БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Есен

Ясен Йорданов Василев (.)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл:

Градският парк, никога не изглеждаше така пуст, както през есента. Дори през студената зима имаше повече хора. А сега – никой. Можеше да се види някоя забързана сянка. Сянка, защото мъглата обезличаваше хората в сенки. Каквито те бяха в действителност в живота си. Малки, суетни създания, винаги забързани “да постигнат нещо в живота”, но винаги без успех. Въпреки това те пак се вкопчваха и искаха. Бяха неспособни да се огледат наоколо, дори себе си да видят. За тях времето също представляваше грижа – да извадят зимните дрехи, да приготвят зимнина, последни ремонти по апартамента. Но не чуваха това, което есента се опитваше да им каже. А тя го казваше по всичко възможни за нея начини. Листата окапаха, разнасяни от вятъра, птиците изчезнаха към юг, дърветата заприличаха на скелети поклащани от студеният, зъл вятър. Всичко се промени, както всяка година. Но не и човекът, вечно забързан “по работа” – да гони пари.
Имаше една самотна сянка, в една странична алея. Седеше на самотна, счупена пейка, гледаше във влажната земя. Както и другите, не забелязваше природата, но затова пък беше спряла и се беше замислила. Мислеше за себе си, беше претърпяла поредния провал, поредния крах в отношенията с близките. Преценяваше положението и различните възможности. Въздъхна, облегна се на зад, забравяйки че пейката е счупена, търкулна се, изправи се и изпсува. Притесни се някой да не е видял, но нямаше кой. Вече не искаше да мисли, причиняваше й болка и по-голяма самота, че и кой мисли днешно време?! Механично се изправи и тръгна, бързаше да се отдалечи от мястото, все едно, то беше виновно за всичко. След малко забави крачка и започна да се оглежда. Всички казваха, че времето е гадно, мокро и студено, но на сянката й харесваше, понеже си мислеше, че прилича на нея. Случайно й мина мисълта за сезоните и човешките отношения. Как постоянно се опитваме да променим отношенията си с другите, че да имаме някаква полза и как всичко завършва с провал, после пак същото. Но сезоните бяха нещо, те много повече говореха. Пролетта, беше новото начало с цялата му надежда и ентусиазъм. Започваше планирането и изпълнението на идеите. Следваше лятото, то беше сезона на изпитанието, варираше в крайностите.  Зимата беше смъртта на всичко. Тя беше контраста, подсилващ пролетния ентусиазъм. Тя сочеше с костелив, побелял от сняг пръст, колко лошо може да бъде всичко и въпреки това поносимо. А, есента... есента беше загадъчна! За някои тя беше смъртта, на красивата пролет и лято, предвестница на зимата, беше също зла гостенка, отнемаща топлината на деня и зеленината на света. Но не всеки я възприемаше така. Изведнъж сянката се сепна и се спря на място. Разбра с цялата си чернота, посланието и призива на есента. Тя и показваше, че годината е едно голямо 1, със своето начало и край. Есента е началото на края, когато още не е късно. А всичко, което има начало... има и своя край. “Ами аз?” – запита се сянката “Какво ще бъде при моя край?” Потръпна при мисълта, ако сега случайно дойде края й. “а изобщо, какво ще бъде след това? Ето сега ме има, движа се, мисля, а след това къде ще отида?” Мина й през главата мисълта за другите, дали си задаваха същия въпрос, и ако да, то как си отговаряха? Никога с никого не беше говорила за това. За какво беше живяла, тогава, до сега? Имаше ли истински цели, стремежи?
Както вървеше механично в мъглата, стигна до края на парка. На края, имаше една малка църква, обградена от група иглолистни дръвчета които си стояха вечно зелени и уханни. Вратата зееше отворена и черна, отвъд нея – неизвестност. На бързо минаха мислите на сянката, за отношението й досега към Църквата. Беше се подигравала на свои познати – християни, наричаше ги овце, заради смирението им. Стана й срамно. Дочу глас от вътре, беше като от пещера. Отекващ, напевен и изобличаващ. Няколко крачки и сянката се сля с черното на входа. Гласа се чуваше, като че ли от всякъде – още по-мощен от преди. Светците гледаха със смирени ясни очи от стените, тук там светеше по свещ в свещниците. Имаше го и Разпятието – Иисус с питащи очи “Ето какво направих аз за теб, а пък ти какво направи за мен?” Всичко това потресе сянката из дълбини. Намери отговорите на скоро зададените си въпроси. В един момент се смали и изчезна като дим. На мястото на сянката се извисяваше човек с ясен поглед, устремен към Разпятието. Изкънтяха словата “Суета, всичко е суета”. Човекът наведе глава, прекръсти се и каза “Амин!”   


2006-08-13

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)