БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

СДЕЛКА

Иво Чолаков - Иван Христов Чолаков (иво чолаков)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: ГОЛЯМОТО ПРЕЦАКВАНЕ

Кривнах леко с волана, защото пешеходецът ме стресна. Колата се повъртя по заснежения път и спря, а човекът ме догони: - Ще ме закараш ли до града? – попита премръзнал той. - Натам съм тръгнал, качвай се! Щом седна, непознатият се оплака: - Останах без кола насред пътя, а пък и то една кола… - Авария ли? – попитах без особен интерес. - Бедствие! – отговори пътникът, разтривайки пръстите си – Тинчето ми разказа играта. Очаквах да чуя история за женското коварство и мъдро заключих: - Сузи или Фани, Гинчето или Тинчето – хлътнеш ли, те разиграват… - Всъщност се казва Кристина, но и викам Тинчето. – миловидно просъска той през зъби. – И не съм хлътнал, а тя ми се натрапи като си купих кола… Цял живот се стремя към “Ес”-класата на “Мерцедес” - въртя бизнес, уважават ме, известен съм, но чак сега си позволих този разкош – последен модел с всички екстри, с климатик и кожен салон. Охарчих се, направих застраховка и не щеш ли – Тинчето. - Това им е в природата. - забелязах, а той кармично ми отвърна: - Да, природата!.. Всяка друга полска мишка би се настанила в “Трабант”. Оказа се, че Тинчето е малка гризла, удостоила с посещение колата му, докато била в някакъв склад. Откривайки наръфаните салфетки в джабката, великодушно нарекъл коледната си изненада Кристина – по случай празника, а сетне се отдал на заслужено веселие. Обясних му, че е постъпил добре – не трябва да се хабим за разни дреболии, а той през сълзи продължи: - Дреболии ли? Не съм в час заради изчадието, бизнесът ми пропада, язък и за колата… Сега никой не би дал за нея повече от хилядарка… - За мишката ли? – пошегувах се аз, а той ме погледна възмутено: - Как за мишката бе - за Мерцедеса… За нея пари давам да я разкарат, но се инати. Като почна да ръфа “кожения салон”, заложих капани – пръстите ми попадаха в тях, но тя не. Падаше си по кожата… и жиците. Два пъти инсталацията даде на късо, а застрахователите отказваха да приемат, че Тинчето е “природно бедствие”. Смених таблото и електриката, нямам климатик – тръбите са продупчени, как иначе ще се придвижва от двигателя през купето до багажника и обратно? Съчувствено му предложих я отрови. Нещастникът пробвал, но тя не вкусвала. Опитвал да прогони злодея и с газ – от тогава очите му сълзяли в лимузината... - Чувал съм – подметнах – че при стрес гризачите напускат своите убежища. - И аз чух, но не е вярно! Вече имам фобия – втълпих си, че това чудовище е Божие наказание… че иска да ме умори… и за малко да драсна клечката в бензина. - Има и други начини. – продължих с убеждението, че щом не е подпалил автомобила, значи е здравомислещ, но той ме опроверга: - Опитах някои, но без ефект… Беше ми жал за колата, но заради тази напаст я зажулих петдесетина метра по мантинелата. Предположих, че затова сега пътува на стоп, но той поясни: - Не, взеха я от “Пътна помощ”, но в колата им нямаше място и предложиха да ме теглят в Мерцедеса. Предпочетох да пътувам на стоп - без компанията на онова добиче. Щом си стабилизирам здравето и си оправя бизнеса, ще пътувам с такси! Може да е непрестижно, но друг автомобил няма да купя…Че то по-срамно има ли – човек с “Ес”-класа да пътува на стоп. Добре, че медиите не знаят за резила, че ако пишат… Журналистическата ми карта беше на таблото и се почувствах неловко, но той не я видя. Както се оказа, бил недоскив заради обгазеното купе – престоял вътре три часа. Вече бяхме в града, но чаках да ми доразкаже своята злощастна история: - Изведнъж всичко по таблото светна, и се уплаших, че ново късо съединение ще е фатално. Нещо повече – имобилайзерът се включи и колата спря, а навън почна силен снеговалеж. Поради липсата на климатик бях карал на студено, а очите ми сълзяха и бях отворил прозорците. Хубаво, ама те се затвориха заради борд-компютъра, централното заключване блокира и аз стоях в колата просълзен, замръзнал и обречен на проклетата зъбла. С ръкомахане търсих помощ от минаващите коли, но те не допускаха, че баровец с такъв автомобил може да има проблеми. По мобилния викнах “Пътна помощ”, но имало задръствания… Дойдоха след три часа и още толкова ме търсиха под снега. Счупиха стъклото, измъкнаха ме и взеха колата. Предложих да я оставят и да вземат мен, но отказаха – имало магистрални апаши… Да бяха я обезкостили джамбазите, Тинчето можеше да изскочи, ама щом и митничарите не я откриха… - Какво за митничарите? – заинтригувах се, а той се сепна: - Не ти ли казах, че съм опитал всичко? Пуснах си анонимен сигнал, че мъж с моето описание прекарва дрога в ампули, имплантирани в стомахчетата на гризачи. Чудя се как ми хрумна подобна глупост… По телефона не повярваха, но на митницата ми поискаха рушвет. Отказах, а те ме пуснаха въпреки моите “самопризнания” за мишката с ампулката – заявиха, че имала законното право на “индивидуална дозичка”. Преди да зажули мантинелата някакви ловци пробвали с обучени котки, но от страх пред зъбатката и сълзливата обстановка, само една маца се престрашила, влезнала в купето и излезнала през резервоара… Май е излязла “през багажника”, но не исках да му противореча. Вече замислях този разказ, когато той съзря моята карта. Помоли за лист хартия и написа договор за покупко-продажба на МПС. Не посочи цена, само ми връчи ми талона с ключовете. Изкара “джобни” за ремонт и ме закле нищо да не публикувам. Това за него било изгодно – нов живот без спомени от Тинчето. Поправих колата и поех по пътя на провала. Единственото, което отклони гризанката от “салона”, бе луксозното конкурентно списание. То излизаше веднъж седмично и беше скъпо, но ако вечер на седалката нямаше нов екземпляр от него, мишката нападаше кожата. Пробутах стари броеве от седмичника, в който работех, но тя се щадеше от неговото съдържание. Заподозряха ме в симпатии към конкуренцията, а и служебно се провалях – ако не напишех нещо интересно, щях да бъда уволнен. Имах основание да наруша обещанието си пред онзи, който си купи спокойствие с цената на един мерцедес… Или да му върна прецакването, предлагайки на читателите най-после оригинален материал. Още повече, имах време да го напиша – бях арестуван за хулиганство, когато драснах клечката на колата. Не на последно място го дължа пред светлата памет на Тинчето, с надеждата, че се е споминала. Иво Чолаков
2006-05-17