БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Билет за Брюксел

Валентина Иванова (вал_и)

Раздел: Фейлетони  Цикъл:

 

            Часът беше 17, 05. Ганьо Делиганев седеше зад бюрото си в малкото офисче и уморено гледаше през прозореца. Нищо и никакво местенце, оградено с параван от останалите офиси на просторния пети етаж, но гледката беше прекрасна. Насреща се виждаше Галата, където  светваше фарът. Ей тоя момент обичаше най-много Делиганев. Наоколо всичко утихваше и той можеше на воля да си мечтае. Не бързаше да се прибира, защото от години си беше извоювал малко свобода – всеки петък казваше на жена си, че се вижда с приятели за по бира, и тя се примири. Отначало роптаеше, но с годините и тя намери някакво очарование в това – ходеше на фризьор или на маникюр, или на не-знам-си-какво там. Ганьо не питаше. Той самият вече нямаше приятели,  с които да пие бира, но си запази извоюваната територия. През тези няколко часа можеше да се отдаде на мислите си и да се прибере вкъщи с усещането, че е свободен човек. Но тази вечер оная издокараната кукла от съседния офис не си тръгваше и това го изнерви. Тя пък чакаше да остане сама и да грабне служебния телефон. Миналия месец я избраха за „служител на месеца” и я наградиха с ръчен часовник. Тя го замени за някакъв евтин GSM и го даде на майка си в Приселци. Ганьо известно време злорадства, защото знаеше, че разговорите ù  идват скъпи, но тя му намери лесното – звънеше от офиса. Предния петък я чу да казва, че след Нова година вече няма да може да се обажда, защото, като влезем Европейския съюз, тука ще стане много строго. Пък и камери щели да слагат … Ганьо се усмихна тържествуващо: ”Ще ми викат те на мене Бай Ганьо! Не се виждат себе си какви са сметкаджии, аз съм бил прост и нахален! Култура съм нямал, мляскал съм и съм си носел закуска от вкъщи! Ами като съм купил една пита кашкавал от мандрата на комшията, няма да се разваля я! Ха да ви видя сега! Как ще крадете хартия и мастилници, че и чашите за кафе изчезнаха една по една!”

             Ганьо плъзна поглед към вестника, дето си го купи в обедната почивка. Едно заглавие привлече вниманието му: ”Брюксел гласува присъединяването ни към Европейския съюз”. Сърцето му трепна от щастие. Наскоро беше спечелил от една лотария двупосочен билет за Брюксел и вече няколко дни тайно си мечтаеше как ще отиде дотам през януари. Всичко беше измислил. Жена му отиваше за Ивановден при родителите си в Калофер. Оставаше там няколко дена, пък ако паднеше сняг – и повечко. Сега Делиганев горещо се молеше да завали, да завее и да затрупа, та тя да не се върне бързо. Но какъвто си беше куцузлия, да не вземеше да се задържи това топло време! „Объркахте и времето, ей! Да ви се не знай и демокрацията! Едно време нямаше такова нещо – зимата си е зима, пък лятото – лято! Ама на, българска работа! Не стига, че всичкото ни наопаки, а и сняг няма!”

Ганьо се огледа. Издокараната я нямаше вече и той можеше пак да си мечтае. Билета си го беше сложил в едно пликче, да не се мачка, пликчето – във вътрешния джоб на старото си сако, което от години висеше в килера. Джобът му беше скъсан, но той не каза на жена си, защото в хастара си криеше разни съкровища. Там, до билета, беше сложил и писмото от един приятел от студентските години, който отдавна живееше в Брюксел. Ганьо му беше писал и макар да получи малко хладен отговор, беше решил да отседне при него. Като му се стовари с куфарите, няма да го върне я! Колко пъти му беше давал да преписва! „Ами да, толкова тиквеници и некадърници се уредиха в чужбина, пък аз …” Ама жена му беше виновна. Викаше му: ”Гане, като му дойде времето, ще купим още земя, трактор и комбайн, ще станем фермери и ще забогатеем.” Пък то сега какво стана? Да купува ли, да продава ли – тъй и не можа да разбере. Едни му викаха да купува, докато е евтино, други – да продава след Нова година, че като влезем в Европа, земята щяла да поскъпне. То пък поне да беше край някоя магистрала или по-надолу – към Пода, че да направиш там едно заведенийце, ама на! Едни сокаци, камънаци, за нищо не става! Без късмет е и това си е! На баща си се е метнал – братята му взеха хубавите земи, а той все отстъпва – да има мир. Санким с мир се живее!

            Ганьо се отпусна на стола и пак въздъхна. Пак погледна вестника. Какво беше забравил, жена му нещо искаше…Брюксел, Брюксел... Сети се – да купи брюкселско зеле. Това нейното на нищо не приличаше. Не стига, че тя се тормозеше с разни диети, но и него подложи на разделно хранене. Тая дума „разделно” сякаш го преследваше. Ето и във вестника: „До 2008 година 6 000 000 души трябва да изхвърлят отпадъци разделно”. Почувства се нещастен. Стигаше му, че изхвърля кофата, та сега и няколко кофи! Но пак се сети за билета и се усмихна. Беше влизал в интернет и поразгледа някои снимки от Брюксел. Вече се виждаше да стои пред статуята на „Пикльото”, а в ръката му – бира. Белгийска бира, светла и пенлива! Ей на това му се вика рай – жена му далече, 450 вида бира го чакат да опита! Беше я сънувал тая бира, как потича към него като река и нещо му шепне. На другия ден във входа намери едно кученце и го прибра. Жена му не искаше да гледа някакъв помияр, но той не отстъпи. Искаше да има някой, който да го посреща с радост, без да го съди и да му мърмори. Жена му го кръсти Тончо, но Ганьо му викаше Пикльото. Тя така и не разбра защо. И от този ден нататък Ганьо вече си имаше хем приятел, хем съзаклятник. Като го извикаше с „белгийското” му име, кучето подскачаше и му се радваше. Нищо, че веднъж, като забрави да го  изведе, то си хареса обувките му. Ганьо не се ядоса. Притвори очи и си представи брюкселския площад. Оттогава каквото и да направеше кучето, всичко му се прощаваше.

            Делиганев погледна часовника в офиса – беше минал само половин час. Спокойно можеше да помечтае още. Знаеше, че има какво да се види в Брюксел, ама чак пък толкоз! Ще видят те след Нова година какво значи българин!  „Да бяхме повече, щяхме да им разкажем играта на европейците! А бе за какви се мислят тия белгийци! Още не могат да се разберат на какъв език ще се говори в тая  страна. Кравите им обаче са на почит – правителството субсидирало една крава с 3 евро на ден. Ей на туй му се вика живот!” А баща му беше с 80 лева пенсия! „Крава да си, ама не каква да е, а белгийска! Обаче пък неграмотните им много. Те и тука са много, ама се прикриват. Пък и кой ти гледа грамотен ли си. Като имаш пари…” Отнякъде се понесе мелодия от саксофон. „Ето на, и саксофона те са го измислили, че и брюкселската дантела”. Ганьо се сети за дантелените възглавнички в хола, които жена му беше донесла от Калофер. Навремето там се плетели дантели, по-красиви от брюкселските, ама тая демокрация всичко унищожи. Обаче за Ганьо всичко това бяха знаци – дантелата, Пикльото, брюкселското зеле, а после и тоя билет. Това си е съдба и от нея няма как да избягаш. Можеше, като отиде в Брюксел, да завърже някои контакти. Белгийците били много добри в преговорите, само дето не било прието да си разменят подаръци. Че как без подаръци? Българинът знае, че като отиваш някъде да искаш нещо, трябва да отваряш вратата с крак. Така де, човекът да разбере, че го уважаваш. Едно им беше хубавото – рядко се използвали първите имена при бизнессрещи. Че то неговото каквото е, как ли ще го произнесат? Виж фамилията, и тя е трудна, но това турско „Делиганев”, ако се каже по-така, например „Дьо Ганèф”. Друго звучи! А след преговорите – по една бира. Дали пият бира след бизнес? Само едно и е лошото на белгийската бира – грамажът. Какво е това – голямата бира 0,33 л! Не били германци, че да се наливат с бира, тяхната била малка, но качествена! Затова трудно се намирали халби! Трудно, трудно, ама си струва! И пак се видя в Брюксел, с халба в ръка. А „Пикльото” някак дяволито го гледа и си прави това, за което е на площада. „Ама имат чувство за хумор пустите му белгийци! Някаква легенда уж имало, ама пò ми се вярва да си се надсмиват. Като се вземеш много насериозно, ето ти това момченце, да те върне на земята, че да  си спомниш какво е човекът – яде картофки, пие бира и … като „Пикльото”.

            Дьо Ганèф пак погледна часовника. Вече беше 18,30. Трябваше да тръгва, ако не искаше жена му да почне да го търси по приятелите му.

 

            … Като влезе в хола, тя го посрещна усмихната като никога. Нещо му се стори подозрително, но нямаше време да реагира.

-         Гане, и аз съм ставала за търговец! Днеска идва комшийката от първия етаж, дето имат вила на Звездица. „Ще правя градинска разпродажба – вика – както правят богатите европейци, та ако имате стари дрехи и искате да се отървете от тях, че и да изкарате малко пари, дай ги. Като ги продам, ще ти донеса парите”

-         И ти какво ù даде? – попита Ганьо равнодушно.

-         Ами рекох хем да поразчистя килера, че нали купихме брашно и ориз за след Нова година, щото ще поскъпнат…

-         Какво даде, бе? – гласът му  прозвуча разтревожено, като чу „килера”.

-         Щото е тясно там, пък в мазата нали си сложи новите гуми, че като влезем в Европейския...

-         Какво даде, бе? – вече проплака Ганьо.

-         Ами някои стари рокли  и твоето сако. То и без това си виси там отдавна, пък и джоба му скъсан...

   Делиганев изтръпна:

-         Кое сако, бе? Сватбеното ли! Как ще го дадеш, бе! Ти мене пита ли ме…

         На Ганьо му причерня пред очите, зави му се свят, едва се довлече до дивана  и се просна там безсилен и съкрушен. Жена му се уплаши, пъхна му една възглавничка под главата и се завайка. А Делиганев в несвяст шепнеше:” Бирата, „Пикльото”…”

-         Отвори очи, бе Гане, моля ти се! Ето ти една биричка, ето, и Пикльото  е тука! Какво ти стана, бе Гане-е-е…

        Делиганев потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко, Тончо Пикльото неистово го ближеше по лицето, под главата му убиваше брюкселската дантела, а отнякъде се носеше присмехулен звук на саксофон…

                       


2007-01-29