БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

В търсене на реалността

Димитър Недялков Стефанов (cliff_burton)

Раздел: Споделено - друга проза  Цикъл:

"Колкото повече я търсех, толкова повече я нямаше."

Петък вечер. Първата ми работна седмица на пълен работен ден вече беше зад гърба ми. Имах нужда от почивка, затова на следващата сутрин стегнах набързо раницата (спален чувал, малко хапване и любимия ми анорак) и с един приятел хванахме първия стоп към Мъглиж (беше пръв). Нашата полянка ни посрещна с добре познатия ромол на течащото поточе и краката ни нагазиха есенния килим. До огнището имаше останали дърва (неписано правило - не изгаряй всичко след себе си), но все пак навлязохме малко из гората, къде да посъберем още малко съчки, а и някой по-голям дънер (без който огън няма да има), къде да останем насаме с есенната гора преливаща от багри и звуци (за тях малко по-късно). Неусетно огладняхме и седнахме да похапнем. след няколко часа сред природата съм готов да изям цели 20 гъби (родопски (то толкова е и дозата, де)). "Проста храна - здрав сън." е казал народа, а ако не, то аз ще вляза в историята с тази поговорка, но случая беше малко по-различен. Вярно, че хляб, лук и сирене влизат в графа "проста храна", но гъбите в доб
авка гарантираха не сън, а Пробуждане. А ако всичко е наистина Майя, то как може да сме сигурни, че осъзнаването й е реално, а не ни вкарва в още по-голяма илюзия? Половин до един час - това е времето, което е нужно на гъбоците да подействат, но или аз съм дефектен или комбинацията им с храната не им разреши да се включат навреме. Отесав през това време се беше нагърмял повече от прилично - заарска мастика, черен етикет с козче преди и след нея, а за десерт гъбки. Ама той си е такъв - ако ще е, да е. Пък си и имаше оправдание - трябваше да пътува към Зарата с последната маршрутка. Легнах и се загледах в облаците, реещи се високо над нас - наглед свободни, а толкова зависими от вятъра.

- "Погледни листата" - бях забравил, че не съм сам, но гласът на Отесав ме върна на полянката. Насочих поглед надолу и видях листата, жълтите листа увиснали във въздуха. За един безконечен миг си помислих, че времето е спряло, после листата увлечени в своя плавен танц с вятъра се спуснаха леко на земята (допреди мако летели, а сега неотличими от събратята си долу в низините). Времето усетило, че е закъсняло (или пък аз бързах) накара Отесав да си погледне часовника, след което със съжаление метна раницата си на гърба, прецапа рекичката и ми махна за довиждане. Аз вече се запитвах няма ли най-сетне да ме хванат пустите му гъби (зарейването в реещи се облаци ми е нормално състояние и няма пряка релация с гъбоконсумацията), когато те решиха, че е крайно време да се обадят. В момента, в който Отесав беше на другия бряг не ни делеще само потока, а сякаш някаква невидима бариера ме отделяше от останалия свят (бях сам сред своята си реалност - наглед същата като допреди миг, но в действителност много различна).

Очите ми се отвориха за нови багри, краски и отенъци.

Ушите ми чуваха водните пръски, земните въздишки и басовите песни на дръветата.

Носът ми усети отлитащото лято и наближаващата зима в кристалния въздух.

Потънах в това многообразие на шумове, звуци, палитри от цветове и светлосенки... Едва в този миг осъзнах колко красив и пъстър е света в "действителност". Слял се с природата намерих себе си. Дива, неистова радост напираше в мен и без да разбирам какво правя аз крещях, въртях се в кръг, виках, виех, танцувах първобитни танци, докато паднах омаломощен на земята.

- Хочется петь, танцевать, любить, легко дышать! -Ето весна, Балу?
- Ето грибы, Маугли!


Лежах и си задавах въпроси (вътрешния диалог щях да го спра по-късно).

Какво ни пречи да сме щастливи? Та не е ли щастието изначално заложено в нас? Защо си слагаме тези маски за пред "обществото", щом те ни пречат да бъдем? Робувайки на усовностите не погубваме ли себе си? Защо след всеки "покорен връх" не се порадваме поне малко на усещането, а веднага се втурваме към следващия? Кой съм аз? Колко ли хора са си задавали същите въпроси?

Кучпината въпроси в главата ми застрашително нарастваше, може би затова като погледнах към струпаните дърва ми се сториха подозрително малко. Отново тръгнах към скалите, а по петите ми вече пълзеше мрака(но в душата ми беше светло и чисто). Едва направил и няколко крачки и се спрях. Вгледах се внимателно в ръцете си. Изведнъж дланите изпъкнаха и пръстите ми заживяха свой собствен живот. Пуслираха с ритъма на сърцето ми, бяха част от мен и едновременно с това бяха независими. Започна се с дланите ми, но постепенно всяка една клетчица от организма ми оживя и все пак всички клетки заедно сякаш бяха по-живи, по-пълноценни (а на важи ли същото и за вселената?). Погледът ми се откъсна от пръстите ми и але-хоп - те отново бяха моите си пръсти. Такива, каквито ги познавах. Реших отново да пробвам фокуса - поглед към пръстите - приближават се; поглед назад - отдалечават се. Супер, имах около 12-ка оптичен зуум

One pill makes you larger
And one pill makes you small
And the ones that mother gives you
Don't do anything at all


Я да видим как са скалите (близко/далеч/близко/далеч), а поточето (всички камъчета се открояваха така ярко, сякаш бях нагазил във водата). Поиграх си още малко с новото си умение (Grandmaster Eagle Eye) и се върнах към огъня (бях забравил, че съм тръгнал за дърва, а кога бях запалил огън съвсем не се сещах). Погледнах критично чакащите своя ред да бъдат пожертвани дърва и тръгнах за още (този път в другата посока). Здрачът вече беше погълнал Слънцето (или то се беше скрило зад скалите) и изведнъж аз се озовах сам самичък насред сумрачната гора. Чух някакъв звук (или си помислих, че чувам (Ако дърво падне в гората и никой не го чуе, то издало ли е звук?)), извърнах се бързо и се втренчих в горичката. Тя също се втренчи в мен. Добре, че в този миг спрях всички мисли, че иначе параноята не ми мърдаше... Гледахме се доста време и когато се съвзех сумракът беше намален с едно "су". Тръгнах по посока на огъня и доста ми олекна на сърцето, когато съзрях отблясъците му. Седнах срещу него и започнах да го храня с клонки (аз не бях гладен). Прекарахме доста време в безмълвен разговор (може би точно огъня е любимата ми стихия, задава прекрасни въпроси, ако има кой да го чуе (огънят, който гори в момента същият ли е като този, който запалих? (а ти самия?)), дава някаква сигурност в тъмното. Поглъща те и те завладява) . Мога с часове да седя и да гледам пламъците и плавното превръщане на дървото първо в пламтящо дърво, после в жар а накрая в сива пепел... Гледайки огъня егото остава някак на заден план. Няма значение кой си (не че някой знае), връщаш се в едно изначално състояние... и се запитваш...

Малко по-късно легнах на Земята на няколко метра виждах догарящия Огън, чувах Водата (нощем звукът на рекичката сякаш се засилва) и вдишвах дълбоко планинския Въздух. Бяхме само аз и останалите четири елемента.

2006-08-21

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)