Сонет

                        

                    В памет на баща ми


Попитай друмника, незакъснял за никъде,
потеглил в рой от призрачни безсъници,
мъртвец бездомен, търсещ свойта улица,
попитай : “ Де отиваш? ”, казва “ Викат ме…”

На черното в нощта личат следите му -
усмивка на дете, насън целунато,
и погледът на майката събудена,
от шепота познат, отнесен с ласките…

Не спирай друмника, забързал се отнякъде,
ранен от първите лъчи на слънцето,
което по петите му изгрява,

преследван от зората и от онзи плач,
от онзи зов, заради който всяка нощ
бездомен връща се на свойта улица…