърли. Сякаш очакваше, че той пак ще й се обади по телефона и ще каже: "Намери нещо за еди-какво си..."

 Липсваха й тези моменти на мимолетна слава, в които усещаше, че става все по-добра, а той стои на първия ред и я слуша с одобрение! Обожаваше чувството на общност, което изпитваше в тази зала, потопена (това бе типично негов израз) в мъдростта и човечността, с които той я изпълваше. Единственият мъж, който й казваше, че се гордее с нея! Мая знаеше, че той мисли за нея, не само че е красива и млада, но че е умна, добра и способна. Вярваше, че той харесваше всичко, което тя правеше. Никога не й се сърдеше, не я обвиняваше, не я преследваше, не я притискаше и не я доминираше, освен чрез фините механизми на доброволния съюз между равностойни партньори. Очароваше я с начина, по който тушираше конфликтите - без да напада и обижда, с една особена вътрешна сила и сдържаност. Обожаваше крехката хармония в отношения помежду им, нещата, които той й позволяваше, подкрепата, която й оказваше, трепетната нежност, с която говореше за децата си, за роднините си, страстта, с която говореше за приятелите си. Толкова деликатен, толкова слънчев... „Най-прекрасният подарък, който ми е правила изобщо съдбата".

Той често разказваше за едно малко момче, което не искало да заспи и отивало при баща си, който до среднощ четял и пишел в кабинета си. Сякаш виждах малките пръстчета, с които детето се държи за ръба на бюрото му, докато се надига на пръсти, за да види с какво се занимава баща му. Сигурно в този момент малкото човече е решило, че трябва да прилича на него.

Той обичаше цветята. Имаше една синя вазичка на бюрото си. Винаги купуваше бели цветя за нея. Сега Мая вместо него купуваше цветя. По един бял гербер на 3-4 дни. Поставяше го над месинговата табела с името му.  Обичаше да минава оттам, за да се убеди, че герберът все още си седи.  

 


2007-08-23

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)