БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Портрет на младеж, който знае как да постъпва правилно

Павлина Гатева (670301)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: Публикувани

     

 Маратон за доброто днес - 9

 

Не бях сигурна, че ще го позная. Бях го виждала само веднъж бегло на снимка като малък и веднъж по случайност на летището, отдалече. Посрещах наши чуждестранни партньори и ги видях двамата - той и баща му. Явно момчето си идваше за кратко от чужбина, където учеше. Баща му вървеше напред, с ново светлокафяво сако (много му отиваше), влачейки куфара на колелца, а момчето - на няколко крачки след него. Бащата беше един много добър мой приятел. Всъщност, много повече от приятел... Спомням си, че беше ми казал, как в този ден щяло да има метеоритна буря и трябвало да накара сина си "да помоли професора, при който работи, да промени датата на отпуската му". Явно не беше успял... Това беше преди 1-2 години.
      Сега имахме среща с Петко точно в 12 часа на едно много оживено място в центъра. Поводът, по който се срещахме, беше много тъжен. Баща му внезапно беше починал. Но той не идваше да ми разказва подробностите. Знаех много добре за какво всъщност беше настоял да се срещнем, и въпреки това в този момент някакъв глас на отчаяние и безумна надежда натика разума в най-скришното ъгълче на душата ми. Отидох един час по-рано. Бях много неспокойна. Изтеглих малко пари от банкомата; смятах да му предложа да изпием поне по едно кафе.
      Не бяхме се уговаряли как ще се познаем. При нужда щеше да звънне; знаеше джиесема ми. Не го попитах откъде; предположих, че от картичката, която пуснах в пощенската кутия, когато баща му не се върна от чужбина "след 10-тина дни", както беше обещал. Седнах в едно открито кафене, откъдето можех да виждам чакащите своите срещи. Опитвах се да отгатна кой от всички би могъл да бъде.
      Той дойде точно на минутата; именно по това го познах. Питах се дали ще е с черни дрехи. Не беше. Бяла намачкана риза (точно такъв тип плат сега е модерен), тъмносин пуловер, завързан около кръста, спортен панталон. Слабо стройно момче, десетина години по-малко от мен. Отидох при него и го поздравих. Той се изненада. Каза ми: "Здравей", но после през цялото време ми говореше на "Вие".
      Седнахме на моята маса. Аз си бях поръчала сок, но не отворих бутилката; просто я стисках незабележимо. Той каза, че много бързал, и нищо не си поръча.
      Господи, колко приличаше на баща си! На снимките не си личеше тази поразителна прилика. Очите бяха по-големи, косата - с по-меки вълни, чертите - някак си по-изсечени и в същото време не можеше да сбъркаш, че му е син. Не откъсвах очи от русочервеникавата му коса - доста необичаен цвят. Очите му бяха сини и големи, но нито веднъж не ме погледна с тях, гледаше някъде встрани и надолу. Явно ситуацията беше много смущаваща. Леко заекваше, а се опитваше да говори с тих, равен и неемоционален глас. Храбро малко момче, дошло да защити, според него, имиджа на баща си.
      "Разбира се, аз не знаех за вас". ("Защо си мислиш, че е трябвало да знаеш?"- отговорих наум). "Баща ми беше изключително благороден, изключително коректен човек. Винаги държеше нещата да са ясни и прозрачни. Цял живот е постъпвал така, както е най-правилно". Сякаш бях призрак, дошъл да да разбие на пух и прах представите на това непознато момче за света; момче, което обичаше легендата за това, как баща му нямал собствен живот, защото бил отдаден изцяло на обществото. Имах ли право да споделям с него мъката си? Имах ли право да се надявам, че то ще ми благодари, за това, че ме е имало в живота на баща му? Имал ли е основание баща му да запазва в тайна една толкова продължителна и важна за мен връзка? - въпрос, който по-рано не си задавах.
      Оставих го да каже монолога си. Сигурно се беше подготвял старателно. Той развиваше тезата си, но аз осъзнах единствено, че вече съм съвсем сама, даже още повече сама...
      "Въпросът сега след неговата смърт е да направим това, което той би желал" ("Още по телефона ти казах, че той за нищо на света не би желал да се срещаме!"- повторих наум аз). Малко стъписан от моето мълчание, той направи пауза. "И ето сега изведнъж пред църквата се появи некролог... Разбира се, всеки би могъл да го напише. Аз знам, че имаше много хора, които дължат много на баща ми и биха поискали да изкажат чувствата си..." Внезапно емоциите му взеха връх: "Той толкова мразеше некролозите!". Разколебано и леко обнадеждено от моето мълчание, момчето ме попита: "Вие ли го написахте?".     Признавам си, че докато го чаках, обмислях най-различни варианти да го излъжа. Но изведнъж осъзнах, че пред лицето на смъртта всички дребни хитрувания, всички измислени истории, всички опити да се пазариш със съвестта си губят смисъл.
      Нито дума за некролога във вестника. Трябваше да излезе този ден, но явно момчето още не беше го прочело...
      "Опелото ще бъде в неделя. Разбира се, всички могат да дойдат..." ("Знам, видях съобщението във вестника. Но ти благодаря, че ме покани."). "Искате ли да попитате нещо?". Не исках да ми разказва колко много е страдал баща му в последните си дни; това вече нямаше никакво значение. "Когато заминаваше, ми каза, че е един много болен човек" - подхвърлих аз. "За съжаление, процесът е бил много напреднал" - информира ме момчето. Насила откъснати думи. Неловкост, която издигна бетонна стена помежду ни. Непоклатимост.
      Момчето реши, че всичко е казало. Изправи се и промълви почти умолително: "Моля Ви да не пишете повече некролози" ("Знаех си, че за това е дошъл"). "О'кей" - за пръв път очите ни се срещнаха. То отклони погледа си. "Имам страшно много работа". "Успех!" (Не знам, защо казах точно това).
      Смъртта на моя скъп приятел... Не е мястото, нито времето да водя битки с хората, които е обичал.     Това, което исках да кажа на момчето, сякаш беше мой син, е че животът върви неумолимо еднопосочно и удивително саморегулиращо се. Единствената, с която се налага да търсиш помирение, е собствената съвест.

.

.

.

Публикувано в Литературен свят брой 27 март 2011


2006-07-29

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)