БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

АНТИУТОПИЧНО

Изабела Неделчева Шопова (bella)

Раздел: Пътеписи  Цикъл: ПИСМА ОТ АОТЕАРОА

Новата Зеландия имала умерен климат. Как не! Нищо не е умерено в тая страна. Като завали няма мярка - вали стръвно, вали неистово, като из ведро, като от небесна цистерна, като на провала, като за последно, или пък, просто кротко си вали и не се сеща да спре по няколко седмици.

Като запече пък, направо се забравя - изсушава и изгаря всичко за минути, обезводнява блата и езера и обезтревява поляни и морави, прави слънчевата ни веранда негодна за обитаване, принуждава ни да ходим постоянно облечени и омазани с разни слънцезащитни мазнотии и даже бялата ни котка получи слънчево изгаряне на ушите, та сега и тя ходи омазана и тъжна в жегата. Умерен е последната дума, която би ми дошла наум, ако имам някога неблагоразумието да се опитам да опиша новозеландския климат.

Умерени е най-малко вероятното определение и за новозеландците. Като решат кивитата да доказват на света (или на себе си) колко са напредничави и как са преодолели старите консервативни английски синдроми пак изтървават мярката - проституцията вече е законна и вертепите си плащат данъците като всички други данъкоплатци, а за Коледа е забранено децата да седят на коляното на Дядо Коледа, защото това унижавало децата и било намек за педофилия. А първите няколко месеца след нашето пристигане в страната по всички медии се водеха горещи дебати дали депутатките имат право да си кърмят бебетата в парламентарната зала по време на гласуване на нов закон (за да изразят нагледно позицията си хиляди млади майки демонстративно кърмеха на обществени места за шок и ужас на по-възрастното поколение и новоизлюпени имигранти като мен). За консерватизма пък, няма какво да коментирам. Само ще спомена (пак) че в двадесет и първи век нямат смесителни батерии на мивките, не кусват маслини, половината си живот прекарват в гледане на някаква безнадеждно смахната игра като крикет например, в която седем дни по осем часа някакви хора се размотават насам-натам и накрая пак не се разбира кой е победил в тази така наречена среща (изобщо няма да коментирам другата им още по-любима игра - голфа). В никакъв случай не искам да звуча критикарски. Аз лично безкрайно се забавлявам и възхищавам на последователността, с която местната култура толерира индивидуализма. Никой не е длъжен да следва строги канони, да се приравнява по другите, да се съобразява с общественото мнение, да прикрива различността си. Звучи точно като осъществена мечта от бунтарските ми младежки години. Е, реалността е малко по-различна от мечтата, особено в разни отдалечени, изолирани райони, избуяващия индивидуализъм и антиконформизъм създава много странни, направо плашещи екземпляри, много, много далеч от умереността.

Но да се върнем към една друга крайност - птиците. И аз като повечето хора ги асоциирах с нещо приятно - птича песен, ромон на поточе, предвестници на пролетта, мир, покой и други лигави сантименталности. Обаче тук нещата изглеждат различно. Вероятно Хичкок е бил в Нова Зеландия като му е хрумнала идеята за филма "Птиците" .То не е просто напаст, то е Божие наказание. Като живеехме в Уоркуърт имахме в двора на къщата едно симпатично дръвче - Кофай (или Ковхай или Кауай или както там му викат - има поне още осем вида произнасяне на въпросната дума, дължащи се на несъответствието между маорската фонетика и английската азбука), много важно в новозеландската култура, почти сакрално, предвестник на пролетта, маорски символ и прочие и прочие. Аз си го харесвах дръвчето - нищо особено, скромно едно такова, с тънки вейки, цъфти в ярко жълто. Обаче! Друг любим новозеландски символ - иначе симпатично изглеждащата и неголяма птичка Туи много си пада по цъфтящия Кофай (или Кауай или каквото е там) и има ненарушима традиция да провежда любовните си похождения и песнопения! по изгрев слънце на или в близост до въпросното дръвче. Новозеландците така се умиляват от тази гледка, че масово си садят Кофаи по дворовете, белким се засели някое семейство Туи наоколо. Моя изтерзана милост обаче, още на първата сутрин в далечната, непозната, екзотична страна се събудих с твърдото убеждение, че мъжът ми трябва напълно да се е смахнал, за да наеме къща, разположена между железарийска и дърводелска работилница, започващи да работят още преди изгрев слънце с неистово дрънчене, скърцане, чукане, тракане, скрибуцане, пищене и мърморене в паузите. Когато на закуска споделих спонтанното си неодобрение на местоположението ни, ми бе разяснено, че това което чувам рано сутрин е просто сватбената песен на Туито.

Един друг местен любимец - тлъстият Новозеландски гълъб, който има размерите и грацията на охранена селска кокошка, при полет звучи като малък военен хеликоптер, но сам си вярва, че е дребна птичка и небрежно каца по тънките вейки на дръвчетата, като ги превива до земи, има още по-отвратителна и механично звучаща "песен".

Така, след като дръвчето прецъфтя, Туито се запиля някъде и ние се преместихме в друг град, като един от най-важните ми критерии при избора на нова къща беше да има смесителна батерия в банята и да няма Кофай в двора. Е, сегашната ни къща няма кофай и не чуваме Туитата често, но в двора на съседите има някакво вековно изглеждащо дърво, което е дом за стотици птичи семейства, които на разсъмване споделят на висок глас впечатленията си от отиващата си нощ. Какафонията е невероятна. Особено противна е някаква безобидно изглеждаща сива птичка, която пронизително стърже, хрипти, хърка и като че ли се дави, киха и кашля, като при това успява едновременно и да се провиква самодоволно и пищящо, нещо като "Видяхте ли сега, какво изпях, а!?" Обикновено млъква, след като се увери, че никой вече не спи. При многобройните ми оплаквания пред съседи и приятели новозеландци, те самоотбранително ми обясниха, че тази птичка не е тукашна. Индийска била и мигрирала съвсем наскоро. Аз пък си бях помислила, че тя ще да е главната причина за високия процент самоубийства в страната.

В новата къща първата ми работа беше да разкопая малки гръгли градинки, разхвърляни артистистично из зелената морава и да ги засадя със стотици нарциси и зюмбюли. Още на следващата сутрин всичко беше безпощадно изровено и луковиците изядени. Аз обаче не се предавам лесно - засадих нови стотина луковици и задебнах иззад завесите в кухнята. Отне ми само една безсънна нощ, за да стана рано, преди изгрев слънце и да разоблича извършителите - малки сиви птички, по-големи от врабче и категорично многократно по-целеустремени и хладнокръвно разрушителни , систематично изровиха и изкълваха пред очите ми новичките насаждения. Съседите ме посъветваха да си окача из градината малки парчета огледала, бостански плашила или просто шумолящи найлонови торбички - много помагало. Това ми изясни веднагически странните, люшкани от вятъра декорации, които бях виждала из дворовете на другите къщи, но беше категорично в разрез с естетическите ми възгледи, така че нарцисите бяха пожертвани. Сивите птички победиха, поскитаха триумфално из двора още ден-два, убедиха се, че не съм достатъчно глупава да садя нови луковици и после отлетяха завинаги.

Ако речеш да си отглеждаш домати в градината, цели рояци от птици ще ги изкълват безпощадно още на розовия им стадий. Всички лозя и овощни градини тук са покрити с мрежи против птици. Скъпичко е, но е единственият начин да отглеждаш нещо на открито. Ако купиш на дъщеря си зайче за домашен любимец, още на втория ден хищна птица ще го убие по кървав и отвратителен начин, който ще остави незаличима травма не само в нейната душа, но и в твоята. Ако ще всеки ден да си пребоядисваш верандата, тя пак ще е нацвъкана от птици, освен ако нямаш ламаринен бухал на покрива (това е само според приказките на кивитата, още не сме пробвали дали върши работа). Ако пък, покривът ти е ламаринен (само малък процент от покривите не са), непременно ще се намери птичка, дето я мързи да лети и много обича да щъпурка шумно и непрестанно, особено рано сутрин в неделя, точно по твоя покрив (за това спасението пак е само ламаринен бухал със стъклени очи, или шумящи найлонови торбички).

Добре, оставям настрана проблема с птиците. Хората си ги харесват, имат си клубове за наблюдения на птици, за любители на птичи песни?!, слагат си специални хранилки и къпални за птички по градините, за да ги привличат, изобщо - обичат си ги и толкова. Аз сама съм си крива, че не съм музикална.

Да отидем по-натам, към проблема с насекомите. Ясно е, че за да има толкова много птици явно има и много храна за тях. Има! Има милиони паяци само в нашата къща. Не се наемам да изчислявам колко прави умножено по няколко милиона къщи в цялата страна. Има хлебарки - тукашни, австралийски, южноафрикански, китайски и индийски. Едните летят, не си спомням кои точно бяха, но обикновенно точно с тях се сражаваме в стаята на дъщеря ми. Навремето, някакъв имигрантски сайт ни беше излъгал, че в Нова Зеландия нямало комари. Е, това е откровена лъжа - има си комари и то много. При тая влага и треволяци наоколо, направо си е развъдник на комари. Истина е, обаче, че те не са големият ни проблем. Както казва Светла (след като ходи по доктори и й биха инжекции пеницилин), вече обичаме комарите, те са наши приятели - големи са, можеш да ги видиш, да ги убиеш, да ги прогониш с разни миризми, пушилки, мрежи и прочие, пък и да те ухапят, ще те посърби няколко дена, седмици, месец, пък ще ти мине. Истинската напаст са така наречените "пясъчни мушици" - микроскопични, почти невидими, живеят навсякъде и целогодишно, особено са разпространени по плажовете и в нашата градина. Като нашественици от друг континент ние нямаме имунитет срещу тяхната отрова и първите няколко ухапвания са с много тежки последици - не само подуване, сърбежи, болки, рани, но дори отравяния, алергични пристъпи, възпаления и прочие (затова Светла беше на антибиотици). След първата-втората година имунната система започва да се справя по-добре и ухапванията вече са само болезнени, непоносимо сърбящи, подути и отвратително изглеждащи за по месец-два, но не са опасни.

За любимеца на новозеландците Уета, просто не ми се разказва. Като го срещнах за първи път на улицата в центъра на Уоркуърт  изпищях от ужас и никога повече не се осмелих да се доближа до това място. Никой в къщи не повярва на покъртителния ми разказ, помислиха, че окончателно съм изперкала от преумора, носталгия, културен шок и разни други имигрантски феномени. По-късно дъщеря ми имаше тема за изучаване в училище и донесе разни снимки и други учебни материали. Не ми се затъва в подробности, но най-общо това е нещо като праисторически скакалец (бил връстник на динозаврите) с огромни размери (според учебника на детето достига до 14 см) и отвратителна, отвратително огромна глава със зъбати челюсти, изпъкнали очи - изобщо - хубавец. Уникален. Новозеландски. Не напада хора, ако не е предизвикан. Смята се за безобиден.

Казано вкратце, умереността не е на почит в далечната, изолирана от света Аотеароа. Нова Зеаландия е страна на крайности. Наскоро в едно телевизионно предаване се опитаха да установят какъв е типичният новозеландец. Хиляди хора попълниха въпросници и мнозинството описаха себе си като индивидуалисти, спонтанни, търсачи на приключения, любители на крайностите. Новозеландците обичат да са различни, смятат умереността за скучна и неинтересна. А красивата разнообразна природа, уникална фауна и невъзможен климат на страната допълват съвършенно противоречивия приключенски дух на стопаните си.


2006-07-09

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)