БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Не си заслужава

Ясен Йорданов Василев (.)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл:

(този разказ го имам и в друг акаунт, но реших да го сложа и в новия) Де да можеше да има каквото иска без усилие - храна за децата, дрехи за децата, пари за образованието на децата и много други неща, материални и нематериални. А да, ама не, светът е друг. Това не може да е така, защото е невъзможно. Все нечии искания биха се преплели, противопоставили и някой щеше да остане с пръст с устата. Затова и всеки беше принуден да се труди, за това което иска и да получава според усилията, който полага в работата си. Затова сега възрастният човек скиташе из околността и копаеше земята, за да намери нещо от миналото, нещо скъпоценно. Само едно грозно, ръждясало парче желязо, намерено тук, можеше да го продаде за 100лв. А някои по-запазени и особени предмети и за повече. Но цялата тази работа е на късмет. Самотният копач беше 49 годишен женен мъж с четири дечица. Четири душички, гладнички и обречени да живеят в мизерия, защото докато му беше времето не успя да се образова, затова сега живееше в мизерия с голямото си семейство. Твърде късно осъзната грешка. Работеше с часове, въпреки силните летни жеги. Разкопаваше земята с лопата с надеждата да проблесне нещо - но нищо. Много пъти се беше окайвал за състоянието си, но знаеше, че това не ще му помогне, тази грешка беше вече непоправима. Поне не се беше отчаял до там, че да се самоубие. Единственото нещо, което го предпазваше от това престъпление беше семейството. Но една ранна сутрин, като ходеше но прашния път към полето, той забеляза нещо паднало на земята явно от някой пътник. Приближи го заинтригуван. Изстинали беше това или мираж? Пред очите се беше пльоснало едно издуто портмоне. Наведе се любопитният човек и го взе в ръката си. Ммм... Тежеше. Отвори го и започна да брои финикийските знаци. Хартийки, заради които някои хора губят човешкото в себе си и потъпкват всякакви морални закони. - Десет, двадесет, тридесет, ... сто, двеста, триста. Ами повече? Не. Като го прерови повече намери лична карта, явно на притежателя на парите. На картата имаше снимка адрес и всевъзможни други лични данни. Този ден копачът не отиде на работа след тази находка, а се прибра у дома. Жена му не го запита за нищо, защото от тежкия и труден бедняшкия живот беше станала мълчалива и затворена в се беси Децата му - някои си играеха на двора, а най-голямото обработваше нивата на един заможен човек. Седна застаряващият човек и започна да мисли. "Тези пари дар от Бога ли са или не?" С триста дена би могъл да живее няколко дена райски. Но като погледнеше снимката на документа веднага го дожаляваше. "Този човек сигурно е беден и това сигурно са били последните му пари. Сигурно без тях живота му ще пропадне напълно. Сигурно. А, сигурно има много дечица като моите." Трогна се при мисълта за децата. Мисли и се чуди между тези два варианта половин час и избра втория. Да върне парите. Не каза нищо на жена си, а потегли за едно близко село, където сочеше личната карта. Беше следобед. Слънцето беше стигнало връхната си точка. Лъчите му безжалостно обгаряха всичко, до което се докоснеха. Нямаше зеленина, а суха жълта трева, която пукаше от ненормалната жега. Не се чуваха птици все едно, че всички бяха изпокапали от небето. Земята беше разтворила големи пукнатини по пътя, така че с каруца би било доста неприятно да се минава. Явно така е изпаднало портмонето. На някои места където пътя беше от по-особена почва, нямаше пукнатини, а твърда земя с прах отгоре. При минаването на пътник се вдигаха малки облачета, по които се виждаше, че няма никакъв полъх на вятър. Не се виждаха и влечуги да се препичат, защото биха се опекли. Водата от кратунката се свърши. Нямаше наблизо нито чешма, нито поточе. Седна да почине в сянката на едно дърво, но веднага се отказа щом видя един смок да се е настанил преди него. Реши да продължи пътя без прекъсване. След половин час влачене по прашния път селото вече се виждаше в една затулена долчинка. Когато най-сетне достигна селото, възникна нов проблем. Как да намери къщата?! Нямаше табели по улиците, които да ориентират. Нямаше и минувачи, които би могъл да пита. Единствено в механите се намираха хора, които убиваха жаждата и мъката с вино. Благодарение на такива човеци намери къщата. А, тази къща беше едноетажна и дребничка, не беше боядисана, имаше малко прозорци, при това мръсни, така че светлина трудно влизаше. Личеше, че лесно ще се срути при някоя буря. Дворчето също беше малко и не се виждаха животни да се разхождат. Входната врата едва се крепеше на пантите си. Прашният, изморен и потен пътник почука на вратата. Не мина много време и се появи едно детенце. То беше с непрани скъсани дрешки, които едва покриваха изтънялото му тяло. Погледът му блестеше. Скулите му бяха изпъкнали пред вдлъбнатите бузи. Приличаше на болен от анорекся в напреднал стадии. -Кого търсите чичо? -Ами търся баща ти. Тук ли е? -А, да. Само да го викна. Момчето потъна в къщата като залости след себе си вратата.Но не мина много време и пред него застана човек, който едва се побираше в рамките на вратата. Беше човекът от снимката. Висок и тънък, с небръсната брада и оплешивяващо теме. -Какво Ви води насам, страннико?Изглеждате сякаш сте извървели дълъг път. -Идвам от Калояново село. То не е далеч, но в това време... -Искате ли вода? Топла, но е вода. -О, да благодаря Ви. Влязоха в къщата. Всяка мебел, предмет, стените, изобщо всичко, говореше за беднотията. Беше много задушно. Домакинът подаде на гостенина си едно канче с вода, която наистина беше доста топла. -Та, защо сте тук? Нашият човек извади портмонето с парите и документа и ги връчи на събеседника си, чийто очи светнаха. -Това май е Ваше? -Да. Тъкмо вече си мислех, че няма честни хора. Бог да ви благослови, човече. Спасихте ми живота на мен и на цялото ми семейство. Калъф късмет, какво щастие човек точно като Вас да го е намерил. Разговора продължи за живота в тези времена и преди. Говореха дълго. Нагостиха пътника с каквото имаха. След един час пак беше на път. Стъмваше се. Все още беше горещо.Жълтата луна изплува на небето със силна светлина. Щурци огласяваха нощта от всички страни. Малко оставаше до неговото село. Беше навлязъл в една гора, през която криволичеше пътя. Още в началото на гората го чу за първи път, смразяващ кръвта вой на вълци. Тези вълци бяха добре познати на съселяните му, които редовно губеха животни. При първия вой се закова на място, затрепери. Беше ги чул като чели от всички страни. Не се бави, а с всички сили се метна към най-близкото дърво. За съжаление то беше с гладък ствол. Засили се към друго, пак чу воя на вълците съвсем близо. Затича към друго дърво, но и то се оказа подобно на предишното. Все пак, страхът му даде сили и той се покатери. Щом се нагласи, видя вълците да обикалят долу. След половин час положението не се беше променило. Вълците все стояха под дървото, на нашия пътник му се затваряха очите. Покачи се по-нагоре на дървото, с намерение да е по-далеч от вълците. Един клон го предаде и се счупи под тежестта му. Селянинът рухна надолу като си удари главата на няколко пъти. Падна на земята в безсъзнание. Повече и не отвори очи, защото вълците не го чакаха да се освести, а го нападнаха. ------------------------------------------ Жена му не издържа този удар и почина от отчаяние и мъка. Децата, които останаха сирачета, започнаха да просят, но това не помогна и на всичките да оцелеят.
2007-07-19

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)