БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

ГИЗБЪРН - ГРАДЪТ НА МОСТОВЕТЕ

Изабела Неделчева Шопова (bella)

Раздел: Пътеписи  Цикъл: ПИСМА ОТ АОТЕАРОА

 Като четях пътеводителя, ми се стори интересно място – градът с три реки, традиционно известен като Градът на Мостовете, Меката на сърфистите, първият град в сета, който посреща слънцето, мястото, където капитан Кук за първи път съзрял Нова Зеландия, Заливът на Глада( Poverty Bay) – все примамливо звучащи обещания за интересни преживявания. И така, включихме Гизбърн в програмата за пътуването, тъй като не е много далеч от Нейпиър, дето се вика, почти ни е на път. Какво са някакви си 200 километра за опитния турист?!

 Видя ми се малко подозрително, че на картата, в таблицата с препоръчителното време, за прекосяване на въпросните 200 км бяха дадени цели 3 часа и 50 минути – аз какво, с 50 километра в час ли ще карам?! Или ,пък, са предвидили и време за пикник в планитата??Не ми изглеждаше много убедително, ама все пак си тръгнахме навреме от Нейпиър, та да разполагаме с 3-4 часа, ако пътят наистина ги изисква.

 Пътеводителите обещават спиращи дъха гледки при прекосяването на планинските ридове между Нейпиър и Гизбърн. Един съвет от мен: ако ‘спиращи дъха’ ви звучи като нарушаване на основна животоподдържаща функция, ако не страдате от хронична адреналинова недостатъчност, ако не сте безнадеждно пристрастени към рискови спортове, влакчета на ужасите и други подобни животоскъсяващи активности, изобщо, ако ви е мил животът, не ходете в Гизбърн през Нейпиър. Не съм сигурна дали имаше гледки – аз шофирах и не можех да си позволя да отлепя поглед от пътя, но спиране на дишането изпитахме, и то, многократно. Всъщност, в слънчев летен ден с кристална видимост и безукорно синьо небе нещата може и да изглеждат различно, но в бързо спускащият се здрач, сред мъгла, вятър и непрестанен, но с променлива интензивнот дъжд, въпросните четири часа ми се видяха най-дългите в живота ми.

 Планинският масив и Национален парк Те Уреуира  се състои от множество тесни, остри , стръмни, почти отвесни ридове, издигащи се шеметно високо в небесата, покрити с гора в долната си част, нагоре острите им форми само леко смекчени от тънка тревна покривка и разкриващи сиви скални зъбери в най-горната третина. Като оголеният скелет на чудовищно голям динозавър, или пък, може би, оголеният скелет на планетата.

 Преодоляваме стръмнината с много лупинги и упорито драпане по стръмното. Кракът ми изтръпва от усилието да натиска педала на газта до дупка, двигателят ръмжи съртито, но колата се придвижва все така немощно и бавно, върхът изглежда все така непостижимо далеч.

 Пътните знаци не са мои приятели в планината. В Нова Зеландия има интересна тенденция да се използва не стандартен знак ‘Внимание! Опасни завои’, както е например  в България, а специални, индивидуално изработени знаци, които се опитват в стилизирана форма да изобразят точно дължината и засукаността на предстоящото изпитание на шофьорските ми умения. Чудноватите им форми с невъзможни кривулици само засилват страховете и дават храна на въображението ми.

 Когато най-после стигаме до най-високата точка на сякаш безкрайната стръмнина, вместо да си отдъхнем с облекчение, се споглеждаме с ужас – очаква ни дори още по-стръмно спускане, а след него още по-висок рид, върховете му забулени в облаци. Сега пък, не отлепям крак от спирачката и с неистови усилия водя уж непринуден разговор със спътниците си, все едно, че хич не ми пука, че табелата преди следващия завой препоръчва безопасна скорост от 15км/час !! , а картинката, която се предполага да го изобразява прилича повече на осмица, отколкото на каквото и да било пътно-транспортно съоръжение. Все пак, определено най-запомнящ се ,е завоят със светофарите – толкова стръмен, тесен и насукан, че се налага сфетофари в двата му края да регулират движението, за да се гарантира, че две коли няма да се срещнат някъде по кривината. Ако още не съм го споменала , това е така нареченият, Главен Щатски път Номер 2 – вторият по дължина и важност на Северния остров на Нова Зеландия.

 След втория рид идва трети, после друг и после преставаме да ги броим.

 След четири изключително интересно прекарани часа, най-после слизаме в широка речна долина. Пейзажът се изглажда, пътят се опва ‘като нерв’ и светлините на Гизбърн весело ни намигат в далечната мъглявина на дъждовния хоризонт. Успяваме да пристигнем навреме, за да се настаним в предварително резервираните стаи в мотел с многозначителното име: ‘ Летящата Монахиня’. За всеобщо разочарование, обещаните в рекламната брошура призраци не се появиха, но пък това ни даде възможност да спим дълбоко и дълго в студените просторни стаи на някогашния метох.

 На следващата сутрин, бодри , закусили и навлекли отново всичките си налични дрехи, тъй като времето се е скапало съвсем, се втурваме в приключението наречено Гизбърн. Е, или поне така си го представяме. На практика решаваме да започнем с Информационния център, който за наш късмет работи, макар че е национален празник и неработен ден.

 Лелчето зад щанда грейва от любезност и ентусиазъм да ни запознае с всички забележителности на града. Въпреки ентусиазма, обаче, списъкът й се изчерпва доста скоро – Музеят на Гизбърн, който ще отвори в един и половина следобед ( за пръв път в живота си чувам за подобно работно време) и ние едва ли ще го дочакаме; паметникът на Капитан Кук , ей тука, до градския плаж; няколко живописни водопада, но все далече и високо в планината, тази от която току-що дойдохме и в която се зарекох да не стъпя пак ( или поне не толкова скоро); няколко винарни ( районът на Гизбърн е прочут с качествено вино); изложбена галерия, която се предполага да е много интересна, тъй като е подредена в стари бъчви от вино, но кой знае защо не ни изглежда привлекателна. Лелчето майчински набляга на винарните като най-подходяща алтернатива за туризъм в ден от типа ‘Свършекът на Света’, в който вятърът се опитва да издуха не само минувачите, но и сградите , в които те хитроумно се крият, дъждът се мисли за хладно оръжие и забива малки кинжалчета във всичко живо и неживо, имало неблагоразумието да се покаже на открито, мъглата се прави на море или морето се опитва да стане мъгла като се саморазпръсква в милиони капчици, носени от вятъра, небето се разкъсва в дълбоко вътрешно раздвоение и не може да реши кой цвят ще му отива повече за такъв тържествен случай ( все пак Краят на Света не се случва всеки ден, дори и в Гизбърн) – сиво-черно на широки ивици или пушечно-бяло на вълма, та за всеки случай ги редува и двете.

 Аз, обаче, не съм дошла чак в Гизбърн , за да дегустирам новозеландски вина. Тях мога да ги намеря и в супермаркета. Аз съм дошла за друго. В един от моите пътеводители се споменаваше, че в Гизбърн може да се види корабът ‘Ендевър’, с който Капитан Кук доплавал до бреговете на Нова зеландия и направил Великите си географски открития. Е, не оригиналът, разбира се, но много реалистично възпрозведена реплика и то, плаваща. Изчаквам любезно домакинята ни да приключи с изреждането на многобройните винарни в района и  питам за ‘Ендевър’. Лицето и просто се смалява, посивява и остарява пред очите ни, толкова й е неприятно да ни разочарова. То, имало наистина такъв кораб, ама не в Нова Зеландия, а в Англия; и, да,  бил идвал до Гизбърн, даже два пъти – последния преди 5-6 години. Та, затова в магазинчето за сувенири се продават картички със снимка на кораба и огромен надпис’Гизбърн’. Е, щом като е такава работата, купуваме си картички, сбогуваме се възпитано, закопчаваме пак якетата, поемаме дълбоко дъх и смело отваряме вратата , за да се гмурнем отново в бушуващата стихия. Поемаме директно в посока към паметника на Капитан Кук. С колите, разбира се.

 Намираме го бързо и лесно, и при липса на каквито и да било други забележителности, решаваме да си направим снимки с Капитана.

 Абсолютно неблагоразумие. Вятърът е напълно освирепял и излязъл от контрол. Много скоро правенето на снимки се превръща в борба на живот и смърт, изискваща много бойни и други специални умения. Трябва хем да пазиш равновесие срещу невероятно силните пристъпи на бурята, хем да насочиш фотоапарата в що-годе правилната посока без да гледаш, или пък през пълни с пясък и сълзи очи, хем да се стараеш да удържиш всичките елементи на облеклото си по себе си ( и дума не става за шапки – те просто нямат шанс), хем да вдишваш някак си, че и да се усмихваш широко към камерата, преструвайки се, че това е то осъществената мечта на туриста – снимка в Гизбърн с Капитан Кук.

 Паметникът сам по себе си ми се вижда малко малък, предвид важността на събитието, което се предполага да отбелязва. Датата на историческото откритие, издълбана в полирания гранит е 8 Октомври 1769 . По-късно историците се отметнали и заявили, че била грешна – трябвало да бъде 9-ти, не осми, но златният надпис останал. Освен това, гигантската червена компасна стрелка, върху която е стъпил Капитанът не сочи север и за капак – Кук никога в живота си не е обличал адмиралтейската униформа, с която е изобразен в бронзовата фигура.

 Малко по-нататък сред дърветата на крайбрежния парк се вижда втора бронзова статуя – според картата на лелчето от Инфоцентъра това трябва да е Малкият Ник – непълнолетен член на екипажа на ‘Ендевър’, който покачен високо на главната мачта пръв съзрял земя на хоризонта. На него е кръстен и снежнобелият нос, заграждащ залива от юг.

 Любопитен факт е , че макар това да е мястото на откритието, Капитан Кук и хората му никога не са стъпвали на този бряг. Маорски бойни канута пресрещнали кораба в залива и по недвусмислен начин, включващ много плезене, блещене, въртене на очи, грозно викане, вдигане на крака и размахване на юмруци и копия – все традиционни маорски бойни техники за сплашване на врага, показали враждебност и непоколебима решимост да приложат изпитаните си традиционни кулинарни техники дори върху такава екзотично изглеждаща плячка. Така де - само месо дома дошло. Капитан Кук бил благоразумен човек и макар, че корабът му бил изчерпал всички запаси от храна и вода и се нуждаел спешно от нови припаси, той предпочел глада пред вероятността екипажът му да послужи за обяд на местното население, и отплавал на север. По този повод заливът на Гизбърн и плодородният регион край него се наричат Заливът на Глада ( Poverty Bay) , а следващият залив на север, където маорите били по-дружелюбни и блакосклонни към нуждите на екзотичните пришълци, та им позволили да слязат и заредят с храна и вода и до ден днешен носи малко нафуканото име Заливът на Изобилието ( Bay Of Plenty).

 Но да се върнем в Гизбърн през зимата на 2006-та. Гледката на развилнялото се море  ,Упс! Развилнелия се океан , е величествена. Вълните прехвърлят с лекота пристанищния кей и гризат ненаситно, на големи хапки, белия пясъчен плаж. Атмосферните условия, обаче, хич не приканват към съзерцание. Обратно в колите, правим няколко панорамни снимки през предното стъкло и тръгваме на лов за мостове.

 Според моя пътеводител, вече неколкократно изхвщан в грешки и откровени лъжи, Гизбърн е разположен върху делтите на три реки. Е, както собственолично установяваме, реките са две – Уаймата Ривър и Таухеру Ривър, но те се сливат в центъра на града, само 500 метра преди да се излеят в морето и в тази си част се наричат Турангануи Ривър. Не съм проверявала в книгата на рекордите, но това трябва да е най-късата река в света. Все пак, дори и с намален общ брой на реките, мостове има в изобилие. Никой от тях не е забележителен с нищо, но ние все пак описваме няколко осморки из центъра, за да се знае, че сме минавали по мостовете на Града на Мостовете.

 Поради сънливост не можахме да станем рано и да посрещнем изгрева на слънцето в най-източния град на света ( също доста спорно твърдение – зависи от това, какво е определението за град, тъй като има много други населени места по-близо до линията на новия ден, само че не са достатъчно големи да се нарекат град). Сезонът и метеорологичните условия категорично не са подходящи за забавления със сърф. И тъй като с това се изчерпват всички забележителности на неголемия градец, правим последно кръгче по крайбрежната алея и после отпрашваме с всичка сила по дългия път към дома.

 За да съм справедлива към Гизбърн, трябва да отбележа, че той се слави най-вече като летен курорт с фантастични вълни за съфиране. Да го посетиш през зимата е като да отидеш в Приморско през Февруари.

 За всеобщо облекчение, пътната карта препоръчва само 6 часа за преодоляване на 512-те километра до Окланд, което звучи като обещание за добър и лек пък. ( Както скоро откриваме има само един планински проход за преодоляване – тежичък, двучасов, но много красив, следващ лъкатушенията на Уайоика Ривър, вкопана дълбоко в милионлетните скали)

 На връщане спираме за обяд в много спретнато крайбрежно градче в Залива на Изобилието, наречено Факатане – на името на дъщерята на маорски вожд, която извършила героичен подвиг и спасила хората си. Историята разказва, че племето, натоварено в голямо кану, спряло край девствения бряг и всички мъже, както си му е редът, слезли да проучат местността и да решат дали е подходяща за заселване. Не щеш ли, обаче, докато те се бавели там по техните си мъжки работи в гората, приливът се обърнал и силно течение задърпало кануто към открития океан. Жените и децата в него се изпопаникьосали, защото били убедени, че е дошъл краят им. Работата е там, че на жените не се полагало да гребат или дори да пипат греблата. Гребането, лодките и всичко свързано с тях било чисто мъжка работа и абсолютно табу за жените. Насред паниката, младата дъщеря на вожда извикала силно „Факатане”, което означавало ‘ Акт на мъжественост’ или ‘Аз ще действам като мъж’ и грабнала едното гребло, други жени последвали примера й , и така, кануто се върнало на брега тъкмо навреме, за да срещне завръщашите се войни. Ето на! Пак жена да спаси да спаси положението. Благодарните факатанци са и изляли бронзова статуя на едно островче в залива.

 Преди да тръгнем на това пътешествие до две малки градчета в немного посещаваната източна част на острова, един мой колега, новозеландец, ми се присмя – каза, че той е бил навсякъде в НЗ , видял е всичко, което си заслужава да се види, но в Гизбърн никога не е ходил и няма да отиде. Нямало за какво.

 Е, ние пък бяхме. И приключението си заслужаваше.

 


2006-07-07

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)