БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

МУТРИ!

stefan (cefulak)

Раздел: Разни (не влизащи в нито един раздел)  Цикъл:

СТЕФАН КРЪСТЕВ МУТРИ! роман Из "Хайко, върху полицейската беседка" едно А БОКЛУЦИТЕ, ПЕШО, ДА ОСТАВИМ НА ХОРАТА “Във всеки звяр има капчица милост, в мен не. Значи не съм звяр. “ Шекспир Черната лимузина се плъзгаше по автострадата. Зад тъмните й прозорци, на задната седалка, стоеше Той. Демоничният. Всички знаеха, че е луд, а в същото време за повечето от тези които го познаваха беше “пътят, и истината, и живота”. Бояха се от него. А той не се боеше. Не помнеше да му се е случило. Него трудно нещо можеше да го смути. И сега, младежът на волана нямащ неговата психичност бе блед като платно. В отледалото Демоничният виждаше, че устните му са свити и треперят. Треперяха тиково и мускулите на яките му гърди. Димоничният иронично си помисли, че и аурата и задника му труперят… “Това което видя е нищо и е готов да се насере върху младежките си мечти. Хубаво му беше, та той беше на седмото небе, че се сближи толкова с мен. А знаеше, че съм луд. Само, че не знаеше какво означава моята лудост. И Виктор не знаеше какво означава. Тези дни ще е отдаден изцяло на размишления. Ще размишлява: дали да ме убие което ще е много лесно след като често пътувам само с този зелен страхливец с неуверено самочувствие. Ще размишлява: дали да откаже всякакво партньорство с един психо и цял живот да го гризе отвътре, че при условията които съм му придложил можеше да удвои състоянието си за броени месеци. Ще размишлява: дали да приеме партньорството макар да съм психо и цял живот да го гризе отвътре, че работи с психо въпреки печалбата. Проклетият му главорез също беше шашнат от случката. Не мога да разбера убийците. Та Витя е убил десетки, а заприлича на ученичка заради онова недоносче. И този пред волана, мамка му, не мога да разбера. Трепери като мургаво хлапе пред чичо милиционер, а е застрелял четири собственика на обменни бюра…Мълчи! Защо винаги ми е бил толкова симпатичен! Незнам защо! Това е любов! Но ме свали с мълчанието си. Тежко, мъжко мълчание. Само, че сега ми мълчи като путка. Ако знаех, че може да се държи като путка щях да го оставя да гушне букета при самоделните си, пуберски акции. Сега е твърде късно. Обичам го. Любовта ми към Дори е нищо в сравнение с тази, макар много да обичам Дори…Двеста и двадесет…Като кара в това състояние, с тази скорост, доста рискуваме. Не броя водките. Те са изветрели. Страхът понякога е по-силен от алкохола. Това беше страхотен афоризъм: “Страхът понякога е по-силен от алкохола!” Ще го кажа на братовчеда си мухльо, дето се мисли за голям писател. Това не може да го измисли нищожната му кратуна, защото трябва да се изпита, а бедната му душичка няма да го изпита…Но защо трупам отрова в своята! Нито душата ми е бедна, нито главата празна! Да си призная от времето когато ходихме с прашки съм му се възхищавал. Какво пък ми влезе той в главата! Май защото бих могъл да го попитам защо това невръстно килърче трепери от страх заради смъртта на онова малко и никому нужно лайно…Двеста и тридесет…Сега ще видим на кого му са по-здрави нервите!” -Хайде дай по-бързичко и пусни чалгата! Младежът послушно изпълни. Спидометърът сочеше двеста и петдесет, а колата се изпълни с Вагнеровият “Залез на боговете”. Мълчанието продължи, но сега Демоничният бе прекъснал монолозите си. Забавляваше се. Гледаше в огледалото треперящите устни и гръдни мускули и се усмихваше незабележимо. За разлика от храненика си беше обикновено приказлив и всяка минута мълчание му тежеше, но сега го забавляваше и то. -“Ако убиеш един си убиец, ако убиеш стотици си пълководец, ако убиеш цяло човечество си Бог”. Доста неточно цитирам Нитсше, но проклетият му откачалник много добре го е казал. Младежът продължаваше да мълчи. Някаква фраза която не можеше да изрече беше заседнала като буца в гърлото му. -Но ние не сме богове. И зверове не сме според Шекспир, защото в тях имало някаква милост. Устните на младежът продължаваха да бъдат свити и да треперят. -Според тъй благоугодният Блез Паскал разликата между войника и убиеца е една река, която е граница между две страни…Ние изградихме толкова ограничения, че всеки убиец е войник и всеки войник убиец. Жертвата все престъпва някаква граница и все е на своя територия. И онова лайно дето застрелях прекрачи граница! Конвулсия премина през тялото на младежа при споменаването за случката и като че ли заседналата в гърлото бучка щеше да излезе навън. Рацете на волана останаха железни, обратното при тази скорост би значило смърт. -Май не четеш много! Аз обожавам книгите. Сигурен съм, че Платон е убил повече от всички завоеватели в цялата световна история. С неговите халюцюгенни представи за идеалната държава е дал оправдание и хляб на всички диктатори…Знаеш ли, в нашият род всички сме или политици, или крале на бизнеса, или писатели. Изключение прави първият ми братовчед. Любимият ми първи братовчед който е и писател и политик. Не разговаря с мен. Почти не разговаря. Племенникът ми, неговият син не съм виждал от кръщенката. Разбрах, че много, много не се разбирал с баща си и духнал заедно с гаджето си нанякъде. Имал някакви приятели в Канада, сигурно е там. Дочух, че той бил най-талантливият от всички писарушки в рода ни. Сигурно ще се управи. Има хляб за него. Не Едиповият комплекс го е скарал с баща му, а това, че е по-добър. Четох в едно списание негов разказ. Таксиметров шофьор качил в колата си не друго, а самата Смърт. Нали си я виждал по видеотофилмите. Една такава: с косачка. Та разхождал я от адрес на адрес, но преди да стигне до своя сам блъснал колата. Свежарско разказче. Хорър-фикшън. Така се казва жанра. Във видеотеките неправилно поставят хорърфикшъна на стилажа: трилър. Сигурно поне по филмчетата си падаш. Разбрах, че в квартирата на коматевските убийци са намерили сборна касета от насилствени актове. Незнам: може да е весникарска измишльотина. Вестниците са пълни с всевъзможни щуротии. Ти разбира се обаче разбираш, че щеше да свършиш като коматевските убийци, ако по Воля Божия не се срещнахме, нали? Буцата се размърда. Трябваше да отговори, а не да каже това което го измъчваше. Маестрото погледна златният си “Картие”: “Колко ще мълчи! Двадесет минути! Час! Докато ме заведе и ми каже: Чао”! Виждал е и по-лоши неща от това, а изпусна нервите си. Защото това което видя беше артистично! Не всеки може да го проумее и разбере! Пешо не е артист и няма шансове, но аз го обичам и ще му помогна да разбере! Ще го попитам пак и този път, ако не намери отговор до двадесет секунди много ще се разочаровам от него!” -Много ли тежеше тогава пушката, Пешо! Когато стреляше за да се спасиш от посредственото си съществуване…Не…Не ми отговаряй! Просто недей! Знам, че си се чудил някога за това, че не е тежала. Ако не бях те открил щеше да разбереш колко измамна е била лекотата й. Съзнаваш го, нали? Щеше да свършиш. “Интересно ми е как ще се обърне към мен? “Маестро” или “Минотавре”! Сигурно му се иска да ме нарече “Демонични” или дори “Демонично копеле”, ама не му стиска. Нищо не съм сторил на никого който ме е нарекъл демоничен, но малко хора го знаят. Те самите избягват да ме нарекат така. -Попитах те, Пешо, за нещо което наистина ме вълнува. Знаеш, че щеше да си гушнал букета, ако не бях аз, нали? -Да, Маестро. Сега Демоничният забеляза освен страха и омразата. Младежът се владееше, но не достатъчно добре. Абе посерко, където аз съм срал там ти сега ядеш!” -Наистина ли знаеш? -Знам, Маестро! “Нарекоха ме Маестро заради музикалният ми талант, Пешо. Мога да доловя всяка фалшива нотка в гласа ти. Знам какво искаш да кажеш и ще те попитам трети път, както Христос е питал Петър, който се е отрекъл от Него три пъти. -Знаеш ли, че щеше да бъдеш мъртъв? С неочаквано удивително спокойствие младежът отвърна: -Знам, маестро. -А знаеш ли защо? Имам предвид защо го направих. Младежът не отговори. Изглеждаше видимо по-спокоен, но беше объркан. “Има много да учиш. Много докато си сложиш маската на непроницаемост. Тя е повече от корона, повярвай ми. Усмихвам се. Усмихват се устните и очите ми и изглеждам игриво настроен, а не съм. Трябват ти повече бръчки и малко солфеж и ставаш идеален. Е, не съвсем. Само като видях как този по-кървав и от мен убиец, Витя, пребледня…” -Знам, че не можеш да ми отговориш веднага, Пешо, затова ще ти кажа. Срещна ни съдбовността. Аз се влюбих в теб. От пръв поглед. Не бях на себе си. Тогава бях демоничен както не смееш, а искаш да ме наречеш. Бях истински демоничен защото няма по-лош демон от този на любовта. Момчено беше изчервено, смутено и тъй объркано, че навярно бе изгубила всякаква представа какво се случва с него… Това бе адски забавно за Демоничният и продължи играта като съзнателно вдигна по-висока октава. -Толкова силен, мъжествен и наивен! Замлъкна и рязко смени тона си: -Слушай, тъпанар такъв, това бях аз на твоите години. Е, има и нещо друго неразбираемо щом става дума за любов и макар да не съм ти се обидил затова, че ме помисли за педераст, не съм! Ти си навярно тъпо борче като тези от скечовете по телевизията и не можеш да разбереш какво значи като ти кажа, че те обичам много повече от твоята Петя, която също те обича много…Кажи нещо по дяволите, пресъхна ми гърлото от монолози… Объркване омраза, страх се излъчваха на талази от тялото на младежа…Скоростта бе паднала на сто и осемдесет… Крайпътните дървета се размазваха в мрака като акварел. Момчето долови някаква миризма. Неопределима, стара, приятна. Миризма на сено и дъх на домашна сливова. Почувства лек светомаеж. Думите на Маестрото идваха отдалече. Размазмазваха се като дърветата, като дърветата тогава когато колелата не се въртяха така бързо и не миришеше на кожени седалки и скъпи одеколони, а на сено и домашна ракия. Беше толкова приятна вечер, но след това беше болката. Болката от счупените ребра която Петър си мислеше, че е забравил, ала чувстваше още по-тъпа, но все още мъчителна…Скоростта падаше под сто и шестедесет… -Кажи ми тъпо борче ли си? Тресенето на пълната със сено каруца престана. Замириса на кожени седалки. Дърветата се разливаха в мрака, но вече това не значише нищо. -А, ти тъпо борче ли си? -Знам, че съм прочел много по-малко от теб, Маестро. Знам много добре, че ти ме спаси и знаеш ли и аз те обичам. Има по-тъпи и от мен, но не бих искал и да съм толкова умен…-замлъкна внезапно и в очите му които допреди миг се бореха толкова яростни страсти, остана еднинно объркването на смут. Изрече думите като в просъница съвсем искрено и сякаш след тях се събуди от кошмар. Маестрото го беше спасил, бе го приближил до себе си по-близко и от най-близките си. Изпълняваше само изключително важни мокри поръчки, а за останалите се погрижваха тези които нямаха неговия късмет и си оставаха редови. Петя веднъж му беше казала, че който е близо до Зевс е близо до гръмотевиците. И тя като Маестрото четеше много, но Петър не вярваше в книгите. Миризмата се беше сменила отдавна. Остана само поуката от счупените ребра. Това което зависише от Петър, сам Петър го правеше. Не без помощта на Маестрото. Нека който е близо до гръмовержеца да е близо и до гръмотевиците. Маестрото му беше повече от баща. Стори му се тъпо, че само преди миг беше готов да направи нещо…Незнаеше какво, но бе готов да го направи. Нямаше да е хубаво. Щеше да е тъпо и то само заради някакво хижарче-лайнярче… -Преди малко искаше да ме попиташ нещо, но ти беше заседнало лайно в гърлото. Щом ме обичаш защо се боиш от мене, Петре?-продължаваше играта си Маестрото-Обърни обратно колата и карай по-бавно. Нощта е наша. Много неща имаме да си кажем. Любовта е искреност, нали? Момчето обърна колата точно пред табелата на столицата. -Обратно и по-бавно…Та какво искаше да ме питаш? Нещо ставаше и Петър не го разбираше. Миризми. Някакви миризми и страх от забравена болка. Забравен детски страх. -Ами, наистина ли всички в рода ти са хора на изкуството и политици? Маестрото лъчезарно се усмихна и рече: -Спри колата! Момчето изпълни. -Излизай!-дулото на “Баретата” на Маестрото бе на тила на му-Лягай в канавката, Петре! Нареждането беше изпълнено. -Три пъти повтори, че ми дължиш живота си. Дотук добре, но не трябваше да казваш, че ме обичаш. Твърде бързо ме предаде с тази плитка лъжа. Знаеш, че убивам за много по-малко. Аз не съм Христос. Миризмата на сено се превръща в плесен, а другата на ракията става по-остра. Задушаваща. Мирише на изба. Следва болката. Острата болка. Мирише на болка и на канавка. Студено е. Студено е като страха. Петър е там. В избата в която мирише на болка и е студено от страха. Иска му се да разбере защо е болката и разбира от думите на баща си, че всичко е заради самия него. Петя го беше предупреждавала, че който е близо… -Всичко зависи от отговора ти, Петре! Не ми давай мотив да те убия… “Глупости! Убиваш за нищо шизофреник такъв!” -…Така, че внимавай какво ще ми отговориш! “Това е лудост! Лудост е още от мига в който насочих срещу оня дебелак от обменното бюро пушката! Какво става! Кой съм! Кой съм! Този е абсолютно откачен! Кои сме всички, майната му, които му се подчиняваме, възхищаваме и дори обичаме…” -Ако ме излъжеш повторно ще те убия! Ще ти спестя цялото унижение да бъдеш принуждаван постоянно да лъжеш! Ще те попитам пак… “Да ти го начукам!” -На магистралата сме, ако си забравил къде се намираме! Минаха четири коли. Кълна ти се не се забелязва добре какво правим, но ако все пак някой полюбопитства можеш и днес да се измъкнеш от канавката и без да си бил честен с мен. Това донякъде за теб ще е нещастие защото ще продължиш да лъжеш като нищожество и макар да не си в канавката ще продължиш да се тресеш от страх. Не ми се иска да го допусна. Ах, хлапе! Защо трябваше да казваш, че ме обичаш! Хайде от отговора ти зависи всичко. Някой може да полюбопитства. Още миризми. Миризма на изпечена от слънцето прах вдигната от колелата на талигата. На конски изпражнения и все по-силно на ракия. Бащата на Петър надига бутилката, а Петър дърпа юздите. “Давай Пешо, от теб зависи дали ще караш цял живот тази талига…дий мамка ви…трябва да учиш!” Мирис на оръжейна смазка и на плесен в студентската квартира която върна на Петър спомена за мазето в което баща му бе натрошил ребрата му в онази паметна вечер в която го накара да повярва, че зависи от него дали цял живот ще кара талигата. Петър зареди пушката. Струваше му се тъпо, че си спомня думите на баща си. Наслаждаваше се на спокойствието си. То беше гаранция, че талигата която скоро ще кара ще е различна от онази. “Защо се сещам тези тъпотии. Ами дъртият май постоянно ми ги повтаряше! Не съм сигурен. Онази вечер изядох доста ритници в избата. Пияният дърдорко все си мислеше, че го чувам без да го слушам…Ама, че тъпотии!” Петър влезе в обменното бюро, не трепна когато извади изпод дългият си шлифер пушката с рязано дуло. Очите бяха пълни с миловидна изненада. Петър вдигна пушката. Оттам започна всичко и свърши тук в канавката където спомена за старата болка не приличаше на тъпотия. -Сега, Пешо, сине мой, имам мрачното предчувствие, че ще убия част от себе си-със строга нежност рече Маестрото-Като детектор на лъжата съм. Вярваш ли ми? Знам, че ми вярваш. Не това е въпроса ми. Обичаш ли ме? “Обичам ли го? Смахнатият бърборко ме накара да повярвам, че зависи от мен…” “Да по дяволите! Да! Заедно с цялата ти армия! Повече от цялата ти армия, защото аз бях любимеца ти! Е, не единственият! Колкото може би беше твоята Мерилин и оня комарджия Майкъл който е единственият който може да те извади от релси защото е по-луд от теб. О, сещам се и за други! Май освен рейнджъри имаш и доста любимци! Вече знам, че всички ние те обичаме!” -Обичам те, Маестро! Босът се изкиска демонично. -Обичаш ли ме, Петре? -Да, Маестро! Демоничният се засмя благо. Плясна младежа по гърба. -Хайде в колата. “Наистина го обичам! Наистина го обичаме!” -Сега мълчи!-рече в ухото му Маестрото-Първо махни Вагнер и пусни Вивалди. Карай бавно…И не говори! Наистина те моля, хлапе! Знам, че ме обичаш, но мразиш! Изпитваш ярост срещу мен. Една такава: безумна… “Обичам…изпитвам ярост…” -Попита за рода ми. Да, всички сме велики артисти. Разправях ти за първия си братовчед който понякога ми действа като драскане на нокят по стъкло…Намали на четиридесет…Но му се възхищавам. Винаги съм му се възхищавал. Той така и не позволи да видя повече племеника си. Както и да е. Когато прочетох в онова вестниче: “Такси към ада”, наредих на моите хора да намерят адреса на хлапето. Пратих му пет бона. Става въпрос за деветдесет и първа. Уж, от редакцията. Обикнах го както и теб макар него да не съм го виждал и може би изобщо няма да видя. Най-вероятно няма! Та мисля си, че малкия си е помислил, че парите са от баща му, защото няма кой да се върже, че една българска редакция ще плати такъв хонорар за около сто реда. Малкият най-вероятно…Всъщност, съвсем сигурно е пратил парите на баща си. Прецених всичко преди да пусна записа…Намали скороста на тридесет…Така и не разбрах защо сторих това. Все се питам…Защо? Защо? Защо? Маестрото снижаваше гласа си докато накрая почти премина в шепот. -Как мислиш защо? -Обичаш любимците си. Маестрото весело се засмя. -А сега, момчето ми ще ми кажеш ли защо започна въоръжени обири и убийства? -Баща ми…-гласът на младежът беше протяжен-Все ми говореше, че мога и да не карам онази талига. Зависи от мен. Сега не я карам. -Това не е кой знае какъв отговор, момче. Все пак добро начало. Мислил си по въпроса, че си селянче и това ти дава предимството да съзнаваш, че трябва да правиш за да си там където си. Дълбоко в себе си обаче си мразил. Трябвало е да правиш за да си там където си, а не си искал да правиш това. Така си намразил. Много си намразил. После е било лесно да заредиш пушката. -Не! Не! Повярвах, че всичко зависи от мен! -Хайде бе! Не си вярвал на това! То ти е било наложено и си мразил! -Наистина вярвах и вярвам още! -И затова започна да убиваш? -А нима останалите… -Остави останалите. Ти не си останалите, а мой любимец! Не вярвам ценостната ти система да се простира само върху колелата. -Не те разбрах. -Че “БМВ”-то е върха на сладоледа. И двамата се засмяха. Смехът им приличаше на пляскане на прилепски крила. -Наскоро се запознах с един човек. Можех да му помогна и замалко щях да го направя, но после съзнах, че така ще му направя лоша услуга. Нуждаеше се единствено от пари. Синът му бил болен от левкемия. Ако не знаеш това е рак на кръвта и подържането на живота не е евтино. Вместо да му дам пари го посъветвах да направи въоръжен обир. Той има истински мотив. Твоят не го разбирам. Защо толкова ти трябваха тези пари? “Пак замлъкна, Петре! И този път не е мъжкарско мълчание, нито пък мълчание на путка, а на човек който не знае! Не знаеш това е! Ще разбереш какво си направил и тогава ще разбереш и мен както и повече по въпроса за боклуците!” -Защо!-по-рязко зададе въпроса си Демоничният-Защо! Защо! Кажи, че не знаеш! Кажи го! Кажи го! Петър не разбираше нито ритниците, нито болката, нито защо зарежда пушката. Не разбираше защо Маестрото стреля в хижаря. Не разбираше защо е близо до него. Струваше му се, че все по-дълбоко потъва в нощта. -Наистина вече незнам! -А за тази вечер…Какво би поискал? Искаш ли да се обадя сега и да ти уредя парти на което ще свирят петнадесетгодишни, голи цигуларки при това талантливи.-Маестрото се захили-Сигурно ти текнаха лигите. И пак не си способен да ми кажеш искаш ли го или не. Защото не ти дадох възможност! И тогава не ти дадох възможност да се подадеш на омразата си! Затова сега си с мен, а не при някой весникарски герой от екшънстраницата! -Незнам!-момчето се засмя-Това с голите цигуларки ми хареса? Маестрото намигна. -И какво ще предпочиташ Моцарт, Вивалди, Щраус? Хайде да си поговорим като хора. За истинските ти предпочитания. -Трябва да започнем отнякъде. -О, да! Да разбира се! Обичаш ли мрака, но не този в който можеш да се скриеш, а да помечтаеш? -Не съм мислил. -Изобщо мислил ли си за това което предпочиташ? -А има ли някой… -Това не е отговор, Петре! Какво предпочиташе тогава за да си готов да сториш това което стори? Ако го разбереш ще разбереш защо и аз правя туй-онуй което дори и Витя и Сергей не могат да разберат макар също да са артисти. Та какво? Какво предпочиташе? -Не е ли ясно? -Не си искал да се върнеш просто тъй. Искал си да караш разкошни коли, да пиеш квалитетни питиета, да ебеш квалитетни путки, да гледаш отвисоко на мухльовците около теб и да си пляскаш когато си искаш прислужничката в мезонета си по задника. Само, че това значи чуждата воля която трябва да проявиш. Волята на един пиян селяндур която е нямало начин да проявиш без да смажеш своята. Тогава наистина си намразил. -Не.-отвърна Младежът-Това стана после. След като ти стана мой баща. -Ха-ха-ха-ха! Май тъпото борче започна да мисли и с чувствата си и дори да намира начин да ги изрази с думи. Да, аз съм баща на прероденият ти Аз. Ти умря по време на самоубийствените си акции. Но щом не се съгласяваш с мен, кажи ми най-сетне защо отряза дулото на пушката. -Заради същото. Но друго. Какво може да желае едно селско момче! Същото което описа като мечтан за мен начин на живот към който се стремях и няма нищо общо с омразата. Никакво връщане в село. Разкошни коли. Квалитетни питиета и мадами. Никаква ормаза. И мразя тази класическа музика!-скоростта рязко нарастна. Демоничният късно забеляза, че е рискована. -Какво по дяво… -Шибам ги! Шибам, шибаните дяволи! Освен това твърде дълго съм живял на село…Събрахме се аз, ти, превантивният ти руски партньор и двамата му най-лични килъри в хижата. Всичко беше като в селските ми мечти. Само хижарчето дето от страх приличаше на говно…Пиехме като истински руснаци. Колоритни речи, после на екс. Само, че аз не съм свикнал да пия така. Издрайфах се върху порцията ти гъши дроб и се опитах да я отсервирам бързо от масата. Тогава ти ми каза: “А боклуците, Пешо, да оставим на хората. Не те разбрах. Хижарчето се появи след минута-две, но все пак според теб закъсня. Накара го да яде. То нещо се засуети и ти го уби! Двеста и двадесет…Двеста и тридесет…Двеста и четиридесет… -Хайде, Пешо… Двеста и шестдесет… -Сега вече незнам защо отрязох дулото на пушката. Не мислих много, а много неща ме блазнеха! Обичам те, татко, и знам, че от мен зависи дали ще карам тази талига! -И какво!-изсмя се Маестрото. -Как завършваше разказа на племеника ти? -Ти се голям, глупак Петре!-надменно се усмихна Маестрото в тези кратки секунди пулса му не надвишаваше шестедесет, а в гърдите му не трепна нищо когато изрече: -Прощавам ти, всичко Петре! Момчето рязко завъртя волана. * * * -Ще ми липстваш, бейби!-дългокосото момиче целуна пълноватият младеж със зле подържана коса-Поне ще съм спокойна, че няма да кръшкаш. От три месеца и един курортист не се е заблудил да мине оттук. Курортистки май има само в мокрите ти сънища когато съм неразположена. Като се върна ще ти оправя тази отвратителна прическа. “Само, че скъпа, този път курортисти ще има…” -За какво се замисли? “Нищо, скъпа, само за това, че този път ще има курортисти. Истинско щастие е, че точно сега е свадбата на сестра ти…” -Мисля си. Сигурно за разказа който захванах. Хитровата усмивка озари лицето на момичето. -Умееш да измисляш, но тези очички ти пречат да бъдеш лъжец. Не мислиш за разказа. Ще ти липствам и за това си се нацупил. -Точно.-този път лъжата мина. “Чичо ми, който навремето ми прати един запис, доста тлъст запис за да бъде истинския хонорар от списанието, ще ми гостува и се радвам, че няма да си тук! Объркан съм, че се страхувам! Преди да решим да живеем заедно не се страхувах често. Мислих си, че като избягаме тук отново няма да се страхувам. Само, че един човек чийто жест ме трогна върна старите ми страхове…Главорез е… Навярно и компанията му е от бранша…От друга страна сега като си тръгваш чувствам, че няма да се страхувам. Може дори и да му открия кой съм…Изобщо за шантави неща си мисля, скъпа! Кой е истинският виновник за страховете ни? Грубостта от която бягаме или нежността до която прибягваме? Бруталността или любовта? И изобщо има ли значение когато не преставаме да се страхуваме? Все такива едни…Шантави…” Момичето не пущаше ръцете му. -Не е ли чудесно, че стана точно така! Приятелите ти от Канада не отговориха на писмата ти! Приятелката ми от Кипър, също! Но ние пак сме там където прегръдките са истински. Прегърни ме! Прегърнаха се. “Трябваше отдавна да е тръгнала. Изпусна вече два автобуса. Каквато и връзка да направи ще пътува и през нощта. Защо бързам да я изпратя! Нали избягахме за да сме заедно!” Капризна искричка памет върна момчето няколко часа назад. Тя се преобличаше за път, а той в просъница чуваше шепота на движенията й. Носеше се някъде. Първо беше шофьора от разказа си: “ Курс към ада” и както в разказа блъсна Смъртта в едно крайптно дърво. Пребиваваше в чужда памет в която бе студено. Тя бе на друг като него избягал от къщи, но не с момичето което сега шептеше с движения. Някъде наблизо замръзваше, а небето му се струваше тавана зад бащиния праг. Замръзваше и не чувстваше студа както никога не бе почувствал топлината, а само свободата. Тя шептеше с движения и от чуждата памет го връщаше отново в неговата. Нейното ухание, уханието на праскова беше станало по-силно. Тя беше близо до леглото му. Щеше да го целуне и да тръгне. “Бебчо, аз тръгвам!”-рече му, целуна го и с късо и възбудено изсмиване се гушна гола до него. Хвана бедрата й и я обърна под себе си. Очите й бяха опиянени. Изражението й изпълнено със смут и желание като на вършеща нещо забранено непълнолетна. Усмивката й гузна и сладострастна като отдаваща се на юноша, зряла жена изписана върху детинското лице беше възбуждаща до полуда. Както когато им бе за първи път макар да го бе изненадала, изненадана изглеждаше, тя. Както тогава езика му с диво лъкатушене се спусна от устните й по гърдите й. Пръстите й милваха гърба му с невинно любопитство сякаш търсиха нещо до мига в който се впиха страстно до болка сякаш открили спасение в любящата плът. Устните му продължаваха да лъкатушат надолу по тялото й, а тихите стенания изплъзващи се от нейните ставаха все по-остри и диви. Преобърна го под себе си. Впи нокти в гърдите му, струваше и се, че чува соло от стар хит на “Гънс енд Рузес”… Пръстите му се стегнаха около кръста й. Стори му се, че чува мотив от “Годишните времена” на Вивалди… Когато проникна в нея, тя почти през хлип изрече: “Разкъсай ме!”. Любеха се дълго, интензивно, страстно. После си шептяха еротични фантазии, после отново се любеха, и отново фантазираха шептейки и отново се любеха. Докато напълно изтощени заспаха в прегръдките си. Присъни му се отново, че е замръзващ под небето беглец без име. Стресна се за да се спаси. И я видя като спасение. Полуоблечена до прозореца. Отдавна беше минало пладне когато, тя, най-сетне реши, че е крайно време да тръгва. И двамата знаеха, че ще е за кратко и трябва, но не искаха да разделят прегръдката си. -Хей, къде си!-усмихна му се с онази възбуждащата, гузна и сладострастна усмивка и той отново почувства непреодолимо желание да я люби. -Понякога си мисля, че си две жени които желая по различен начин. Едната освобено от всякаква мисъл и друго чувство, освен еротична наслада невинно като животно тялото ми желае. Другата буди в мен юношески и лирични чувства и ме кара да говоря като сега все едно, че за пръв път и се обяснявам в любов. Знаеш ли, на два пъти тази сутрин ми се присъни един кошмар. Бягам свободен и не те познавам. Бягам, бягам, бягам и замръзвам… Момчето закратко замълча и продължи: -Наближаваме Христова възраст, а още преживяваме неща в които вече не вярват и седемнадесегодишните. Кой казваше, че прокълнатите са щастливи? -Май ти, но защо да сме прокълнати.-момичето беше озадачено. -Защото сме извънземни.-засмя се момчето. -Извънземни изгнаници.-смехът на момичето беше по-силен и звънък. -А изгнаниците винаги се страхуват.-добави горчиво момчето. -Защо? Изплъзна се най-сетне от баща си, а аз от противната работа в шивашкия цех. Не мислим, ни за жилище, ни за храна, без да сме луди. И се обичаме. Избягали от света и се обичаме. Освен това сме извънземни. -Страх ме е, че от нашата планета ще ни открият и ще ни вземат преди да съм те любил на всички точки на земята. -Май е добре все пак да седнеш пред пишещата си машина. -Не, по-добре ти. Моята машина е за по-големия романтик.-усмихна се младежа. -Обичам тази полумомчешка усмивка. И този невинен и нагъл поглед!-прегърна го и го целуна поривисто-Обичам и това да си странен като днес. Непремено трябва да ти оправя тази прическа. Докато се върна да не пропиеш пак! Опита се да го пусне, но отново го прегърна. -Ще се почувствам пусто! “А аз съм сантименталният. Само три дни и толкова сълзи. А може би не са три дни. Не ти казах, че сънувах освен замръзването си и това, че съм шофьора от “Курс към ада”. Блъснах Смъртта в крайпътното дърво преди сама да е дошла на моят адрес...Не, че виждам някакво свръхестествено пророчество в сънищата си, пророческите сънища са за пророците, но типичните преживявания, водат и до типични съновидения. А моите какви са. Бягства. Винаги бягства. И твоите скъпа, твоите също са винаги бягства!” -Само три дни, бебчо! Само три… “И после пак: “като птиците небесни които ни сеят, ни жънат и пак Нашият Творец не е оставил гладни” и изобщо: “любовта побеждава”, дори когато се наложи да се крие в гората.” Момичето погали корема си и се усмихна нежно: -Когато, то, се роди няма да те наричам вече: “бебчо”, а ще ми е трудно! Изглеждаш най-саладък когато си най-нагъл! Малък артист! “В нашият род всички са или големи артисти или алкохолици! Аз съм и двете! При това нито едното, ни другото ми се отдаде както трябва. Грешиш обаче, че играя роля на невинно дете. Грандоманията не ми е чужда! Гените на небезизвестният писател и депутат си остават гени и в горските дъбрави! Тук ще стана депутат на катеричките и зайците!” -Стига с тези замислени физиономии! -А ти няма ли най-сетне да си тръгваш? -Какво! Гониш ли ме? -А ти измъчваш ли ме? Ако продължаваш ще пропия. -Аз пък ще ти изневеря с първият срещнат! Не, с най-големия приятел! -Аз пък ще пратя актовите ти снимки по интернет! -Тогава ще ми направиш реклама защото ще започна да се снимам в порнофилми…и ще ти изръмжа! Засмяха се. Целунаха се. Изпрати я с поглед. Последното което остана в съзнанието му бе веещата се на вятъра разкошна коса. “Бях таксиметров шофьор. Смъртта пожела да ме откара до моя адрес. Креснах й, че няма да стигне дотам и отклоних волана към едно крайпътно дърво… Може би, някое от прадедите на това дърво е било едно от двете знамените райски дървета! Може би трябва да опитам, днес, да пиша!” Взе машината на терасата. Гледаше втренчено в белият лист като, че ли се опитваше да прочете нещо написано. Неусетно се унесе в сладка полудрямка. Събуди се от мъркането на двигателите на лимузините. Пъбрза да скрие пишещата машина. Когато здравият младеж отвори задната врата на лимузината и от нея излезе чичо му, почувства сълзите си. “Татко казваше, че това е най-голямото изчадие във фамилията ни. Значи имало и други за които не знам. Не знам що за изчадие е, но това е първият човек който достойно оцени труда ми.” Руските гости и гарда на чичо му тръгнаха из района. “Красиво е. Има какво да видят. Маестрото, май така го наричаха, изглежда идва да ме инструктира. Дано не ме познае.” Отвори вратата и дори леко се поклони на високопоставения гост. -Наслаждаващият се на самотата Заратустра се поклони на човека от низините!-смачка в желязната си китка пръстите на младежа, Маестрото. Усмихна се бодро и смигна. -Мисля, че няма да стане никакъв фал! Ще бъда честен с теб. Аз съм опасен човек, но руснаците са истински професори в занаята. Не се прави на нищо повече от това което си, а ти си едно мълчаливо, пъргаво и най-важно мое момче. Обслужвай ни бързо и всичко ще е наред…И каква е тази глупава прическа…Хайде двамата да махнем тези каси бира. Не им е мястото тук! -Ще ги сваля сам в избата! -Няма време, а и за мен поразкършването не е унизително. Аз съм народен човек! Много, ме мислят за боклук, но не съм… Докато мъкнеше по три каси бира по стърмното стълбище без да си прави труда да изплюе пурата не преставаше да говори и не се задъхваше. -Освен това за всички съм луд, но за себе си съм гений. -Това май го беше писал Салвадор Дали!-обади се за пръв път младежа и на мига съжали. -Как ти е името?-замръзна на местото си Маестрото, загаси фаса и взря поглед в поглед в племеника си. “Какви невинни очи! Като разголено дете е!” -Павел!-излъга младежа и ръцете му така се разтреперяха, че щяха да пуснат касата. -Разбираш ли от живопис? -Пълен лайк съм. -А аз обичам живописта. Обиколил съм едни от най-големите музеи в света. Влюбен съм в импресионистите. Дори щях да се сдобия с картина на Дега. Стара история. Добре, че не стана нищо. Мястото на такъв шедьовър е в музеите. “Какъв е този разговор и защо ми трябваше да се показвам. Човекът обича да си говори с цитати, нека си говори. Трябваше да съм “едно мълчаливо и пъргаво момче”, а започнах да се показвам голям умник.” -Ей, започна да мълчиш, а не си от мълчаливите. -Следвам инструкциите ви! “И това не трябваше да казвам!” -Следвам инструкциите ви!-иронично изкриви глас Маестрото-Те важат когато дойдат партньорите. Аз обичам да общувам, а ти обичаш ли. -Понякога. “Изобщо не мога да общувам. Особено с теб, чичо. За всяка дума съжалявам.” -И да четеш, май обичаш? “Раздразних го. Тонът му е заядлив и има нещо налудничаво в очите си.” За миг се поколеба да му открие честно кой е. -Значи Павел, се казваш? Имам си един Петър-напрежението изчезна и Маестрото се засмя ведро, грабна нови каси и тръгна по стълбите-Кой знае какво ще ми хрумне утре! Може би ще искам да си имам и един Павел…Имената не са празна поредица от случайности, а апостолите макар, че често предават, могат и истински да обичат…По-истински от жената която гледа да изсмуче само сексуалната тръпка…Как мислиш, Павле? “Шести курс и едва сега започва да се задъхва!”-изобщо не чуваше думите му младежа, а се чудеше как да се задържи още прав с касите. -Хайде свършваме, хлапе!-засмя се Маестрото. Постави касите и въздъхвайки се облегна на стената. -Чудя се защо пратих толкова бира. Руснаците ще си пият водка. Освен всичко друго са и националисти. Аз не съм, също ще пия водка макар да обичам хубавото вино. Ти какво питие предпочиташ? -От три години не пия. Алкохолик съм. -Алкохолик който не пие!-закиска се Маестрото-Има някаква логика един алкохолик да пие, след като в алкохола няма никаква логика. Значи няма да намажеш много от рестото, освен ако там долу в низините нямаш приятели, Заратустра, исках да кажа Павле! -Имам. -Ще вдигнете голям купон. “Да, бе! След като се крия и от сянката си.” -Знаеш ли, Павле. Преди малко ме засече както никой друг досега. Все си мисля, че само аз чета и знам.-постави ръка върху рамото му-Явно, че обичаш да четеш. Какво намираш толкова в книгите. Аз ги чета от куртоазия, а ти? “Няма какво да се прави. Щом искаш ще говоря, Маестро!” -Те са убили много повече хора от всички войни досега. Сигурен съм, че Платон е отнел живота на повече отколкото всички завоеватели. С неговите халюцюгенни представи за идеалната държава е дал хляб и оправдание на всички диктатори до днес и от утре нататък… Маестрото почувства, че настръхва възхитен. Механично запомни думите на младежа и се почувства смутен. Много смутен. За пръв път от десетки години. Стори му се, че става ужасно малък. В следващият миг му се преиска да удуши сополанкото. Напомни му ужасно за неговият първи братовчед. Повтори си на няколко пъти думите за да не ги забрави. -Чудя се защо поръчах цял камион…Значи оправдаваш убийството! Издайническите очи на хлапака бяха пълни със смут за да го прекрие се наведе уж да отмести накриво сложената каса с бира и нещо падна от джоба на ризата му. Маестрото се направи, че не е забелязъл. -Та, значи оправдаваш убийството? -Не. Напротив. Възхищавам се пред силата която може и без кръв да завоюва, макар в нейно име да се пролива все още кръв… “Наивник!”-засмя се вътрешно Маестрото-“Ако с нещо пак не ме ядоса, ще си го взема! Имам нужда от такъв като него. Духовен. Наивен. Извънземен. О, колко бързо скри това в ризата си. Ще разбера след малко какво толкова е…” -И защо се осамоти в тази хижа? Недоволство от обществото! Не си по-силен от всичките по-слаби! И тъй като и не можеш да бъдеш просто реши да бъдеш “птичка сред птичките и мечка сред мечките”… “Не, за да стана депутат на катеричките! Стига с тези клишета, Маестро!” -А боклуците, приятелю?-гласът на Маестрото прозвуча като трошене на ледени висулки-Тях да оставим на хората? Така ли е! Бавно бръкна в джоба на момчето и извади бележника с кожени подвързии който беше изпадал. -Недей!-каза кротко, но с ужасяваща власт в гласа си Маестрото за да пресече опита на момчето да издърпа съкровището си. -Някакви записки. Неразбираеми. Стихчета. Личеше си, че си артист. О, какво е това в подвързиите… “Актовите снимки на жена ми!” Младежът треперяше от безсилие и гняв. После отведнъж лицето му се озари от усмивка. -Гадже ли ти е? “Жена ми е! Твоята племеница!” -Да, гадже ми е. -Хубава е.-просто рече Маестрото, прибра грижливо снимките в кожената подвързия и отново пъхна бележника в джоба. “Какво казах!”-мълниеносни мисли изпълниха съзнанието на Маестрото-“Какво казах! Хубава ли? Тя е божествена! Тя е демонична! Перверзна и невинна…Тя е…която обича този мухльо…Мога да я имам, но не и обичта й. Личи си как го обича! Не е позирала като фотомодел, а като разтворено сърце…Полудявам пак…Ще се развали сделката…Не искам да полудявам…Разтворени бедра като разтворено сърце…Мълнии…Трябва да се овладея иначе ще проваля сделката…Какво ми става! Демоните! Шибаните демони…Тя е част от продукцията на садистичното им въображение…Какво ми става…Тя не е тяхна…Тя е негова…Те идват и ще проваля сделката…Ще я имам…Ще имам този нощен дар на слънцето…” Руснаците се появиха. Маестрото започна да се овладява. Деловият разговор траяше повече от час. През цялото време витално, космически, вездесъщо, тя, беше в съзнанието му. Разочарование и отнетият нощен дар на щедрото слънце! Тя, Демоничната! Непогрешимите му устни редяха клауза след клауза сделката. Фибрите, костите, сърцето, косите му, всичко друго в него освен думите, желаше този разговор да свърши по-бързо. Всичко друго в него освен думите бе обсебено от мрак и едно голо създание. -Да пием по руски! Павле ела да вдигнеш тост с нас!-извика Демоничният-В името на великите хора които раждат велики идеи и насладата която са заслужили във вечерите след тежки делови срещи след които утрините вече ще са различни за града им, страната им, света им и дори всеобхватното, наздраве. За Витя, за Серьожа, за Алек, за мен скромният когото другите нарекоха Маестрото, а сам трудно намира сили да го изрече, за верните му апостоли Петър и Павел… Хижарчето треперяше. -Съжалявам опита се да отпусне своята чаша след като всички бяха пресушили своите. Имам инжектиран в гърба “есперал”, “антиколно средство”, може да е фатално, ако пия алкохол… -“Есперал”! Полохо! Полохо!-изсумтя Виктор. Маестрото вече беше Демоничният. -Преди колко време си сложи тази глупост, Павле? -Три години.-отвърна плахо момчето. -Хайде действието й е отминало. Да пием за нашият Павел, който отново може да опита дребните радости на малките хора въпреки, че е голям човек и живее и работи с големите хора. Наздраве! Момчето треперяше като есенен лист. -Ще вдигнеш ли тост с нас или Петър ще изсипе водката в гърлото ти! -Но ето хуйня!-Виктор се опита да възпре Демоничният. -Това лайно ще вдигне тост с нас! Устните на момчето се свиха в неистова омраза. Вдигна чашата и я изпи на екс след което мълчалово се отегли в кухнята. “Вече не те е страх, а?” Това беше последната човешка мисъл преминала през главата на Демоничният. След нея настъпиха мрака и витаещото в него красиво до ужас голо момиче… При четвъртата наздравица, Петър, повърна в чинията му. Опита се да отсервира сам, но Демоничният не му позволи. -Боклуците, Пешо, да оставим на хората! Хей, Павле! Къде се моташ, бе, професоре! Този боклук за нас ли е! Да се изяде! Всички виждаха, че момчето е уплашено. Демоничният обаче виждаше истината. След първите сто грама бе продължило да пие в кухнята и не треперяше от страх, а от гняв. Щеше да плисне чинията в лицето му. Маестрото обаче го изпревари. Застреля го. Осъзна се. Всичко пред очите му се проясни. Главорезите около него бяха шокирани при вида на безсмисленият насилствен акт… “А може би не е пил след това и наистина е бил уплашен!”-мина през главата му, едва когато бе в колата си и мъчителният мрак и страховитото голо създание изчезнаха… Видя в огледалото, че Петър е уплашен до смърт. За пръв път го виждаше такъв. * * * Старият “Зил” на двамата роми трополеше сякаш всеки момент щеше да се разпадне. Двамата си пееха: “Баня, баня! Кеф, кеф”, надигаха бутилка ракия и се смееха. Беше благодатна вечер. Двадесет решетки от шахти. Забравен на открито двигател в един селски двор. Сума ти тръби и един прилично дълъг магнитооптичен кабел заради който умираха от смях. -Та кво ни каза оня ретекьор в униформа? Че ние циганите не сме били хора, ама взе пачката. Ха-ха-ха-ха! -Кво толкова смешно бе, Пешо!-нацупи се партньора му-Кво е смешното, че не те смятат за хора! -“Баня, баня…и кво кат не сме. Аз си имам сателитна антена и ще си гледам тази вечер телевизия. Ония българи, хората като си пуснат телевизорите да си бият чикията на ТВ-1000, ще умрат от мъка, щото им национализирахме кабела… Дълго се смяха. Смеха им секна при вида на разбитата лимузина. -Ле-леее! Това е било някога нещо и половина! -И е още нещо и кусур. Хайде да преберем колкото можем желязо. Действаха бързо и опитно. Накрая остана само едно голо купе с два трупа в него. Бяха тръгнали към кабината когато странен шум ги накара да се обърнат. Единият труп беше излезъл от купето. Лицето му беше напълно обгоряло, от корема му навън висяха червата му, нямаше една ръка, а другата висеше на равнището на коляното му, еднинственото му око все още живо и премигващо ги молеше за помощ. От гърдите му стърчеше забита чистачка. Нещо изломоти. Единият от парньорите тръгна към него… Приближи се. Изтръгна чистачката от гърдите му и викна на авера си: -Щяхме да забравим това. А, боклуците, Пешо, да оставим на хората! Две КЛЮЧАЛКАТА “Защо наричаш ме пират? затуй ли, че не съм богат Да купя войнство могъщо? Да имах твоя флот крилат корона щах да нося също.” “Завещание” Франсоа Вион До дома си вървях пеша. На две преки преди да стигна вкъщи покрай мен бавно мина лимузината на братовчед ми, небезизвестният гангстер Маестрото. Поздрави ме с клаксона, а аз му показах среден пръст и се огледах да не би да ме е видял някой друг освен него и горилата му. Не зърнах никого. Не всеки ден може да се види депутат да прави неприлични жестове след колата на известен престъпник. И без друго се бе развоняло преди време за близката ни роднинска връзка. Освободих шофьора си в около осемнадесет. Обадих се на Женя и й казах, че няма да се срещнем тази вечер. Изключих мобилният си телефон. Направих всичко без да съзнавам защо. Не се чувствах уморен. Не съм от тези които изпадат в депресии иначе отдавна щях да бъда заличен. Дали не започваше заличаването ми? Или може би изпитвах желание отново да пиша? Едва ли. Минаха десет години от завършването на последният ми роман. И преди това не съм изпитвал желание да пиша. Съзнах го в тези десет години в които живях така както исках да пиша. А на Валентин му вървеше и да си призная напразно бях толкова критичен към него. Не обичам фантастиката и разказите на ужаса и това е. Не исках и сина ми да се мисли за голям писател. Нищо хубаво нямаше да излезе от това. Всъщност обичах го повече от син и знам, че някой ден той ще го разбере и ще ми се обади. Независимо дали е в Канада при приятелите си или в Кипър при приятелката на снаха ми. Обичах и нея, но бях против връзката им, защото не вярвах, че от тази връзка ще излезе нещо. Не е едно и също да отраснеш в саксия и като горско цвете. Мислех си, че е младежка работа, но не беше. Опровергаха ме седмица след изчезването си. Получих плик в който открих ксерокопие на брачното им свидетелство и картичка в която Валентин и Валентина ме поздравяваха с настъпващият ми юбилей и недвусмислено намекваха, че когато получа тези редове ще са извън граница. Защо ли се сещам за него? Знам, че е добре. Кадърно момче е. Нека търси щастието си под небето. Сигурно заради засечката ми с този изрод братовчед ми. Набрах кода и вратата към двора се отвори. Виелзувул и Асмодей ме посрещнаха с весел лай и подскоци. Дарих на всеки прегръдка, а те ме изпратиха до входната врата. Изключих алармата. Набрах следващата комбинация. Когато светнах лампите на партера ми се стори, че има нещо нередно. Щом чух шума на тоалетното казанче изключих бързо лампата и застанах плътно до стената. В кратката секунда минаха стотици мисли през главата ми. Една от друга по-объркани и безмислени: да съдя фирмата обурдвала охранителната система на дома ми, да извадя пистолета който се намираше в заключеното чекмедже, в заключеният ми кабинет на вторият етаж, да започна да викам за помощ, да се обадя по мобифона на полицията, да включа алармата която преди малко бях изключил, да наругая неизвестното лице. Рядко ми се случваше, но бях уплашен до смърт. И то от звука на едно тоалетно казанче. Вратата се отвори и свирейки си “Затворнически рок” от тоалетната излезе плещеста сянка и тръгна по стълбите към вторият етаж. Спря се по средата на стълбището, вдига крак, изпърдя се, въздъхна и свирукайки си продължи по стълбището. Стори ми се невероятно нелепо, но и невероятно нелепо не е точната дума, стори ми се космически невероятно нелепо. Оставаше само да изплача на сянката: “Ей, това е моят дом!” и сянката с чаровна изненадана да ми отговори: “Я, ама това не било моят дом!” Не може да се каже, че бях уплашен. Не може да се каже, че бях ужасен. Не разбирах какво изпитвах дори. Направо бях жестоко обиден! Страхът започна да се възвръща когато чух тихото трополене и утихналото свирукане из вторият етаж. Извадих мобилният си телефон, но миг преди да натисна бутона на полицията пръста ми замръзна… Кучетата! Щяха да се разлаят и да нападнат полицаите. В това време взломаджията щеше да се е измъкнал. Не беше ги чул при моето идване защото тогава сигурно си е свирукал: “Йестъдей”, докато се е изхождал… Но това е възмутително! Да използва собствената ми тоалетна! Но как е минал през кучетата. Виелзувул и Астмодей са обучени убийци. Никой освен мен не знае имената им! Всичко беше абсурдно! Едно беше ясно. Не можех да стоя така. Взломаджията все щеше да реши да си тръгва. Можеше да стане всеки момент. Навярно щеше да ме види и от там нататък всичко да се случи. Като призрак тръгнах по стълбите придържайки се близо до стената. Очаквах пулса ми да пръсне всеки момент слепоочията ми. “Това е някой познат на мой много, много близък човек. Някой който знае, че няма да бъда в къщи. Може би дори е Женя? Не, по дяволите, не! Тя знае, че в тази вечер няма да съм при нея…следователно не съм при нея…Ама, че глупост…” “Затворническият рок” долиташе откъм спалнята. “Каква наглост!”-вече повече ме беше яд, отколкото се страхувах-“Този да не е човек на братовчед ми! И това не е! Това не е в стила на хората му, а и той няма друг интерес към мен, освен да ми се надсмее. Тази вечер му беше достатъчно. Защо изобщо се издадох, че забелязах поздрава му! Сигурно за да има повод пак да ми се надсмее със собствените си ръце би вързал топките на този за огледалото на лимузината си и да гледа над тях как му показвам среден пръст. “ Мислите ми съвсем се объркаха. Бавно тръгнах към кабинета си. Ушите на взломаджийте би трябвало да са на диригент на симфоничен хор и да чуват всичко, но този свирукаше тъй силно и тъй фалшиво, а и повече ме беше ядосал отколкото уплашил. Все пак бавно завъртях ключа. Бавно отворих вратата макар да знаех, че няма да изскърца. По-уверен станах като влезох. Чувствах, че всеки миг ще се появи иззад гърба ми, но си повтарях да бъда спокоен. Вече беше направил много грешки и просто не вярвах, че това може да бъде същият човек който може да премине през кучетата и цялата модерна техника за охрана. Секундите в които отключих чекмеджето, отворих го и измъкнах пистолета ми се сториха безкрайно дълги. Щях да върна на некадърният музикант това. Безкрайно щеше да му се стори времето докато дойде полицията и държа деветте милиметра пред самият му нос…И дано има разстройство… Стъпвайки на пръсти стигнах до спалнята. Заварих го точно в този ъгъл в който и очаквах. Сигурният като сейф шкаф в който държах бижутата на покойната си съпруга. Следващите няколко секунди сякаш не изживявах аз, а гледах в някакъв безвкусен сериал. Светнах лампата. Насочих пистолета и казах на непознатият да легне по корем. Пусна бижутата от ръцете си и легна до тях. Извадих с лявата си ръка мобилният телефон, но преди да натисна бутона на полицията с доста бодър глас непознатият ми рече: -Не бих го сторил на твое място! “Не бих го сторил на твое място!Противно клише което изречено с подходящ глас понякога постига своето!” Замълчах изпълнен със зловещи предчувствия.Това което ми рече ми подейства по-шокиращо и от шума на тоалетното казанче. Не знаех какво да отговоря, нито ми побираше ума как успяха простите му думи да ми подействат. -Какво?-не повярвах на ушите си. -Не бих го сторил на твое място освен, ако не искаш да се обадиш на майка си или на гаджето ти и нейните лесбийки. Подът под краката ми затанцува. Стори ми се, че натискам спусъка, а взломаджията се изправи и седна на креслото преди да съм изкрещял: “Не мърдай!” -Не е лесно да се убие човек, нали?-усмихваше се почти лъчезарно. -Подобно изнудване в конкретната медиина обстановка в България, нали знаеш, че не значи нищо.-като, че ли се опитвах да убедя себе си. Усмивката му стана по-широка. -Не, няма да те изнудвам поне по този начин. Слепоочията щяха да ми се пръснат. Ръката ми макар да изглеждаше желязна трепереше. Щях всеки миг да натисна спусъка и да размажа тази самодоволна усмивка по стената. Не исках, не исках, не исках да убивам! -За какво става дума! За какво, майната ти, става дума! -За много неща, приятелю! -Не ме наричай приятел! Ти си крадец! -“Защо наричаш ме пират, затуй ли, че не съм богат…” Забравих как е нататък. Обичам Франсоа Вион, в затвора имах много време да чета. Знаех цялото “Завещание” наизуст, но напоследък паметта започна да ми изневерява. Сигурно е от пиенето. -Франсоа Вион, няма да те спаси от следващата присъда!-рекох му злобно и отново си помислих да позвъня на полицията, а той като отгатнал мислите ми отново ме прекъсна: -Не ти ли е интересно, защо те нарекох: “приятел”? Думите му прозвучаха загадъчно, почти прокобно интригуващо. -Но първо, няма ли да ме попиташ как се озовах тук? Много, много, много неща имаше да го питам. Как се озова? Откъде знае за интимните ни игрички с Женя? Колко още неща знае за мен? И откъде? И кой е? -Как мина между Виелзувул и Астмодей?-напук на всички въпроси които ме терзаеха устните ми зададоха най-неочаквания. -Това имената на доберманите ли са? Ще ти кажа. По-късно. Само, че не те ли интерисува не как съм успял, а как съм се озовал тук? -Подиграваш се? Сега забелязах колко сериозна е всъщност усмивката му. Откритието ме разтърси и за пръв път в тази вечер бях наистина ужасен. Загубих представа за реалност. Стори ми се, че не стоя срещу престъпник нахлул в дома ми, а срещу нещо повече от човек. Съдбата или ангела на откровението. Откъде знаеше това което знаехме само двамата с Женя? Откъде му беше толкова познато разположението в дома ми. Тя е! Той има връзка с нея и двамата са в някакъв таен заговор…Но защо е всичко това! И каква е тази усмивка! Като, че ли е рентген. -Имаме много да си говорим.-продължаваше и да е усмихнат и сериозен до полуда-Защо не извадиш от шкафчето по бира? Щях да избухна в истеричен смях. Овладях се и без да знам защо го правя отворих барчето което беше близо до мен извадих две кутийки, подхвърлих му едната и седнах на креслото срещу него като през цялото време не го изпущах от прицел. Е, ако е толкова хитър сигурно ще прецени, че една кутийка бира няма шансове срещу пистолет, а наистина трябваше да чуя някои неща от него което щеше да отнеме известно време и още ненужно наприжение. -Та как се озовах тук, ли?-рече след като отпи и сладостно оригна-Аз съм престъпник, а ти ме направи такъв. Не очаквах да чуя това. Откакто го хванах на мушката не престана да проявява стил и висота, а сега ми излиза с разни социално-политически обобщения. -Навярно четири малки деца без майка чакат баща им да донесе хляб, а той е безработен… -Дръж наистина по-здраво пистолета срещу мен!-изсъска и млъкнах. Чертите му бяха изпънати. От усмивката му не беше останала и следа. Подигравателният израз от очите му изчезнал. Чувствах как ръката ми се разтреперва. Не разбирах как, но в този момент той беше по-силният. Може би не трябваше да разговарям с него. Трябваше веднага да викна полицията. Нека говори каквото си иска. -Слушай, нещастнико!-това вече беше глас на истински престъпник, такъв който има силата и надмощието-Говоря за нас двамата. Конкретно. Отворил съм хиляди ключалки. Сега искам да отворя една ключалка която се намира някъде тук! Чукна с показалеца челото си. -Не те разбрах?-отвърнах му и се очудих, че гласа ми е спокоен. Отново бях започнал да се тревожа кой е и как се бе добрал до мои интимни тайни. -Какво толкова за разбиране. Просто една ключалка в паметта ти. Хайде да играем една игра. Аз казвам нещо и ти ми казваш нещо. Попита ме как минах през кучетата. Ето с тази джаджа. Сакаш поникна от дланта му малкото електронно устройство което ми показа. -Освен всичко и фокусник.-рекох за да не издам смущението си. При тази ловкост вече не бях сигурен дали наистина кутииката бира в ръцете му е по-лошо оръжие от пистолета в моята.-И за какво служи това? -Излъчва ултразвук. С такава честота, че кучето гледа да се свие някъде и да не помръдва докато не престане. Сам си я направих. Научих го в затвора, зад ключалки се научават много, много неща. И като заговорих за това…Сетих се, че вече е мой ред да чуя нещо от теб. Та сигурно съм бил на тринадесет или четиринадесет, може и по-малък. Един мой съученик, най-добрият приятел в класа ми, незнам какво го и защо го прихванало, абе някаква си детинщина варициация на криеница, се затворил в хранилището на класната стая в голямото междучасие… Отпи от бирата. Притвори очи и вдигна лице към тавана. -Съвсем не е очаквал това което ще види. Две момичета от по-горни класове пък също имали свои игрички като за своята възраст. Възраст в която хормоните започват да искат своето, а емоционалността не е достатъчно зряла за истинско сексуално общуване. Все едно виждам как е станало. Стояли са на някоя прекрита пейка, пушили са цигари и са си говорили за момчета. Говорили са си, говорили са си, говорили са си, докато едната малко свенливо е предложила на другата да се учат да се целуват уста в уста, а другата приела. Целували са се, гали са си бедрата и отвреме навреме се оглеждали някой дали не гледа. Дни след това едната открадва ключ от класна стая докато е дежурна и разказва на своята приятелка за мястото на което могат да бъдат наистина насаме, а другата и не желаела нищо повече, поне в тези мигове от живота си. Стои си моят приятел в хранилището и чува, че вратата на класната стая се отключва. Наднича през ключалката на хранилището и ги вижда. Още от вратата двете се целуват. Бъркат под ученическите си манти, разкопчават ги, целуват гърдите си, после мантите падат… -Престани!-изкрещях Незнам дали наистина се сепна или го направи нарочно, но подкочи и малко бира се разля по крачолите му. -Какви са тези разговори? Усмихна ми се малко накриво. -О, извинявай. Бях се отплеснал. Та, този приятел и до днес си пада да гледа лесбийски игрички, не че на повечето от мъжете не ни се струва всичко това много пикантно, но той не изпитва възбуда, ако не гледа лесбийска игра. Стаята беше изчезнала. Бях някъде където стрелях, стрелях, стрелях, стрелях по непознатият и се освобождавах. -Добре. Да играем честно.-прозвуча чужд гласа ми-Разбирам какъв е въпроса ти. Притворих за миг като него очи и в този кратък миг, ако желаеше, при неговата ловкост, сигурен съм, можеше да успее да избие пистолета от ръката ми. -Трябва да ти кажа, че обичах Мария. Толкова я обичах, че…/щях да кажа нещо нередно/…Няма значение. Мога да кажа, че тя за мен изпълни ролята която е изиграло хранилището за твоят невръстен приятел. Криех се, по-скоро играх на криеница, от всичко което изживявах вън от общуването ми с нея. -И си видял от него нещо неочаквано през ключалката? Какво? Бирата ме унасяше и имах чувството, че ме хипнотизира. Понечих да кажа:”Но това е друг въпрос! Първо ти! Кажи ми откъде знаеш за нас и за момичетата! Не, първо ми кажи най-сетне кой си! Защо си тук! Не, първо…” Исках да се наплискам с хладка вода. Исках погледа му да престане да ме разсича. Вместо това, забравил, че пистолета е в моята ръка, че имам мобилен телефон и мога да се обадя в полицията продължих: -Не е ли ясно какво видях? Женя. А ключалката на хранилището беше сина ми. Стана на едно от първите му литературни представяния. Тя четеше разказите му. Изглежда ми въздейства така с невинната си усмивка след като преди това така се бе вселила в сладострастните му героини. Наистина се всели. -Какъв толкова е бил разказа? И това трябваше да е следващ въпрос! -Една следователка която в заключения си кабинет, рутинно препрочита важен документ. Дневник воден от момиче събирало отпечатъците на пръстите на всички мъже с които е преспало. Търсила психопата изнасилил и убил преди две години нейна интимна приятелка. Когато го открива се разбира, че го търсила за да изпита онзи оргазъм до смърт изпитан от убитата преди нея. След смъртта й са заловени много издирвани престъпници, защото красавицата не само събирала отпечатъци, а си водила дневник за впечатления за “всеки заподозрян”. Докато чете дневника амбициозната следователка не спира да мастурбира, а накрая доволно поглежда дългия списък от неидентифицирани отпечатъци на издирвани… Непознатият се кискаше. Не ми беше смешно. -Черен прозрачен тоалет. Стройна фигура на осемнадесетгодишна. Бръчици издаващи надсокчилата Христова възраст жена. И невинната усмивка след възбудения глас с който разкриваха впечатленията си двете героини. Разширени като учудени очи. Свиващо се и отпускащо се от коляното слабо краче. Червена коса в къса, тинейджърска прическа. После със сина ми се целуват по устата. Уж, случайно устните се задържат по-дълго. Уж, случайно го прегръща около кръста, а гърдите й се прилепят плътно в него. Знам, че няма нищо между тях. Възрастна е за него и макар двамата да имат фантазии един за друг никога няма да ги осъществят. Там е и приятелката му, бъдещата му съпруга. Тя не е забелязала какво става между него и актрисата. Никой освен мен не го забелязва. Дори те! Чукаме си с нея чашите с шампанско. Забелязвам ситните лунички около почти правилното й съвсем леко чипо носле. В контраст с него твърде дръзко яркото червило. Когато разменяме няколко реплики. Чувам гласът който чете. После усещам аромата й който ме влудява. Няколко дни по-късно ми се обади. Сигурно, ако беше вдигнала телефона Мария щеше да потърси сина ми. Имала моя книга, искала автограф. Не вярвах, че това се случва. Прелъстеният бях аз. Преставих си да чете моя книга. С онзи глас. Механично уговорих срещата. Не вярвах, че това се случва дори когато ми каза в бистрото, че също пише, че иска да ми прочете свои стихове, че са у дома й, а тя живее наблизо. Последвах я като робот. Когато отново чух онзи глас да чете любовна лирика, а бяхме сами не издържах. Грабнах я, съборих я в леглото, тя през възбуден глас ме попита: “редно ли е” и всичко започна… -Изпитвала е нещо към сина който е чувствала, че не може да има и е решила да го вземе от бащата.-предположи събеседника ми. -Може би в началото, да! Дори в началото имах предположение, че е обикновена метреса и е използвала сина ми за да се добере до мен. И в двата случая обаче връзката ни щеше да бъде краткотрайна. Поне така предполагах. Може би наистина се оказа метреса. Иначе откъде би знаяла неща за които знаем само двамата? -Няма да го броя за въпрос. Ще ти отговоря по-късно, но отсега ще те успокоя, че тя не ми е казала нищо. “Какъв е той! Медиум! Свръхсъщество! Няма медиуми и свръхсъщества! Трябва да има някакво рационално обяснение! Той е ловък фокусник и лъже, че не познава Женя!” -Връзката ни не се оказа краткотрайна!-продължих-Постепено, тя, се превръщаше в онова хранилище в което преди това беше Мария. Скривалище при игра на криеница където бях този който не бива да видят навън, дори навън вече беше Мария. Една вечер във вилата ми гледахме до късно порнофилми. Момичета го правиха с момичета. Въпросът й беше изречен с такава невинна простота, че не можех да не бъда естествен. Попита ме, дали не би ми се искало да съм на негово място. Отвърнах й, че би ми се искало, но е невъзможно. Прегърна ме. Любехме се на фона на стенанията от телевизора. Когато свършихме, а тя направи предоложението си, филмът още продължаваше. Можела да намери момичета с които да се люби пред камера, а после да се любим пред записите. Филмът продължаваше. Не бях на себе си и до днес ми се струва, че предложението й остана най-силното еротично изживяване което съм имал. По-силно дори от осъществяването на плана й. Намери момичетата по обяви в порновесниците. Правеше го винаги с две. Една от трите да държи камерата. Винаги на собствен и винаги различен терен под наем за да се изключи възможността за други снимки и евентуалното ми изнудване… Чувствах, че ми става леко като го разказвах. Не предполагах, че толкова ми е тежало. Думите ми се изливаха сами и бях благодарен на натрапника, че отвори ключалката към паметта ми. Отдавна бях забравил, но в онзи период започнах да се боя от Женя. Непосредствено след първият запис ми идеше да я удуша. Дни наред почти не се прибирах в къщи. Затъвах в служебни задължения, за да забравя чувството което ме мъчеше. Следваше вторият запис. Докато бях с Женя се чувствах облекчен. Когато се разделяхме мъчението започваше отначало. Постепено започна да не ми помага и работата. Постояно трябваше да съм с нея за да не се измъчвам. Неусетно ме бе обсебила. Като дрога. Опитвах се да се откажа от нея, но неизмено следваше кризата и ставах все по-зависим от присъствието й. Мислих си, че това е краят, а не бе. Кризите достигнаха до своята колуминация, а след това започнаха да отслабват. Не траяше дълго и желанието ни за нови записи. Скоро се преситихме и решихме за известно време да спрем да ги правим. Мислех си, че съм се отърсил от всичко, забравил съм го отдавна, ала е било в мен. Сега като го разказвах чувствах как се облекчавам. Бях на белоснежен връх. Всъщност бях някъде отдавна и отново беше отдавна и отново бях на белоснежен връх, но защо ръката ми не престава да стиска ненужният пистолет… Той изплува като призрак. “Какъв абсурд! А той е пред пистолета! Държи се като привикнал да стои пред оръжия, но защо ли призраците ще се боят от оръжия!” Отпуснах ръка и притворих очи за да бъда пак някъде там. Давах му възможност да избяга или да отнеме оръжието ми. Щях да му бъда благодарен, ако го направи. Бях някъде отдавна… Отворих очи и отново бях сега! Той стоеше пред мен подпрял брадичка на кръстосаните си пръсти и ме гледаше. “Поглед от който не можеш да се скриеш в хранилището. Надничащ от ключалката. Разбиващ я. Нали е касоразбивач и това му е работата. Минава ми през ум, че е отключил чекмеджето на бюрото ми където е касетката и я е изгледал. Само, че в чекмеджето беше пистолета с който го изненадах. Единственото нещо с което успях.” -Е, -рече ми той-твой ред е. Време е за твой въпрос. Воля! Набирам воля! Трябва ми още воля! -Ти ми каза, че аз съм те направил престъпник. Как? -Някога с Маестрото ме затворихте. Зад ключалката открих способностите си. Беше шок! Сякаш кошмара отново започваше! Твърде много ми беше дошло. Мислих, че всичко е свършило, но със споменаването на омразното прозвище сякаш започна отначало. “Този е луд! Какво общо имам, аз с оня боклук! Не, всеки политик е свързан с престъпните групировки, приятел! А и дори да бях свързан с някой това нямаше да е Маесторото! Незнам кой те е вкарал в затвора, нито пък кой те е излъгал, че съм имал нещо общо с това! Маестрото е най-големият ми неприятел. Каква зла прокоба, че го срещнах в тази вечер, но изобщо тази вечер ли беше!” -Излъгали са те!-гласът ми дойде сякаш от дълбините на космоса за да ме пробуди и да вдигна пистолета срещу него-Или съвсем си откачил, Едмон Дантесе. Тръгнал си да мъстиш не от там където трябва. С този главорез сме първи братовчеди, но аз го мразя. Разбираш ли? Ненавиждам го. Ако още съм жив не е заради това колко голям портфеил разкарвам, а е защото той искрено се забавлява с непреязанта ми към него. Ако той има общо с това, че са те опандизили аз нямам. Ако пък аз имам тогава той няма. Ако пък си мислиш, че имаме нещо общо с това и двамата, значи си откачен. Ако пък не си откачен, тогава аз съм откачен… Не ми отговори веднага. Продължаваше загадъчно да се усмихва. -Вярвам колко го мразиш.-рече ми-И не съм тръгнал да си отмъщавам. Не ми олекна. Разкъсвах се от ярост. От това, че Маестрото ми беше братовчед, че беше тук в стаята ми при моята изповед. -Защо толкова го мразиш? -Не искам да говоря за него. -Спазвай условията на играта! -Майната й на играта! Ще позвъня в полицията! -И двамата знаем, че няма да го направиш. Твърде любопитен стана. Всичко което искаш да ме попиташ засяга теб и искаш да го чуеш макар да си мислиш, че ще ти кажа погрешни неща. Незнаех дали е прав. Сигурно, а аз не се чувствах добре. -Дръж си пистолета и спазвай условията на играта. Та, защо мразиш толкова много, Маестрото? -Та той е главорез. При това е абсолютно откачен главорез! -Не това е причина, нали? Нямаше да се измъкна. Независимо дали беше ангел или демон, той знаеше, ако не всичко, то поне кога го лъжа. -Ожених се за Мария на четвъртият месец на бремеността й. Много я обичах и бях щастлив, че се е случило. Нашите иначе нямаше да ми позволят, тя не би го допуснала, аз дълго бих се замислял…Бременността й беше причината да вземем това решение което ме направи щастлив през следващите години. И сега съм щастлив със спомена от тези години. В тях остана всичко което съм имал. Всичко изгубих с тях! Всичко освен тези проклети предмети мечтани от мнозина които имат всичко… -Стига с тази ценностна сантименталност! -Не си прав. Наистина бях много щастлив. По-щастлив не бих могъл и да бъда. Валентин се роди в 1969, горе долу тогава започна отчужданието с братовчед ми който днес е медиен герой и престъпник. Вече беше започнал да показва демоничният си характер. Заплиташе се в твърде опасни игри. Държеше се налудничаво. Имаше и позиции да го прави. Нашият род е бил винаги на върха и сигурно е така още от преди времето на Великото Преселение на Народите. Тези позиции го пазеха, но го правеха още по-опасен. Той не беше обикновен психопат. Той беше психопат които щеше да се налудува, докато умните се наумуват. Бракът ми ме накара да се опомня и да се дистанцирам от него. Той от своя страна не преставаше да се опитва по най-налудничиви начини да ми се хареса. Подъръци за Мария, за Валентин, канеше ме на голи купони и всевъзможни други оргии. Обичта ми към семейството ме накара да забележа, че от това приятелство няма да излезе нищо хубаво. Започнах да се боя от него. Дори разбрах, че и преди това съм се боял. Няма да забравя чувствата които изпитах когато дойде на кръщенката на Валентин. Точно тогава му бяха отнели книжката за шофиране в нетрезво състояние. През главата ми мина мисълта да го пречакам на тръгване и да го прегазя с колата. Щях да спася сигурно от смърт десетки хора. Отеглих се от партито по случая с мотива, че имам силно главоболие. Седнах пред волана. Дълго чаках. Спомням си, че тогава забелязах в огледалото колко си приличаме. Първо се ужасих, после се намразих, а после всичко ми се стори неразумно. Разбрах, че изчакването в случая е най-важно. Месеци след това отдъхнах. Осъдиха го на пет години за изнасилване. Следваха най-щастливите ми години. Все си мислих, че когато наближи освобождаването му страховете ми отново ще започнат. Напук на очакванията ми не се случи това. Напротив. Забравях страховете си и се радвах на растящото мое момче. Отново опита да се сближи със семейството, но той вече имаше петното върху името си, а аз значително място в обществото, а това за онова време ми беше достатъчно за да го държа на дистанция. Мислих си, че ще ме намрази, разбрах по-късно, че не ме е намразил. По-късно когато аз намразих него… Трудно ми беше да продължа, но още по-трудно щеше да ми бъде да спра разказа си. Пак част от зрението ми виждаше снежният връх. Рееше се сякаш бе орлово. Фиксира нещо в далечината. Може би плячка. Обектът се увеличава. Не е плячка, а хижа. Там има едно момче и момиче. Прегръщат се и са щастливи защото са сами. Сами с обичта си. -Защо не дадеш още по бира.-весело ми рече изповедника. -Аз…-думите ми тежаха.-аз няма да пия. Подхвърлих му втора кутийка. -Не го приемай като въпрос или ако го приемеш не ми отговаряй веднага, но Женя единствената ти изневяра ли е? -Значи и ти не знаеш всичко-усмихнах се-Имам още една. Бивша колежка. Опонентка. Много обичахме да се плюем. Един ден направо се оляхме. Вечерта ме засякла в един ресторант. Като видяла, че съм сам ме дебнала докато изляза. Зашлеви ми най-силният плесник който съм получавал. В отговор обърнах и другата буза, а тя ме събори в храстите и изнасили. Няколко пъти още съзнателно я ядосвах и отивах да пия вечер в онзи ресторант. Тя отдавна не се занимава с политика. Избухнахме в смях. Неговият беше истински, а моят измъчен. Нещо в мен се смееше за да надмогне болката и чувството на безнадеждност. “Не си бил заключен само ти! Винаги съм бил заключен и аз, но не съм го съзнавал! Гледал съм през ключалката. Пренасял съм се чрез зрението си някъде и дори като видеозапис съм живял. Само, че не истински, а единствено чрез зрението си. Неочаквано разбирам, че не съм там където се намирам и всичко което съм имал е изгубено преди да е докоснато. И всеки път когато нещо разбера, нещо изгубвам! Всеки път! Защо изскаш да разбиеш тази празна каса сърцето ми! Защо?” Остави празната кутийка до креслото си и с поглед ме подкани да продължа разказа си. -През тези години не преставахме да правим опити да имаме второ дете. Все вярвах, че ще се случи макар времето да показваше обратното. Незнам какво ме накара да си направя онези изследвания без да споделя с Мария… Исках да избухна в ридания. Исках поне една сълза да текне, ала очите ми бяха сухи. -Изследвания за стерилност? -Да. Оказа се, че съм бил стерилен практически винаги. Имал ли си чувство, че краката ти са стабилни, но земята не е. -Случвало се е. Все по-рядко с възрастта. -Тогава се почувствах така. То е като да се изкачваш в пълен мрак по стълбище. Изкачил си последното стъпало, но мислиш, че има още и крака ти който очаква да стъпи на следващото неочаквано се оказва в празно пространство. Неизбежно следва залитване и после падане. Плашех се от падане. Винаги съм се плашил. Опитах се да преживея всичко мълчешком. Обичах Валентин и независимо от чии ташаци е излезъл винаги ще остане мой син. Само, че се боях от падане. Много се боях от падане. Бяха решителни дни в служебното ми издигане, а аз витаех из медицински лаборатории чувах някакви резултати изречени на непознат език които отказвам и не искам да разбера, но разбирам. Пренасям се седмици назад. Целувам миловидната като мече Мария и не вярвам, че може да има друго освен това което виждат очите ми, а то е едно щастливо семейство. Чувствам топли и студени вълни. Отново стъпвам върху несъществуващо стъпало и залитам. Не издържах. Разказах на Мария всичко. Попитах я кой би могъл да бъде. Няма да забравя израза на лицето й. Това не беше тя, а нейната мумия. Втвърдени бръчици върху тебеширена плът. Ако беше проронила и една сълза щеше да се спаси от всичко това което преди нея изживях аз. Оказа се, че единственият й контакт е бил с Маестрото. Било е почти изнасилване, но и двамата били много пияни. -Мислиш, че е заболяла оттогава? -Не. И преди година бе лекувала хипатит, а след това не бе престанала да пие. Дори понякога порядъчно се напиваше, но не беше същото както месеци след като научи за Валентин. Веселящината и самоиронията й изчезнаха. Вече не беше купонджийка, а самоубийца която се молеше на себе си да съкрати мъките си и в същото време искаше това вечно да продължава. Продължи цели седем години. Когато разбра, че има цироза спря да пие. Ако беше издържала навярно ще е жива още. Криела се е и пиела. Не разбрахме дори, че отново е започнала. Замълчах. Исках да говоря още, но нямаше повече какво. -Май това е всичко. -Не е. Ред е на твоя въпрос. -Нямам какво да те питам. Ако те попитам как си влезнал в ръката ти ще се появи друга “джаджа” с която ще кажеш, че си се телепортирал. Ако те попитам как си разбрал за мен и Женя значи да те попитам нещо което вече не ме интерисува. Ако те попитам защо си мислиш, че имам нещо общо с преломното ти заключване в живота значи да ми кажеш нещо което няма да е съвсем вярно, тъй, като с онзи тип нямам нищо общо! -Освен детството.-отвърна ми-Все пак е нещо общо, нали! Нямаше защо разговора да продължава. Докато говорих всичко ми изглеждаше нормално, но след като изчерпах това което имах да кажа отново започнах да разбирам колко абсурдно е всичко. Стоя със зареден пистолет срещу нахлул в дома ми взломаджия. В сакото ми е мобилният телефон със запаметен полицейски номер. Вече знам, че няма да го издам, но трябва да му кажа да си тръгва. Нямам сили да го сторя. Нямам изобщо сили, а стаята плува пред очите ми като, че съм пиян. -Върви си. Не знам кой си, но се срещнахме само за тази нощ. -Когато му дойде времето ще си тръгна. -Аз ще… -Ти ще чуеш това което ще ти разкажа. Имай търпение. Изобщо няма да съм разточителен на думи като теб. Не съм минавал никога за писател въпреки, че в затвора прописвах някой друг стих. Зад ключалката… -Да научава се много. И защо твърдиш, че аз и Маестрото? -Защото е истина. Наивна детска игра. Нищо особено… Снежният връх се разцепва…Опитвам се да стъпя на следващата стълба, а тя изчезва…Залитвам и падам, падам, падам…Трябва да съм мъртъв…Този е сложил нещо в бирата ми…При неговите фокуси нищо чудно да не е пил изобщо…Изплувам навън и му казвам да си върви, но шока е силен…Силен както тогава…Ще се боря…Няма да му позволя отново да ми отмъсти тъй жестоко както тогава…Наистина го затворихме, а той толкова плака, но добре ни го върна…Сигурно проклетият психопат братовчед ми и до днес не е бил толкова уплашен… Образът му отново изплува. След над четиридесет години. Кошмарът който не престана да ме преследва до преминаването на пубертета ми. Стоеше на креслото и се усмихваше хладно. Приличаше на ангел на възмездието. Пръстът ми потъна в спусъка. Отпуснах го. Затворих очи. Почувствах нещо забравено. Очите ми пареха. Сълзи? Не, не бяха сълзи. Нещо беше сложил в бирата и ме бе дрогирал. Научил го е в затвора, защото в зад ключалките се научават много неща. Комшийката- с кого се прибираме, момчето- какво имат какичките под мантичките, а затворника че е способен истински разбивач. Тогава братовчед ми не беше още Маестрото, а тринадесетгодишно момче. Аз не бях всичко това което станах, а дванадесетгодишно момче. Взломаджията на десет и по-голямо шубе от него нямаше. Все се опитваше да ни се хареса. Печелише точки пред съучениците си, че общуваше с училищните страшилища. Никой не смееше да го закачи защото ние след това добре го нареждахме. Беше ни нещо като талисман, но ни дразнеше неговата слабохарактерност. Като момиче беше и се страхуваше от призраци. Откъде да знаехме, че в онзи ден ще ни покаже какво е страх от призраци. В този ден ни раздразни пак с това, че мине не мине време си бие леки шамари. Накрая му казах, че ако толкова му харесват шамарите ще му ударя един, но както трябва. Тогава ми каза шепнешком, че го сърбяло носа, а това предвещавало, че щял да яде бой и ако си бие леки шамари ще му се размине с това. Казах на братовчед си и умряхме от смях. Решихме обаче добре да наредим този плашльо. Всичко стана по-просто отколкото очаквахме. Няма нищо по-лесно от това да накараш един плашльо да доказва смелостта си. Убедих го, че е дошло времето на неговото бойно кръщене, но трябва да покаже на какво е способен. Обясних му къде в гардероба ни баща ми крие “голите списания”, трябваше да изпълзи по тръбата на парното до терасата ни и да влезе през отдушника. Уж, скришом от братовчед ми го утеших, че няма никаква опасност и баща ми няма да се върне преди пет. Трябва само да не се уплаши да се покатери по тръбата. Съвсем го подведох. Та той беше като маймунче. Единственото от което не беше го страх, а си беше за страх е да се катери. Братовчед ми умря от смях. Суеверният плашльо не знаеше, че имам ключове за апартамента. Още щом го видях да минава през отдушника свирнах силно на братовчед си. Изчаках малко и се втурнах да се посмея. Когато стигнах плашльото вече заключен в гардероба ревеше. Кикотихме се тихо така, че да не разбере кой го е заключил. Чудихме се колко да го държим и шепнешком решихме, че трябва да го оставим и да го отключим едва когато спре да реве. По всичко личеше, че няма да е скоро. Преровихме цялата къща и накрая открихме някакви забравени стотинки в зимното палто на баща ми. Купихме си две бири и след около два часа вече мъкнех пияното си аверче из парка. Аз повече се държах, но също не бях никак добре. Решихме да се връщаме едва след като братовчед ми се наспа и вече се здрачаваше. Нашите бяха вече в къщи. Когато отключвах вратата си спомних за това което бяхме направили преди да се напием. Стиснах зъби и завъртях ключа. Да става каквото ще! Ще понеса, ако трябва и пердах! Само, че родителите ми не изглеждаха никак ядосани, дори ни най-малко разстроени, мама дори ме целуна и не разбрах как не усети на какво воня. Това в началото ме озадачи, а после ужаси. Тогава разбрах, че необяснимото ужасява. Часове наред се питах какво може да е станало. Най-вероятно беше му писнало да плаче и е заспал. Трябваше да намеря начин да го отключа, но не можех да се сетя за такъв. Дори не можех да влеза в спалнята без да ме попитат защо го правя. Накрая все пак се сетих. Беше рисковано, но за предпочитане пред това да го оставя цяла нощ в гардероба. Под стаята ми се намираше гаража на комшиите. Разликата във височината беше два метра, а разстоянието между перваза на прозореца и гаража около метър. Можех да скоча, а после както малкият ни приятел да се добера до спалнята. Щеше да ми е трудно само да мина през отдушника. Едва когато застанах на перваза на прозореца разбрах колко страшно е. Два метра височина не са нищо, но ако не паднех върху гаража… И един метър разстояние не е нищо, но не и когато става дума за подобен скок. Беше вече тъмно и малкото разстояние изглеждаше като бездна, а височината далеч по-голяма. Представях си как се заплитам в лозите около гаража и падам надолу. Не помнех добре разположението на лозите. Наистина можех да се заплета. Накрая обаче все пак скочих. Всичко нататък беше лесно. Дори преминаването през отдушника не ми създаде проблеми. Когато отключих гардероба и му викнах да излезе не получих отговор. Пипешком го потърсих за да го разтърся, но не открих никого. Запалих лампата. В гардероба нямаше никой… Малко е да се каже, че бях изненадан... За пръв път в живота си чувствах, че краката ми са стабилни, а земята под тях не! Опитът ми не значише нищо и ме наказваше Бог, защото бях лош. Никога няма да бъда повече лош, само ми, го върни! Не исках да става така. Не очаквах да стане така. Гардеробът ми се усмихваше като бездънна дупка, припомни ми за миг всички кошмари които съм имал. Вонеше на нещо. В него беше дявола. Стори ми се, че още съм на перваза на прозореца и се готвя да скоча върху гаража. Скачам. Краката ми се заплитат във виещите се около гаража лози. Преобръщам се и падам. Преди да усетя болката на блъскащата ми се в плочките глава чувам глухо кънтене и всичко изчезва. Чувствам се, че съм малко дете в ръцете на полудяла жена която скача в бездна. И пак преди да усетя болката след глухо кънтене всичко изчезва. Гардеробът прилича на лакомо гърло. Гърло глътнало малкият ни приятел със сълзите и хленченето му. Неволно правя крачка назад, после втора… “Не! Това не може да бъде! Не сме заключили добре и той е изчезнал…Но пък беше заключено! Заключено беше! Нашите са решили да ме накажат задето направих така и си измислиха тази шега. Ама и аз мога да се смея. Ето смея се и не ме е страх! Не ме е страх…” Повтарях си, а гардероба продължаваше да ми прилича на една огромна гладна уста. Продължих неволно да отстъпвам назад. Като самнамбул излезох от спалнята без да мисля, че нашите ще ме видят. Вратата на стаята ми беше заключена отвътре. Да, нали я бях заключил преди да скоча. Всичко бях объркал. Преди да скоча съвсем не си помислих как ще се пребера. Нищо! Баща ми има ключ, но как да му обясня всичко което беше се случило. Поискам ли го ще се почувства както аз при вида на празния гардероб. Точно така! Да! Ще му се стори невъзможно да съм се заключил от вътрешната страна, а да съм отвън. А, то е възможно. Заключил съм се и съм скочил от прозореца. Така е станало и с малкия плашльо и не го е изял никакъв гардероб. Но гардероба няма прозорец от който да скочи! Гардеробът е заключен отвсякъде! И все пак е станало нещо такова! Затворих се в тоалетната. Разплакох се и все повече се страхувах. И колкото повече се страхувах толкова повече плачех. Мама затропа по вратата. Беше ме чула и ме питаше какво ми е, а аз не можех да й отговоря защото се давих от плач и ми се струваше, че ще изчезна от тоалетната както плашльото изчезна от гардероба. И исках да изчезна за да не ме видят. За да не ме види майка му. Да изчезна там където е изчезнал той и никой дори аз да не мога да се видя. Отключих вратата и продължих да плача. Така и не успях да дам на родителите си обяснение защо плача. Поисках от татко ключа. Казах, че не знам къде съм забравил своя. Ключът от вътрешната страна не ми създаде проблеми иначе незнам какво щях да измисля. Мина ми през главата това почти едновремено с мисълта, че от днес нататък ще ми се наложи много често да измислям. Незнам как съм успял да заспя. На няколко пъти се събуждах и се питах дали всичко не е било само кошмар. Разбирах, че не е и си мислех, че повече няма да мога да мигна, но отново се унасях. На утринта като че ли кошмара най-сетне отмина. Сигурен бях, че ще срещна из училище приятелчето ни. Ужасът няма пределни граници! Когато застанах пред празният гардероб едва ли можех да допусна, че това е нищо в сравнение с това което ще изпитам на следващият ден. Плашльото не се появи и на училище. Беше се продънил като в дън земя. Няма да забравя изражението на братовчед си когато му разказах за празният гардероб. Бледа като тебешир безизразна маска под която единствено очите издават неистовият страх. Опита се да ме успокои или по-скоро да успокои себе си с това което постояно си набивах в главата и на които не можех да повярвам: че се е случило нещо което просто не знаем и затова ни се струва толкова странно колкото не е в действителност. Избягахме от часовете след голямото междучасие. Имахме нужда постоянно да си повтаряме един на друг, че няма нищо страшно. Когато вечерта събрахме най-сетне кураж да потърсим плашльото в къщи загубихме и последна надежда, че всичко най-сетне ще премине. Майка му плачеше. Не бе се прибирал откак предишният ден е излезнал на училище. Търсила ни след голямото междучасие и дори съобщила на нашите, че и ние сме изчезнали. Щяхме да имаме скандали из къщи. Нашите не са толкова строги, но братовчед ми нямаше да се измъкне от диригентската палка на баща си. Това обаче беше най-малкото което ни тревожеше. Каквото и да се бе случило, то, беше страшно и необяснимо и ние бяхме виновни. Приятелят ни толкова плачеше. Толкова плачеше преди да изчезне. Обадихме се в домовете си. Съумяхме да измайсторим лъжата, че и ние сме забелязали изчезването и след като втори ден не сме го видели никъде сме решили да го издирим. Същото повторихме, почти без да се наговорим и пред следователят. И двамата нямахме никакви семейни скандали, но от следващият ден започна истинското мъчение. Лутах се в някакъв чужд живот. Движенията ми бяха безсъзнателни движения и живеех в накъсван от кратки ледени кошмари безпаметен сън. Тялото ми отиваше на училище и сядаше на чина, връщаше се от училище, прибираше се в стаята и се заключваше макар да се боях да остана заключен за да не бъда глътнат. Тялото ми лягаше на леглото. Ставаше и отново отиваше на училище и сядаше на чина, то чуваше и виждаше непроменения около него свят, но неговият свят вече беше друг и нямаше нищо общо с веселата наивна глъч. Общуваше механично, устните му отговаряха абстрактно на абстрактните неща които чуваха ушите му. Началото на лятото беше, скоро щяха да ни разпускат. Твърде топло лято щеше да е, а тялото ми загърнато в сиви облаци съществуваше в една своя реалност. Безмълвна, хладна и объркана като кошмар. Напълно неразбираема. Реалност в която опита и всичко което бях научил вече от възрастните не значише нищо. В кратки мигове ме обливаха ледени тръпки. За мигове си припомнях какво съм извършил. Виждах плачещата майка на изчезналото дете. Бледите лица на учителите. Милиционерските униформи. Над всичко това един грозен, грозен, масивен остарял гардероб с очукана политура. Приличаше на чудовище от приказка. Вратите се отваряха. След това се затваряха. Чуваше се алчно мляскане… “Но какво! Какво, точно съм извършил! Аз не знам какво е станало!” Събуждах се от собственият си крясък и отново ме загръщаха облаците на съновиденията от сивата страна. Гардеробът заедно с нашето приятелче беше глътнал и част от мен… Не помних как съм стигнал до “Белязаният камък” и съм застанал на него. Преди време често се скачаше от камъка във вира на реката пред него. Миналото лято взе две жертви. Вирът беше достатъчно дълбок за да се скочи от високият пет метра “Белязан камък”. Само, че в двата си края ставаше неочаквано плитък. За двама миналото лято това се оказа фатално и оттогава престанаха скоковете. Беше сушава година и камъните в плитчините дори се виждаха. Взирах се в тях, припомнях си скока от перваза. Тогава само малко се бях уплашил от родителите си и бях готов на онзи скок, а беше толкова страшен. Тогава…но тогава беше друг живот. Друг и никога нямаше да си го върна. Толкова хубав живот беше. Защо трябваше да затваряме хленчещото хлапе в гардероба! Защо не трябваше! Беше ни толкова хубаво тогава! Ако можех само да си го върна! Само да можех да си го върна! Сълзи замъглиха очите ми. Животът ми от преди две седмици ми изглеждаше толкова далечен и невъзможен колкото динозаврите. Но от времето на динозаврите не помних нищо, а помних всичко от това как живеех две седмици преди това… Взирах се в камъните. Нещо ме грабна в ръцете си. Това вече не бях аз. Лудата жена на покрива на блока която ме стискаше в прегръдката си и щеше да скочи… Някой ме хвана за рамото. Нададох крясък и му се нахвърлих с юмруци. Сборичкахме се на самия ръб на “Белязания камък”. Бях яростен както никога. Мразех, а пред очите ми се стелеше единствено мрак. Исках да изхвърля натрапника на камъните. Да го видя мъртъв вместо мен! Той не разбираше! Той нищо не разбираше… Улучих брадичката му с юмрук. Скочих върху падналото тяло и продължих да го налагам. Обърна ме под себе си. Изтърколихме се. Упората под телата ни изчезна. Бездната ни погълна. Опомних се във водата. Помъчих се да се нагълтам, но нещо ме възпираше. Нещо по-силно от мен ме караше да плувам към чакълестият бряг. Мракът пред очите ми беше изчезнал и върху ситния чакъл мокър и кашлящ ме чакаше братовчед ми. Ругаеше, че съм глупак и мърмореше колко съм го изплашил. “Не мога да живея повече, така!” “Той е грабнат в небесата и е на хубаво място, а ние му помогнахме!” “Вярваш ли на тази приказка за грабването?” “А ти на какво искаш да повярваш. Него го няма. Нас все още ни има. Дори да не е на хубаво място, ние не можем вече да направим нищо. Трябва да се държим един за друг, защото вече не делим само едно приятелство, а и едно престъпление…” “Престъпление?”-не исках да повярвам на ушите си. “Той изчезна безследно по наша вина.”-думите му бяха сурови, различни от глупавите и често налудничави бътвежи които обичаше да сипе.-“Каквото сме сторили, вече сме го сторили, но сега сме по-близки от всякога. Сега дори майка ти и баща ти не са ти толкова близки колкото аз и дори баща ми не ми е толкова близък колкото си ти…” Говореше като възрастен. Не беше ужасеното хлапе от началото на седмицата. Личеше си, че се бои, но страха му беше просто страх, а не беше безимния кошмарен ужас който мен още не ме напускаше. “Сега сме повече от кръвни братя!”-продължаваше той-“Трябва да се закълнем един на друг, че никога няма да се предадем и каквото и да се случи на един от нас, другия с цената на всичко трябва да му помогне! Трябва да се закълнем, че каквото и да ни се случи и каквито и да бъдем и като пораснем, и като остареем, до самата си смърт никога няма да забравяме за тези дни и тази клетва защото те ни направиха това което ще бъдем и те ни сближиха толкова много един с друг! Трябва да се закълнем, че няма да забравяме, че сме оцелели защото сме били заедно! Сами със своята тайна!” Не мога да кажа дали тогава думите му ме уплашиха повече или ми вдъхнаха кураж. Звучаха съзаклятнически и отведнъж разбрах, че не съм сам. В същото време ме плашеше това, че сме само двамата. Две деца срещу целият свят. Плашеше ме и думата: “престъпление”. При всички случаи обаче вече виждах света реален. Напълно реален. Всичко което от този момент нататък трябваше да правим бе непосилно тежко, но единствено удачното. Трябваше просто да се крием, да мълчим и да се държим един за друг. Страшно беше, но не и тъй ужасяващо както зиналият гладен, празен гардероб… Произнесохме клетвата си в парка. Там където бяхме изпили фаталните бири. Символично дори си драснахме ръцете и сляхме кръвта си, макар и двамата да съзнавахме, че от това няма никакъв смисъл. Наистина вече бяхме повече от братя и той нямаше по-близък от мен, нито пък аз по-близък от него. Следващите няколко дни минаха за мен много по-леко от предхождащите ги. Чувствах дори някаква радостна еуфория и известно злорадство към всички останали. Нека си живеят в своя свят и ние си имаме наш. Какво като сме изхвърлени от техният. Нашият дори е по-искрен. В него няма кой да те излъже, че е невъзможно малки деца да бъдат грабнати на небесата или изядени от дървена, грозна и очукана стара ламя. Все по-малко се сещах за гардероба макар да ми се присънваше, а за това къде ли би могъл да се е дянал малкия вече не се питах. Няколко дена преди разпускането ни, всички го разбрахме. Открили го в родопското село при изкуфелия му дядо. Старецът дори не бил съвсем сигурен, че внука му е при него нито пък, че хлапето му е внук. Странно се струваше на всички как се е добрал до там. Все пак разстоянието до селцето беше около двеста километра. Разбрах как е станало след още някой-друг ден когато баща ми за пръв път ми опъна ушите и имах чувството, че ще ги скъса. Издържах и не казах какво знам, та нали се бях заклел. Мама се разплака и не му позволи да ме наказва повече. Беше напълно сигурна, че нямам нищо общо с изчезналите спестени пари, скрити в гардероба. След като баща ми спря да се гневи и той си помисли, че съмненията му, че мога да бъда свързан по някакъв начин с изчезналите спестявания са неоснователни. Сигурен съм, че би ми се извинил, ако изобщо имаше на земята родител който би се извинил след наказанието на детето си. Забелязах, че известно време след това отношенията им с майка захладняха. Само, че всичко това се случи по-късно. Едва когато разбрахме, че каквото и да стане хлапака няма да се върне обратно. Изпаднал в истерия при мисълта, че това може да се случи. Когато разбрахме, че са го открили бяхме не по-малко любопитни от всички останали какво бе се случило, дори повече защото те не знаеха за изчезването му от гардероба, това което ни тревожеше обаче бе, че той ще ни издаде. Измислихме сума ти лъжи да се оправдаем, но нито една не струваше. Не можеше да се изопачи факта, че ние го бяхме уплашили, така бяхме го уплашили, че той избяга, пропусна завършването на годината и изплаши всички останали. “Само да се върне!”-зъбеше се братовчед ми-“Такава гонка ще падне каквато и ловджийте в Африка не знаят!” Подобни ги говорих и аз, но знаехме и двамата, че няма да има никаква гонка. Молихме се само да ни се размине по-леко, но каквото и да трябваше да изтърпим не можеше да помрачи радостта ни, че хлапака от някъде пак се беше пръкнал. Не се и съмнявахме, че всичко ще се разбере и че трябва да търпим каквото и наказание да ни наложат. Каквото и да бе, все щеше да е по-малко пред това което изтърпяхме през изтеклото време. Само, че малкия не казал нищо. Само ревал и не искал за нищо на света да се връща обратно. Все пак постигна своето. Приместиха се с майка му да живеят някъде из дълбоката провинция. “Не ти ли се струва странно, че не ни предаде?”-издадох един ден мислите на братовчед си.-“Изобщо всичко е толкова странно!” “Би ми се искало да знам, че не ни е издал от страх.”-думите му изобщо не желаеха да ме утешат. И той чувстваше, че има нещо зловещо в мълчанието на този който вече изобщо не ни приличаше на плашльо-“Така би ми се искало да знам, но не го вярвам. Всичко е толкова странно. Намерил е начин да излезе от гардероба. Добре. Защо му е трябвало пак да го заключва? С нещо е пътувал до онези дебри планински, но с какво е платил билета? Този хлапак ме плаши…И това, че мълчи ме плаши. И никак не обичам да се плаша…Ако е намислил да ни отмъщава, дано да ни отмъсти така, че да не мога да му го върна, защото върна ли му го…” Замълча. Давеше се от гняв. Точно на следващият ден разбрахме за откраднатите спестявания и въпроса с какви пари си е купил билета отпадна. Остана тягостна загатка това: защо не ни издаде. В някои отношения мълчанието му беше по-зловещо и от самото му изчезване. Когато го заключихме той беше уплашен, много уплашен и то от някакъв си гардероб. Плачеше и се молише да го отключим. Нататък действията му изобщо не приличаха да са на “плашльо”. Той се беше отключил, откраднал парите и избягал. Това, че не изпадаше в истерии и не искаше да се върне напомняше малко за страхливото хлапе което познавахме, но с него някак не се връзваше мълчанието. Сигурно са му искали обяснения, много обяснения и ако ги бе дал сигурно щяха да го оставят бързо намира. Но той бе мълчал. Лесно би могъл да ни издаде и да оправдае всичките си провинения чрез нашето, но той не го направи. Едва ли причината беше страх от нас. След пропуснат край на годината, бягство и издирване с милицията, страха от две по-големи момчета едва ли може да е по-голям от страха от наказанията на възрастните. “Той ни даде много ценни уроци!”-замислено рече братовчед ми. “Сега вече никога няма да повярвам, че някой може да бъде грабнат жив на небето или да бъде изяден от гардероб! Видя ли чудо, ще знам, че има фокус…”-изрекох мисълта до която достигнах в тези дни и която остана като мото на живота ми. “А аз разбрах, че никога няма да се науча да свиря на цигулка.” “Това пък откъде ти дойде?” “Нямам чувство. Без чувство не може да се свири. Ако имах щях да усетя, че тогава прекалявахме. Щях да усетя, че той винаги е бил добър с нас, а ние с него не. Винаги е можел да постъпи с нас така както постъпи. Подигра ни се. Защото прекалихме, а той винаги е бил по-умен от нас. Винаги е бил по-умен, само дето беше по-малък и не желаеше повече от това да ни се хареса и да бъде уважаван както и без друго му се полагаше…” Трябва да кажа, че това бяха едни от последните дни в които братовчед ми показа, че има човешки чувства. И преди този период на тежки преживявания беше невъздържан и често приличаше на опасен луд, но и дума не можеше да става за сравнение с това в което се превърна по-късно. “Ясно ми стана, че няма да се науча да свиря на цигулка, но ми стана ясно и това, че повече няма да позволя никога да ме прецакат така, нито пък, че сам ще се прецакам! Никога!” Тогава решителността в очите му ме уплаши. Дано не си помислише някога, че искам да го прецакам. С времето спомена избледняваше. Понякога на сън чувах хленчене от към гардероба. Ставах, отварях го и пред очите ми се откриваше безкрайно стълбище. Някой ме хващаше за раменете и падах…Събуждах се и отново заспивах. Сънят само в началото ме впечатляваше. Когато започна да става натрапчив започнах и да разбирам, че сънувам. После престана. Годините минаваха. Срещнах Мария на едно илюзионно шоу. Магьосникът затваряше асистентките в кутия напомняща гардероб. Забиваше в кутията рапири, саби, мечове, разрязваше я с трион. След това полуголата асистентка излизаше здрава и читава от нея. Имаше нещо страховито, дяволски перверзно и възбуждащо в цялото зрелище макар всичко бе наужким или точно поради това, че всичко беше наужким. Спомням си, че дори се влюбих в асистентката. Изцяло потънах в зрелището и изобщо през цялата тази вечер се чувствах странно. Беше ми някак леко, чувствах слаб светомаеж и не мислих за нищо. Така се почувствах и когато се препънах в нечий крак в блъсканицата пред вратата, залитнах и паднах в прегръдките на сивооката. Тя се изсмя. Каза ми да внимавам. Опита се да звучи строго, но сивите й очи продължаваха да се смеят. Вместо да й се извиня й предложих да отидем на кино. Нямаше да го направя, но в тази вечер се чувствах странно и се държах странно. Тя прие, а аз продължих да се държа странно и в киносалона. Ръката ми се озова сама на бедрото й. Очаквах сивооката да се дръпне, дори да ме плесне. Вместо това тя сложи нежно нейната ръка върху моята и дори я избута по-нагоре по бедрото си, почти до чатала. Плахо приближих устните си към нейните мислих, че вече ще ме отблъсне, но продължавах да се държа странно. Вместо да ме отблъсне обаче, тя впи устните си в моите в дълга и страстна целувка. Всичко ми се струваше илюзия. Не се познавахме, а се целувахме и се опипвахме под сноповете лъчи. Продължи да ми се струва илюзия и когато тя прие да я разходя с колата. Заведох я край “Белязаният камък”. Въпреки, че беше октомври тя се съблече и влезе във водата. Скочих след нея. Прегърнахме се. Бяха първите голи, женски гърди докоснали се до тялото ми. В ледената вода те бяха тъй топли и тъй нежни, че ми се преиска всичко да спре, да не правя нищо повече, да остана завинаги в тази тъй приятна прегръдка. Сивооката стисна с бедрата си кръста ми. Започна да търка тялото си в моето. Паднахме във водата. Изправихме се със смях на крака. Побягна към брега, а аз след нея. Любехме се на чакъла. Не го очаквах, но беше девствена. Едва ли и тя повярва, че ми е първата… “Всичко беше хубаво, но е просто илюзия. Така се получи, но с Мария няма да преживеем повторно това което се случи снощи.”-така си повтарях докато чаках да вдигне телефона.-“Хубаво беше, но това е една много хубава сетивна измама. Дори имената си научихме след като вече се бяхме любили. Уж, има нещо, а няма нищо. Като в кутията която илюзиониста дупчеше. Като гардероб в който…Но защо се сещам точно сега за тази загубена детска история!” Имаше защо! Защото всичко ми се струваше илюзия! Защото приличаше на чудо, а не вярвах оттогава в чудеса! Защото се боях да отворя вратите за да не изгубя и последната надежда, че зад тях има нещо, а като набрах телефона на Мария все едно отворях вратите и всеки момент очаквах да видя ужасяваща празнота там където по-преди съм се надявал да видя нещо живо! “Просто илюзия! Хубаво беше! Толкова хубаво! Изобщо не се държеше като девствена!” Мислите изчезнаха в мига в който чух гласа й. Отворих вратите, а зад тях не беше ужасяваща празнота. Същата вечер се любехме на гробищата. Докато се обличах, тя прегърнала с ръцете и бедрата си един мраморен кръст подпряла на рамо брадата си се взираше в мен. Косата и се вееше на вятъра, прекриваше и откриваше луната зад себе си и сякаш гореше. Приличаше на митологично същество. Красива, призрачнонепозната, неземна. “Тя не може да живее сама този живот. Тя изобщо не го живее. Тя е фантазьорка която вярва във фантазиите си. Никога няма да имам сили да се разделя с нея. Вече с нея делиме не само една любов, а и една фантазия.” Вече чувствах, че я обичам. Истински я обичам. Любехме се винаги на невероятни места. Чужди вили. Горски пътеки. Дори веднъж на покрива на един блок. Все повече се превързвахме един към друг и ставаше все по-страшно. Внушението на фантазиите отмина бързо и трябваше да приемем суровата реалност. Двамата бяхме още млади. Пълнолетни, но още твърде млади. Родителите ми нямаше да ми позволят да взема прибързан избор, а и имаха твърде амбиционни заявки за живота ми изобщо. Аз не бях все още достатъчно зрял, а тя беше твърде голяма фантазьорка. Обичахме се, бях си казал, че няма и не мога да я изоставя, но трябваше да намеря сили. И без това твърде много продължи това от което нямаше да излезе нищо. Твърде дълго се бяхме мамили. И тогава се чувствах като пред отворения празен гардероб. Ако не беше забременяла щяхме да скъсаме. Дори в деня преди да го разбера, май осмислях как да й го кажа. “Незнам как да ти го кажа…”-започна тя и си мислих, че и тя искаше да ми каже това което осмислях да й кажа аз и исках да запуша ушите си и със запушени уши да я любя, да я любя, да я любя…там на гробищата, а после да изкопая един гроб и на двама ни и в него да се самопогребем.-“Цикълът ми беше редовен и дори не съм се осъмнила. Карала съм цветна бременост. Сега съм в пети месец и не мога да направя аборт…” Не вярвах в чудеса, но това беше чудо. Истинско, възможно, рационално, земно чудо. Чудо и по-различно, но и същото като това в приказките. Просто краката ми вече бяха намерили упората. Не исках да се разделям с нея, а и не можех да си го представя. Връзката ни беше несигурна и трябваше да направим някаква крачка за да я запазим, но не знаехме каква. Бяхме на самият ръб тя да претърпи срив когато дойде неочаквания обрат който просто ни наложи тази стъпка която и без друго желаехме, но нямахме позиции за да направим. Родителите ми естествено бяха шокирани, но какво ли можеха повече да сторят. Аз, само за един следобед се почувствах достатъчно зрял: да я имам, да вземам избор и сам да бъда родител. Някъде скърцайки се усмихваше с врати старият, прояден от червеи празен гардероб… “Не искам да имаме тайни!”-рече ми в същият ден Мария, държеше ръката ми като удавник-“Ако разбера, че имаме няма да издържа и ще започна да пия…” Още оттогава беше започнала да прекалява с алкохола. Отказа го като разбра за бременността, но казваше, че няма да пие и след това. Не можела да понесе мисълта, че детето и може да бъде дете на алкохоличка. Наистина не пи цели четири години. Не започна да пие заради това, че имаме някакви тайни. Такива нямахме. Почти нищо между нас не се промени от вечерта край белязания камък. Вече бяхме женени, имахме подрастващо дете и правехме любов най-често вкъщи, но общувахме в същият безгрижен и лекомислен маниер сякаш напук на живота който извън нашите прегръдки беше отчайващо сериозен, лишен от илюзии и чудеса. Първо започна да пие по купоните, после сама започна да си създава дребни поводи, но тя и без друго обичаше да се весели. Това беше в природата й. Понякога прекаляваше, но бях твърде щастлив с нея за да бъда разтревожен от това. Валентин растеше. По всичко личеше, че някой ден и той ще започне да пише. Още откакто научи азбуката започна да прави опити. Мария още тогава му предсказа бляскаво бъдеще на писател, а на мен макар да ми се струваше смешно ми се искаше да го повярвам. В неговата свита с химикал над масата крехка фигура виждах огледало на собствената си посредственост. “Ако бъде наистина добър е добре, че се занимава, но ако е като мен само си е изгубил времето!”-признах веднъж на Мария. “Ела! Искам да се любим! Искам и Валентин да не е сам! Би ли очаквал от времето да ни даде всичко това което ни даде?”-отвърна ми отнесено и не забравих думите й. Кънтяха в главата ми. Кънтяха в празният коридор който изникна пред очите ми: гладен, жесток, бездънен когато разбрах, че Валентин не е мой истински син. Докато разбирах смисъла на медицинските изследвания се чувствах точно така както пред онзи празен гардероб. Направил рискован скок за да го отворя и да освободя от него това което трябваше да освободя стоях пред нещо абсурдно, необяснимо и страшно. Нещо което мисълта ми не можеше да обхване мисълта ми и нещо пред което опита не означаваше нищо. Опитвах се да стъпя на следващото стъпало, но крака ми потъваше в празнота… Загубвах равновесие и правех отново рискования скок от перваза… “Всичко е илюзия…” “Не искам да имаме тайни!” “Би ли очаквал от времето да ни даде всичко това което ни даде?” “Незнам как да ти го кажа. Цикълът ми беше редовен…” Отворих гардероба. Очаквах в него да видя Валентин. Гардероба беше празен. Празен… Гардеробът изчезна. Мракът бавно се разсея.Опомних се във вонящите на дезинфекционни препарати коридори пред лабораторията. Незнам как краката успяха да ме заведат до близкото бистро където си поръчих бира, а след това и втора. Мигове на безкрайна самота и парализирана мисъл в която витаеха единствено призраци и стари спомени. Нямаше нужда от тях. Те бяха мъртви и далечни колкото и динозаврите. Не можех да си ги върна. При всички случаи който и да е бащата на Валентин, трябва да му бъда благодарен. Не е знаел какво ще стане от това, но без него нямаше да имам тази която обичам и всичките тези щастливи години. Та, тя ме съхрани от целият гаден свят в който съм принуден да живея. Цялата тази посредственост, дебелащина, низки амбиции, суета и евтини оправдания, изкривено общуване, лицемерна двойнственост, охтичава душевност щяха отдавна да са ме изпълнили изцяло. Сламена кукла без душа. Това щях да съм без нея. Навярно с избрана от родителите ми: “подходяща партия”, с полова немощ и без неособено талантливите ми, но особено скъпите ми книги които ме подтикна да напиша Мария. Навярно “дарителят на спермата” за Валентин не е означавал нищо за нея. Тя не се съмняваше и за миг, че аз съм истинския баща. Тя настояваше да нямаме тайни и се чувстваше, че наистина нямаме. Това трябва да е било някакъв незначителен епизод за нея. Епизод незначителен сам за себе си, но носещ голям промисъл. Пък и гените в случая не се оказаха решаващи. Валентин се увлича от литература, има мои маниери и дори външно прилича на мен. Никога, никога, никога няма да й кажа! Това ще е незначителната тайна която ще имам от нея затова, че и тя е имала такава от мен… Безпаметен сън рядко накъсван от кратки кошмари. В следващите два дни изживях като онези след безследното изчезване на плашльото. Вървях в сиви облаци посред лято и чувствах, че тотално съм изгубил равновесието. Когато любих Мария ми се струваше, че съм другия. Представях си, че съм другия и тя ми изневерява. Това дори малко ме възбуждаше, но завиваше още по-дълбоко в сивите облаци в които исках да изчезна, далеч от всички и дори от себе си. Миг след това се ужасявах от мислите си и си повтарях, че просто съм залитнал и трябва да намеря равновесие. Мария щеше да усети, че има нещо нередно. Имаше риск да направя и служебен провал. Трябва да намеря равновесието. Каквото и да е имало в миналото, то е минало и е мъртво за Мария, а за мен е важно настоящето… Тя се обличаше. С годините беше надала, кожата й леко беше загрубяла, а дългата й коса отдавна фризирана не беше косата на онова фантазно създание което срещнах някога. Гърдите й бяха наедряли и значително се бяха отпуснали въпреки фитнеса с който се занимаваше откакто отново бе спряла да пие. Задникът й също бе наедрял и талията й беше станала по-широка... Обуваше се прозрачните черни бикини и си мислех, че цялата тази подкожна мазнина и белези на времето са я направили още по-апититна. Някога срещнах едно момиче-полужена, вече имах една полужена-полумомиче. Не толкова стройно и не от друга планета, а земна като жена и възбуждаща като жена. Устата ми се изпълни със слюнка докато я гледах. Отново си представих, че съм другият. Ходил е по гробищата нощно време, защото е проклето извратено копеле и се възбужда от снимките на умрелите отдавна момичета. Разхождал се е гол из гробищата нощно време и мастурбира пред снимките, но в една нощ когато луната била пълна, а страстите му по-разюздани от всякога я вижда гола и прекрасна,прегърнала кръста с възпламеняваща се и угасваща коса. Вижда как момчето я изпраща до къщи и после все така гол се изкачва по близкото дърво до отвореният прозорец. Прави един безумен и рискован скок и се озовава върху нея… Съборих Мария върху масата. Предишната вечер вкъщи имаше парти и още не бяхме раздигали масата. Чиниите се разхвърчаха. Една ябълка се търкули от фруктиерата по гърдите й. Парче от строшена чиния се озова в ръката ми и с него разрязах бикините които току-що си бе надянала… Тя беше изненадана. Сивите й очи бяха пълни с плахост, изненада и възбуда както тогава когато залитнах и се озовах в прегръдките й. Той прониква в нея. Тя не може да го отблъсне. После не иска да го отблъсне. Ръцете й го прегръщат плахо. След това страстно забиват нокти в гърба му. Лицето му не се вижда. То е в сянка. Би било ужасяващо, но то е в сянка. Същата луна която малко по-преди изгаряше косата й сега грее като ореол зад главата му. Тя изгубва дъх в стенания, после и съзнание. На сутринта всичко й се струва сън и може да гледа света със същите невинни сиви очи… Падаме от масата. Цялата е в пикантни гарнитури и ме гледа плаха, изненадана и възбудена с невинните си сиви очи. Започвам да лижа гарнитурата от гърдите й. Гърчи се и се смее. Нарича ме луд, а аз съм луд и лудостта ми е вкусна като апетитна жена с момичешки очи. Надава къс вопъл, засмива се задавено и отново стене както някога като момиче… Тя чисти гола, а аз съм разтревожен. Загубил съм напълно равновесието си и не мога да се овладея. Фантазирам както някога и ми се струва, че полудявам. Няколко часа по-късно й казах за резултатите от изследванията… Няколко часа по-късно вече имах равновесието което желаех, а опорната ми точка беше омразата към този когото вече наричаха Маестрото… От този ден нататък живота стана обикновен. Твърде обикновен. Дори малко скучен. Не си казахме повече и дума за тайната на Валентин, но този ден без да разберем ни беше състарил с години. Изведнъж най-голямото приключение за двама ни стана кроткото общуване в семейното гнездо. Неусетно силният емоционален заряд който имахме един към друг се стопи в спокойствие. Бяхме добра семейна двойка, а Валентин се превръщаше в един прекрасен, макар и малко скандален млад мъж. Пишеше скандално, пиеше скандално, размишляваше скандално. Едва когато по-късно започна да лекува алкохолизъм разбрах, че това не са обичайни прояви на недоволен млад човек. Това обаче стана по-късно. След смъртта на Мария. Когато открих празните бутилки горчиво си припомних думите й, че не желае да има тайни между нас. За втори път ме бе излъгала и аз за пореден път бях пред една зинала, хладна празнота… По-късно отново я почувствах когато разбрах, че Валентин е избягал. Малко е да се каже, че тогава изпитах хладна празнота… Отново бях пред необяснимо празният гардероб в който трябваше да бъде заключения малък Валентин… Целият ми живот е празен гардероб. Заключвал съм в него всичките си истински цености. Отключвал съм го тайно за да им се наслаждавам, ала те една след друга изчезваха като при шоу на илюзионист за да ми оставят това което съм сега… Объркан и уплашен до смърт изправен срещу старо обвинение… Набрах сили и се изправих на крака. Насочих пистолета срещу онзи когото някога наричахме плашльото и който хубаво ни беше изплашил. Опитах се да си спомня името му, но то беше заключено в паметта ми може би от мига в който бе завъртян ключа на гардероба. Малкият плашльо стоеше пред мен и ми се усмихваше. Не беше приятелска усмивка. Той ми се надсмиваше. Аз бях с пистолета, а той ми се надсмиваше. -Върви си!-рекох му аз-Ще забравя, че си проникнал в дома ми с взлом, че си ме изнудвал и упоил. Знаеш ли какво означава всичко това! Аз имам дипломатически имунитет! Беше отдавна. Бяхме деца. Отмъщението ти беше достойно за вината ни! -Отмъщение?! Какъв анахронизъм. Какво може да промени едно отмъщение? И колко достойно може да бъде едно отмъщение? Засмя се късо и продължи: -Когато ключалката изщрака се почувствах като зазидан в стена, като погребан жив. За известно време си мислих, че се задушавам. Вие не знаехте, но аз много се боях от затворени пространства. От уплаха трудно успях да събера дъха с който ви молих да ми отключите. Не знам колко трая страха ми. На мен ми се стори вечност, а е било минути. След това вече ридаех, но от злоба. Не сте ме разбрали отвън. Мислили сте си, че е хленча на плашльото, но това беше рев на едно същество което мрази. Когато и това отмина станах неестествено спокоен. В мен разсъждаваше един друг разсъдък. Един лишен от всичките си детски страхове и чувство за вина към по-силните разсъдък. Тогава разбрах за способностите. Зад ключалката… -Да. Научават се много неща.-рекох вяло. Чувствах, че излизам от наркозата-Тогава рискувах живота си да те оключа. Дори не си помислих, че съм го рискувал. Да си призная това беше последната ми смела проява. -А на мен часове преди това, първата смела проява. Когато вратата се отвори, другият разсъдък, продължи да ме води. Без злоба реши добре да ви нареди, заключи вратата и реши да изчезна. Парите които открих в гардероба ви бяха първата ми кражба и тя ми помогна да постигна целта си. -И оттогава само си крадял. Горкият… -О, не се сещаш името ми ли?!-беше му забавно-Горкият Плашльо! Но не си прав. От тогава не просто крада, а разбивам ключалки. Всевъзможни ключалки. Не искам да има нещо заключено пред мен. Боя се. Мога пак да започна да рева... Избухна в неудържим смях. Прекъснах го съскайки: -Върви си! -Ти си глупак!-гласът му бе суров като присъда-Един голям глупак! Какво си мислиш? Че ме излъга ли? Казах ти, че ще разбия ключалката тук в паметта ти… Удари пак с пръст слепоочието си. -Вече всички други ключалки са ми твърде скучни. Просто механика която като всяка механика не може да бъде съвършена. Не, че твърдя, че човешката памет е съвършена, но все пак не е прости железарии. Слушай, ме внимателно, глупако! Преди часове ми беше дори симпатичен и исках само да се пошегувам с теб. Както винаги не знаех какво ще намеря зад ключалката. Този път за съжаление не открих накити. Открих една потикната към самоубийство самотна жена… -Какво си мислиш, че казваш! Аз я обичах! -Отношенията ви са се променили непосредствено след онзи ден в който ти е признала за единствената изневяра в живота си. Тя е страдала от чувство за вина, глупако! Изобщо не е знаела, че причината да си хладен към нея е защото имаш една перверзна, значително по-млада любовница с която обичате да правите мръснишки филмчета. -Не!-креснах-Това беше по-късно! -Така ти се иска да е, но не е! Припомни си, глупако! Той беше прав. Наистина началото на връзката ми с Женя беше малко преди да науча за Валентин. Бях забравил. Все ми се струваше, че започна по-късно. -Истината за зачатието на сина ти само те е раздразнила. Не ти е харесал отговора й. Ако беше някой друг осеменителят, дълбоко в себе си би му бил дори благодарен. Все пак това е човек отдавна забравен който не е значил нищо за жена ти, а без него не би я имал самия ти. Лично мен такова нещо би ме потиснало, но ти твърде много си държал на нея и в същото време си бил твърде слаб да я имаш. Това което те е вбесило е, че става въпрос за Маестрото. С него имате общо минало от което се срамуваш защото си човек известен с принципите си, а той е гангстер и психопат. Дори обаче тя да ти беше казала, че бащата на Валентин е случаен непознат всичко би протекло по същия начин. Вече си бил омагьосан от гласа на актрисата четяща еротичните разкази на сина ти… -Лъжа!-глухо изревах. -Можел си поне да забележиш какво става с тази която си обичал. Тя е линеела. Имала е нужда от малко внимание с което да й покажеш, че не е виновна. Не си могъл да й отдадеш това внимание защото си предпочитал гаджето си и лесбийките й… -Ще те застрелям!-изкривих глас, а пръста ми потъваше в спусъка. -Какво още открих зад ключалката?! Един избягал син който се отвращава от баща си, защото знае много добре за истината за смъртта на майка си. -Не е вярно. Валентин е възрастен и може да тръгне по свой път без да е избягал от родителите си. -Но той все пак избяга. Твърде тиранични са били грижите ти към него. Той е обичал момичето си, а е преживявал нещо подобно на това което някога си преживявал ти, но си нямал смелост като него да избягаш със своето. -Съвсем обикновени конфликти: “родители-деца”! -Но не и когато става дума за един баща който макар и косвено е виновен за смъртта на майката. -Глупости. Валентин не знаеше нищо. -А аз откъде знам всичко? -Кой те знае! -Ти си убиец! Направих го както навремето направих скока от перваза. Мислех и набирах кураж дълго. За миг престанах да мисля и направих това което желаех. Натиснах спусъка. Чу се изщракване… Взломаджията избухна в смях: -Ха така! Да не мислиш, че така свободно щях да се движа пред зареден пистолет… Не можех да повярвам. Отново ме беше изиграл. Както тогава! Както тогава… Замахнах с юмрук. Парира удара. Проблясна пред очите ми. Опомних се на пода. -Чекмеджето ти твърде лесно се отваря. Бас държа, че го е отворил и Велентин, а това което е видял е мотивирало внезапното му решение да избяга, макар за бягство е мислил и преди това. Видял е една видеокасетка. Нещо го е накарало да я пусне. Навярно е било същото любопитство към теб което и мен накара да прегледам записа и да разбера за потайните ти увлечения. Сигурно е бил доста изненадан. Неговата стара познайничка Женя в леопардски кожи или в рокерски дрехи, по чорапи и без чорапи, с жартиери и без жартиери, с токчета или с кубинки, сред масивна мебел или във ваната, с руси, чернокоси, мургави и приличащи на скандинавки, млади и по-зрели мацета, да стене и да вика в камерата: “Харесва ли ти, скъпи!”. Гледал е датите на видеозаписите и не е искал да повярва, че това се е случвало когато майка му е била на смъртно легло… Заливах се в истеричен смях и исках да стрелям, ала той бе ме изиграл. Влезъл е първо в моя кабинет. Отключил е чекмеджето изпаразнил е пистолета и е изгледал касетата или първо е изгледал касетата и после е изпразнил пистолета или…Какво значение има! Повтарящата се във всички розови сцени една и съща жена която сладостно стене: “Харесва ли ти, харесва ли ти, скъпи…” , като се прибави към другото което вече е знаел, е била достатъчна да се досети и за останалото. След това е заключил чекмеджето и вратата и ме е очаквал. Всичко е пресметнал. За да разбие и последната ключалка която съм заключил. Не му е било достатъчно да ми отнеме материална собственост. Искал е да отнеме последното което ми е останало в старият, празен, очукан гардероб на моя живот: утешенията на самотника. Държеше в ръката си пистолета. Зареди го и го насочи към мен. Дулото ми се стори като ключалка. Един, единствен лъч се процеждаше през нея и ме пронизваше. “Как ли се е чувствал, Валентин? Женя ми призна, че веднъж са спали заедно, станало съвсем случайно, но иначе е обожествявал…” “Харесва ли ти, скъпи…”-дави се в сладостни вопли между краката на момиче с асиметрична къса коса в зелено и обица на носа, над гърдите на меднокоса сексбомба заливаща се в шампанско, пред устните на мускулеста като мъж жена…Датите, онези дати в които е умирала Мария… Заливах се в истиричен смях и се молих да натисна спусъка. Виждах играещи дати по електронен циферблат, а после пак ме пронизваше онзи лъч. -Какво искаш!-успях да изрека. -И моят син избяга от къщи. Не се върна една вечер, след един купон. Беше странно, много мълчаливо момче. Един път между две бири по-приказлив от всякога ми каза, че точно така ще се случи. След купон ще реши, че няма да се върне в къщи, ще тръгне на стоп без предварителна посока за да търси щастие под небето. Когато го попитах защо ще постъпи така не ми отвърна. Забелязах в него един хлад който ме накара да се побоя. Единствената ключалка която не отключих беше сърцето му. То така и не ме обикна… Усетих тъгата. Тя като, че ли бе и моята. Утешаваше ме, но не желаех утехи. -Какво искаш?-отново го попитах. -Влез в гардероба!-рече ми той. Отворих скъпият махагонов гардероб който някога си бяхме поръчали с Мария. Легнах в него, зарявайки лице в старите парцали. Чух изщракването на ключалката. Не след дълго се унесох и всичко започна отначало. Скачах от перваза на прозореца върху гаража. Отключвах гардероб и се озовавах в стая пълна с облечени възбуждащо отдали се на ласките си жени. Виждам между тях Мария, но когато тръгвам към нея се озовавам в стая в която виждам малкият плашльо, но вече пораснал. След това изгубих равновесие и започнах да падам. Преди да почувствам болката от удара чух глухо кънтене и се събудих. През ключалката проникваха слънчеви лъчи. Почувствах, че един прониза гърдите ми… Чувствах се така щастлив както не бях се чувствал от много години насам. Знаех, че не ме е заключил. Той не е тъмничар и не затваря никого. Той е касоразбивач при това най-генеалният. Не бързах обаче да излеза от гардероба. Наслаждавах се на мрака и на слънчевите си лъчи. Събирах мързеливите си мисли и чувствах, че колкото и да е късно трябва да поставя ново начало. Всичко минало беше изгубено. Чувствах пронизващият ме слънчев лъч, но вече не ми причиняваше болка, а означаваше живот… Сигурно моят приятел би казал: “Зад ключалката се научават много неща!” Да, така е, но ако имаме сили да погледнем през нея, а ако се наложи да я разбием. Всъщност къде ли е той сега? Злорадо си помислих, че сигурно следващият който ще навести е Маестрото. Бяхме го заключили и така той откри способностите си за да стане човек който или живее зад ключалките или ги разбива. Взломаджия и касоразбивач. Това излезе от нашия малък плашльо… Колко прави бяха думите на братовчед ми тогава: “Винаги е бил по-умен от нас. Само, че беше по-малък!” Три НЯКОЛКО ЧАСА КАКЪВТО ИСКАШ… “Да бях свободен аз до дъно чак и власт да имах над този звезден мрак. Не щях да се родя ей-тука на земята, Та после сред прахта да се завръщам пак.” Омар Хаям Блестях. Пръсках се в прах и падащи върху земята звезди, за да ме види някой несретник и да напише стих. Лунната ме заливаше със сребристите си къдрици и ме шептеше, че не съм човек от земята за да се превърна в прах, а съм нейната подкваса която я прави вкусна. Шептеше ми, че моята прах, моето земно съществуване е опияняващо защото е напоено с реалното лунно присъствие. Шептеше ми, че е в екстаз, а нейният екстаз попива в отчаяната до безразличие земна пръст и превръща пръстта в жена… После всичко свърши. Лунната се превърна в съвсем обикновено, пресилващо артистично стенанията си момиче с едри гърди, изражение на херувимче и порочна усмивка. Продължихме да се любим сякаш играехме вид спортен танц. Ловки, умели и гъвкави впивахме и отлепяхаме, и впивахме влажни бедра. Танц красив и естествен като препускането на жребци. Лунната беше далеч и друга. Препускането беше продължително. Свършихме едновременно. Момичето което беше отгоре ми се катурна до мен и запали цигара… -Правил ли си го със сиямски близначки? -Наричат ме Майкъл Фантазията, но такова нещо не ми е хрумвало. -Имам две колежки, близначки. Един техен постоянен клиент ги връзва и си представя, че са сиямски близначки. Явно ми се сърдеше. -Не ми казвай пак, че нямаш пари?-нямаше кой знае какъв упрек в гласа й. Облаци замъглиха кацналата на перилото на терасата ми луна. Разбира се за Деси парите не значиха нищо. За мен също. -Имам в себе си само петдесет бона-засмя се горчиво на мълчаливия ми отговор-но вече наистина ще ми ги върнеш. -Защо правиш всичко това за мен!-горчилка стегна гърлото ми. Рядко ми се случваше. Нещата които не разбирах ми доставяха най-вече сладост, а аз малко неща от живота разбирах. От вниманието на Лунната която ми даваше това което малко мъже притежават, до това, че една проститутка ми дава пари. Понякога обаче сладостта внезапно се превръщаше в горчилка. Като сега. Май започвах да се влюбвам в Деси, а беше недопустимо. И защо ме закачи със сиямските близначки. Можеше например да ме попита защо никога не слагам презарвативи. На това все щях да й отговоря нещо. -Знаеш ли, наистина съм я закъсал, но твоите пари… -Ще ми ги върнеш. Все някога. Нали? Никога не се отчайвам, но се почувствах в отчайващо положение. -И какво е това което ти дава твоята Лунна, а аз не мога!-презрително хвърли банкнотата върху гърдите ми и започна да вкарва едрия си задник в бикините. -Моля?!-озадачих се. Сякаш бе отгатнала мислите ми. -Като ти стане кеф, крещиш: “Лунна…Лунна”. Весело е, оня със сиямските близначки е нищо, има типове които крещят “мамо”, други “милата ми кравичка, да те издоя”, но поне имат пари! Те не будят любопитство ми защото си плащат да бъда мама или крава за издояване, но ти си ми интересен. Та какво ти дава твоята фантазийка? Разбери ме правилно. Аз трябва да познавам мъжките фантазий. Приеми, че като съм с теб правя бартер. Секс за уроци по фантазиране. “Безумие! Това ми дава Лунната! Безумие!” -Всъщност незнам.-отвърнах й. -Така си и знаех.-засмя се късо. И на мен ми стана смешно. Смешно, весело и романтично. Вратата се блъсна и в стаята ми влезоха Пешо и Маестрото… Винаги става така. Точно в мигът в който живота заприличва на прекрасен се появява някое ченге или някакъв като Маестрото с който е най-добре изобщо да не се познаваш, а аз му дължах пари. Много пари. Освен това, не помня как, но го бях направил на глупак. Маестрото имаше слабост към мен. Толкова голяма слабост, че не би ми дал пари които не бих му върнал и които не би ми опростил срещу някоя деликатна услуга, защото знаеше, че няма да я направя както трябва, ако изобщо решях да я направя. Като съм вдъхновен не помня какви ги говоря и сигурно тогава Лунната наистина е била в мен за да мога да убедя Маестрото да ми даде парите след което не му оставаше нищо друго освен да ме убие. А той не искаше това. И без друго ми беше твърде малко. Направо не е за вярване, но точно когато бях започнал да се влюбвам в Деси трябваше да дойде лично при мен за да ми припомни, че не ми е лек живота. Искаше ми съм да съм с Деси в една далечна, далечна, далечна от всичко вила с една-единствена стая едновремено спалня и кухня с много продукти и перверзни играчки, а Деси само по една кухненска престилка да си свирука “Одата на радостта”, да ми пърже яйца и никога повече да не се сетя за Лунната мръсница. Само, че май бях пропилял шанса си. Понечих да стана от леглото. -О, стой си, Майкъл. Рече ми Маестрото, а изражението му беше на герой от весели комикси-Стой си! Не ставай! Само не ми казвай, че нямаш пари! -Тъкмо това ще ти каже!-Деси се беше облякла. Трепереше като лист. -Изчезвай Деси!-рече й Маестрото и ми се усмихна като съдба. Когато Деси излезе обърна стола до леглото ми, надкрачи го и подпря брада на облегалката. Пешо тъпо се прозина и се отпусна на креслото което изпука под тежестта му. Щеше да бъде смешно, ако се беше разпаднало и тупнал на пода. -Чух, че си направил сериозни удари по игралните зали. Не ме разбирай погрешно, но славата ти се носи, а имам причини да бъда любопитен. Толкова те обичам, че ще загубя част от себе си, ако те убия. Та колко имаше в началото на тази седмица? Пешо пак разтвори глупаво челюсти. Сетих се, че преди да излезе Деси се усмихна като проститутка което я направи да не прилича на проститутка. -Кажи, Майкъл? -Незнам точно.-отговорих искрено. -А аз, незнам какъв ти е проблема. Не си по-луд от мен. Явно си тъп, но и на тъп не приличаш. Знаеш ли, не е моя работа, но ще те попитам къде успя да потрошиш петдесет милиона за по-малко от три дни… “И на всичкото отгоре ще ме изгонят вече от квартирата…” И това не знаех. Не знаех къде съм успял да ги “потроша”. -Защо си такъв глупак, Майкъл? Толкова съм бесен, че не мога дори да те убия! После ще съм още по-бесен, че не мога да ти направя повече нищо! Аз съм делови човек и мразя да съм бесен, а съм бесен. Чувстваш го, нали! Наистина беше бесен. Пешо вече не се прозяваше. Беше блед. Вече навярно знаеше какво означава нервен изблик за свръхспокойния Маестро. Босът за миг ставаше кръвожадна откачалка, а само след миг отново бос. Сега наистина имаше за какво да е вбесен. Иска ми се да е пролет. Да сме с Деси в една огромна градина. Деси да е на въжено легло вързано на две стебла, а въжетата да са увити с рози. Да е на шестнадесет и без да знае, че я наблюдавам, гола да чете любовен роман с много еротични сцени. Аз да съм на тринадесет и да я гледам скрит от храстите. -Ще ми кажеш ли какъв е проблема ти, Михаиле!-този режещ глас ми бе познат. Винаги след това имаше много кръв. За последен път го чух преди година. Дължах пари на едни хлапетий които се издържаха с лихви. Не издържаха на наглостта ми и ми строшиха ръката. Маестрото дълго ме разпитва “къде съм катастрофирал”. Исках да скрия, но той беше научил и си беше спомнил, че сме приятели от детинство. Не трябваше да ме взема със себе си при наказателната акция. Тапетите в стаята биха приличали на картина на Пикасо, ако Пикасо имаше “кървав период”. Единият хлапак след това не проходи, а другият не оживя. Тогава го намразих. Седмици наред спомена ме връщаше в стаята на хлапаците и повръщах. Дълги месеци след това дори Лунната и покера не можеха да ми доставят удоволствие. Рядко побесняваше. Наистина беше делови човек. Побеснееше ли обаче, наистина побесняваше. Пригади ми се като в онези кошмарни седмици. Припомних си, че оттогава много го мразех. Толкова много колкото понякога мразя себе си. Не трябваше. Той ме беше защитил. Не трябваше, но продължавах да го мразя! Почувствах, че дъхът ми секва. Както в горещ ден при рязко потапяне в студена вода. Лунната прокара пръст по гърдите ми. Почувствах възбуда. Чернокоса, тъмноока, мургава възбуда в тъмна нощ сред девственна гора. Див прилив от бедрата към гърдите. Огнени пръски шампанско в черепа. Усещането бе прекрасно. Почувствах се преизпълнен с енергия. Изпил чаша силен алкохол на екс. Леко полудял. Свободен. -Не те разбирам, Майкъл!-продължаваше Маестрото-Не по дяволите! Ти си абсолютно неадекватен. Сега не разбирам и себе си. За пръв път ми се случва да не знам какво да правя с червей като теб… Не! Това не беше този когото наричаха Маестрото, а също така когото наричаха Демоничния. Той беше почувствал слабостта на неразбирането. Същата горчилка в гърлото която усетих когато Деси ми даде последните си пари. -Кажи ми какво си, Михаиле! Лунната ме галеше и се наслаждавах на последните мигове земно безумие. Винаги когато ме галеше миговете бяха последни. Винаги бяха наслада. Неземна наслада която ми отнемаше и последната искричка чувство за реалност. В тези мигове не можех да отговоря какво съм, а без да си задавам никакви въпроси я целувах по-страстно и по-страстно, залагах на все по-слаба и по-слаба карта, любех поредната Лунна Деси, изпивах на екс поредната чаша текила и натискайки до дупка педала на газта живеех в стих на неистова наслада изписан върху нищото над което се носеше духа ми, очакващ да сътвори първия си ден със следващия изживян миг… Не това дори артистичния Маестро нямаше да разбере, но можеше да усети с цялата му сладост и горчилка, ако имаше душата която несъмнено имаше. -Кажи ми какво си, Михаиле!-повтори въпроса си и Лунният залп отново ме обсипа с екстазни тръпки и пръски шампанско, след което повторно и по-силно избухна заливайки всичко видимо и невидимо в таванската ми стая, отвъд нея и отвъд света. Избухна с устните ми които не следваха мисълта ми, а опиянени от страст говориха: -Заприлича ми на Ламята Спаска от вица. Сигурно го знаете. Вървяла си Ламята Спаска по прякор Добрата из гората и срещнала Баба Меца. “Ти кво си, бе?”-попитала Добрата Ламя. “Мечка” “Кво като си мечка! Чакам те утре точно тук в седем за да те изям! Някакви въпроси има ли?” “Не!”-отвърнала й мечката. И продължила Ламята по прякор Добрата из гората и срещнала Кумчо Вълчо. “Ти кво си бе?”-попитала Добрата Ламя. “Вълк” “Кво като си вълк! Чакам те утре точно в осем тук да те изям! Някакви въпроси има ли?” “Не!”-отвърнал й вълка. И продължила Ламята по прякор Добрата из гората и срещнала Зайо Байо. “Ти кво си, бе?”-попитала Добрата Ламя. “Заяк.” “Кво като си заяк! Чакам те утре точно в девет тук да те изям. Някакви въпроси има ли?” “Да има. Мога ли да не дойда?”-попитал Зайо Байо. “Можеш”-рекла му с преизпълнен с благодушие глас Ламята-“Нали затова ме наричат: Спаска Добрата” Усмивката на Маестрото напомняше за суеверни представи за зли полубожества. Пешо нещо се задави. Щеше всеки момент да припадне. А аз преизпълнен от Лунна наслада сипех: -Какво съм ли? Ето какво! За теб глупак, за себе си преизпълнен с щастие. Няколко часа какъвто искам…Най-некачествения материал: прахта. Която ще се разпръсне и върне при себе си… Извади пистолет и го насочи към лицето ми, а аз запотен от удоволствие продължих: -Преизпълнен с вдъхновение да греши! Лишен от свобода, освен в миговете на порочното си опиянение. Преизпълнен с ненужно вдъхновение човек. Утре Добрия Господ ще ме повика да върна всички борчове в точно уречения от Него Час, без дори да ме попита дали имам някакви въпроси…Ако ме попиташе щях да го попитам: “А, мога ли да не дойда!”… Не се намирах в своята стая. Шкафът в който се подмятаха два парцала, няколко чифта “магически карти” и фалшиви документи беше същия. Компютърът с недостатъчно байтове и рама, с който правех когато съм в настроение някоя друга хакерия и си играех да изчислявам неизчислими комбинации, беше същия. Празният хладилник и печката със строшени реотани бяха същите. И разбитата преди малко врата по която мятах стрелички, и стените по които с тебешир и пастели рисувах шаржове на еротични фантазии, и самите шаржове, и прозореца от които надникваше Лунната, и изобщо всичко беше като преди, но с нещо невидимо се различаваше. Липствах аз. Присъстваше тялото ми овладяно от Лунна лудост, самият аз бях някъде далеч където не можех да се страхувам, а се наслаждавах на докосванията на Лунната, на Деси или някоя друга… -Символа на всички удоволствия, печалната равносметка след всеки купон, колуминацията на целият печален купон наречен живот, смисълът на цялото прозрение съм аз. Разбираш ме, защото си артист. Пешо не ме разбира. Маестрото беше изпуснал юздите. Не бе му се случвало. Познавам го. Ако ме убиеше щеше да му бъде недостатъчно, ако не ме убиеше щеше да бъде глупаво. На мен ми беше безразлично. То беше на земята, а всяка земна секунда в моето лунно опиянение поглъщаше хиляди години наслада. -Разбра, че можеш единствено да ме убиеш. И двамата сме наясно, че това не е достатъчно. Искаш да си върнеш парите или поне да си наясно какво се случи между нас. Какво се случва с мен! Макар за мен не е важно какво е, а че се случва… -Луд кучи син!-в гласът му се долавяше възхищение. -Попита ме какво съм. Ами човек съм. Не ме попита за някакви въпроси… Лицето на Маестрото бе пълно с въпроси. -Щях да кажа. Да: има въпроси. Защо не поиграем на рулетка. Чувал съм, че и теб си те бива. -Луд кучи син. -Имаш живота ми!-рекох вече хладно-Можеш да го заложиш. Това ще ти достави по-голямо удоволствие от това да ме убиеш. Играта е удоволствие, нали? Моят ужас и твоята наслада от залагането. -Луд кучи син! Руска рулетка?-досети се. -В наш вариант. Утре точно в седем, за да е като вица за ламята, ще дойда при теб за да завъртиш барабана веднъж. Вдруги ден също, но вече ще завъртиш барабана два пъти и в него ще има вече два патрона. Следващият ден, съответно: три по три. По-следващият: четири по-четири. А накрая: пет по пет. Въпроси има ли? -А ако не дойдеш? -Е, нали затова ме наричат Лъжливия Майкъл. Стане ли, ще си за смях. Риска прави играта интересна, нали? Маестрото се засмя. Смехът му трая продължително и зарази и Пешо. Накрая се разсмях и аз. Смеехме се през сълзи. Маестрото тупаше с ръка по тлъстия си крак, а Пешо щеше да строши стола и да тупне мускулите си на пода. По едно време утихнахме и Маестрото попита гарда: -Според теб, да приема ли това вместо парите си? Пешо отново стана сериозен. Изглежда го плашеха подобни въпроси от страна на шефа му. -Що не го пратиш да гръмне Великия Ацтек? “Това няма да направя! Няма да гърмя никого!” -И си мислиш, че ще го направи ли? Само като види Великия Ацтек и ще го засърбят пръстите. Ще поиграят на нещо и след няколко часа от гърлото на Майкъл ще висне чикагска вратовръзка. -Само предложих.-смутено рече Пешо. -Предложил!-изпуфтя Маестрото раздразнен, явно тази вечер нямаше да е лека за Пешо-Кажи ми ти тъпо борче, като от теливизионите скечове ли си? Не виждаш ли, че Майкъл е артист. Дори не е артист като артист, а просто Майкъл и ти казвам, че няма да гръмне никой. Пешо пребледня. Понякога Маестрото бъркаше в отношението си със своите хора. Сигурно не се случваше често и го разбираше, но сега го бях извадил от равновесие и сам знаеше, че в момента не е никакъв страховит бос, а нервиран човек на насилието. Умен беше и щеше да го съзнае. Проявяваше зловредни черти от характера си. Трябваше да приеме играта за да е пак на себе си. Иначе собствените му демони щяха да го изядат. -Ами той така и така е мъртъв!-усмихна се младежът-И няма какво да ти върне! Защо не? -Обичам те, Петре. И в теб има един артист. И аз си мисля като Петър, Майкъле…Как ще се разберем за цената на жетоните? -Интересен въпрос. Според мен за да е по-вълнуваща играта, цената трябва да е вълнуваща. Лъжлив съм, но се изкушавам лесно и така ще си сигурен, че ще дойда. Всеки патрон до петият ден е жетон от сто бона които ще получавам на ръка в случай, че остана жив. На петият ден когато ще завъртиш барабана пет пъти и трябва да спре пет пъти на една и съща позиция, което е твърде малко вероятно, но все пак вероятно, сумата спечелна до този момент умножена по десет… Маестрото заизчислява наум. Замисли се, а след това въздъхна: -Какво пък. Шансовете ти са малки, а и спечелиш ли, ще ми върнеш парите в сухо… -Дори и с лихвите. -…Изгубиш ли-продължаваше да разсъждава на глас-не мога да изгубя повече отколкото съм изгубил. Ама, че шантава история. От единият в другия джоб. Майкъл наистина си те бива, но си луд! Отново се разсмяхме един след друг. Сигурно на Пешо му се струваше, че сънува. Едва ли си представяше да види шефа си в налудничава светлина. Имаше още много да види. Малко след туй се отеглиха. С парите на Деси вечерях в един близък ресторант и си купих бутилка “Паспортс”. Знаех, че няма да заспя. След седмица барабан с пет патрона щеше да се върти срещу лицето ми пет пъти, Лунната беше замлъкнала и се сещах за мама. Отворих бутилката, седнах пред компютъра, но бях твърде разсеян за да се занимавам с нещо сериозно. Пиех уискито и играех “Пинбал” докато не заспах на фотьоила. Лунната вечеряше когато се събудих. Бутилката беше празна, а на монитора танцуваше моят скрийнсървър: “Луд кучи син!” Главата леко ме болеше и пак бях започнал да огладнявам. Махнах на първото такси, после вървях две преке пеша и точно в седем без пет бях в едно от свърталищата на Маестрото. -О, Майкъл!-усмихна се Маестрото-За пръв път от пет години насам не можах да мигна. Тогава разбрах, че съм влюбен в една актриса и ми трябваше цяло денонощие да я накарам да отвърне на чувствата ми. Знаеш, че с жените съм като валяк. Реша ли, нищо не може да ми попречи, но този път ми трябваше цяло едно денонощие. Просто проявих слабостта на влюбчивия, а сега проявявам и хазартна слабост… Намигнах му подканящо. Започнеше ли да говори, говореше дълго. Сигурно пак щеше да започне да говори за братовчед си който много обичал, но с който се поздравявали със среден пръст. Не му се бързаше, но извади револвера. Сложи златен куршум и ми обясни, че излял тези куршуми за ден който не желае да преживее, но в който ще трябва да убие особено близък човек. Наистина беше артистичен. Завъртя барабана. Насочи пистолета. Целунахме се бързо с Лунната. По-скоро се отхапахме. Натисна спусъка. Хладно изщракване. -Едно уиски? -Една текила!-отвърнах. -Луд кучи син. Започнах да се събуждам. Лунната сънуваше моята бодрост и ни беше неземно приятно. -Не те ли е страх изобщо от смъртта?-попита ме Маестрото в някакъв изблик на желание да интелектуалничи. -Страх ме е, че може да не получа това което бих могъл да получа. -А мен понякога ме е страх от смъртта!-наля ми изпразнената чаша. Припомних си какво сънувах сутринта. Деси лежи на люлката в градината и чете любовния роман. Забелязва ме, че я наблюдавам и ме вика при себе си. Малък съм, но съм и голям. Преди да я прегърна се превръща в скелет с остатъци от гниещо месо. После земята под краката ми се разтваря и искам, а не мога да прегърна Лунната. Маестрото забеляза, че не съм вдъхновен за разговори както снощи и ми побутна двете банкноти по петдесет. Допих текилата и още щом излезнах от офиса се забих в първата игрална зала. Вървеше ми и до четири след обяд вече имах милион, триста и петдесет хиляди. Едва не ме изгониха. Малко след това хванах влака за родното си градче. Събрах се с приятели от младежките си години. То беше нощ, то бе купон! Такова лунно опиянение не съм изпитвал и толкова глупости за една нощ не бях правил! Истинско чудо беше, че успях да хвана подходящ влак. Още до Пазарджик едно ромско тарикатче ми обра и последните дребни ми бяха останали след вакханалията на “Тука-има, тука-нема”… Останалата част от пътя беше най-тежкото преживяне което съм имал. Отрезнявах. Отрезнявах от алкохола и нощните страсти. Отрезнявах от Лунното опиянение. Едва сега започнах да разбирам колко близо съм бил до смъртта по предишната вечер когато съм се държал толкова неадекватно пред самия Маестро. Беше чудо, но вместо да ме убие той беше започнал да се държи неадекватно. Разминало ми се беше, но тази игра си е чиста проба сигурна смърт. Днес ме чакаше барабан с два патрона който щеше да се завърти два пъти…И дори да остана днес жив. Какво говоря! Няма да отида! Маестрото щеше да ме търси и все някой ден да ме открие, но до тогава поне още няколко часа щях да съм жив.Няколко часа! Толкова бързо бяха минали тази нощ, а мислих, че ще са безкрайни когато се качих на влака към градчето ми.Няколко тъй щедри и тъй кратки часа.Тъй глупави. Първо се засякох с Тони, приятелчето което не се научи да играе на покер, но пък за сметка на това се ожени за Ани, същата какичка която често наблюдавах как в градината си чете гола любовни романи и остави най-дивните ми еротични спомени, а Бога ми имам много. И до днес си представям всяко момиче по което съм се увлякъл да чете гола любовни романи в градината си. Ани беше най-красивата за времето си жена. Всяка извивка на тялото й беше съвършена като “Страдевариус”. Огромен бюст над тънко кръстче и вирнато малко дупе, дълги стройни бедра и неприлично сини очи звучи твърде прозайчно за това което беше. Тя беше върховното природно недоразумение защото чрез нея природата показваше, че не всичко което е създала е съвършено като Ани и освен това доказваше, че съвършенството буди порочни помисли. Та Тони се ожени за нея, но не се научи да играе на покер. Оправдаваше се, че не е комарджия, а беше, но играеше други игри. Бяхме останали близки и знаех за захарните му афери. За няколко години беше станал отвратително богат, но си остана стипца. Направихме с него кръг в около десетина заведения и успяхме да съберем една прилична тайфа от добри и нетолкова добри познати от младежките години. С цялата компания направихме един още по-голям кръг и накрая привършихме у Тони. Естествено всичко беше на моя сметка защото Лунната не преставаше да ми шепти, че имам за какво да съм щастлив. Барабана на рулетката се е завъртял в тази сутрин и съм се родил отново за цели двадесет и четири часа в които мога да бъда такъв какъвто искам. Сигурно в предишният си живот съм бил камикадзе, но тези часове ми се струваха дяволски много за да мога да ги изживея без да скучая нито миг. Бях по щастлив от всякога. Дори се отпуснах да свиря на китарата на Тони неприличните блусове които си съчинявах сам когато бях самотен. Стори ми се, че пак съм в дилириум когато в стаята влезе Ани, седна на масата, сипа си малко текила и запали от моите “Ориент експрес”. Какво друго бих могъл да си помисля освен, че съм в дилириум след като виждах, че Ани е отново на двадесет години. Същите открити и сини като нуди плаж очи които за да няма из земята греховност трябва да са винаги зад слънчеви очила. Дълги като Гринуич бедра, гърди като куполи на Ватикана. Ани с впита в тялото фланелка “Напалм Дет” от която прозираха леко зърната й и къса ластична рокля.Щях да съм много смутен, ако бързо не ми бе обяснено, че всъщност това е Марина, дъщерята на Тони и Ани. Докато баща й свиреше гибеци на компанията двамата се заговорихме. Първо за “Ориент експрес”-а и за текилата. Споделяхме един и същи вкус. После за блуса. След това не помня как протече разговора, но от него разбрах, че е писателка на еротични трилъри и тези дни ще се побърка, че не може да пише защото компютъра й правил някакви проблеми. Казах и, че разбирам малко от тази техника, а тя с такъв глас ми каза, че ще ми е признателна до края на живота и ще направи всичко което поискам за мен, стига да й помогна, че нямаше начин да не се почувствам неудобно в панталоните си. Слезнахме в стаята й. “Свърталището на пантерата”, както сама се изрази, беше като тапицирано от нейни актови фотографий и изрезки от списания на природни стихии. Обясни ми, че това я вдъхновява. В средата на стаята като езически кумир пред огромен фотьоил покрит с естествени кожи, искреше монитора с агресивния скрийнсървър: “Аз съм дива, дива котка” Момичето или беше много превзето или много приличаше на мен, но и в двата случая ме извеждаше извън границите на доброто и злото… Когато седна на фотьоила до мен вдъхнах уханията на онази градина в която майка и навремето четеше романите. Нещо блокира паметта ми. Чувствах, че нищо няма да направя с компютъра й. Прогоних натрапчивия си спомен и в този миг разбрах, че така не е ухаела градината й, а кожата на Ани. Докато ровичках в програмите за да търся причината за повредата Марина притисната до мен не преставаше да говори колко е напрегната и колко се бои от себе си. Можела да направи “всевъзможни луди и диви работи” като не е разтоварила страстите си с писане… Когато открих причината ми се стори, че чух смеха на Лунната. Беше вируса “Палавия Майкъл”. Вирус който сам бях създал и разпостранил. След това ме гризеше съвестта й си мислех, че провидението ще ме накаже за злото което съм причинил на хората. Нямаше какво да правя и не бях на себе си, затова го измислих. Стана след като едва ме спасиха след едно особено тежко алкохолно натравяне. Няколко часа съм бил в клинична смърт. Когато разбрах, че едва не са ме отписали реших да откажа алкохола. Отказах и комара. Прогоних и Лунната. Дълго време не бях на себе си. Не бях аз. Ту бях щастлив, ту мразих всичко. Гладен за емоции със скучаещ интелект както и Марина се боях, че ще направя всевъзможни “луди и диви работи”. Единствената за която дълго съжалявах беше вируса който открих в компютъра на младата писателка. Лесно се дезактивираше и го направих. Не разбрах само защо си записах “Палавия Майкъл” на дискета. Марина беше на седмото небе от щастие. Мислих си, че ще ме целуне само по бузата, но тя продължително впи устните си в моите. Когато ги отлепи си помислих, че все пак съм получил дилириум и халюцюнирам. Марина се беше рездвоила. Едната стоеше при мен на фотьоила притиснала разголеното си бедро в ръката ми, а другата подпряла се на облегалката ме опсипваше със ситните си къдрици. “Успя ли, Мари?” “Да, Лора!” След кратките им реплики вече разбрах. Не беше ставало дума, затова Марина не беше ми казала, че има и близначка. И Лора ме целуна по същият начин както и Марина. Твърде много ми дойде, не бяха сиямски близначки, но все пак твърде много ми дойде. “Как успя?”-почти в един глас ме попитаха близначките. “Е, нали затова ме наричат: Майкъл Магьосника!” “Само затова, ли?”-замърка като сиямска котка Марина. Трябваше да й кажа да си седне на малкото задниче и след като компютъра й вече работи, да твори. Вместо това приех предложението им да излеза с тях да ме почерпят някъде. В началото малко се обезпокоих да не би да се скараме с баща им за това, но отгоре вече се чуваха гърмежи и мощното хорово пеене на героични македонски песни. Циповете на две рокерски кожени якета се закопчаха едновременно. Сигурно бяха еднояйчни близначки. Не помня коя караше шикозното до истеричност кабрио, но при всички случаи шофираше бързо и нетрезва, а с другата вече лапахме езиците си на задната седалка. Заведоха ме в един ресторант който навремето е бил манастир. Говорихме си, пиехме си, разказваха ми сюжетите от книгите които пишели заедно. Ръката на едната си играеше високо по бедрото ми, моята ръка играеше високо по бедрото на другата, а Лунната ни опсипваше с искряща перушина. По едно време, едно доста пийнало момче от съседната маса поздрави близначките със свои стихове. Компанията му нещо го занасяше, но на близначките поздрава им хареса. На мен също! Също, по дяволите! Сигурно иначе щях да имам пари. Попитах ги кой е младежа. Казаха ми името ми и това, че е доста талантлив поет, но просто не му върви и не може да издаде книга. Продължих да пия и да се натискам с мъркащите сиямски котки, но си мислих за стиховете които чух. Жалко щеше да бъде да умрат с някой алкохолен дилириум. В един момент прекалих с чашките. Не помня как съм дрънал младежа за сериозен разговор насаме. Помня от когато го попитах колко ще струва издаването на малка стихосбирка и той ми отговори, че около триста хиляди ще му стигнат. Накарах го да се закълне в музата си, че ще употреби парите които ще му дам само за издаване и му преброих триста хиляди. Не вярваше на очите си. Сигурно днес си мислеше, че е постъпил неправилно като ги е взел, постъпката ми е била пиянска и ще се колебае дали да си издаде стихосбирката за да си няма неприятности, ако го стори. Щеше да бъде прав, че е постъпил неправилно и постъпката ми е била пиянска, но нямаше да си има неприятности. Все пак бях такъв какъвто исках и пиян не само от алкохол, а и от Лунната и от близначките. С тях продължихме почти до сутринта. Не знам как не катастрофирахме. Омръзна ни в ресторанта. Купихме си бутилка текила и отидохме в крепостта над града. Вече само пиехме и си говорихме. Струваше ми се, че с устните им говори лунната. После ме откараха на гарата. Трябваше нощта да е безкрайна. Струваше ми се, че ще е безкрайна и никога няма да дойде часа в който щях да застана пред дулото на револвера на Маестрото, макар да знаех, че този час неизбежно ще настъпи. Ако не избягам, разбира се! Ако не избягам! И ще го сторя. Луд кучи син съм, но понякога отрезнявам. Не спах с близначките! Разбира се, те можеха да ми бъдат дъщери, но разликата във възрастта изобщо не се чувстваше докато бяхме заедно. И ако моят скрийнсървър беше “луд кучи син”, техният беше: “аз съм дива котка”. Нямаше да е особено пуритански, но не чувствах, че ще е и особено порочно. Влакът наближаваше централна гара. Чудих се накъде съм тръгнал. Помних ли изобщо. Изобщо давах ли си някаква преценка откъде идвам и накъде отивам. В отвратително настроение създадох един компютърен вирус който след време стана причина да преживея още няколко вълшебни часа. Преди по-малко от денонощие имах повече от милион в джоба… “То за какво ще са ми, ако ме гръмне Маестрото?” При него ли отивам! Не, няма да отида. Нека си поиграем на гоненица. Нещо под лъжичката ме пареше. Бях развълнуван както винаги когато ми беше хрумнало нещо което се колебаех дали да направя. Нямах пари за такси и заложих пръстена който ми беше останал от мама. От пет години го залагам и освобождавам. В седем без пет, бях пред Маестрото. Не разбирах защо го направих. Не разбирах. Когато заложих пръстена си мислех, че ще избягам. Като се качих на таксито казах улицата намираща се на две преки от офиса на Маестрото. Не преставаше да ме пари под лъжичката и по стъпалата докато звънях. Когато ми отвориха просто не разбирах… -Тежка вечер, а?-засмя се Маестрото. -Нали затова ми викат Майкъл Бохема. Делово извади револвера и пъхна два патрона със златни куршуми. Прокара няколко пъти револвера по лявата си ръка, завъртайки по този начин няколко пъти барабана. Звукът на въртящият се барабан ми напомни за въртене на глобус. Глобусът ми заприлича на детска въртележка. Защо бях дошъл? Нима се чувствах длъжен на Маестрото? Нима изобщо съм се чувствал някога длъжен на някого! Насочи револвера към лицето ми. Намигнах му и се усмихнах. Вкус на текила и на две различни червила изпълни устата ми. Бях на крепостта с две момичета с еднакви лица, но различни ухания. Някъде долу в града се чуваха изстрели, а луната ми приличаше на жетон който за щастие не можех да имам за да заложа. Видях как пръстът на Маестрото потъва в спусъка. Изщракване. Потръпнах. Голите бедра на двете момичета се докосваха в мен. Тримата се бяхме прегърнали незадруго, а защото на крепостта беше студено, но всеки е усещал, че освен топлина усеща и друго по-приятно усещане от докосването. -Ако и този път ти се размине ще бъдеш вече Майкъл Щастливеца.-тъй рече Маестрото, а аз му отвърнах: -Винаги съм бил щастливец! Маестрото натисна спусъка още веднъж. И този път не бе произведен изстрел. -Винаги съм бил щастливец!-повторих докато прибирах четиристотинте хиляди. -И какво щастие може да има в един толкова празен живот? Безцелен! -Самият живот!-отвърнах му кратко-Усещането, че можеш да бъдеш няколко часа такъв какъвто искаш да си! -А ти какъв искаш да си? Мога да ти помогна да го получиш. -Свободен, а за това не можеш да ми помогнеш. -Свободен!-изпуфтя Маестрото-Свободата е най-свободното понятие. -На земята да-отвърнах кратко и използвах, че Пешо влезе за да се отегля. Неприятен ми беше този псевдофилософски разговор. И без друго Маестрото нямаше да може да ме разбере. Артистичен беше и четеше много, но не знаеше какво е да живееш на границата. На самата граница от която можеш да целунеш хладните зърна на космоса, а след туй да разбереш какво е да пиеш вино от вимето на земята. Вино което си подквасил сам. Със собствената си плът и грешки. До десет отрезнявах с бира. Успях да взема телефона на дългокосата сервитьорка, да “разбия” “едноръките бандити” и от бирата да ме загърне розоворезидава мъгла през която да се филтрира в приятни за сетивата ми цветове, сив град. Малко след като си купих цигари два негативни шаржа на Майк Тайсън ме блъснаха в едно “БМВ”, което можеше да си позволи или голям туз или голям селянин. Този на когото принадлежеше, трябваше да ги има две. Беше човек с пари и власт, но се държеше като, че ли вчера е оставил четата си на балкана и се е причислил към башибозука. Разбира се, това беше човека с червендалестото лице напомнящо много на оцветен котлет, стоте и двадесетте си килограма и висналият до коленете колан, а най-вероятно до коленете му висяха и топките, самия Велик Ацтек. Още щом ме блъснаха в колата разбрах какво значи неприятно усещане когато някой е щастлив да те види и се усмихва. -О, Майкъл, драго ми е, че те виждам. Дочух, че миналата седмица си направил големи удари по игралните зали. Не ми казвай, само, че нямаш пари! Защо ми бяха толкова познати тези думи. Разбира се имах четириситотин и нещо отгоре, от едноръките бандити, но проклет да бъда не можех да направя вноска по погасяване на дълга си към Великия Ацтек с парите на Маестрото. Чувствах се, сякаш щях да предам кръстника си. Е, Маестрото не ми е кръстник, а и не е Вито Корлеоне, нито пък Великия Ацтек е Солоце Турчина, но проклет да бъда, така се чувствах! -Сега ще те поразходим, Майкъл и ще видим какво ще правим с теб! Щеше да е прекалено, ако му хрумне, че трябва да убия Маестрото за да ми опрости дълга. Два часа колата унищожаваше озонният слой правейки чудновати за разума кръгове из града. Бъбрецете ми се пръскаха от бирата, а колкото пъти се опитвах да се примоля да ме пуснат до тоалетната, толкова пъти двата негативни шаржа на Майк Тайсън от двете ми страни ме ръгваха с юмруци в изтерзаните органи. Към обяд Великият Ацтек реши, че е време да се прибира в двореца си. Много исках, но не можех да му откажа гостенството. На всичкото отгоре бях сигурен, че няма да ме покани на трапезата си. Поне сигурно щях да отида до тоалетната. Когато слезнохме от колата чувствах, че изправя ли се напълно ще ми олекне и стане топло по крачолите. Не ми се искаше обаче да помислят, че е от страх. Една русокоса сексбомба без горнище на банският ни махна откъм басеина. Единият от негативните шаржове на знаменития боксьор се опита да й отвърне на поздрава, но Великият Ацтек го плясна през ръката и изръмжа: “Вие кво дзяпате, бе!” Чудиха се в коя стая да чакам цели безкрайни десет минути. В това време стисках бъбреците си и имах чувството, че всеки момент ще чуя звука от разпорващата ми се кожа. Накрая Великия Ацтек, заповяда да ме затворят “при рожбичките му”. Заведоха ме в стая на третия етаж и ключа щракна. Опитах се да издържа още малко, но не ставаше. Погледът ми беше привлечен от саксиите с екзотични растения. Досетих се, че това са “рожбичките” на Великия Ацтек. Не, не ставаше! Ако помиришеше или забележише, че са влажни нямаше да се поколебае да приложи върху мен квинтесенцията на извратеното си въображение. Чувал бях невъобразими неща за негови жертви. Погледнах през прозореца. Момичето от басеина пак ми махна. Отговорих на поздрава й. Не ставаше и от прозореца. Погледа ми се спря на пентиума. Когато съм на игрална маса или пред компютър, забравям всичките си физиологични нужди. Скрийнсървъра представляваше разливащи се една в друга багри. Сигурно компютъра беше на момичето. Ако беше компютър с важна за Великия Ацтек информация, не би ме оставил в сам в стаята, дори да е сигурен, че ще ме убие. Проклетият дебелак е предпазлив като стар вълк, а тя трябва да е романтично същество за да има подобен скрийнсървър. Когато седнах на креслото злобно се сетих за дискетата с вируса в джоба си. Блъснах я във флопито и се почувствах като Мръсният Майкъл. Сигурно щях да се възбудя при мисълта за красавицата от басеина, ако в момента не бях обзет от друго трескаво желание на плътта. Не издържах. Очаквах всеки момент Великият Ацтек и гардовете му да отворят вратата, но застанах пред саксиите и се облекчих. Когато се закопчах се чувствах като убиец. Растенията бяха красиви и навярно транспортирани от далечни кътчета на света. Сигурно бяха единственото нещо към което този грубиян имаше някаква слабост. Следващите четири часа изкарах пред компютъра. В него имаше само игри. Динамични, прости игри за бързи рефлекси. Това трябваше да е единственото развлечение на момичето, освен да се къпе голо в басеина. Чувал бях, че дъщерята на Великият Ацтек е малко странна, но не знаех подробностите. Сигурно беше на двадесет, приличаше на тридесет, а вероятно беше останала десетгодишна. За миг изпитах неистова слабост към нея, а после чух тежките стъпки на Великият Ацтек. Дано не миризмата да е изветряла! Бързо се дръпнах от компютъра. Момичето беше под чадъра. Държеше в едната си ръка бирена бутилка и нежно я галеше. После бавно, сякаш ритуално я доближи до устните си, притвори очи и отпи… Вратата се отвори и това ме върна на земята. Не знам дали някой беше казвал на Великия Ацтек, но имаше отвратителна усмивка. -Та какви ли, не мисли, минаха през главата ти, Майкъл…-засмя се. “Никакви. Играех си на компютъра и от време на време си мислих за невинната богиня на Ероса. Пак бях далече от всичко това което преживявам и което очаквам да преживея. Няколко часа пленен, но свободен за себе си…” -Мълчим героично!-рече и внимателно намести килограмите си върху креслото.-Слушай, Майкъл, знам какво е в душата ти… “Не можех да повярвам това да са думи на Великия Ацтек, оставил снощи четата си из балканите…” -Красива е, нали?-забеляза посоката на погледа ми-Любовница ми е, не ми е дъщеря. Моите близки хора го знаят… Ставаше много, много лошо. Не бих искал да съм близък човек на Великия Ацтек. -Ако си отвориш устата, ще ти отрежа езика. Ако някога стане нещо между вас, ще ти отрежа онази работа. Ако разбера, че освен, че сте се чукали не й е харесало: ще умреш! -Сигурно има хора без паламарки. -Не, има умрели…-казвайки го това, избухна в глупав смях-Майтап бе, Уили! Няма застраховка “кръшкане”, разбираш ме добре, нали? Както и да е. Да я оставим! Казах ти, че знам какво ти е в душата. Ти си близък с Маестрото и знам, че имаш за какво да си му благодарен, но пък от друга страна ми дължиш пари и трябва да си благодарен и на мен. Сега ще ти дам един шанс. Никога не помня да съм сторил подобно нещо, но ти си симпатяга. Помня номера ти с десетте карти. Измежду десетте карти познаваше коя е “Асо-пика”. Само, че разбрах фокуса, а не мога да забравя как ме изложи пред компанията… Загуби на бас някакви си петдесет бона, но сигурно колкото мед капна на душата ми, толкова му е нагорчала неговата. -Сега наистина ще е само късмет, Михаиле! Ще е с мои карти! Преди да започнем искам да разбера какво залагаш! Възможностите са две. Ако загубиш ще убиеш Маестрото или ще убия теб! Почувствах приятна топлина. Беше Лунната. Исках да я изгоня, но тя ме галеше по бедрата и стенеше. Не исках да загубвам разума си, но го губих. С небелязани карти, наистина щеше да бъде само късмет, ако изтегля тази която трябва. Шанс едно спрямо десет. Много по-малък от играта ми на руска рулетка, сутринта. Сигурно бях луд, но Лунната ме галеше с ръцете на близначките и на красавицата от басеина, с ръцете на Деси и всички останали жени които съм имал или просто съм желал. Маестрото, ако не утре до края на седмицата щеше да ме застреля. Великият Ацтек ми предлагаше като изход да излеза жив от двореца му, да убия Маестрото. Нямаше да го приема. -Знаеш, че няма да убия Маестрото!-рекох му. -Ти си един луд, луд кучи син!-рече ядосано и целия почервеня, но овладя гнева си. Извади от висналият си панталон нож “пеперудка”. Ловко го завъртя и сложи до себе си. След това от джоба на ризата си извади десетте карти и ми показа, че има “Асо-пика”. Размеси ги… Лунната прокарваше страстно език по острието на ножа, а ръцете й галеха гърдите ми. Отместваше устни от острието й ги впиваше в моите. Възсядаше ме и танцуваше. Превръщаше се в текила и се изливаше по устните ми. Великият ацтек вдигна месестата си лапа с картите. Целият се тресеше. “Каква е тази толкова дребна и земна възбуда!” Посочих една карта. Великият ацтек, отпусна тестето… Лунната крещеше от наслада. Крещеше “още, още…” Сутринта Маестрото ме нарече Майкъл Щастливеца без да знае какво ще преживея след обяд. Улучил бях “асо-пика”. Очите на Великият Ацтек станаха лукави. -Слушай, Майкъл, и двамата сме хазартни натури. Не ти ли се иска още веднъж да поиграем. Този път с по-човешки залози. Залагам да речем…сто срещу твои сто които ще ми дадеш когато имаш, че този път няма да познаеш. Наранен беше. Макар и без свидетели пред които да се изложи беше загубил. Знаех, че няма да ме пусне само защото съм спечелил да си тръгна. От друга страна, нямаше да се откаже докато не спечели. -Един комарджия, знае кога да се отказва!-прошепна Лунната с устните ми. -Ще махна една…две карти! -Добре! Лунната страстно ме целуна. Великият Ацтек беше станал морав от наприжение. Потта му миришеше по-отвратително отколкото изглеждаше и усмивката му. Заприлича ми на огромен тресящ се плужек. Лунната го галеше нежно по главата, сякаш бе най-милото дете на планетата и ми идеше да избухна в смях. Посочих картата. Не вярвах. Не искаше да повярва и той. Нещо се опита да каже. Хвана се за гърдите. Разтресе се. Невероятно беше, но хладнокръвното страшилище, беше получило криза. Навярно не му беше за пръв път. Едва ли една игра можеше да го доведе до това състояние. Дебелият плужек е боледувал. При животът който води е рискувал всеки ден да умре и без куршуми… “Майкъл! Стана страхотно! Навярно близките му гардове знаят и няма да ти сторят нищо, ако умре! Това е инфаркт! Не си виновен, че този боклук е толкова запален комарджия колкото и ти…Но Маестрото, ще го приеме инак от гардовете. Сигурен съм, че ще ти опрости дълга…” Великят Ацтек, умираше като нещастен старец. Късмета днес не ми изневери. Ще излеза безпрепятствено и ще се прибера. Твърде уморен съм и ще заспя бързо. На сутринта ще съм първият който ще зарадва Маестрото. Дори и да го е прочел вече във вестниците ще иска да чуе подробностите. Не само няма да насочи револвер срещу мен, но сигурно ще ми подари и златните куршуми, ако го пожелая…Само, че да не съм луд, кучи син, ако дам да ми се размине толкова лесно! Открих мобилният телефон и набрах “бърза помощ”. Разкрещях се на гардовете. Наместихме го някак на леглото. Наблъсках в пенещата му се уста нитроглицирина който ми донесоха и докато се чудиха над ампулата с успокоително я строших със зъби, напълних спринцовката и без да се мъча да му смъквам гащите забих иглата в месестия му задник. Двамата бяха бледи. Помислих си, че сега съвсем са се превърнали в негатив на Тайсън, но не се разсмях. Момичето плачеше. Беше забелязала суматохата, надянала си хавлия и дотичала. Казах й, че ще се оправи. Великият Ацтек успя да изхърка да я заведа при басеина. Не искаше да го оставя и плачеше като дете, но я прегърнах и я заведох до чадъра. Отворих й нова бутилка бира и я подканих да пие по-смело. Почти преполови бутилката на един дъх и сълзите й спряха, но продължи леко да хълца. -Той ще се оправи, нали? -Ще се оправи.-рекох й и върху лицето й изплува усмивка. -Той е добър с мен. Знам, че е лош човек, но с мен е добър и не искам да го няма. С теб, добър ли е? -Като баща ми е…-забелязах, че отговора не й хареса-Да, той е добър с мен. Усмивката й стана почти женска. -Единствено дето не ми дава да спя с други мъже, а той откак се разболя рядко го прави, пък аз съм млада, но иначе е добър с мен… Пак се разплака, но го направи за да я прегърна. Уж, случайно хавлията й падна на земята. Докосна силно гръдта си в мен и заби лице в рамото ми. Незнам как щеше да завърши всичко това, ако колата на “Бърза помощ”, не пристигна. Двадесетина минути след това единият гард ме извика. Великият Ацтек макар и отпаднал беше на себе си. -Слушай, Майкъл, не знам какво си мислиш за мен, но аз не забравям. Помни, че имаш един силен приятел който ще направи всичко за теб… Замлъкна замалко усетил какво е казал и отново ми дари усмивката която не можех да понасям. -Стига да не прекаляваш, разбира се. Можеш да си вървиш… Тръгнах към вратата с чувството, че живея в една отвратителна комедия. -Майкъл!-извика, а когато се обърнах в очите му видях един израз който не предполагах, че някога биха могли да имат. Те се молиха.-Не казвай на никого за това…Разбираш ме, нали! Кимнах му. Гардовете ми предложиха да ме отведат, но предпочетох да хвана такси. В таксито леко задрямах, а когато стигнахме до кооперацията в която се намираше квартирата ми се почувствах бодър, но махмурлия. Твърде много часове без сън ми се събираха, но реших да разкарам главоболието с бира. Не помня как съм се прибрал. Малко преди полунощ ме събуди Деси. Сигурно не бях спал и час. Преиска ми се някой от доновете да ме бе убил. -Не казвай, че пак нямаш пари. Онази вечер ти дадох петдесет хиляди. -Ще ти ги върна-засмях се вече ободрен-Имам и да ти платя. Деси каза нещо остроумно, но не я чух. Спомних си, че може да е за последно. На сутринта наполовина пълният барабан щеше да се върти три пъти… Захапах устните й и паднахме на лунната спалня. Излях лудостта на всичките си преживявания, лунният екстаз и двите пламъци на желанието ми да живея. Целувах всеки милиметър и кожата й за последно. Прощавах се с нея и взимах Лунно причастие. Бях гладен и жаден за още, и още, и още живот и се хранех и пиех тръпките й. Отчаяно впивах тялото й в нейното сякаш се опитвах да проникна в кожата й и да продължа живота си чрез нейния. Като всяка проститутка се опита да се преструва, но накрая се разплака. Изглежда си припомни какво е да изпитваш удоволствие и от секса. Бързаше. По всичко личеше, че е минала просто да ме види. Не е било заради парите които ми беше дала. Онова копеле, сводника й, сигурно пак бе започнало да я тормози. Когато си тръгна отново почувствах познатата горчилка която винаги свързвах с нея. Деси беше печална и откриваше една мъничка утеха в мен. Лунната ме утеши и неследълго отново заспах. Точно в седем бях отново пред дулото и вече знаех, че това ми доставя удоволствие. Събудих се час преди това напълно сигурен, че ще взема Деси и ще избягаме. Малко след това познатото вълнение под лъжичката и по стъпалата ме разубеди. Знаех, че е глупаво. Знаех, че трябва да престана да си играя, но желанието да опитам пак беше по-силно от разума. Заклех се, че това ще е последния ден в който играя тази налудничава игра и натиснах звънеца на офиса. Рулетката се зъвъртя. Приятен звук на добре смазан механизъм…Железен механизъм…Метална смазка и звездна сперма по която в луд слалом преминава нещо си…Нещо което съм…Няколко часа това което съм искал да бъда…Изщракване. -Късметлия си!-усмихна се Маестрото. “Да знаеш какъв късметлия съм само! Да можеше само да предположиш! Ти обаче нямаш късмет, защото играеш с мен! Днес можех да спра играта до тук и ти да си много доволен, ала нали хората с късмет все си проиграват късмета, а тези като теб които го нямат: просто го нямат!” -Късметлия си!-повтори пак-Незнам дали си толкова луд, кучи син колкото изглеждаш или си просто късметлия! Вдъхновяваш ме, кучи сине! Вдъхновяваш ме! Той беше луд, не аз! Малко хора подозираха това, но и двамата в този момент го разбирахме. Зачирвен от наприжение и наслада, натисна спусъка повторно. Отново отпих от земното виме… -Знаеш ли, Майкъл. Много ми се иска между нас всичко да бъде чисто, но въпроса опира до чест. Много компромиси направих с теб… “Да, знаеше само, че ми предлагаха да те убия, но аз заложих своя живот вместо да приема!” -Много компромиси, Майкъл! Беше ме вбесил, но ми мина. Никой който ме е вбесил не е жив. Преди да натисна спусъка искам да те попитам какво искаш да направя за теб в случай, че револвера гръмне. Наприжението ми премина в дълъг смях. Истеричен смях. Смях който прекъсна отведнъж. -Не ме забравяй! -Не е смешно. Човек оставя все нещо незавършено. -Затова е нещастен.-отвърнах му. Очите ни се впиха. Изследваха се и не откриха нищо. Погледите и на двама ни бяха непроницаеми. -Нищо ли няма да пожелаеш? -Ще пожелая да не се гавриш повече и да направиш това което трябва! Изщракване. Въздъхнахме и двамата. -Наистина искам да спра, но…-изрече докато наливаше текила и на двама ни. -“Чест”, каква непозната за мен дума. Да пием за това!-вдигнах тост. Разхождах се дълго из алеите. Задрямах на една пейка. Когато ме стресна гърмежа на недалечен ауспух я видях. Тя не ме познаваше, а аз я познах дори в гръб. Съпругата на момчето което навремето Маестрото преби до смърт заради мен. Потъна като видение в алеята. Като много тъжно видение. Отново почувствах онази горчилка която все свързвах с Деси. Малчуганът който вдовицата водеше за ръчичката беше с две различни обувки. Втурнах се по петите им, но двамата бяха кривнали нанякъде. Краката ме заведоха в заложната къща където бях заложил пръстените на мама. Когато ги освободих се сетих за нея. По нещо приличаше на нещастницата която изгубих из алеите. И майка от млада беше останала вдовица, а имаше и нещо друго. Нещо във външният вид! Обувките ми. Двете различни обувки на невръстното което и двете млади самотнички водеха за ръка. Ако Маестрото пак попита за предсмъртно желание ще трябва да го помоля за нова надгробна плоча. Мама заслужава. Чудя се как не се досетих. Щях да продължа деня на бира, но “негативите на Тайсън” ме помолиха да ги последвам. Отношението им беше съвсем различно от това в предишният ден, но пак не ми бяха приятни. Малко по-късно се уверих, че и отношението на Великия Ацтек коренно се е променило. Предложи ми да отидем на риба. Приех. Дали щях да си пия бирата сам или край езерото с един, безсилен старец на какъвто приличаше Великия Ацтек в този ден ми беше съвсем безразлично. Докато хвърляше въдицата гълтах бирата и го гледах с интерес. Задрямвах, а той ми говореше: -Знаеш ли, че си голям късметлия, Майкъл… Насочи пистолета. Бях отново на крепостта с момичетата. Лунната ни омагьосваше. От този момент нямаше да бъдем същите и как ли бихме могли да бъдем след като този с всеки момент човек умира и с всеки момент се ражда. Изщракване. Не, гърмеж…Но това не е Маестрото, а един ауспух и виждам едно момче с две различни обувки водено от млада вдовица. Чувам свистенето на кордата. -Много голям късметлия си, Майкъл. Доста от момчетата биха искали да чуят това което ти ще чуеш сега… Вече окончателно излезах от дрямката. Великият Ацтек беще започнал да ми говори по същество. -Вчера разбрах няколко неща. Едно от тях е, че късмета все някога изневерява. Другото, че не мога да бъда победител вечно. Третото, че имам болно сърце. Усмихна ми се и незнам защо, но усмивката му не ми беше неприятна. -Силвия по документ ми е дъщеря. Фалшив документ, разбира се, но днес не ми изглежда толкова фалшив. Тя е млада и иска своето, а и не само тя иска здраво тяло. Всичко което имам, го иска… Разбирах накъде бие и размишлявах над въпроса дали да се ужася или да се разсмея. -Може да стане твоя съпруга. Тя е…-замълча.-Трябваше да е в специализирано лечебно заведение, но тя не е… -Тя е идеалната жена.-казах съвсем искрено и забелязах сълзи в очите на Великия Ацтек. -Все някой трябва да поеме делата ми. Ти вчера ме победи. Показа, че имаш по-силно сърце. Не става въпрос за това сърце дето някой ден отслабва и заболява, а това което те прави победител… -За няколко часа. Великият ацтек кимна. Сигурен съм, че не ме разбра. -Ти нямаш нищо, а можеш да имаш всичко което имам. Разбираш ли ме. Приемеш ли Силвия за съпруга, тя става моя дъщеря, а ти мой син. Не беше в стила на Великият ацтек, но близката смърт променя хората. Отворих си следваща бира и пих докато отново задрямах. Нямаше да излезе нищо, ако приемех. Нямаше да ме разбере, ако му кажех за Лунната и това, че не мога да се захвана за нещо без да го проваля. Отново сънувах двете различни обувки и двете близначки, но бяха негърки. Когато се събудих се беше мръкнало. Великият Ацтек хвърляше камъни в езерото. Мълчаливо ме покани в колата и не продума докато ме закара до къщи. Вместо “сбогом” ме изпрати с “помисли”. В къщи продължих да пия. Обувките не преставаха да изплуват в замътеното ми съзнание. После в стаята ми влезе Деси. Синината й личеше. Мръсното недоносче я биеше! През тялото ми премина тръпка каквато не бях почувствал до този миг. Малко след туй се задавих. Опитах се да си взема въздух, но не успях веднага. Мъгла изплува пред очите ми. Топлина и страх изпълниха гърдите ми. Не ми се беше случвало друг път, но започнах нямо да се моля на Бог. Не вярвах в Бог и продължавах да не вярвам, но му се молих. Заради последните петдесет бона в които онази нощ ми даде Деси. За това, че изпита наслада като я любих снощи. За това, че откриваше утешение при мен… Молих се да оцелея. Да оцелея и след петият ден за да мога да и върна онези петдесет бона в истинската им равностойност. После забравих молитвите и Бог. Нямаше такъв освен в часовете в които бях такъв какъвто исках да бъда. Отново любех Лунната Деси и отново беше за последно. Сутринта ме събуди телефона. Деси я нямаше. Вдигнах мързеливо слушалката. Беше Великият ацтек: -Майкъл. Може би ме чуваш за последен път. Ако желаеш потърси ме, но нека да е скоро. Тази сутрин видях цветята си изсъхнали. Незнам защо ти го казвам, но вярвам в знамения. Нямаше причини да са изсъхнали. Бях толкова грижлив. Снощи не бях съвсем сигурен в това което ти предлагам, но сега желая повече от всичко да приемеш предложението ми. Не ми отговаряй нищо, сега. Помисли и ми се обади. Утре вече Силвия ще е съпруга на някого. Доскоро, Майкъл. Като затворих слушалката избухнах в смях. Едно изпикаване в саксиите ме направи мафиотски бос и разреши всичките ми проблеми. Имах още малко време за сън за визитата ми при Маестрото, но бях сигурен, че ще сънувам близначки, различни обувки, негативи и саксии. Щях да се смея на неща които изобщо не са смешни. Забих се в една закусвалня. Изядох три пържоли и четири шишчета. Полях ги с две студени бири и съжалих, че корема ми не може да поеме като за последно още. По пътя към Маестрото се сетих за сутришното обаждане и се смях докато застанах пред револвера. Маестрото ме попита защо се хиля, а аз му казах, че човек не само с мозъка си, но и с бъбреците си може да постигне американските си мечти. Изръмжа ми и натисна спусъка. Първо изщракване! Вдовицата с детето…Господи! Как ги изпуснах! -Късметлия си ти! -Знам!-изръмжах вместо да кажа за паметната плоча-Продължавай… Паметна плоча…Деси…Две различни обувки…Каквото и да правя не мога да си платя земните дългове… -Продължавай!-изсъсках. -Защо си враждебен? -А ти, защо имаш чест? Изщракване. Изщракване. Изщракване. Беше пребледнял от гняв, но след последното натискане на спусъка чертите му отведнъж омекнаха. -Сигурно имам чест, защото нямам твоя късмет. Да пием за това. Цял следобед след това обикалях да търся вдовицата. Май нямах такъв късмет. И малко пари щяха да са много за нея. Поне щяха да имат месеци наред какво да ядат с парите които можех да й дам. Обикалях до вечерта. После дълго чаках Деси в квартирата си, но тя не се появи. Заспах сам с бутилката и най-страстните милувки на Лунната. Очаквах за последно да сънувам, но не сънувах. Събудих се в седем без двадесет. Обръснах се и облякох единствения си официален костюм. Пътьом хапнах две банички и пих една бира. Нямаше време за втора. Вдовицата се нуждаеше от парите ми! Деси се нуждаеше от парите ми! Дори и да спечелих днес, нямаше да ми стигнат милионите за да изплатя дълговете си и към двете. Нямаше! Колко милиона трябва да се върнат на една проститутка дала на един неудачник последните си пари! Колко милиона могат да утешат една млада вдовица която разхожда хлапе с две различни обувки! Бях разстроен и не отговорих на остроумията на Маестрото, а рекох делово: -Попита ме какво е предсмъртното ми желание. Прати Пешо при сводника на Деси. Искам да го убеди по мъжки, че не е хубаво да бие момиче. -Имаш чест!-сбърка в преценката си Маестрото и извика-Петре… Гардът изникна като от земята. Маестрото му прошушна нещо на ухото, гарда кимна и тръгна нанякъде. -А сега, Майкъл…-вдига револвера. Усмихнах се. Поне на Деси се издължих. Изщракване. -Какво почувства? -Съжаление, че сутринта се събудих твърде късно и нямах време да изпия още една бира-излъгах го защото нямаше да ми повярва, ако му опишех всичко това което беше истина. Понякога хората не вярват в истината и това ме накара да стана Лъжливия Майк. -Наистина ли? -Нямаш ли ми доверие? Засмяхме се и двамата, а той ми отвори една “Туборг” и си вдигнахме наздравица за късмет. Второ изщракване. Най-красивия миг в живота ми. Видях се с две различни обувки. Шестогидшно хлапе което не знае колко тъжно изглежда и с пълни гърди диша живота. Изсмуква последните часове в които без да знае е такъв какъвто иска да бъде. После някак забелязва, че не изглежда като другите и разбира, че затова са виновни проклетите му две различни обувки. Много желае да са едни и същи. Идват на помощ стъклените топчета с които обира стотинките на връсниците си и докато вечер ги слага в касичката си, скришом от мама, оприличава луната на стъклено топче. Голямо стъклено топче което винаги ще му помага да бъде такъв какъвто иска да е. Трето изщракване. -Какво видя! Какво!-питаше ме развълнуван Маестрото, навярно го мъчеше това, че мога да видя случайно някакъв бог, а аз го видях. Като огромно стъклено топче. -Видях луната като стъклено топче-казах му половинчата истина защото не исках да го тревожа. Изпихме още по бира. Разговорът за живота й смъртта който той подхвана пропадна, защото аз само се шегувах. Четвърто изщракване! Такъв съм какъвто искам да бъда! Пето! Наистина такъв! Жив и погълнал от живота алфата и омегата. Най-печелившият и печален хазартен играч! Отпуснах се на стола. Чудно ми се стори, но бирата ме бе хванала. Усмихнах се любовно на Маестрото. -Не! Няма да ти дам парите! Наистина, няма да ти ги дам! Ти спечели и ми се издължи… -Знаеш ли вица за ламята Спаска? -Знам го!-изръмжа Маестрото.-Просто не мога да повярвам още! Та това беше сигурна смърт! -Имаше една невероятна възможност. Много малка вероятност. Много по-малка от тази да ми дадеш парите които днес спечелих и утре точно в седем, както е вица да ти ги върна. -Можеш и най-вероятно ще ги похарчиш. -Мога. Нали затова съм лудия, кучи син. -Можеш да не дойдеш да те убия. -Мога. Нали затова ме наричат Лъжливия Майк! Все пак ми дължиш петдесет милиона. Можеш да ми дадеш десетте които надскачат заема които имам да ти върна. -Не!-отсече неочаквано-Или ще разбереш какво е чест или ще умреш! Загубих доста пари за да спечеля живота на един когото обичам. Няма да ме разочарова той, нали! -Не.-излъгах го аз-нали затова ме наричат… -Изчезвай, Михаиле! Кръстосвах дълго из парка. Не видях из алеите младата вдовица. Видях я на стъклото на една тото-бутка. Прегърнати с хлапето което и на снимката беше с две различни обувки ми се усмихваха. И имаше защо. Бяха спечелили 115 000 000. Усмихнах им се и аз. И имаше защо. Щях да избягам с Деси. Най-малко щях да й върна заема. Кръстосвах дълго из пияците. Не я видях при колежките й. Видях я в един луксозен ресторант със сводника си. Целуваха се, пиеха шампанско и изглеждаха щастливи. Побързах да се отегля преди да ме видят. Сигурно и аз съм изглеждал щастлив. Щях да си уредя сметките с Маестрото. Поне още няколко, по няколко часа щях да съм жив. Вечерта обаче ми беше самотно. Лунната нещо ми беше сърдита. Смених няколко заведения…После не помня. Когато се събудих в шест и тридесет мъгляво помних, че купих някаква съборетина и заедно с няколко пияни художника я осветихме за галерия…Вече имах цяла галерия и хиляда лева за цигари и баничка. Разкош. Ако не бях пиян, не бих отишъл при Маестрото. А той се беше превърнал в онзи когото наричаха и Демоничния. Напълни целия барабан. Изпразни го и вместо златни куршуми сложи оловни. Човек без чест не заслужавал златните. После изля отново барабана и го напълни пак със златните куршуми. Толкова бил разгневен, че нямало начин да не ги изстреля. Замижах. Шест изстрела изсвистяха покрай ушите ми. -Не мога!-изрева-Не мога без да знам какъв е шибания ти проблем! -Нали ти казах. Купих галерия! -Това не ти е проблема. Какъв е? -Ако бях свободен не бих извършил първата глупост в живота си. Не бих се родил ком ке умирам. Гледахме се мълчаливо пет минути. Кой ли може да знае какви мисли минаха през главата му. Най-накрая ми рече с гузна усмивка: -Сигурно и Господ не знае защо те обича. Поне аз незнам защо толкова те обичам! -Между другото!-рекох му вече доста отрезнял-Нали ти казах, че си купих галерия. Ще ми трябват инвиститори. -Луд кучи син!-поаленя и побързах да изчезна преди да е променил решението си за помилване. Навън се сетих, че сигурно Силвия е вече съпруга на приемника на Великият Ацтек. Скоро компютъра щеше да се развали и щях да я видя. Сетих се за близначките или по-скоро Лунната игриво ми напомни за тях. Преиска ми се да ги видя. Кой знае, пък може и да убеда баща им да инвестира в галерията ми. Трябваше да намеря пари за пътни. Напипах тестето карти в джоба. Дано Великият Ацтек не умре наистина, но няма откъде другаде да намеря пари, а близначките ме чакат. Четири СЛЕД ДЪЛГО, ПЕШО, АКО БЯХ ЧОВЕК… “След дълго лутане в пустинята, скитникът оазиса открил, изпрал чорапите си първо, а после жаждата си утолил…” Брат Стивън Да надникнем в една неголяма уличка, в едно неголямо градче. Кокетно, курортно, миришещо на парфюм и нечистотии по интимните си места. Пресичаме влаковата линия малко преди началото на градчето. Преди време двама любители на екстремните преживявания, баща и син, взаймно се предизвикаха да я пресечат с мотоциклетите си точно пред носа на преминаващият експрес. Синът не подкара мотоциклета си, а след това се наложи дълго търсене на главата на бащата. Намериха я в царевичните насаждения които вече подминахме. Градът още говори за нещастието. Преминаваме покрай табелата за населено място и продължаваме към центъра. Въпреки ранният час се носи ехо на веселяшка музика и градуси. Отеква изстрел и за един историята завършва. Преследван от полицаите беглец, заподозрял, че е откраднал собствената си кола. И за тази случка ще говори още дълго градчето. Тя се случва в близост до първата пряка. Първата пряка е далеч от интимните места на градчето към които смело продължаваме, за които градчето говори само шепнешком и за които ще има още дълго да говори. На около двеста метра от наскоро вдигнат мезонет в клекнала като жаба стара като греха “Варшава” излиза от поредния дилир пияница. Върху предният капак е изрисуван със спрей пенис. От близкият парк излизат изпомачкан мъж тежащ непомалко от четиридесет килограма и изпомачкана жена нетежаща повече от сто. Бързат да се приберат в домовете си преди половинката им да е тръгнала на работа, но като виждат капака падат с трясък върху него и без да обръщат внимание на ококорелия се в купето стар грешник започват своята игра на “горкичкото момченце и порочната сестра на мама”. Прекосяваме парка, а от другият му край е малката уличка на която футуристично блести електриковосин “Крайслер”. Обръщаме за миг поглед назад. Старият грешник излезъл от поредният фаустовски диалог с отвъдното помага на “горкичкото момченце”, а “порочната леличка” нали е порочна въпреки първоначалната си изненада се хили с широко гърло. Миг преди това пияницата си усмихваше на неговата “сребърна фея”. Тя му говореше нещо неразбираемо и изсипваше със сребристите си крила бенгалски огън над една безкрайна зелена поляна. Внезапно кожата на “сребърната фея” се покри с мехури. Мехурите се разпукаха и по лицето и запълзяха озъбени червеи. В такива случаи той знаеше как да се спаси. Решаваше да оживее. Отваряше очи. Когато го направи видя, че луната огромна и плътна е кацнала на верандата на неговата “мансарда на бляновете”. Пляскаше се тежко и заплашваше да го смаже. Разбира се това беше задника на “порочната леличка”, а хазяина не разбра само, че е “леличка”. Почувства отдавна забравения приятен гъдел на мъжкия порив, развърза възела на връзката за обувки която държеше войнишкия му панталон и със замах проникна в натежалата луна. “Лелята”, разшири и без друга опулените си очи, отвори изненада уста, а после започна да се киска. Оставаме ги да се забавляват както знаят, а очите ни отново са погълнати изцяло от “Крайслера” с футуристичен цвят. Тръгваме по улицата покрай него. Единият й край завършва, незавършен от човешката ръка, сключвайки се с тесен черен път в източната част на парка. Също незавършена, по-скоро гора отколкото парк близо до делтата на града. В края на лекият завой между черния път и улицата е спряла изпожулена и изглеждаща доста окаяно “Опел Аскона”. Под жалкото купе обаче всичко е подменено и колата е бърза и безотказна. Мястото където е спряла е избрано така, че тя трудно да се вижда, а от нея всичко наоколо да се вижда добре. Младият мъж пред волана е едър и доста респектиращ. Погледът му не се отделя от “Крайслера”. Другият младеж изглежда безличен, просто един от тълпата, ала неговата външност е по-измамна и тази от външността на колата. Дреме, но една част от съзнанието му е будна. Със затворени очи следи движението не само около “Крайслера”, а и изобщо в парка. Мисли си разсеяно за слабият мъж и за дебеланата които бе видял да се любят близо до колата преди по-малко от час, а после да се излягат върху бричката от другия край на прага. Припомня си и нещо което не иска да си припомни, ала все пак няма сили в полудрямката си да изгони. Струва му се нелепо, че се сеща за това което за добро или за лошо все пак се бе случило. Беше в същият парк, но отогава минаха десет години. В просъница пак го преживя от самото начало. Знаеше, че се е случило отдавна и все пак имаше чувството, че се ще се случи тепърва и не искаше да се случи, но то се случи както и тогава. Тази която обичаше, в която се беше влюбил още преди да беше видял и която също го обичаше, с разкъсана рокля плачеше подпряла гръб на едно дърво, а той триеше кръвта от раздраното си от ноктите й лице. За части от секундата отвори очи и видя веселата любовна тройка. “Проклета стара бричка! Беше там и тогава!” Унесен вървеше до момичето което обичаше. Желаеше да я целуне и подозираше, но не беше сигурен, че и тя го желае. Държаха си ръцете. Обърна лице към нея и видя, че не са двамата сами. Имаше трети. Прегръщаше я. Тя се и боеше, и смущаваше, но не знаеше как да излезе от ситуацията, а невинността й я правеше да изглежда по-секси. Грабнаха я в прегръдките си, а тя крещеше. Третият беше непознат. После го позна и се оказа онзи пияница, но не жалък, а зловещ… “Трябва да се събудя! Ще се издъня и тежко ни!” Стресна се. Видя огромният задник на сладострастницата тресейки се да се отдалечава към другия край на улицата. “Проклета бричка! И тогава беше там! Само, че ако не се стегна може да загазя повече отколкото загазих след туй тогава. И кви са тези дивотии дето ми се присънват…” -Как е, Тош?-усмихна му се партньора. -Като след плен на еротични видения, Пешо. -Насила станахме воайори! Ако знаех щях да си взема “Канона”-Петър се закиска-Това не съм го видял и в порнофилм. Ще го кажа на Деса като отида пак при нея. Може да вземе някоя марка допълнително от по-побърканите си клиенти. -И кво, толкова?-попита очуден Тош. -Не видя ли накрая? Все си мисля, че и със затворени очи виждаш. -Горе-доле, но не, това не видях. -Ами… -Здравей, моя малка непозната…-измърмори Тош, прекъсвайки партньора си и сам се очуди защо го направи-Какво си мислиш за символиката на съня, но не ми цитирай Фройд, квото си запомнил си запази за ученичките. -Никога не цитирам никого.-изпротистира Петър. -Отвреме-навреме само Маестрото.-усмихна се Тош. -Е, да. Маестрото, да. Понякога ми е като духовен баща. И за теб е такъв. -И затова си мислех докато дремех, а май точно днес не трябва. Напрежението пролича в лицата и на двамата. Опитаха се да го прекрият един от друг. Бяха професионалисти, познаваха се, но не бяха от хората които се доверяват, а и да се откриват чувства при занаята им беше сигурна предпоставка за по нататъшен провал. Имаше и защо да са задължени на страховития гангстерски бос, Маестрото. Кръстинкът откри Петър, преди ръката на закона и готвещите се за кървава вендета близки на застреляни при въоръжени обири сарафи. Пред двадесет и две годишният, наскоро завършил ВИФ, отчаян обирджия се откри един нов свят и заживя нов живот. Този от когото треперяха хиляди се превърна в негов покров. Рядко бяха дните като днешният в който трябваше да участва в рискована акция, а не бе при Маестрото като най-личен гард. Често се питаше защо ли кръстникът изпитва такава слабост към него и въпреки вроденото си и тренирано хладнокръвие треперяше само при мисълта, че Маестрото е обратен и тайно влюбен в него. Не, че го мислеше сериозно, но изобщо не искаше да преминава през главата му. Понякога имаше чувството, че Маестрото чете мисли и ще му стане неприятно, ако разбере как тълкува благородството му този за когото бе направил толкова много. И тези мисли не бяха сериозни, но достатъчно неприятни. Макар нищо и никакви като дребно петънце върху антична мебел нарушаваха чувството за безкраен комфорт каквото изпитваше Петър, откакто работеше за Маестрото. Трябваше да мине много време за да разбере, че те са толкова дразнещи защото вътрешно се боеше от своя благодетел дори имаше мигове в които го мразише. Кратки и кошмарни мигове. След отминаването им отново разбираше, че има защо да е истински благодарен на Маестрото. Приблизително по същият начин стояха и нещата с Тодор и това правеше намеците му плашещи. Неслучайно заговори за Маестрото, а след това подметна, че деня не е като останалите. Истина беше и Маестрото, наистина беше прекалил. Това което трябваше да сторят не приличаше на акция за сплашване, а на психомелодрама в която рискът за двамата надскачаше границите на рационалното. За Петър беше неразбираемо защо всичко трябваше да протече по този сценарий. Партньорът му не издържа и се издаде, че също не разбира. Не беше момент за размисли и колебания, макар да бяха неизбежни. Петър пусна касетофона. Прозвучаха нежните интерпретаций на Клайдерман. Тодор отново затвори очи. -Наистина ли виждаш и така? -Понякога и по-добре.-отвърна Тош-А и знам винаги кога да ги отворя. Вдигна рязко клепачи и изгледа партньора си. -Периферното зрение ограничава доброто виждане. Трябват ми секунди за оглед във всички посоки и спокойствие. Мога да проследя след това всичко важно което ще се случи около мен в следващият половин час. После пак секунди оглед и още половин час… Хладни мравки полазиха Петър. Беше шокиран, но бързо се опомни и гузно се засмя: -Бъзикаш се нали? -Естествено, че се бъзикам. Е, не съвсем. То кво ли сериозно нещо не става на бъзик? -Накъде биеш? -Никъде. Просто ми е скучно, а и ако трябва да ти призная едва ли ще ме разбереш. -Опитай.-долови се хладина в гласа на Петър.-Не съм чак толкова тъп. Тодор се разсмя. Забърка по джобовете за цигари. После се сети, че са в жабката. -Знам, че ти се струва странно.-рече му Петър-Никой не прави нещата така както ги прави Маестрото, но е въпрос на психология. Добрите психолози понякога изглеждат доста откачени. -И са си откачени, но това не им пречи да са добри психолози.-продължаваше да се усмихва Тодор.-Ако имаше предвид Маестрото, напълно съм съгласен с теб. -Тогава какво имаше ти предвид като заговори за някакви проблеми? -Свързани са със символиката на сънищата. И оная бричка там в която падна голямото ебане, клекнала като дебела курва която сере, а двама разбити биещи си взаймно чикий и се празнят в устата. Ама да не говорим повече!-Тодор сви лицето си в презрителна гримаса. Петър го гледаше мълчаливо. Чудеше се какво му е. Точно сега не трябваше да отвличат вниманието си с ненужни сърцераздирателни приказки. Довечера, ако всичко минеше както трябва над чаша "Бяло конче", можеше и да стане дума за това което мъчеше Тош. -Във всяко преживяване има нещо много мъдро.-промърмори Тош и обичайният насмешлив израз отново озари лицето му-Колкото и да се връщаме към клекналите тромави трошки символ на социалистическия прогрес не можем да разберем с кое са ни накарали да бъдем такива днес каквито сме. -Явно си свалил онази писателка. С нетърпение ще чакам новото и книжле. Имам ти доверие. Този път "мутрата", ще е голям любовник… -Ти си мутра! -Ще е… Нежен. Мъжествен. Разбиращ винаги това което желае една жена която знае какво желае. Разчитам на теб да се получи книга която едновремено се чете с една ръка и завладява с дълбоката си психология и тънкото си фолософско послание… -Кво ти става, Пешо? -Една епопея за драмата на нашето съвремие, историята на една голяма любов в която един суров воин с горещо сърце и твърда паламарка… -Не съм я свалил! -Да си я. Избухнаха в смях. Бършеха сълзите си когато изпод гъсталаците с виснало до коленете дъно на панталон се появи квартиранта на "Варшавата". По един и същ начин и двамата притиснаха устните си, но овладяха смеха си. Пиянката вървеше право към колата. -Само тоя ми липства!-каза избърсвайки остатъка от сълзите си Петър. -Наречи ме "дърта трошка", ако не поиска пари за лекарство. -Кво ше го правим? -Ако поиска пари за лекарство ги даваш ти, ако е за нещо друго ги давам аз. -Мислиш ли, че е редно, Тош? -Не става за свидетел, а сигурно се чувства в деветият кръг на ада и едва ли ще може да различи Фил Колинс от известна политичка от левицата. Пияницата приближи обезобразеното си от белези лице към прозореца. Чертите бяха вдървени като парализирани в една глупава, клоунска усмивка. Не приличаше на лице на човек, а на маска която будеше и съжаление, но повече плашеше. Тодор почувства, че му прилошава. Механично ръката му посегна към пистолета, а цялото му съзнание крещеше едно: "Махни се! Махни се! Махни се по-скоро…гадино!" Не, разбираше какво му става, но сякаш сънуваше с отворени очи. Вървеше с момичето което обичаше. Държеше го за ръка и се чудеше дали да го целуне. Тя ухаеше прекрасно, но изведнъж в лицето го удари прогнила миризма. Обърна поглед към нея и видя, че отвратителната твар която надничаше през прозореца я прегръщаше. Насмешливия израз беше станал още по-отблъскващ и плашещ. Гримаса на зомби от разказ на ужаса, на прокълнат будещ отвращение и страх с нещастието си, на зъл герой от стара приказка, на болест непознаваща лечение откраднала плътта на този които я бе приютил. Имаше и нещо друго което плашеше хладнокръвният изпълнител на деликатни поръчки. Нещо което му напомняше. Нещо което недоумяваше. Нещо пред което се чувстваше безсилен и което неистово и по детски мразеше. Лицето в прозореца му се струваше странно познато макар да беше сигурен, че никога извън този кошмар не бе го виждал и не разбираше защо го свързва с онази стара грешка която се беше оказала преломна в живота му. Овладя се и дори се усмихна преди да отвори вратата. -Къв ти е проблема?-попита. -Дай един капак за ракията.-рече му направо клошара. Видя в огледалото, че Петър е приведен и се смее. Бръкна в джоба си. Не откри по-дребна банкнота от петхиляди, но без да се замисли я пъхна в ръката на нещастника. Онзи се отдалечи на няколко крачки от колата обърна се и намръщен рече: -Да ми ядеш спарените ташаци! Петър поаленя. Тош зяпна, бавно отвори вратата. Вместо да излезе обаче заби глава в таблото и дълго се киска. Смехът зарази и Петър. -Този каквото и да му се случи все ще му е малко…-заключи Петър и забравиха за пияницата. Към "Крайслера", вървеше Худини. Бивш депутат от Великото Народно Събрание. Бивш висш юрист в областта. Бивш защитник и на Маестрото, и на Великия ацтек, на няколко вече отдавна угаснали свръхнови в бизнеса които се бяха развихрили из високопланинските райони и разбира се на всички техни редови. Напоследък се шептеше, че с Маестрото имали известни недояснености в отношенията. Разбира се Худини беше твърде умен за да поеме напразен риск и нещата при всички случаи щяха да се оправят, ако конфликта не беше много по-сериозен отколкото изглеждаше. Такъв се оказа иначе не би имало акция за сплашване. Последната среща на двата туза се състоя в дома на Маестрото. Стояха на огромната тераса. Пиеха чай и споряха за нещо. Петър чу една, единствена дума изречена по-силно. Худини беше нарекъл Маестрото: "Демоничен". Не бяха много тези които имаха куража да го нарекат с това му прозвище, а последното което би повярвал Петър бе, че Худини може да излезе и за милисекунда от равновесие. Той беше винаги един и същ. Поведението му беше толкова неизменчиво като външността. Аристократичното обаяние с което респектираше стоеше като спойка към дългата сребриста коса, вечната хладна усмивка и орловия лик. Знаеше се и че освен умен е и много коварен. Каквото и да беше се случило между тези двама мъже нямаше да мине без последствия. Худини отвори вратата на "Крайслера". Петър погледна часовника. Имаше още около час. "Дано не тръгне! Дано не тръгне! Дано не тръгне…" -Шантава история, нали?-промърмори Тош, напрегнато-Това днес е най-откачения комар който съм играл… Худини тършуваше нещо из колата си. Откри го. Излезе, блъсна вратата и тръгна обратно към дома си. -Дано наистина да е толкова верен на навиците си.-въздъхна Пешо. -И ако не е, какво? Какво толкова рискуваме? Всичко е просто нестандартно, но не е по-рисковано от рутинните операции. Ако не се качи в колата си в десет, а се забави бършейки излялото се върху котлона кафе всичко ще е като всеки друг път. -Няма да е, защото не е!-хладно изрече Пешо. -Преди малко като, че ли имаше друго отношение.-усмихна се Тош. -Да ми ядеш спарените ташаци!-тросна се Петър. -Спомена, че е въпрос на добра психология някои неща да изглеждат налудничаво. -Ти пък каза, че си съгласен с мен. Наистина ли го мислиш? -Кажи ква беше оная перверзия във "Варшавата", дето не видях? Петър се усмихна, руменина изби по лицето му, погледна към партньора си и видя в огледалото пияницата който тътреше краката си към колата. -Този май пак идва към нас.-усмивката му стана по-широка. -Убих го!-засмя се Тош. Нещастникът се караше с храсталаците. Накрая твърде ядосан метна празната бутилка. Тя се удари в едно стебло. Рекушира и го улучи в челото. Падна на земята. -Е, това не трябваше да става!-промърмори Тош-Видят ли, тялото ще видят и нас. -Достатъчно прекрито е. -Някое куче ще залюбопитства и стопанина му ще го види. Трябва да направим нещо! Дано е жив! И такова нещо не беше ми се случвало. Мамка му! -Кво ще правим? -Да изчакаме малко. Може и да стане. Тези Господ ги пази. -Мамка му!-почти изкрещя Петър. Худини отново отиваше към колата си. В същото време едно усмихнато коли с оплезен език тичаше към падналия. Худини влезе в колата. До експлозията имаше повече от четиридесет и пет минути и беше твърде рано да го извмъкват от колата. Двамата трябваше да направят това пет минути преди взрива. Когато Маестрото нареди, че минутите трябва да бъдат пет, а не четири или шест, не пропусна случая да каже, че в петте минути има билейска символика. С проповеднически глас обясни, че да се покаяш и пет минути преди смъртта си ще си спасен. И двамата изпълнители знаеха, че плана е напълно налудничав. Рискът беше прекалено голям, а и един по-слаб взрив който нямаше да убие, но добре да разтърси Худини би имал по-голям ефект. Маестрото сякаш гадаеше какво мислят и усмихнат им рече, че е твърде рисковано и наистина ефекта би бил напълно сигурен, ако акцията се проведе както обикновено. После добави, че би било добре да се проведе както обикновено, ако става дума за обикновен човек. Худини заслужаваше наистина повече внимание. През последните години Петър рядко вземаше участие в наказателни акции. Е, понякога напердашваше някого като сводника на Деса който вече втора седмица беше в гипсово корито. Пожела го приятел на Маестрото което беше заповед за Петър. Такива задачи граничаха със забавното и бяха далеч от това което вършеше бойната сила на боса. С течение на времето Петър беше изгубил доста от рутината си и макар да се досети, че ще е рисковано не прецени колко рисковано ще е. Същото не се отнасяше за Тош. Той беше се превърнал в истински изтънчен професионалист. Хладнокръвен, интелигентен, точен като програма, но способен и да импровизира. При това и поведението му, и външният му вид заблуждаваха. Държеше се инфантилно, дори малко глуповато, но това можеше да заблуди само хора които не го познават добре. Това го правеше изключително ценен в случаите когато се налагаха силови методи. В тях той бе по-добър специалист и от Маестрото. Веднага улицата пред дома на Худини изплува пред очите му, изплува парка, силната светлина на ранният час, суетящите се из парка хора. По ирония на съдбата беше израстнал в същото градче и познаваше добре парка. Никога не е бил безопасно място и полицията му отделяше особено внимание. Взривният механизъм трябваше да бъде поставен преди изгрев, очакваше се, че вманиячения на тема точност Худини ще се качи точно в десет в колата си. Това означаваше, повече от три часово следене и излагане пред очите на случаен свидетел. От моментът в който поставеха взривният механизъм до този в който трябваше да измъкнат от колата изненадания Худини да го отдалечат на безопасно растояние за да види с очите си какво става с колата му се налагаше да следят да не би да тръгна нанякъде по-рано. И без друго самият факт, че човек със свободна професия изглеждаше абсурден. Ако колата потеглеше в непредвидимо време единственото което можеха да направят е да пресекат пътя й и нататък да импровизират, но Худини трябваше да види и да запомни добре силната експлозия. Тодор бързо прецени, че не е най-опасно самото пресичане, а три часовия престой в който можеше всеки читател на "Труд" снощи или онзи ден е решил да свали с бягане ненужна мазнина, случайно да види спряла на твърде необичайното място тяхна кола. Искрено се надяваше, че Худини още с отварянето на очите си ще реши, че всичко му е омръзнало и в този ден ще наруши цялата си програма като още призори ще се качи на "Крайслера" и ще отиде да лови риба. Колкото по-бързо свършеше всичко толкова по-добре. Чувстваше обаче, че това което му се иска няма да се получи. От опит знаеше, че при по-продължителните акций има най-вече неприятни изненади. "Е?"-попита го тогава с безгрижна усмивка Маестрото. Тош просто вдигна рамене. Не за пръв път Маестрото измисляше нещо странно. Учудващо беше, но винаги се оказваше най-удачно. Човек можеше да се учи от приумиците му. Маестрото си беше маестро. Истински класик в изкуството да се оцелява. Такъв до чийто замисъл можеше да се достигне след години разсъждения. Откачен си беше, но велик откачен. Тодор усети, че има чар в това да се доверяваш в лудостта на такива. Все пак в един откачен свят, най-точна преценка може да има откачения. "Доста артистично, нали?"-босът си просеше комплимент като ученичка която твърдеше пред приятелите си, че е грозна. Би му отвърнал, че е прекалено артистично дори, но се въздържа само да кимне. Тревогата му по слабите места на плана траяха кратки минути. Въпреки нея и за миг не допусна, че може да има провал, а след като отмина мисълта му заработи плавно, систематично, машинно акуратно и педантично. Недно с нея скрита в дълбините на съзнанието работеше една скрита корективна програма която анализираше и поправяше където се наложи и най-дребната подробност. Тази подсъзнателна програма беше всъщност най-голямото преимущество на Тодор над останалите. Същият ден реши да не се обръсне. Не се обръсна и на другата сутрин. Без да се замисля дълбоко в себе си знаеше, че дори и добър физономист би се затруднил, ако трябва да го различи несресан и с набола брада. Когато хвана в ръката си шушлековото яке от магазин втора употреба му се стори глупаво, но купи якето. В такава дреха и Брат Пит би се разхождал необезпокояван пред НДК. Сам поръчи на "служебните автоджамбази" необходимата кола. Няколко часа по-късно се свърза по електронната поща с Великият Ацтек, босът с когото се очакваше скоро да влезат във война. Използвайки псевдоним уговори с Великият Ацтек сделката. Великият Ацтек веднага прие да плати исканата сума. Половината щеше да я прати още следващият ден на посочената банкова сметка. Преводът на останалата част щеше да стане "в деня в който прочете в пресата, че Маестрото е мъртъв". Банковата сметка принадлежеше на душевноболен братовчед на Тош, за когото се грижеше майка му. От години беше пенсионирана и Тош остана единствената им надежда да оцелеят. Помагаше им с пари. Сам намираше лекарства за братовчед си. Те нямаха никого. Препатилата женица би предпочела да умре пред това да го предаде, ако все пак по някакъв невероятен начин се стигнеше до номера на банковата сметка на която Великият Ацтек от години пращаше хонорарите на този когото познаваше единствено като "Клошаря". С този псевдоним Тош, преди три години за пръв път потърси Великият Ацтек, предлагайки да засдетелства солидарността си с него. Отстрани видимо опасен за боса свидетел. Не беше сигурен дали постъпва правилно, но онази коригираща грешките програма не му позволи да постъпи грешно и да не го направи. Откакто се помнеше Маестрото и Великият ацтек се мразеха и доре когато не желае си пречеха. Имаше кратки приливи и отливи, нотки за споразумения, опити за търпимост, понякога дори лоялно отношения за конкуренти, но те не бяха просто конкуренти, а врагове и родени да бъдат врагове. Недопустимо беше да работи и за двамата, но го правеше. Доколкото успяваше следеше делата на Великият ацтек, а въображението му запълваше празните места и знаеше кога Великият ацтек има най-голяма нужда от виртуалният си партньор. С времето Тош разбираше, че е постъпил правилно. Има чар да се доверяваш на лудостта на велики откачалки, но това не можеше да продължи вечно. Нямаше начин да не дойде деня в който Маестрото щеше да се провали разкъсан от собствените си демони и това да повлече към провал всички отчаяно свързани с него. Също такъв неизбежен крах очакваше и империята на Великият ацтек. Нямаше да е близък, но какво ли значи близък в сравнение с един живот дори и когато ставаше въпрос за живот на бойна единица… За втори път "клошаря" влезе в компютъра на Великият ацтек за да отсрани президента на религиозна фондация която използваше имунитета на пастерите си за да разпостранява дрога. Тук Великият ацтек беше се надцинил. Беше инвистирал немалко, а губеше влиянието си видимо надиграван от международните си партньори които също имаха влияние, а и слава която в никакъв случай не беше толкова позорна като на Великият ацтек. Освен това проклетият Юда, криещ зад библейските си текстове, гнусните си дела беше по-добре охраняван и от известен, емигрирал десидент от Близкия изток. Тук чистият късмет помогна на Тодор. Преди година на едно свиждане на братовчед си в психодиспансера се запозна с един нещастник който бълваше несвързани приказки за Страшният съд, преродения Адам в Кришна и призовавайки всички да се покаят молеше за двеста лева за кафе. След като изпи кафето което Тодор му купи от бутката беше прибран от сестрите за инжекция, но Тодор запомни това лице. Видя го отново седмица преди да се свърже с Великият ацтек. На весникарска страница фотографиран до международният трафикант и известен президент на религиозна фондация. Неподозиращият за миналото му престъпен туз го бе взел за охранител. Нещастникът навярно криейки от всички около себе си религиозните си откровения, живееше с мисълта, че верен на промисъла ще извърши своя богоугоден подвиг и навярно чакаше деня в който някой щеше да стреля по неговия пастир за да го прекрие с тяло. Едва ли взимаше лекарствата си. Нататък действията на Тодор бяха рутинни. Чрез браточед си измъкна адреса на шизофреника от една медицинска сестра. След кратък телефонен разговор с брат му научи номера на мобилният му телефон. Нататък беше повече от лесно. Беше запаметил до запетайка думите му от деня в който го срещна в психодиспансера. Знаеше какво да говори. Нещастникът едва ли помнеше, че ги е изричал пред някого и това което казваше сърцето му, можеше да бъде изречено от друг само, ако другият е пратеник на всевишният. Няколко обаждания бяха достатъчни да го обработи. Убийството щеше да бъде демонстративно. На официален коктейл пред очите на най-изявените тузове на фондацията. Нямаше начин да бъде свързано с Великият ацтек. Въпреки, че щеше да се разбере, че убиеца е невменяем фондацията нямаше да избегне компрометиращият скандал и ако Великият ацтек беше умен би го използвал за да развие дейността й в свои структури. На двеста километра от местото на екзикуцията и на двехиляди метра над морското равнище Тодор пиеше "Ред Мери" и се наслаждаваше на високпланинският пеизаж. Погледна часовника си и усмихнат изрече дежурните си думи в подобни случаи: "Здравей, моя, малка непозната!" После с тъжна усмивка промърмори: "Ах, момче, защо не си пиеше лекарствата!" Допи чашата си и напусна хотела. Знаеше, че вече е спечелил доверието на Великият ацтек и от този ден не е просто бойна единица. При първата деликатна услуга не поиска възнаграждение и дори не дочака отговор от страна на боса. Само му съобщи, че ще свидетелства лоялност. При настоящата също не получи отговор веднага. Отговорът щеше да бъде под формата на добра сума в банковата сметка на братовчед му. Получи го още същият ден и то в двоен от пожелания размер. С част от парите плати скъпата операция на леля си която се бе поболяла от грижи по болния си син и внесе значителна сума която не можеха да си позволят за издръжката му. Той беше получил вече своята награда и му се искаше му се да не вземе за себе си и цент, но около тези невинни хора нещата можеха да станат подозрителни. Остатъкът от парите прати на банкова сметка на несъществуващо лица в Минесота. Когато започна да осъзнава защо се е свързал с Великият ацтек разбра, че някой ден може да се наложи да стане това несъществуващо лице. От този ден взе да гледа на връзката си с Великият ацтек като на една сложна, стратегическа виртуална игра и гимнастика за способностите. Беше си осигурил спасителният изход за екстремен житейски избор и не му оставаше нищо друго освен да го подържа и да не се надява да го използва, но да е готов и за това. Направи още четири услуги на Великият ацтек, а парите прати на щатския си двойник като разумно определи процента за изкупуване на душата си който даде на леля си. В това време не преставаше да е най-надеждният сред хората на Маестрото. Често това което стряскаше другите в поведението на боса за него беше просто интересно нещо от което може да се учи. Виждаше, че Маестрото живее и работи опасно и за себе си и за приближените си, но освен опасно му се струваше и предизвикателно. Друг на негово място би пребегнал много отдавна към резервният вариант, но той не виждаше сериозна причина да го направи. Докато Маестрото изясняваше какво точно трябва да сторят и Петър го гледаше като абориген пишеща машина корегираща подсъзнателна програма вече пращаше сигнали, че момента е назрял. Маестрото вече беше загубил мяра за разумна преценка. Дали беше имперски синдром на император който се смята за богоравен или задълбочаване на демоничността на Маестрото не бе ясно като това, че времето на боса е отминало и е настъпило времето на лудостта, че след този немислимо рискован акт ще има следващ и следващ, че империята вече е стигнала до предела на възможностите си, а надкрачилият го император е изгубил равновесие под краката си защото е стъпил в нищото. Настъпило беше времето за лебедовата песен на двадесет и осем годишния престъпник след която трябваше да претърпи личностна смърт и да заживее един друг живот с друго име в другата част на света. Без да се пита и да мисли върху това той го знаеше. Вечерта след като се свърза с Великият ацтек се люби за пръв път с Жана. Повече от месец само се срещаха. Можеше още в първата нощ да я има, но тогава пожела нещата да станат само себе си и тя да го пожелае осъзнавайки, че го желае. Сама, а не потиквана от поривистоста му. Без да използва слабостите на слабият пол, чисто еротичното желание една жена да се отдаде като по-слаба и наивността която пролича още в момента на запознаването им в иначе интелигентното момиче. Стана на едно парти. Момичето пийнало му се лепна и започна да му разказва сюжет на някаква книга с много мутри, мутреси, всевъзможни правителствени агенти и много, много сладострастни въздишки. Оказа се, че разказва сюжет от поредната книга която смята да напише, а тя е сравнително известна за българските стандарти писателка. За кратко с нещо го раздразни, но малко след това му стана "сладка". За кратко се и разколеба дали да я оправи веднага след като му се отдал случая. Личеше си, че си пада по него, а и това, че точно в тази вечер лесно би се отдала на импулсите си. Това, че не го познаваше и че спадаше към контигента й от герои за които говореше с явно презрение носеше допълнителен чар. Вместо това с възможно най-безобидният тон използвайки без да подозира професионален подход даде няколко допълнителни идеи към сюжета изяснявайки някои неща които тя не би могла да знае. По всичко личеше, че тя е много доволна. Продължиха в същият дух, а той неусетно се запали и след по-малко от час и две изпити чаши сюжета бе почти напълно различен и на далеч по-голяма висота от първоначалния си вид. Постепено тя ставаше все по-мълчалива, усмихваше се, докосваше се до него крадешком, а накрая му прошепна в ухото: "Хайде да отидем на покрива и да се целуваме!" Не отидоха на покрива, а в нощният бар на онзи високопланински хотел в който винаги отсядаше когато имаше нужда на уединения, същият в който се намираше докато фанатичният младеж убиваше своя благодетел. Стигнаха на зазоряване. Тя си беше мислила, че ще пътуват някъде наблизо и големите й светлозелени очи бяха преизпълнени със смут и с едно недоверчиво щастие, сякаш не вярваше, че това може да се случи на нея, а не на нейна героиня. Красива и обаятелна, нелишена от слава и талант бе имала немалко интересни приключения, ала повечето бяха захаросани. Това не беше. Имаше нещо което го правеше изключително, такова каквото е невероятно да се случи и буди в очите израз на недоверчиво щастие. Когато слънцето изгря се качиха на близкият заснежен връх и се целуваха. Срещаха се по няколко пъти в седмицата. Псевдофилософстваха, говориха си за книги, понякога и за любов, но не я правеха. Тодор с око на ловец забелязваше, че тя се уморява от дистанцията и тъй като не можеше да я увеличи щеше сама да потърси любовната тръпка. "Сърненцата й тръпнат за целувка и ще ги разголи сама! Здравей, моя малка непозната!" Учуди се от фразата която мина през главата му. Не я употребяваше във връзка с жени. "Здравей, моя малка непозната!"-казваше преди да се чуе пукота като при отваряне на шампанско и някои възнасящ се му дари неземно очуден поглед посегнал с длан към простреляните си гърди или когато някоя кола се взривяваше и наоколо се посипваха като конфети стъклата на близките блокове и кооперации. "Май те приех, доста насериозно, Жана! Дали не сме герои от твой роман и само си мислим, че живеем! Не бях оприличавал очи със сапфири, но твоите приличат! Само, че сапфирите не могат да бъдат виновни и невинни, а очите могат. Желаеш да те пожелая. Пожелай по силно, за да те пожелая аз. Не е нужно да разбираш, но съм от хората които обичат нещата да узреят за да са качествени и да не стане издънка с тях. И тъй като така обичам ще трябва да чакам." Не дочака. След като се уговори с Великият ацтек я потърси. Посрещна го по халат. Тъкмо се беше къпала. "Почакай, да се преоблека и ще излезем."-рече му тя. Тръгна към другата стая за да се преоблече. Хвана рамото й и я обърна към себе си. Дръпна шнура на халата и той падна в краката й. Очите й бяха изненадани, дори плахи. Опита се да се усмихне, но изненадата й попречи. За миг стана по-млада с няколко години. Безкрайно желаеща, но неподготвена приличаше на девица. Прокара пръсти по гърдите й които оприличаваше на сърнета. Грабна я под колената и впи устни в тях. Занесе я до писалището й я положи върху разпилените листове. Докато събуваше панталона си, тя вече крещеше: "Желая те! Желая те…" Любеха се още веднъж после излезоха преди брат й да се е върнал от работа. Тодор знаеше, че става въпрос за противен тип който я тормози, а преди години я изнасилил. Нямаше смисъл да го убива. Достатъчно беше, че тя ще го напусне. И този момент трябваше да съзрее, ала нямаше време. Любеха се в неговата квартира. След това в басеина на една от резиденциите на Маестрото за която Тодор имаше ключ и официално разрешение да ползва когато е празна. "Толкова е красиво! Прекрасно е!"-шептеше тя и го целуваше. -"Не знам кой си, но сигурно си вълшебник!" "Такива вече няма дори в книгите на младите, романтични писателки."-мислеше си, но част от него живееше с вълшебството което чувстваше тя. "Кой си ти, вълшебнико!" Беше настъпил един миг в който трябваше да направи предложението си. След това можеше да бъде късно. "Бонд. Джеймз Бонд."-усмихна й се-"Приеми да си мислиш, че е така докато разбереш, че ме познаваш достатъчно добре и не съм никой друг освен този който прегръщаш!" Пусна го и заплува около него. Косата й отразяваше светлината на плуващите в минералната вода свещи. Приличаше на малка русалка. "Не си Джеймз Бонд, но какво пък, минаваш!"-засмя се тя. Прегърна го отново. "Хайде да се чупим!"-рече й той-"Не от този басеин, а изобщо да се чупим! Да речем в щатите!" "Ами хайде!"-нежно му рече и впи устни в неговите, но той ги отскубна. "Говоря ти сериозно! След месец. Забравяме всичко тук и заживяваме в щата Минесота. Временно. После ще видим къде. Сигурно ще е Латинска Америка. Там е по-лесно за хора които искат да забравят миналото си." Пръстите се впиха в гърба му като, че ли искаха да го продупчат. Лицето й придоби израз на недоверие и на желание да повярва. "Наистина ли ми предлагаш това?" "Нямам никого. Ти също. Няма да се наложи дори да пишеш под псевдоним, защото твоите документи ще са напълно редовни. И когато искаш да ме попиташ кой съм си спомни, че съм Джеймз Бонд." Засмя се и му рече: "Не си Джеймз Бонд, но отговора ми е "да"!" Отнякъде изникна друга двойка. Съблякоха се и скочиха във водата. Не им пречиха дори беше приятно, но когато им предложиха да го правят заедно Жана им отвърна, че трябва да пораснат. Посмяха се доста след това в колата. Наистина поне момчето беше хлапак. После на шега се питаха дали да не се върнат, но шегата ги възбуди и отново се любеха. Утринта ги посрещна будни. Дълго обикаляха из гората около вилата. Не смееха да говорят за бъдещето, ала в тези вълшебни часове не живееха в настоящият миг, а някъде далече. "Имам чувството, че съм те открила след дълго лутане."-звънеше гласа й. "Имам чувство, че съм те открил след дълго лутане в пустиня."-отекваше като ехо неговия. Вечерта Тодор от дълги години насам се почувства тревожен. Твърде много се бе обвързал с емоции. Не очакваше да се стигне дотам, но навсякъде му се струваше, че вижда образа й. Гърдите напомнящи глави на сърнета. Удивяващите се, вярващи и невярващи, щастливи и съмняващи се сапфири. Отразяващите светлините на свещите коси. Тясният нос. Бледата кожа. Бенките по дясната буза, тънкото вратле и рамото. Плътните устни. Призрачна тя надникваше отвъд границата на периферията на зрението му, а щом обърнеше очи изчезваше. Чуваше веселият, леко възбуден глас да отеква, а после разбираше, че е далечен касетофон. До акцията с взривяването на колата имаше два дни. Разбираше добре, че трябва да се отърси от този красив сън за да не се превърне в кошмар. Нае две проститутки. Направи го свръхжеланията си, но докато те професионално си отдаваха милувки почувства възбуда и се включи. Следващият ден прекара в залата по кибокс и след като даде добър урок на няколко тежкари, в това число и на превъзхождащият го много пъти като физическа сила Пешо, съвсем забрави, че предишният ден е бил влюбен. Вечерта на чаша ром, изключен мобифон, забил поглед в едно от петната в стената вече знаеше кога и как ще свърши с Маестрото. Щеше да е след около месец. Преди това и без друго нямаше да се срещат заради акцията през която Тодор трябваше да мине през задължителен "карантинен период" далеч и неизвестно къде на всичките си познати. Знаеше, че той ще е този който ще придружи Маестрото на срещата му с евентуални руски партньори. Едва ли щеше да е Пешо, защото руснаците бяха опасни и Маестрото имаше нужда от истински опитен човек до себе си. След срещата си с руснаците щеше да е успокоен, разконцентриран, непредпазлив, още по-емоционален и празнично настроен. Някъде по пътя щеше да спре колата за да отиде по нужда. Колкото пъти му се беше налагало толкова пъти и Маестрото бе използвал момента. Щеше да е на отсечка където пътя по който трябваше да минат граничи с гора. Там щеше да свърши с Маестрото и да го погребе. Докато го откриеха, ако изобщо го откриеха Тодор вече щеше да е в страната на неограничените възможности. Единственото затруднение беше, че Великият ацтек искаше весникарско уверение за смъртта на Маестрото, а за Тодор беше най-добре в началото никой да не забележи изчезването на боса. Това беше лесно, защото в рядко случаи и Маестрото изключваше мобилния си телефон, а по-близките знаеха за предстоящата среща с руските партньори и щяха да си помислят, че сделката е продължила по-дълго. Докато се разтревожеха Тодор щеше да е далече, но трябваше да намери начин да докаже смъртта пред Великият ацтек преди за нея да са гръмнали весниците. Тодор се досети, че лошата татуираната Бриджит Бардо лично от Великият ацтек преди двадесет години, в Пазараджишкият затвор, върху гърба на Маестрото ще е достатъчно доказателство. Щеше да я свали от гърба му, ако трябва дори с плешката, след което да я прати с колет на Великият ацтек. Грубо както никога, но Великият ацтек едва ли е получавал по-желан подарък. На сутринта Тодор отиде до местото където смяташе да свърши с Маестрото. Зарови лопата и касапски нож. Замаскира добре мястото, а когато се качи в колата забрави напълно за екзикуцията на Маестрото. Предстоеше взривяването на колата на Худини. Една опасна и налудничава акция която никак не беше за подценяване. Нямаше какво повече да се подготвя по нея. Трябваше просто да се дочака и при непредвидена ситуация да се действа бързо и точно. Прекара голяма част от деня си в залата по кибокс. Свърши две незначителни дела за фирмата. Вечерта не взе проститутките, а легна рано и се събуди в четири без две минути. Както винаги две минути преди часовника да му е позвънял. Остави в своята кола в гаража на "служебните автоджамбази" и взе поръчаната. Пешо мърмореше, че жена му е забравила да вземе кафе, за някакви курви и уискита предишната вечер. На Тош му беше весело. "По-добре махмурлия, отколкото неспокоен"-помисли си и му каза, че ще спрат за едно кафе, но после като дойде на себе си ще шофира. Пешо беше готов на всичко за малко кофеин, а и беше справедливо да шофира той след като Тодор щеше да постави "машинката" под "Крайслера". Час преди зазоряване колата им беше в прекритието си. Приличаше на хищен звяр който дебне жертвата си. Наложи се да почакат. Две непълнолетни воайорки заели позиция на пейката в близост до колата гледаха към парка в който митични същества на ранната утрин се отдаваха на порок и наслади. Пешо мърмореше раздразнен: -Тези няма ли кой да ги оправи! Това да не им е киносалон! Стори ми се, че на онова дърво над тях има някой! -Няма никой! -Е, стори ми се! Представяш ли си някакъв киризар като маймуняк седнал на клона както лъска бастуна да се изпразни върху лицето на едната, а другата да й олиже спермата… Петър се захили, а Тодор го изгледа озадачено и въпросително. После въздъхна казвайки му, че има болно въображение. Лошото беше, че би било наистина по-добре, ако момичетата имаха нормален полов живот. Можеха да объркат плановете им. Пейката беше в непосредствена близост до "Крайслера", а всеки момент щеше да започне зазоряването. Почувстваха истинско облекчение когато момичетата все пак си тръгнаха. Минута след това от дървото слезе някакъв дебел гологлавец и с бърза походка изчезна нанякъде. Двамата прихнаха. -Сега остава да се появи ехсцибионистка по каскет, кожено яке и високи токчета.-каза хълцайки и бършейки сълзи Петър. -Не е смешно! Този замалко щеше да ме види. Наистина не е смешно!-опита се да бъде сериозен Тодор, но отново избухна в смях.-Ти наистина не си в ред! Малко по-късно вече бяха сероизни. Тодор използвайки прекритието на дърветата се приближи до "Крайслера". "Не ми се е случвало нещо по-ненормално!" Чувстваше, че го обстрелват стотици воайорски погледи. "Добре, че Худини е толкова услужлив!" Забеляза, че е прекрит добре от едната си страна с дървета, а от другата с колата. Бързо се наведе. Постави взрвивният механизъм в канавката която минаваие метър покрай колата. Замаскира го с окапали листа и се зачуди как човек като Худини може да бъде толкова непредпазлив за да гарира колата си на най-неподходящото място. Облекчаваше ги много. Иначе трябваше да изключва алармата и да се промъква под колата което носеше допълнителни рискове. Насред зрелището на толкова маниашки погледи би било напълно невъзможно. Сега дори да беше забелязан не би пробудил никакво внимание. -Здравей, моя малка, непозната!-засмя се късо и навлезе в парка. Направи няколко крачки и замръзна стреснат от изострящи се възклицания: -Искам…искам…хубаво ми е…кажи ми, че ти е хубаво…вълшебно…да… Почувства се като на сцената на еротичен театър на абсурда в който публиката се смесваше с актьорите. Прецени откъде идват звуците и тръгна в противоположна посока. Все пак успя да забележи слабите тела на момчето и момичето. Бяха свършили и изправени се целуваха. Процеждащата се през клоните улична светлина ги правеше нереално красиви. Приличаха на Адам и Ева в райската градина. "Дори някой да ме е видял ще ме помисли за обикновен киризар. Тези двамата май са щастливи." Прибра се в колата, а малко по-късно започна да се зазорява. Затвори очи и не отвърна нищо на шеговитите подмятания на Петър. Едва сега почувства умората от няколкоминутното наприжение. Постепено се унесе. Част от съзнанито му, будна продължаваше да следи събитията наоколо, а друга сънуваше. Хваната за ръце млада двойка. Целуващи се Адам и Ева, на улична светлина разкъсвани от похотливи погледи. Затварящи се метални врати с изгравиран огнен надпис: "Надежда всяка остави!". Тежък метален трясък. Стресна се и отвори очи. Дебелата и смачкания мъж се кискаха върху предният капак на "Варшавата", която изведнъж му заприлича на противно, безсъмъртно чудовище което спира времето, прави кошмара вечен, а живота спира да тече. Обикновено мълчаливият, Пешо, беше словоохотлив както никога. Може би настроението му се дължеше на отминалия махмурлук, а може би се боеше и се опитваше в празни приказки да облекчи наприжението. Тодор потърси с поглед младата двойка, но вместо нея виждаше пъшкащите върху покрива на "Варшавата" сладострастни меса. Около блестящият фантастично "Крайслер" беше спокойно и отново затвори очи. Прегръщаха се с Жана в басеин, в средата на едно огромно сърце от плаващи свещи. Басеина изчезна. Любеха се из снеговете на Минесота, а между дърветата се процеждаше светлината на утрото подобна на светлините от една забравена улица и изглеждаха нереално красиви. Отвори очи и видя, че край "Варшавата" се е включил и трети. Слабо като концлагерист, нечистоплътно същество. Парцаливите му панталони бяха паднали до кокалчетата и докато правеше тласъците си го препъваха. Беше жалък, но имаше в него нещо плашещо. Тодор сви устни в нещо средно между усмивка и гримаса на отвращение и отново затвори очи. Вървяха с Жана из снеговете. Тя му казваше: "Открих те след дълго лутане!" "Открих те след дълго лутане в пустиня!"-отвръщаше й той и приближаваше лицето си към нейното да я целуне. Снеговете изчезваха и се озоваваха в парка, но Жана вече беше Павлина. Тодор отново се стресна. Край "Варшавата", вече вдигаха гащи… Опита се да прогони спомена си за Павлина и се зачуди какво му е. Беше се случило отдавна и дълго съжалява, изкупи зад решетките вината си и вече се беше примирил с миналото си. За добро или лошо, каквото се беше случило не можеше да се промени. Бяха минали толкова години от вечерта в която изнасили тази която обичаше. Осъдиха го на три години и повече нищо не чу за нея. Животът му оттогава претърпя обрат. Стотици пъти след туй беше галил ситни къдрици и целувал неоформени момичешки гърди като нейните без да говори романтични небивалици и да преследва печални образи. Това правеха психарите, а той отдавна се беше излекувал. От първите дни зад решетките когато повярва, че никога повече няма да я види. Първо му идваше да се разкъса, това би му причинило по-малка болка от тази която изпитваше. Малко по-късно разбра какво означава тотално да изгубиш нещо. В мигът който истински осъзнаеш, че няма да го имаш настъпва облекчението. Знаеше, че парка ще му върне спомена, това беше неизбежно. Никак не му се вярваше обаче да пробуди тези противоречиви чувства които изпита. Те принадлежаха на един романтично болен младеж, загинал отдавна зад решетките. Унасяше се. Пронизваше го слънчев лъч, беше и с Жана и с Павлина, но все пак сам. Отваряше очи и виждаше "Крайслера". Пешо говореше цинизми и висоинтелектуални глупости. Най-сетне окончателно се разсъни и се почувства преизпълнен със сили. Почувства, че го пронизва и слънчевия лъч на надеждата. Едва сега започна да разбира, че скоро ще си почива из високопланински хотел, ще диша чистият въздух на Минесота и макар сам ще е с Жана. Осъзна, че не е времето и мястото да мисли и за това, че то все още е толкова безкрайно далече колкото и онази отдавна отминала вечер в която,може би, сгреши с Павлина. Най-сетне мисълта му заживя с реалното време и окончателно се ободри. Времето минаваше, а тревогата му вместо да се увеличи, чувствително намаля. Стана му забавно когато нещастният пияница вместо да му благодари за банкнотата, му рече: "Да ми ядеш спарените ташаци!" Не беше забавно, че бутилката рекушира и го удари в главата, отнякъде излезе любопитното коли, а в същото време Худини отново влезе в колата си. -Какво да правим!-изкрещя Пешо. -Нищо.-отвърна му Тодор.-Ако Худини запали колата си, тръгваме след него. Оня нещастник повече няма да ни интересува. Лошо щеше да бъде, ако Худини се забавеше в колата си без да тръгва, а собственика на колито търсейки любимеца си попаднеше на нещастника и речеше да ги помоли за помощ. Работата можеше да стане дебела, но все още беше рано да се действа. -Пали! Пали! Пали или излизай!-мърмореше Пешо. Никога не беше му се случвало да загуби така самообладание. Противно на него Тодор напълно се беше овладял и макар да не знаеше какво точно ще направи, ако нещата се развият по неприятен начин щеше да действа хладнокръвно и точно. Худини се бавеше. Търсеше нещо забравено в купето. Пияницата продължаваше да лежи като мъртъв, а колито започна да вие. -Мамка му.-промърмори Пешо, а пръстите му заиграха по ключа на стартера.-Хайде тръгвай! Гласът на колито ставаше все по-остър. Худини продължаваше да рови из колата си. Пияницата помръдна. Изправи се. Замахна с крак към колито и залитна. Кучето лаейки се отдалечи. В същото време Худини излезе от колата и тръгна към дома си. -Още една такава сутрин и ще се пенсионирам.-въздъхна Пешо. -И става ли от теб, пенсионер?-подсмихна му се Тош. -Защо не? Не съм ли, човек?-отвърна му с усмивка Пешо-Кво мислиш? -След дълго, Пешо, ако бях човек щях да ти отговоря. -Наистина си свалил писателката. -Не, този път вярвам, че не я свалих, а се случи което трябваше. -Ей, това не трябваше да се случва.-геройски падналият и изправил се на крака нещастник вървеше към колата-Ще му ядеш ли спарените ташаци? -Ако ми обещае да изчезне, ще му дам капак за ракията. -Станал си едно голямо сърце. Сигурно си влюбен. Пияницата допря будещото си подсъзнателни страхове лице в прозореца. -Този не го познавам, а ми се струва, че го познавам!-прошепна Тош-Не те ли ужасява! -Стига бе, този нещастник ли?-изсмя се Петър. -Има нещо в него…-рече неопределено Тош и отвори прозореца. -Дай капак за ракията!-изпелтечи жалкото подобие на човек. -Да ми ядеш спарените ташаци!-рече му Тош, а Петър едва се стърпя да не излезе от колата и да запрати самоходните дрипи на някой клон. Дълбоко се зачуди какво му става на Тош, а самият Тош също се чудеше. -Дай капак за ракията!-повтори с по-молебен глас нещастника. -Ще ти дам, но не искам да те виждам повече!-последните думи изрече така сурово, че да въздействат на нещастника. Бутна банкнотата в ръката му и този път чу: "благодаря". -Ами ако топрекетьора се върне? -Едва ли ще му стигнат силите да се дотътри. -Не, не е редно да се дават на такива пари.-изрази възмущение Пешо, а Тодор не знаеше какво да му отвърне. Вместо това усмихнат попита: -Та каква сладка картинка видяха очите ти, а моите не? Каква перверзийка, трите дечица на двадесети век и електроните медийки, направиха? Пешо пак се опита и не успя да разкаже. От паркът излезе висока руса красавица с къса пола и дългокос млад мъж с патерица. Седнаха на пейката до колата. Същата на която допреди няколко часа стояха любопитните момичета и която се намираше на броени сантиметри от поставената адска машина. Тодор почувства буца в гърлото си. Позна ги въпреки лошата светлина на която ги видя преди зазоряване. Бяха нереално красивите влюбени. На дневната светлина не изглеждаха толкова млади, но невинни, влюбени и лъчезарни, целуващи се безгрижни по пейките приличаха на тинейджъри. Заприличаха му на него и Павлина, в онази вечер преди да се случи това което преобърна живота му и почувства буцата в гърлото си по-твърда. -Тези нямат ли къде другаде да се натискат!-погледна часовника си и удари ядосано с ръка волана, Петър. До експлозията оставаше по-малко от половин час. Внезапно беше изпитал омраза към Маестрото, а това го стресна и раздразни още повече. В същото време забравени тръпки лазеха по цялото тяло на Тодор. Виждаше ги такива каквито са изглеждали тогава с Павлина. Безгрижни в щастливата прегръдка неспособни и да си помислят за адската машина и таймера който отмеря малкото останали секунди до фаталният финал. Тогава и таймера, и адската машина бяха в гърдите му, заложени сякаш от похотливо полубожество. Сега бяха реални. Тогава експлодираха страсти. Сега щеше да експлодира тротил. Тогава приличаше на сега и все пак сега беше безкрайно различно. Буцата ставаше все по-твърда. Тош отвори широко устни за да си поеме въздух. Двамата на пейката разтваряха широко устни за да се целунат. Петър свил устни псуваше и повтаряше: "Омитайте се! Омитайте се! Омитайте се!" Влюбените не бързаха. Смучеха устни и бъркаха под дрехите си като, че ли се надяваха да напипат нещо неподозирано. Пешо погледна фалшивия си "Докса", а Тодор "Касиото" си. Маестрото поглеждаше оригиналния си златен "Картие", а Худини огромния стенен часовник. Таймерът отмерваше последните седемнадесет минути, а влюбените нямаха часовник. Целуваха се и искаха да спрат времето защото знаеха, че скоро ще се разделят. -Няма ли да се появи мъжа й и да разкара куцата мишка!-измърмори Пешо. -Мислиш си, че са любовници? -То се разбира. Виж ги. А хич, не ми се вярва такава мадама да е самотница. -Все пак, защо си мислиш, че са любовници? -Като ги гледаш вярва ли ти се, да са мъж и жена. -Ако тогава, бях човек, Пешо, и не я бях изнасилил, сигурно щяхме да изглеждаме така! -Изнасилил си я? -Не тази. Друга. Ако не я бях го сторил, може би, дълго след това…Е, късно е да съжалявам. -Чух, че си бил осъден заради изнасилване. -Да. Заради същото. -Щом са те осъдили не те е обичала! Ако искаш разкарай ги! Ако искаш ще го направя аз. Няма да кажат нищо. Стигне ли се до съд, мацето ще си има семейни неприятности. Да не ми е името Петър, ако не кръшка. Тодор се усмихна горчиво. Петър беше прав. Личеше, че тя е семейна, а любовника й, не. Погледна часовника си. Оставаха още петнадесет минути. -Да почакаме. Има време. За всичко има…Толкова много време има за всичко, че понякога ни се струва, че не тече. Една хладна нощ ми оставяха още петнадесет минути караул пред портала на поделението когато реших вместо да се наспя да пиша на момичето чийто адрес бях преписал от едно списание. Никога не ме е бивало много, но тогава намерих много удачен начин да започна писмото си, а след това беше лесно. Написах: "Здравей, моя, малка непозната!". Тя ми отговори. Започнахме да си пишем редовно. Дори избързвахме и не дочаквахме писмата си…-Тодор се засмя горчиво-Почти бях навършил двадесет, а бях все още девствен. Никога дори не бях идвал с момиче до този парк. Петър погледна нетърпеливо часовника. -Тринадесет минути!-рече натъртено.-Шарън Стоун и куцата мишка не бързат! Ако искаш ще ги разкарам аз, а това което ми изповяда вече забравих… -Ти пак не разбра нищо.-по-сериозно му рече Тодор-Трябва да познаваме времето за да не ни поднесе неприятни изненади. Ти не си бил в затвора, но аз бях. Зад ключалката се научават много неща. Едно от тях е, че се заблуждаваме когато си мислим, че тече бавно… Петър недоволно изумтя. -Един пребързанана милувка и ето, че момичето чиято ръка нежно държиш с разкъсани дрехи плаче и никога повече не можеш да я имаш. Една стара бричка в единият край на парка дочаква спокойно да изгние, а друга в другият край експлодирва без време. Тринадесет фатални минути, достатъчно време да се случат тринадесет милиона фатални неща. Би било красиво да ни погълнат пламъци. В мигът в който страстта е в своята колуминация, в който сме завършени и най-красиви, в който поривите откриват освобождение…-гледаше в двамата и не разбираше думите които с устните му изричаше онзи млад и неопитен мъж който беше някога-...Екстаз и експлозия! Безмерна тръпка и нищо! -Съжаляваш ли? -След дълго, Пешо, ако бях друг, може би щях да съжалявам. Сега не съжалявам. Във затвора научих много. Свързах се и с наши общи приятелчета…Иска ми се да разбера дали тези любовта ще ги спаси или страста ще ги убие? -Ще ги убиеш ти.-промърмори Пешо. -Ако не станат след минутка ще ги разкарам. И да искат няма да могат да ме опишат. Оставаха още десет минути когато влюбените станаха от пейката хванати за ръце се отдалечиха от колата. Тош се засмя. По челата и на двамата беше избила пот. -Още се потим, а толкова време мина.-забеляза и пак му се преиска да попита за перверзията край "Варшавата", но знаеше, че пак няма да чуе историята докрай. Пешо промърмори, че е от топлината и избърса челото си. -Вечерта беше много красива, а малката ми непозната много крехка. Отпуската ми свършваше и трябваше да се върна в казармата. Струваше ми се нелепо, че съм пропилял петнадесет дни. Чувствах, че иска да го направим. Целунах я, а тя не ми отговори. Грабнах я в прегръдките си и тогава започна да се дърпа. Не знам дали бях вбесен или ми се струваше, че така е редно. И тя се оказа девственна. Отпуската не беше изтекла когато белезниците щракнаха на ръцете ми… -Да ми ядат спарените ташаци!-изкрещя Пешо. Влюбените се връщаха обратно към колата. Оставаха осем минути. Въпреки, че Худини се очакваше да излезе всеки момент Петър извърши следващите си действия без дори да се замисли, че може да провали тъй измъчената и рискована операция. Двамата бяха станали от пейката прегърнати и мъжът едва ли бе усетил липсата на патерицата си. Тя стоеше подпряна на сантиметри от бясно отмерващият краткото време таймер. Връщаха се да я вземат. Петър излезе от колата. С бърза походка мина покрай пейката грабна патерицата и пресрещна двойката. Блъсна я в ръката на младият инвалид и тръгна обратно към прикритието си. Тош се усмихваше иронично. -Това беше грешка.-рече на зачервения Петър. -Знам.-отвърна Пешо и погледна часовника. Худини вече трябваше да е в колата. -Шантава работа!-промърмори.-Очаквах го. Кой ли цепи секундата! Е, още по-добре. Ще види от прозореца си и ние няма… Млъкна. Оставаха три минути. Худини излезе от дома си и тръгна към колата. Спря се на половината от пътя. Обърна се и тръгна обратно. Тогава от гъсталаците до самия "Крайслер", излезе пияницата и тежко падна върху капака. Пешо бе безкрайно изненадан когато Тош излезе и тръгна към "Крайслера"… Тодор бе безкрайно изненадан когато се опита да вдигне пияницата, а пияницата ръмжейки извади нож и го заби в гърдите му… Отново беше онази далечна вечер. Вървеше из парка, но това не беше този парк, а двора на лудницата и той беше на свиждане на братовчед си. Една луда говореше за някаква картина на дърво в тъмна охра, а той я гледаше ужасен защото тя приличаше много на полудяла и състарила се Павлина. "Коя е?"-попита братовчед си. "Преди години едното и гадже се самоубило, а обвинили другото за смъртта й и го разстреляли. Колкото пъти вляза, толкова пъти я засичам!" Към нея тръгна жалко създание което някога е било мъж. Дрипите едва се държаха на слабото му тяло. Лицето му беше застинало в будеща ужас клоунска гримаса. Жената се разкрещя. Група болни с псувни и ругатни подгониха създанието. "Този пък какъв е?" "Един мръсен убиец! Разбил с огромен чук стената на апартамента си и размазал черепа на съседката си. Беззащитна жена на количка…Мръсен убиец! Мръсен убиец…" Думите кънтяха, а Тодор вървеше из парка в който неговата любима плачеше с разкъсани дрехи. В края му видя включен към мрежата компютър. Свърза се с Великият ацтек и си спомни за нещастника от лудницата когато за пръв път се нарече: "Клошаря"… После видя в другата страна на парка Жана и тръгна към нея, но се залута сред правещи секс влечугоподобни. Уплаши се и закрачи по-бързо… Опомни се. Лежеше до "Крайслера", разкъсван от болка. Смееше се, а от устата му течеше кръв. Набра сили за да се изправи… "Имам време…Още много, много време…Може би повече от цяла проклета минута…" Рухна отново. Стана му смешно и се засмя, а от устата му течеше кръв. Този когото бе оприличил на нещастника от лудницата беше друг. Онзи беше беззащитен, а този не. "Мръсен убиец!"-крещяха от всичките страни душевно болни. "Каква ли перверзия са направили край "Варшавата"?" Пак се опита да се изправи и рухна. -Здравей, моя малка, непозната!-промърмори преди да го погълне експлозията… * * * Когато я видя да слиза от влака си припомни, че сутринта беше сънувал пламъци. Закуцука към нея през изсипалата се тълпа. Някой блъсна патерицата му и щеше да падне, а тя без да го забележи тръгна към другия край на коловоза. Почувства безсилна ярост. Стори му се, че я губи отново и избиха по очите му сълзи. Понечи да извика след нея, но не го направи и без друго в цялата шумотевица нямаше да го чуе. Вятърът запретна роклята й високо по дългите бедра. "По-красива е от всичките ми модели!"-помисли си, макар сега снимките изобщо не го интерисуваха. В предишната вечер беше снимал Петя и Силвия. Обърнати в гръб, подпрели ръце на един бар-плот високо вдигнали рокли под които не носиха нищо надничаха зад дясно рамо и се усмихваха. Еднакво дълги бедра, еднакъв бронзов загар. Задникът на Силвия беше по-хубав, но пък усмивката на Петя по-невинна. Получиха се снимки при това почти прилични. Двете умееха да позират и изобщо след неуспешната операция му вървеше с моделите. Преди да е изрекъл няколко изречения момичетата зараради патерицата вече го смятаха за професионалист. А и да изглеждаш беззащитен занимаваш ли се с актова и еротична фотография е предимство. Често му се случваше да вдига тост за скъсаният си нерв. Сега го проклинаше. Блъскаше се в хората. Залиташе и се мъчеше да върви колкото се може по-бързо без страх, че може да падне на релсите. Таня вече беше пред стълбището на подлеза. Влезеше ли щеше да му е трудно да я открие сред рояка. Отново я губеше. Вятърът запряташе роклята високо по бедрата. Неочаквано, тя, обърна лице и надникна зад дясно рамо. Усмихваше се. Тони почувства сексуална възбуда каквато не изпитваше при подобни гледки. Зукуцука по-бързо към нея. Тя го видя и импулсивно се втурна към него. Прегърнаха се и Тони, преизпълнен с желание не искаше нищо друго освен да я има и да…експлодира. Тя беше експлозия. Неубоздана страст която трае миг и изчезва разпиляна. Разрушаваща и дива, неспособна да се задържи и да се притежава. Нощ в огнени гриви и утрин с чувство за опустошеност. Страст без предел, после празнота. Свобода и лудост. Истерична свобода. Любов, безкрайна свобода завършваща неизбежно самотно. Цвилене, тропот на копита, писък и бесни дихания, след туй, глухота. Плът съзряла за секунди в пламък за да бъде отнесена от вятъра. Гърдите й бяха пораснали, привличаха със сочноста на есента. Кръстчето й, останало толкова тънко като в онази вечер в която го обгърна с ръка за пръв път, като на онази гола снимка която си беше направила сама и му бе изпратила преди още да се срещнат. Устните й все така като изписани с невинна усмивка. Косата й още ухаеща на природа и жена, а докосването й още по-витално и възбуждащо. Тони се смути. Опита се да потисне неочакваната си ерекция. Съзнанието му се избистри и печално си помисли, че няма на какво повече от тази прегръдка да се надява. "Това е просто среща на двама приятели. Отдавна я изгубих. Тя е омъжена и има дете, и може би брака й е щастлив. Можеше брака ни да е щастлив, ако не бях толкова нерешителен. Среща и експлозия която не стана и бе отложена, а после така и не се случи. Поне между нас двамата." Не я пускаше от прегръдката си. Не го пускаше от прегръдката си. "Приличаме на влюбени, но минаха десет години. Остаряхме. Окуцях и залагам здравия си крак, че това поне пред нея не ме прави чаровен. И без друго едва ли харесва снимките ми. Беше по-талантлив фотограф, но тогава като ми прати голия си автопортрет сигурно се е надявала на нещо повече от това да оценя таланта й. " -Не мога да повярвам!-шептеше тя, забила глава в рамото му. -И аз, но хайде да не вярваме, а да се махаме от тази гара. Хвана го под ръка, а той отново горчиво констатира, че приличат на влюбени. "Тогава в парка е желаела да я пожелая, по-силно отколкото показах. След туй ме е мислила за глупак, а после все пак ми прости за да ми пише отново…Ама, че неловко мълчание. Трябва да й кажа нещо за времето за да разбере, че съм вързал език. Къде е забавността ми с която карам моделите си да се отпуснат!" Отдавна се бяха отдалечили от гарата и продължаваха да мълчат. Тони и предложи да седнат в едно бистро. Поръчи си водка, тя бира. Надяваха се алкохола да повлече разговор, но се случи друго. Тя почувства неистово желание да прокара длан по гърдите му, по стегнатите коремни мускули, по бедрата му. Поиска да допре устни до слабото му, възлесто тяло. Желаеше този допир. Устните й изтръпнали искаха да изрекат нещо шеговито, а вместо това протяжно, възбудено и смутено прошепнаха нещо неочаквано и шокиращо за една жена със спокоен брак: -Сигурно приятелката ти е щастливка. Като те гали, то, е все едно да вае скулптура. Бих искала да съм на нейно място. Тръпчив вкус изпълни устната му кухина. Почувства езика си бетонен. Понечи да каже нещо, но не посмя. След това друго, но пак не го изрече. Мислите воюваха с възбудата му. Гласът се мъчеше да не трепери. Алкохолът се опитваше да го овладее. Парещата глъдка водка да измие тръпнещата възбуда от езика. Преди да му прошепне се бе опитала да каже друго, замлъкнала, за миг се бе усмихнала кокетно и смутено, а след това устните й бяха разтворени възбудено. -…бих искала да съм не нейно място… "Но това, не значи нищо! Тя е жена която разговаря с приятел…" Тръпките се отделиха от устните му и се впиха в нейните в дълга и безсрамно сластна целувка. -Нямам приятелка!-шепотът му беше скован. -Какъв пропуск за нея!-засмя се високо и го погледна в очите с безкраен въпрос на който той не знаеше какво да отговори. "Нямам приятелка и искам да си на нейно място. " Очите й го питаха и се усмихваха. Видя разголена гръд под вдигната фланелка. Фини прасци в обувки с високи токчета. Бронзови бедра под запретната от вятъра рокля…Усмивка зад рамо която го възбуждаше. -Наистина ли нямаш приятелка?-усмивката и гласът й бяха станали предизвикателни. "Като гола снимка в писмо на непознато момиче споделящо увлечението по фотографията на затвореният и необщителен юноша който отваря плика…" -Сигурно поне приятелки.-засмя се Таня-С тази професия и тези красавици. Ако бях продължила с фотоапаратите и голите тела, сигурно и аз щях да си имам приятелки. -Рядко ми се случва да имам връзка с модел.-отвърна й и си поръча следваща водка, а тя бира. "Колко чувствени устни има. Не са изобщо устни на мъж, не и на жена, а на едно безполово и многополово същество от друга планета. Устните на изгрева под разтварящите се бедра на нощта…" Почувства влага между своите. Очите й затъваха в устните му като в тресавище, а вкусът на бирата беше смесен с вкус на желание по мъжка прегръдка. Искаше й се да му се е отдала и не искаше, да му се отдаде. Не искаше да се предава на импулса и искаше да се предаде. Повече от тогава желаеше да я заведе някъде където ще е слаба жена и той със сила да пожелае своето… "Какво ми става! Възрастна съм, а търся алибита като незряла!" Тиково стегна колената си и започна леко да ги търка. "Сигурно е съвсем леко окосмен. Малко мъх по гърдите и сгъстяваща се и ставаща все по-неубоздана растителност от пъпа надолу. От дънките по бедрата е протъркана и напомня за кадифе…" Несъзнателно впи нокти в хълбока си. "Толкова често съм мечтала във ваната за това тяло и все намирах за безобидно да го правя, а не е. Сега ще сгреша!" -Ставам още за снимки, но ти… Свирепо животинче се мяташе из тялото му. Разкъсваше фибрите му. Късаше нервните връзки. Правеше го безволев. -Какво аз?-усмихна й се. -Тялото ти е все така здраво. Като скулптура си.-прошепна и очите й отново го погълнаха в онзи дълъг въпрос. Видя езеро под лунна светлина и смутено момиче пред неочакван поглед прекрило с ръце гърдите си. Тънка талия на танцуващо край огъня момиче и свличаща се рокля. Пламтяща кола, а тя на колене пред нея, облечена в разкъсани джинси, оцапана със смазка вдигнала лице с изписано върху себе си трансцедетално облекчение към догарящото небе… -Какво се размълча… Усмихна му се. Пламнала е разкошна кола без покрив, огнените езици се плъзват по очукан микробус и той експлодира за да се стовари върху верандата на близката вила и пламъците да обхванат и нея. Експлодират бидоните с гориво, вилага се пръска на парчета които опадат наоколо. Небето се покрива в горящи отломки. Тя е с гайчен ключ в едната си ръка, а с другата размазва машината смазка по гърдите й. Очите й са претворени. Устните широко разтворени. Тя е край езерото. Тя е в гората край разпалената жар. Подпряла ръце на барплота, превърнала се е в две разголили задничета момичета, погледа на едното е по-невинен. -Какво ти е, Тони!-забеляза, че е замислен. -Виждах те в моделите си.-откърти се буцата от гърдите му. "Виждам моделите си в пролетно зелено. В цветът на очите ти. Не го знаех, но разбрах, че съм те търсил, а това, че не те открих виждам във въпроса който ми задава пролетно зеленият цвят…" Объркване се долови в усмивката й. Объркване и смут. Търсене на отговор с който да го утеши, а той я виждаше… Гола пред огледалото с гребен в ръката. С паднали презрамки на черен сутиен. С каубойска шапка кръстосала ръце. Разкъсваща алената си риза със свиреп поглед. Седнала на пейка с прекалено разтворени крака. Сваляща горнището на бански костюм. Оцапана с гипс край статуя на голо мъжко тяло с разкопчана куртка и свлякъл се ниско сутиен. Допряла гръб до парапета на тераса докосваща до устните си роза. По бельо пред стара пишеща машина. Развързваща шнуровете на кожено бюстие. Запрятаща нощница на цветчета. Разголила гърдите си, облегнала се на оръдието на танк. Легнала в житата с длан под корема и очуден поглед. Потопила глезените си в морски вълни и в сняг. Със слънчеви в ръцете или на лицето си. Сред иглолистни дървета и нажежени пещи в металургичен комбинат. Седнала на роял в лотус и вдигнала високо крака на капака на лимузина. Таня с къса черна коса или с кестенява коса. С неоформени и прекалено големи гърди. С черни, кафеви, пъстри и сини очи. Приличаща на голяма пропусната любов, на съпруга, на момиче за една нощ, на жената с която случайно се бе сблъскал във влака или си видял в бара без да заговори, на кинозвезда и на малка кокетка. Таня прекалено лесна за любов. Таня прекалено недостижима за милувки. Таня като идол и като обикновена жена… Отражение от онзи ден преди десет години върху стотици еротични снимки. Светлопис на изгубеното до което не можеше да се докосне и все пак го възбуждаше… Погледа й беше пълен с неришителност… Разтваряща халат. Вдигаща фланелка. Допираща запотена бирена бутилка до гърдите си, замижала с очи. Със смъкната рокля върху бюро. И пак край пламтящата кола вдигнала лице с претворени клепачи към небето… -Тони, станал си интровертен. "Ако я имах, нямах да ги имам всичките защото нямаше да имам нужда от тях. Но те са видения. Докосвания от стари карми в които не открих нея, която би изместила всички тези карми с едно-единствено, но пълноцено преживяване, ако изобщо може преживяване да бъде пълноценно." Вдигнала лице нагоре, но вместо гайчен ключ в ръката си държи саксофон по който се стичат струики коняк. Допряла гръд до заскрежен прозорец, зрънцата й в езерца от пот. В полулег с длан върху слабините си, пред библиотечни рафтове претрупани със строги томове в кожена подвързия и златни надписи, разпиляла златни къдрици по гърдите си и разтворената книга. Прегърнала колена край планински ручей, потопила стъпала в ледената вода. На готическо кресло с усмивка на Джоконда, съблякала до кръста бална рокля. Извила голо кръсче, високо вирнала дупе във къси панталони със сервитьорски бележник в ръката си. Със запотени гърди стегнати с презрамките на панталона между виещи се тръби в котелно отделение. На табуретка в ателие пред десетки картини с голи тела, а само нейното е истинско. Над очила със сребристи рамки да гледа предизвикателно и да смъква сутиена си. Метнала крака на масата, да разговаря по телефон с длан под разкопчаната си риза. В прозрачна нощница да целува огледалото. Призрачна под лунна светлина в таванска стая. Усмихната сваляща обувка под дъжда. Разтворила устни пред чаша вино. Край басеин, пред огромен аквариум, върху бали сено, пищна и страстна, снимаща крехко и нежно момиче, което също е тя…Желана от милионите които виждат снимките, желана от него с различните желания на милионите. Мираж в пустинята който след дълго се превръщаше в жена… "Кармичен дълг към пълноценно преживяване. Може ли едно преживяване да е пълноценно?" -Та за какво, мислиш, философе, мой? -Дали едно преживяване може да е пълноценно. Засмя се. -Само това, ли? -Така си мисля. -А не искаш ли двамата да се питаме и да си отговорим?-звучеше игриво и малко несириозно, а Тони се обърка. -Звучи като еротична фантазия. -Така звучи.-отвърна му и допи чашата. -Може би наистина ще е? -Добре. Нека да те попитам направо. Искаш ли да правиш любов с мен? Овладя се бързо и кратко й отвърна: -Да. Като се изправиха му се стори, че изгубва ориентири и мислено се наруга за изпитата водка, но не алкохола беше причината. Стори му се и това, че губи самоличност, че е с всичките красавици, а те са престанали да бъдат красавици и са се превърнали в жени. Тя го прегърна съпружески и той се запита дали това не е истинският му живот, а всичко друго през десетте години са еротични фантазии на един малко отегчен от брачният живот, но все пак любящ съпруг. "Уви, не е! Това щеше да е реалността, ако тогава в онзи парк беше по-настоятен." Горчеше му, че приличат на влюбени. Безкрайно приятно му беше, че горчи. Когато докоснаха устни загуби всякаква представа за реалност. Имаше ги всичките. Приличаше на сливане с природата. Интимност с абсолюта. Това което беше само видение се превърна в плътта на интимна приятелка. Това което беше недостижимо се превърна в любима жена. Обожествяваната се оказа копняща за неговите милувки. Голата статуя на жестоката богиня потърси взаймност с прямотата на страстно момиче. Бяха на онази алея както и тогава. Краката им сами ги отведоха там. Устните им сами потърсиха целувката. Времето се върна с десет години, факти назад. Тя се свлече на колене пред него. Ръцете й галеха коремната преса и възлестите му гърди. Спуснаха се надолу и разкопчаха панталона му. Бутнаха патерицата и той препънат в крачолите си със смях падна до нея. Възседна го, дръпна ризата му и обсипа с целувки гърдите му. Той запретна роклята около кръста й и разкъса бельото под нея. Косата й пламенееше в лъчите на залеза. Лицето й, отправено към върховете на дърветата, имаше същият онзи израз на трансцедентно облекчение като във въображаемият мотив за снимка с експлодиращите коли. Стенанията й разкъсаха естествената шумотевица на парка. Плътта им се сля. Въображаемите експлозии трансформираха неубозданата си енергия в телата им. Когато и последната експлозия разнесе пламъците в приятна отмала, тя го попита същото като преди десет години: -Хареса ли ти снимката. -Хареса ми, ти!-отвърна й като тогава. Беше я направила на самоснимачка. Лежеше сред лехите в двора, с отметната в страни глава. Черно-бяла прекрасна, малка, непозната. "Прекрасна малка, непозната. Врата към всички врати. Жена към всички жени. Остана затворена за мен. А може би отворена за винаги към прекрасното. Ако тогава когато при първата ни среща ме попита за голата си снимка я бях прегърнал по-здраво, притиснал устните си по-плътно до нейните и галел под полата по-страсно, тя, щях да я имам като несигурно битие, а вместо това я имах като капризна красота…" -Пак се замисли.-нежно го целуна, а мислите и усещанията му съвсем се объркаха. Тръпката беше преминала. Това което без да съзнава бе очаквал през десетте години и което не можеше да си представи, че се случи се беше случило. То вече беше минало към което беше получил и изгубил мигновенно. Тя щеше да си отиде, отдала му, най-голямата наслада. -Мислиш ли и ти, че още ставам за снимки?-попита го, галейки прелестната си гръд. -Би ми се искало да можех да те снимам. -А защо не!-засмя се тя-Ще са само за теб. Списанията могат да се лишат от твоята тайна вдъхновителка. "Да запечатаме това което губим! Да запечатваме мига, обичаме ние фотографите, любима…" Тя се засмя, че пак е замислен и поривисто и шумно го целуна. Прибраха се с дома му. Снима я да се съблича пред камината, легнала върху купчина от стотици негови снимки, да гледа през огромният телескоп на терасата, с различни дрехи и атрибути забравяни от моделите му в продължение на десет години. Докато обличаше нощница, докато я разкъсваше, докато се любеха. Лентата беше пълна. Сложиха нова. Снимаха се и се шегуваха, любеха се и пиеха. Преди зазоряване значително пияни решиха да свършат в "техният парк" преди тя да е хванала влака. Забелязаха, че има воайори и други влюбени двойки, но го приеха съвсем естествено дори възбуждащо. Освен, че ги виждаха хора ги виждаха и дърветата, нощните птици и луната. Виждаха ги да са красиви и взимащи от красотата си. Безумни и истински в една, единствена нощ. Любеха се и самите те гледаха, а утрото настъпваше и Таня започна да чувства силен хлад, празнина и безнадеждност. Каза на Тони, че отива за да се облекчи, но всъщност се скри от очите му за да си поплаче. Близо до нея светнаха фарове на кола. Прекри се в храстите защото беше все още гола. Колата спря до самата нея. Гарирането й се стори странно. Мина през главата й, че са влюбени или воайри, но воайор не би използвал кола, а и влюбени с кола не биха решили да дойдат точно в този парк, защото колата трудно се крие. Любопитството й се оказа по-силно от злото настроение. Откри се само за миг за да надникне и това й беше достатъчно за натренираното й око. Видя двамата "тъмни типове" и светещият циферблат в ръката им. Запомни и цифрите: "10. 00". "Станала си параноичка! Тук освен катерички, нагли еротомани и сантиментални еротомани с фотоапарати, няма нищо. Нищо толкова важно, за да превлече мутри с таймери. Изобщо използват ли се таймерите още? Не е ли само във филмите? Но какво търсят тези двамата тук в разгара на любовния период! Какво има тук…Ето една пълничка и стопроцентова жена с един стопроцентов джобен любовник…Там в храстите мърдат задници…Тони, който се чуди…И една кола която май не е на съпруга ми! Ако е така както си помислих преди да е настъпил изгрив, но след като се махнат онези две любопитки които е крайно време да си намерят гаджета, някой от тези двамата дето видях трябва да отиде до лимузината и да постави взривното устройство…" Момичетата от пейката до "Крайслера" станаха и си тръгнаха. Някакъв тип скочи от дървото до тях и също се отдалечи. Таня побърза да отиде при Тони, но с едното око продължи да наблюдава луксозната кола. Минути след това забеляза почти невидимата сянка която мина покрай лимузината, наведе се закратко и отново изчезна в мрака… Тони я прегърна откъм гърба и тя изпита най-силната страст в живота си. Затвори очи и се запали в милувките ми. Нямаше печална утрин! Нямаше обратен влак! Нямаше други сълзи освен от страст! Тогава когато Тони се опита да я люби и някакъв детски каприз я накара да го отблъсне плачеше във влака за родното й градче. Плачеше и мразеше Тони, че не знаеше какво прави като я прегръща! Плачеше от ярост, че се беше влюбила в него и го желаеше толкова необуздан, страстен и разрушителен, че да не оставя никога и в нищо път за връщане! Почувства, че става жена за да го загуби и като фантазия, и като "момчето което обича". Дълги години минаха докато отново се реши да му пише… Плътните устни на едно космическо същество се докосват до водката и тя си припомня забравения плач… Смущението в очите му показва, че иска да й каже нещо, но вместо това отпива отново от чашата, а тя иска да прокара ръка по релефното и слабо тяло. Немислимо е, но желае и си припомня. Възпира се и пие. Предлага му да се любят и се любят. Припомня си и желае, никога да не дойде следващото утро в което трябва да хване влака. Снимат се и си припомня, че е мечтала да си направят такива снимки. Пияни и весели се любят отново в парка, а печалната утрин настъпва, но го има още. Поне още миг го има, а този миг е вечен и може и да не отмине, ако остави паметта си в него като светлината по фотографската плака… Постепено дойде на себе си. Краката й бяха отмаляли. Лицето му беше като на момче на разтворената светлина от улицата. -Обичам те!-рече й той. -Кажи ми, че ти хареса!-заби пръстите си в гърба му-Кажи ми, че ти хареса! И искаш… -Да си моя! Искам! -Ще ме имаш! До края на живота си! Такава каквато съм сега, такъв какъвто си сега! Захапа устните му. Раздра с нокти гърба му. Прегърна го и паднаха. Нахвърли му се като дива котка, а го замилва нежно като любяща жена… Малко преди изгрев тръгнаха към гарата. Докато той беше изпаднал в меланхолия, че я изпраща, тя, мислеше трескаво. Малкият палат пред който беше гарирана разкошната лимузина, трябваше да е на собственика й. Нарочно поведе Тони по улицата за да прочете табелата на входната врата. Прочете името на небезизвестният от медийте адвокат, свързан с най-скандалните престъпници в страната, когото наричаха Худини. Това й беше достатъчно за да се увери напълно, че не си въобразява и е видяла таймер на взривно устройство което вече се намираше под колата му и в десет щеше да експлодира. Седнаха на пейката на гарата, а времето безмилостно течеше. Тони виждаше плуващи във въздуха силуетите на позиращата му преди часове Таня, разливаха се в силуетите на стотици момичета, с различна физика, а еднакво прекрасни. Стрелката на огромният часовник на гарата като меч на палач се стоварваше върху тях и ги посичаше. Плътта се превръщаше в душа и светлина която не можеше да докосне. Добиваше плътност и се превръщаше в силует на плът, а часовниковата стрелка отмервайки следващата минута отново се стоварваше върху й. Разсичаше тела които се превръщаха в снимки, а снимките посивяваха. Таня знаеше, че сега е момента да реши. "Има ли обратни влакове след подобна нощ? Ще имам ли предишният си живот след нея?" -Ще позвъня в къщи за да видя дали някой ще вдигне слушалката. После може и приятно да те изненадам. Плаха надежда изпълни гърдите на Тони. Таня нямаше никакво намерение да се обади в дома си. В бутката заприлиства указателя, откри телефона на Худини и го запамети веднага. Беше рано да му се обажда. Още беше рано за каквото и да е. Не знаеше как да попита Тони. Не знаеше какво ще й отговори. Не знаеше дори какво наистина желае. След час и беше ясно. Не желаеше нищо друго освен да го има. Напълно отрезнели пиеха кафето си в същото бистро от което започна нощта. -Какво си мислиш сега за пълноцеността на преживяванията?-попита го тя. -Когато едно преживяване е пълноцено не можеш да го задържиш.-отвърна й той. -Искаш ли да го задържим? -Да.-отвърна й той. -И ще го задържим!-прошепна тя. Разхождаха се из града. Целуваха се и се смееха. Приличаха на петнадесет, а бяха на тридесет. Таня следеше времето. Един бегъл поглед към ръцете на минувачите беше достатъчен за набитото й око. Беше към девет и половина когато тръгнаха към парка, а Таня реши да се обади от един уличен телефон до дома си за да каже, че няма повече да се пребере. Нямаше такова намерение. Обади се на Худини. Интуицията й подсказваше, че той няма да телефонира на полицията и ще предпочете колата му да експлодира пред нови неприятности. Нямаше дори да бъде сигурен, че това ще стане. Представи му се като доброжелател му, препоръчи преди десет да не се качва в колата си и затвори слушалката. -Каза ли?-попита Тони, изглеждаше по-нежен и красив от всякога. Прегърна го. -Обичам те, Тони! Много те обичам! Кажи, че ме обичаш! Преминаха през парка. Седнаха на пейката пред колата. Летяха сред облаците и се целуваха. Беше красиво и невъзможно… Таня не беше сигурна колко е часа когато почувства, че е невъзможно. Не искаше да го изгуби, но го губеше. Не искаше да я изгуби, но я губеше. Нощта щеше да изчезне. Дивият оргазъм да потъне в глухота. Нямаше сили с които да го задържи. Нямаше сила която да може да го задържи. Времето течеше. Не знаеше дали тече бързо или бавно. Не знаеше дали желае тръпките да отминат в покой. Дали се наслаждава, че очаква последната тръпка на вълшебната нощ или иска, по-скоро тя да настъпи. Летяха сред облаците и се целуваха. Препускаха под облаците като диви жребци. "Не, мога да живея с него! Не мога да живея и без него! Би ли могъл той да живее с мен дори когато не живея с него! Обичам го и искам да правя любов с него!" Паркът още ухаеше на предишната нощ. Въпреки изтощението, отново почувства възбудата. Редът на мислите й се разбърка. Като, че ли се напиваше. Нямаше представа колко минути остават, но знаеше, че са малко. Завя вятър. Уханието на парк и любов се усили. -Искаш ли да остана завинаги с теб, дори и ако не съм същата като в тази нощ, дори ако не си същият като в тази нощ?-попита тя. -Искам го!-рече й той. Хвана го за ръка и го поведе към дома му… Отдалечаваха се от експлозията. Мигове преди взрива се отдалечаваха. После тя се сети за бастуна. Помисли си, че да се върнат е съдба. Връщаха се, а секундите течаха. Два хищника в нея се разкъсваха. Дърпаха я в две различни посоки. Искаше да се отдаде на огнената неубозданост, но искаше да запази и себе си, без тя да ги изпепели. За избора й помогна съдбата. Единият атентатор донесе бастуна. Почувства се леко, но й се плачеше като тогава във влака. В дома му отвориха бутилка шампанско. Пиеха, смееха се и се заливаха. После заспаха един до друг. Тони сънува пламъци като в предишната сутрин. Когато се събуди продължиха да се вият пред очите му. Таня я нямаше. Потърси я из стаите, но от нея бяха останали само виталните пламъци и бележката на шкафчето за обувки: "Съжалявам, Тони! Оставам твоята малка непозната! Може би, ако тогава беше друг, ако дори се беше опитал да ме изнасилиш, щях да ти се отдам и да ме имаш! След толкова дълго беше невъзможно!" Виеха се пламъци. Фотоапарата беше отворен и лентите осветени. * * * Месец по-късно лимузината на Маестрото премина бавно покрай мястото където Тодор беше заровил ножа и лопатата, за които никой нищо не научи. Шофираше Петър и се тресеше целият. Бизнессрещата с привантивните руски партньори се беше провела. Рано беше да се каже дали е преминала успешно. Лицето на шофьора свито в гримаса на неистово, яростно безсилие. Маестрото се усмихваше демонично. Усмивката му беше сериозна. Очите му изпълнени със садистична насмешка следяха как всяко мускулче на Петър, трепери. Наслаждаваше се на емоциите на младежа и на надмощието което имаше над тях. Това което се беше случило по време на срещата шокира Петър, но Мастрото смяташе, че с него му е дал един безценен житейски урок. Урок който вече беше време да разбере. Скоростта нарастна. Маестрото се усмихваше, докато забеляза, че скоростта е рискована: -Какво правиш?-глъсът му не трепна. Двеста и двадесет…двеста и тридесет… -Шибам ги…Шибам, шибаните, дяволи…От мен зависи дали цял живот ще карам тази талига… -Прощавам ти всичко, Петре!-гласът на Маестрото не трепна. Младежът завъртя волана към едно крайпътно дърво… На другият ден Великият Ацтек прочете във вестниците за смъртта на Маестрото и протри доволно ръце. Усмихна се щастлив. Със смъртта на врага му беше загинала и част от него, но неприятна част. Въпреки проблемите които напоследък имаше със сърцето, отвори най-скъпата бутилка марково вино и отсипа няколко капки в кошчето за боклук. Наля в две чаши. Постави едната на бюрото си, а с другата вдигна наздравица: -За теб, Клошарю! Направи го по-добре отколкото предполагах! Никой не се и съмнява, че е било просто катастрофа, но само ние двамата знаем за способностите ти! Заслужаваш повече и от уговореното… Две седмици след това един млад пенсионер с циклични психични проблеми, откри фантастична за него сума в банковата си сметка. Не вярваше, че след смъртта на братовчед си ще продължава да получава пари. Благодари му мислено. Майка му се нуждаеше от нова операция. От години развиваше план за въображаемо собствено бистро, клуб на дейците на ирационалната мисъл в който ще се срещат симпатични извънземни и отхвърлени от обществото хора на изкуството, с много маслени картини по стените и голяма статуя-фонтан на "Малката непозната", наречена още живот. Напоследък задълбочи и отношенията си с едно момиче което познаваше от детство. Сигурен беше, че тя ще е прекрасна съпруга. Не беше уверен за себе си, но сега си помисли, че може поне да опита… -След дълго, може би, ще се почувствам и човек!-прошепна и се вгледа в хората. ПЛОВДИВ 29. 02. 2000 Асеновград ул. Лозница 7 вх. Б ап. 44 тел 0331 3-31-68 Стефан Димитров Кръстев
2001-07-26