БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

СОМОНЕЖА - Отражение I

Едуард Кехецикян (чезал)

Раздел: ФАНТАСТИКА и Фентъзи  Цикъл: СОМОНЕЖА - един свят на маски и отражения

КОРИДОРИТЕ. ВЪТРЕШНОСТТА ИМ / ОТРАЖЕНИЕ I / Не влизай там, ще останеш сам, без никой и без нищо. Не влизай там, добре го знам, ще бъдеш никой, а после нищо. Ако тази история си имаше начало, щях да започна от него. Но понеже си няма, ще започна оттук. Очите на мъжа изразяваха увереност и сила. Повече хладни, по-малко сиви. Отвън, зад гърба му, където не властваше могъщият свод на Модриалията, денят свършваше. Умът му изостави съществуването на всичко, което беше тук или където и да е, и в замяна откри покой и съсредоточие в няколко от равнините на Бермарстафа: “Всеки ден е един възел /и нищо друго. Всеки възел е отрязъци, /скупчени в едно отрязъци. Всяко начало е началото на един възел, /всеки край е краят на един възел. Не започвай /не свършвай. Направиш ли го, ще си възел.” Казваше се Дал Месатл Зредал, а пред него започваше и се разпростираше от двете му страни Преддверието на Модриалията. - Добре дошли сте пак при нас, весан Най-Тачени – ясен и убеден в намеренията си глас посрещна Месатл. – Моят свят е светът, който винаги съм готов да споделя с Вас. За всеки уредник Модриалията беше дом. Ако уредник не си, ти неминуемо на уредника си гост – това бе кълнът и светото убеждение на всеки от мъжете, облечени в неизменните черни и плътни дрехи, които отличаваха уредниците. А под Модриалия всеки уредник разбираше единствено Преддверието, което опасваше в окръжната си прегръдка сградата на Модриалията. Същото това Преддверие, което Месатл и посрещналия го уредник пресичаха – едно обширно и безкрайно празно пространство. Вниманието му изостави ритмиката на равнините и се насочи към уредника. Никога не прояваваше близост с уредниците, но те все повече постигаха близост с всички останали. Изпитваше само снизхождение и може би малко презрение. Да, уредниците бяха нужни. Не особено, но пък достатъчно. - Благодаря ти, Ицорхе – едва му кимна, а сетне добави – Какво би ми казал днес? Ицорхе беше изключително практичен човек. Такъв, какъвто беше всеки уредник. Преценяваше нещата с лекота и с умение ги въвеждаше в подходящото състояние, което винаги значеше, че те се запътваха в желаната от уредника посока. Ицорхе не правеше разлика между нещо и някой. Така че въпреки не малкото си уважение към Зредал, подтикнат от инстинкта си, Ицорхе прецени, въведе и упъти самия Най-Тачен. - Весан Зредал, знам, Преддверието е пусто, макар не това да е моето желание. Също знам, че мнозина считат Преддверието за безполезно, което ме натъжава – Ицорхе се усмихна лукаво. – Но съм убеден, че всички правят грешка като пропускат Преддверието. - Дошъл съм, Ицорхе, за да си набавя една книга. - Разбира се, че заради това Сте дошъл, весан Зредал, и аз не бих искал да Ви отклонявам от Вашата цел – Ицорхе направи изпълнен с движения жест. – Но моите братя, уредниците, са изписали изумителна фреска не далеч оттук и се питах не бихте ли искали да я погледнете и да споделите с мен Вашето най-ценено от мен мнение. - Не желая, Ицорхе – Месатл и днес бе силно подразнен от безсмислиците, които не преставаше да бълва уредникът. – Виждаш, отвън се стъмнява. Нали не ме съветваш да влизам в Чакалните в часове, които са опасни за съзнанието. - О, весан Зредал! Светлината на Вашето съзнание е ярка, дори и в такава меланхолна вечер. А и аз не бих искал то да изпадне в опасност, изправено пред зеещия мрак на Модриалиите. Отделете ми моля само един къс. Тъмнината потиска съзнанието. Ако способността за осъзнаване е занижена, то навлизането в пространството отвъд Преддверието, в посока центъра на Модриалията, можеше да се окаже пагубно. Възлите и късовете измерваха изтеклото време. Те се деляха на лични и колективни. Личният къс е времето, което изтича за един конкретен човек. Дължината на всеки къс е равна на времето, през което даден човек се придвижва от осъзнаването на едно значение от живота до осъзнаването на друго. Разбира се, дължините на късовете при отделните хора бяха различни. Личният възел се равнява на времето, в което един човек е натрупал такъв брой осъзнаване на значения, че започва да преповтаря значенията, които е осъзнал. И както дължината на личните късове, така и дължината на личните възли не е еднаква при различните хора. Въпросът с колективните къс и възел имаше обективен и малко по-сложен характер. Преддверието бе пресечено и пред двамата мъже се издигаше високата порта на най-източната Чакалня на Модриалията. Месатл се спря, погледна с подозрение към Ицорхе, а сетне махна с ръка и каза: - Хайде, води ме. Уредникът направи дълбок поклон, завъртя се на пети и закрачи с тежка стъпка. Месатл го последва като уморено разтри врата си. Помощта на този шут ще ми е нужна, едва ли ще е полезно, ако пренебрегна глупотевината му. Ицорхе се чувстваше много по-добре докато вървеше по протежение на Преддверието, отколкото когато го пресичаше. Преддверието на Модриалията имаше формата на тор. Един гигантски тор, който можеше да побере безброй неща, но не съдържаше друго, освен глухите стъпки на уредниците, както и тези на посещаващите Модриалията читатели. Строителят на това изумително здание не бе загатнал по никакъв начин предназначението на тази най-външна част на Модриалията, а бе я построил тъй обширна. Колкото до Чакалните, които следваха Преддверието, те бяха смътно проблясващи мънисти в сравнение с него. Ицорхе завъртя очи, погледна Месатл и рече с тънка усмивка: - Весан Най-Тачени, - почтителна пауза – денят бе заемащ ме, но аз отново отдадох няколко къса на Вашата “Подробна теория на психологията”. Озарен съм, а това ме прави щастлив. Ицорхе измъкна една обемиста, луксозно подвързана книга от оприятната си униформа. Потупа с пръст по корицата й, а после я покри свойски с широката си длан. - Всичко, което ми е нужно е тук. Всичко. Вярвате ли ми, весан Зредал? Месатл дори не го погледна. Виждам очите ти, коварни приятелю, първо са невинни, сетне другарски, но най-вече настоятелни. Прозирам в сърцето ти и съзирам там отстъп от съзнателност. Дали разбираш това, уреднико. Дали? - Опиши ми какво чувстваш, Ицорхе. Ицорхе се усмихна навътре в себе си. - Весан Най-Тачени, чрез Вашите пояснения за мен Бермарстафа вече не е тайна. Ето Преддверието! – уредникът описа широка дъга с ръката си. - Нали ме разбирате, аз усещам Преддверието в непосредственост. Месатл огледа кухия свят около себе си. Ицорхе снижи глас: - Нека Ви доверя нещо, весан Най-Тачени. Когато чета творбата Ви ми се струва, че съм Ви чел и преди. Чел съм Ви винаги. Това, което е във вашата “Подробна теория”, е нещо, което винаги съм усещал. Отегчение сполетя Месатл. И мисъл за една равнина: Покварата обгражда те отвред /и търси достъп, и влиза в теб. Тя враг ти е, тъй й казваш, /ала оказва се съратник, твой брат-близнак. - Ласкаеш ме, Ицорхе. – отвърна Месатл. – А това не е добре. - Далеч не е така, весан Най-Тачени. По откровен едва ли някога съм бил – Ицорхе подхвана Месатл за ръка. – Нека Ви зачета, нещо, което особено ми харесва. Ицорхе с едно движение разгърна книгата на мястото, където искаше. - Ето тази част – пасажът за Модриалията. Чета го винаги когато мога – Ицорхе се взря в Месатл и добави. – Нали, тогава когато не съм зает. Уредникът прочисти гърло и тържествено зачете: - Страница 811, абзац първи: “Желанието да се влезе в Модриалиите е симптом за кръвосмешение. Отказ от съзнателност. Неудържима е привличащата сила на Модриалиите. Тяхната непознаваемост и непонятност провокира желанията, които дълго са се трупали и преплитали. В човешката душевност се поражда мрежа от възли. Никога-не-влизай-в-Модриалиите.” Ицорхе повдигна поучително пръст и каза: - Само колко съм съгласен с Вас, весан Най-Тачени! Може Модриалиите да са препълнени с книги, но няма по-опасно място от мрачните им коридори. Съзнанието е ценност от най-висок разряд за нашето цивилизовано общество и не е нужно да го подлагаме на разруха като посещаваме бездните, които се простират отвъд Чакалните. Но позволете да цитирам още едно място от вашата превъзходна “Подробна теория…”. Уредникът изпъна ръце, изправи гръб и без да забавя хода на вървежа си, прочете: - Страница 325, абзац втори: “Кръвосмешението е акт на самоизличаване. Кръвосмесителят разпознава в майката праформа, в която би могъл да потъне без остатък, там търси той своето успокоение. Неукрепналото съзнание не смогва на напрежението, което се поражда в него в резултат на съществуването. Кръвосмесителят е жаден да се погуби; човешките желания са рожба на тази изначална жажда. Модриалиите са злокобните пътища към майчината праформа”. Ицорхе разпери ръце и възкликна: - Винаги съм го знаел, весан Най-Тачени, прекрачването на Модриалиите е грях. Затова и считам, че Преддверието трябва да е истинската цел на всеки посетител в Модриалията – уредникът стрелна с хитри очи Месатл и добави. - Решил съм, всъщност ние, уредниците, взехме решение да превърнем Преддверието в център на цивилизования свят. Разбирате ли ме, весан Зредал? Чел си, уреднико, но си разбрал само това, което ти е нужно. Пропуснал си да прозреш формата – мащехата, която властва над заклеймителите на кръвосмешението. Формата е калъп, в който попада ужасеният от майчиното привличане. Ти, Ицорхе, наричаш формата идентичност, но Бермарстафа я е нарекъл възел; тя не е спасение, а затвор; не е опора, а капан.” Винаги когато денят превалява, Модриалията започва да остава сама. Онези, които я посещаваха, отдавна вкупом я бяха напуснали. В празното Преддверие, където изкуственото осветление разпращаше сумрак, едва се мяркаха десетина черни униформи на забързани уредници. В този момент, когато последния къс на деня завързваше възела му, Месатл бе единственият, който си бе наумил да посети Чакалня, където щеше да си поръча тъй желаната модрия. - Знаеш ли, Ицорхе – попита Месатл. – коя книга възнамерявам да си поръчам тази вечер? - За мен ще бъде чест, весан Зредал, да споделите значимото си намерение с моята скромна особа. - Чувал ли си някога за Леб Саар? - Извинете ме, весан Най-Тачени, но занятието ми е от такова естество, че не мога да си позволя да чета друга модрия, освен “Устава на смирения уредник” – Ицорхе трепна и допълни. – Както, разбира се, ежедневно препрочитам Вашата драгоценна “Подробна теория на психологията”. Месатл се засмя и потупа разбиращо Ицорхе. - Ицорхе, въпросният Леб Саар е автор, когото дължа на своето активно въображение. - На Вашето активно въображение ли? - Да, Ицорхе, на моето активно въображение. Имай предвид, че този автор е написал една единствена модрия. Разбира се, аз се постарах въображението ми да не разкрие нито ред от книгата му, за да мога след като посетя Модриалията, тя да ме изненада със съдържанието си. Ицорхе бе видимо объркан. - Не разбирам, весан Зредал, съществува ли в действителност автор, чието име да е, как го нарекохте… Ле…Ле… - Леб Саар, такова е името му. А сега, Ицорхе, нека ти припомня един друг абзац от моята “Подробна теория”, колкото до точната страница, не я помня, но тя беше една от първите. “Фактите са петна, забодени с карфици. Карфиците са усилието да сме убедени в съществуващата реалност, а петната са отделните неща от нашия живот, в които сме убедени. Идват дни, в които разбираме, че карфиците не могат да удържат петната на техните места. Но нито убедеността, нито фактите са важни, а въображението, което ражда значения; въображение, което не е убеденост и значения, които не са факти. Това се нарича съзнание, а аз наричам фантазията си моя единствен брод към истината.” - Не си спомням добре тази част от “Подробната теория”, весан Зредал – промълви Ицорхе. - Всяка една модрия, Ицорхе, е недостъпна, понеже е заобиколена от вал. Мнозина четящи пропадат в този вал, което е напълно нормално. Но се случва малцина, дори само единици, да преодолеят преграждащата пропаст. Те ще бъдат посветените в тайнствата на модрията. - А какви бяха тия карфици, за които говорихте, весан Зредал? – недоумяваше Ицорхе. - Не е ли Преддверието валът, който обгражда всяка модрия? Ицорхе подскочи ужилен: - Разбира се, че не, весан Зредал. Преддверието няма за цел да възпрепятства. Уредникът е труженик, който не пречи, а урежда благ и гладък път по пътя към Чакалните. Затова и всички ние желаем Преддверието да е оживено и изпълнено с привлекателности. - Точно това, Ицорхе, наричам забождане на петна, не сте ли вие, уредниците просто едни карфици? Уредникът възкликна: - Но моля Ви, весан Зредал, уредникът е щастлив, когато служи и е изпълнен с мъка, когато предоставена му е власт. Внезапно Ицорхе забеляза как Най-Таченият Дал Зредал леко се олюлява, а после разклаща глава. – Станало ли е нещо, уважаеми? Умът на Месатл бе проблеснал осъзнат. Бавно, но неотклонно той се отдалечи от спора с Ицорхе. В съзнанието си остана сам, всяка частица афект изтля, всяка мисъл отпадна. Попита: - Далеч ли е фреската? Дяволита усмивка пробягна по устните на Ицорхе, след това лицето му изстина в доброжелателство. - Напротив, весан Зредал, ето тя е пред нас. Месатл видя високото скеле, което служеше за направата на фреската, зад него се издигаше самата фреска, беше недовършена. Преддверието пустееше и в двете си посоки, сумрак се стелеше навсякъде. Двамата с Ицорхе се бяха отдалечили от източната Чакалня, но все пак се намираха по-близо до нея, отколкото до следващата. Фреската простираше рисунъка си върху стената между двете Чакални. Месатл не беше виждал такова нещо. Грамада, десетки метри във всички посоки. Толкова цветове, неизброимо богатство от детайли, както и такава сила на внушението. Нещо се надигна в него, погнуси го, после го превзе и някак сломи духът му. Ицорхе рече, пропит с въодушевление: - Весан Най-Тачени, надявам се не съжалявате за краткото отклонение, което Ви помолих да направите? - Какво – е – това – Ицорхе? – попита дрезгаво Месатл. - Тази фреска, весан Зредал е първата стъпка по разкрасяване на Преддверието. Ние, уредниците, ще превърнем нашия дом в най-оживеното, многообразно и потребно средище в целия свят. Фреската се нарича “Прочистване на греховната”. Да, Месатл виждаше най-вече жената – свлечена върху разбитите си колене, с отпуснати рамене, а по тях изхлузена наполовина бяла дреха от тънък плат. Косата й падаше върху лицето, а от него не се виждаше нищо, освен две страшно бляскащи очи. Роклята й, разкъсана на места, покриваше калната земя наоколо, но не скриваше издраните й бедра. Ръцете й висяха безчувствени, с обърнати навън длани, а от едната й длан бе изпаднал нож с две срещуположни остриета, едното дълго и тънко с извит край, а другото много късо с пирамидална форма. Цветът на плътта й издаваше свежест, бе изпълнена с живот, но в същото време вменяваше усещането, че кожата е сгърчена и някак съзнателно страда. Над жената бе изправена мрачната фигура на мъж. Облечен в черната строга униформа на уредник, в широката си длан той държеше пред лицето си едно друго, дървено лице. Това лице, може би поради пресилената си застиналост или заради набиващата се откъснатост от тялото на мъжа, уплаши Месатл. Две дебели вежди разсичаха лицето почти хоризонтално, две дебели бърни се бяха слепили и разкриваха неприятна чувственост. Носът бе плосък със зейнали ноздри, а очите, единственото истинско в това дървено лице, защото прозираха изотзад, бяха кинжали, що пронизваха жената, сломена в краката на изправения мъж. В ръката си бе издигнал меч, също двуостър, уголемено копие на ножа изпаднал от ръката на жената, но дългото му острие не беше извито, а късото беше плоско и много остро. Мечът сочеше гърдите на жената. Чудовищният мъж и покосената жена се намираха на възвишение, зад тях течеше тъмна река, а зад реката се бе стълпило неизброимо множество. Виждаха се огромни лица, а дребните им тела чезнеха в мрака. Широко отворени, изкривени усти, явно изричаха ритуални слова, очите безумни се взираха в жената, кокалести пръсти се спускаха напред. Тълпата скриваше хоризонта, но и се бе надвесила, макар да бе далеч и в ниското, над двамината отпред, които изглеждаха толкова реални, че Месатл очакваше да изпаднат от фреската при него, в Преддверието. Високо в небето бе заченат някакъв предмет, овален като слънце, но множество щрихи насичаха повърхността му. Също далеч, зад стълпеното многолюдие, отвъд реката бе започнат рисунъка на гигантска фигура, един силует, който натрапваше празнота и скрита заплаха. Ицорхе се наслаждаваше на изуменото лице на Месатл докато той разглеждаше фреската. - Тя сякаш гледа в мен и търси помощ – промълви Месатл. - Така ли Ви се струва, весан Зредал? – Ицорхе поклати замислено глава. – Мисля, забележително е това Ваше впечатление! - Тази фреска, Ицорхе, е по-скоро страшна и мъчителна отколкото разкрасяваща. - Извинете ме, весан Най-Тачени, но това е така, защото сега Преддверието е пусто, но когато го населим и го изпълним с всички нужди на обществото, мисля ще погледнете на фреската по друг начин. Месатл се завъртя и без да каже нищо се запъти към източната Чакалня, от която го бе отдалечила тази стъписала го фреска. Ицорхе безшумно плесна с ръце и задържа сплетените си пръсти, видимо щастлив от постигането на някаква си негова скрита цел. С бързи крачки последва Месатл. - Весан Най-Тачени, бих бил огорчен, ако съм Ви разочаровал или разстроил, като съм представил на изискания Ви усет своята скромна фреска. - Ти ли рисува фреската, Ицорхе. - О, не! Разбира се, че не съм я рисувал аз. А и как бих могъл! Отделните й части са рисувани от десетки уредници и то едновременно. Но идеята за фреската беше моя. Колкото до физическото участие, аз нарисувах единствено маската. - Кое си нарисувал, Ицорхе? - Маската, весан Зредал. Това е дървеното лице, което скриваше живото лице на изправения пред “греховната жена” мъж. - Тази… маска, Ицорхе, ми се стори, че прилича малко на твоето лице. - Ха, наистина ли забелязахте това, весан Зредал? – възкликна Ицорхе. – Само колко съм щастлив! Да можехте да разберете, само колко съм щастлив! Разбира се, постарах се да подсиля някои черти, направих ги, как да кажа, малко нечовешки. Исках ефектът от фреската да е извънмерен. - Признавам ти, Ицорхе, постигнал си го. Уредникът се спря и се поклони на Месатл, който продължи напред без да се обърне и да приеме поклона на Ицорхе. - Оценката Ви, весан Най-Тачени, е удовлетворението, което винаги съм желал – и Ицорхе отново догони Месатл. Навън, отвъд гигантските порти на Модриалията се бе стъмнило. Високите и тесни прозорци вече не смогваха да разкрият издигащия се във всички посоки град, а само свеждаха клепачи върху непосредствената околност на Модриалията. Бледо осветление пъплеше из овалната снага на Преддверието. Изпълнен с търпение Месатл влагаше непрестанна грижа, за да съхрани съзнанието си. Умората се наслояваше в него, ала той знаеше как да пести своите сили. Разпращаше угнетението от изтеклия ден по равно в себе си, изтегляше утайките му по краищата на тялото си, а след това изчакваше всичко тегнещо в него да се отдели и да си иде. Месатл оставаше сам, чист и празен. “Възелът прокрадва нишки в твойта плът и мисъл /скоро душата ти ще се сплете. Ти бъди такъв, стори това, което винаги съм писал /допусни тъканта скверна да достигне твоето сърце. Този що смирен е и в него няма бунт, /онзи що не стиска шепи във пестници, /той ще изгуби всичко що е имал, но ще остане с ум – най-чист, най-свят, най-силен.” Съзнанието на Месатл разчупи оковите на насъбраното от видяната фреска, улови същността й и я забрави. Но Ицорхе имаше други планове. - Весан Най-Тачени, бихте ли споделили с мен основното си впечатление от видяната фреска. Времето е понятие изтъкано от ефир. То тактува в ритъм ясен, когато се осъзнае значението на нещо, то прави твърда крачка, винаги напред и равна на едничък къс. Ицорхе искаше от Месатл кристала на съзнанието му, частица от личното му време. - Знаеш ли, Ицорхе, не исках да го призная, но във вас, уредниците има гений. Могъща сила ви води. Ицорхе повдигна вежди, но не каза нищо. Месатл продължи: - Тази греховница е жертвоприношение в името на гения ви. Не знам какво е делото й или вината й, но усещам теглото й. За да може да съществува геният на уредника е нужно страданието на тази жена, инак не може. Очевидно е, че тя разбира за каква цел ще послужи душата и тялото й, жената добре познава духът, който е обзел хилядите уредници отвъд реката. Ала тази жена не е съгласна със съдбата си, макар да е сломена от нея. Страданието на така наречената от теб “греховна” е чувството, с което ти, Ицорхе, си счел, че е най-добре да се илюстрира гения на уредника. Месатл погледна мрачно своя спътник в тази съдбовна вечер. - Колкото до маската, Ицорхе, не знам как ти е хрумнало едно такова, бих го нарекъл извращение, но тя е лицето на уреднишкия гений. Тя е грозно петно, забодено от карфици, тя е валът, за който ти говорих малко по-рано. Маската е страст за власт над живото лице. Месатл се спря и се обърна към уредника. - Ицорхе, ако тази власт настане, ако се случи така, че лицето се покори пред геният на сковаността й, то никой вече няма да може да различава маската от истинското лице. - Твърде критичен сте, весан Зредал? – тихо каза Ицорхе. - Помниш ли, уреднико, Леб Саар, за когото ти споменах, докато извървявахме същия този път, но в обратна посока? Ако властта на маските настане, духът на фантазията ще изчезне и ще бъде забравен завинаги. - Но, весан Най-Тачени, – възропта уредникът – фреската още не е завършена. - Да, Ицорхе, фреската не е довършена. Остава само да нарисувате истинското лице на гения си в дълбочината й. - Но простете, весан Зредал, аз съм наумил на небето да има едно красиво нощно слънце, което всяка вечер да заменя нашето дневно слънце. И ми се иска то да е бяло, а не жълто. - Така ли е, Ицорхе? Докато разглеждах фреската ми се стори, че няма как на уредник да е идеята за това бяло нощно слънце. Ицорхе се стресна. Но след това бързо се окопити. - И защо смятате така, весан Зредал? - Не отричай, Ицорхе, не е твоя тази идея. Дочул си я от някъде. И аз се опасявам, че ти ще я провалиш. Защото бялото нощно слънце е единствената надежда за жената с покрито от страдание лице. Но ето стигнахме Чакалнята, време е да свърша това, за което съм дошъл. Ицорхе гледаше със студени очи към Месатл. Но преди да се разделят уредникът чу най-притеснителното предложение, което някога бе чувал. - Ицорхе, ще влезеш ли с мен в Чакалнята? Сърцето му избяга навътре в гърдите, всички думи, които знаеше, изчезнаха дълбоко в гърлото. Месатл го подкани: - Хайде, Ицорхе, ще бъда с теб и нищо няма да ти се случи. - Но защо... по това време...весан Зредал? Опасно е. Възелът изтича и нали съзнанието... такова... се губи. - Ицорхе, приятелю, отдели ми един къс от своето време и всичко ще свърши. - Но защо съм Ви нужен, весан Най-Тачени? - Защото искам да откриеш за мен модриал, който ще успее за най-кратък срок да открие желаната от мен творба на Ихн-Леб Саар. - Но защо не го направите сам, весан Зредал? - Защото ти, Ицорхе, освен да красиш Преддверието трябва и да свършиш нещо полезно за читателите на Модриалията. Ицорхе се запъна, но Месатл го подхвана за ръка и го избута отпреде си изпод високата арка на портала в страшния мрак на най-източната Чакалня. Чакалните на Модриалията! Те водеха навътре към вездесъщите коридори, наречени Модриалии. Чакалните бяха оприличавани на диаманти, изпъстрили на равно разстояние цялата окръжност на Модриалията. Всеки, който посети една от Чакалните няма начин, по който да познае в коя Чакалня точно се намира. Те бяха 1024 на брой. Една Чакалня представляваше не голяма площ, на която бяха разположени десетина ниски и приятни масички, които бяха наобиколени от удобни кожени кресла. Сега, в най-източната Чакалня на Модриалията нямаше никой. Месатл каза: - Ицорхе, мисля, че ще е добре по-бързо да потърсиш някой модриал. Гласът на Ицорхе проплака. - Вижте кое време е, весан Зредал. Моля Ви. Но Месатл направи категоричен жест, след който уредникът се затътри напред. Малко като в сън, чийто кошмар скоро щеше да се разрази, Ицорхе се запоклаща неуверено и се огледа за модриал. Влагаше всичките си усилия за да не поглежда зад прилежно подредените масички и кресла, където Чакалнята сякаш пропадаше и ненадейно изникваха стелажите - колосални, стъписващи и страшни. Те обозначаваха началото на Модриалиите. Ако Чакалните бяха отрупани с книги, по масичките, креслата, первазите и пода, то Модриалиите се състояха единствено от книги, неизброими, хипнотизиращи и недопускащи нищо друго сред себе си, освен призрачните си събратя – модриалите, майсторите на съзнанието. Месатл отправи хладен поглед в тази посока, страст се надигна в него. Книги. Пред него, навсякъде и без остатък имаше книги. От пода до свода, откакто влезеш докъдето стигнеш. Модриалията беше пълна с книги, тя беше несравнимата библиотека на този свят. Модриалията е най-великият архитектурен апотеоз, който е изграждан някога, дори прекрасното Цвете не можеше да се мери с Модриалията по мащаб и фантазия. Модриалията беше зданието на всички здания. Формата на Модриалията беше тази на отворено в пълна окръжност ветрило. Костите на това ветрило бяха твърде близко разположени и представляваха хиляда двадесет и четирите крила на библиотеката. Никой не наричаше крилата крила, те бяха вездесъщите Модриалии. Всяка една от Модриалиите се впускаше с неотклонна насоченост към центъра на Модриалията. Но така и не достигаше до този център. В средината си Модриалията все още не беше довършена. Радиусът на Модриалията беше с дължина от десет хиляди метра. Самите Модриалии достигаха в своята незавършеност малко повече от девет хиляди метра. В средата на Модриалията една по-малка и неправилна окръжност пустееше с плашещо наличие. Ицорхе се движеше с приведена глава и почти затворени очи, обикаляше красивите кресла, блъскаше се в масичките и през цялото време бе извърнат към портала на Чакалнята, който щеше да го изведе в Преддверието. Месатл следеше внимателно как уредникът търси модриала, който да изпълни поръчката му. Колко жалка си, уреднишка душо, щом прекрачиш прага на Чакалнята, а как горда и убедена в светогледа си беше, кога се въртеше в кръга на своето пусто Преддверие. Измежду непотрепната тъма на строените в безкрая стелажи се мерна бляскава червенина. Сетне се видя едно неимоверно широко наметало с висока яка да приближава Чакалнята. Месатл разпозна плавната и сякаш намираща се във вечен полет походка на модриал; прекрасната му лощия постепенно осветляваше Чакалнята. Съзря очите, които сякаш гледаха не в този свят, открои се лицето, чието спокойствие притесняваше, а бледността му плашеше. Ицорхе бе с гръб към модриала и ровеше объркано в книгите върху една от масичките. Модриалът го доближи, повдигна ръка, сякаш за да докосне уредника, като широкият му ръкав се провеси ниско над пода. Ицорхе подскочи преди да бъде допрян, извъртя се рязко и инстинктивно отстъпи крачка назад, блъсна се в масичката и седна върху нея. Две книги тупнаха в краката на модриала. - Аз, аз… модриале Хазар, сега си отивам, само… Но преди да каже за какво е дошъл в Чакалнята, Ицорхе неволно съзря зад модриала мрака, който зееше оттам. Очите му се изметнаха, дъхът му спря. Модриалът го хвана здраво за рамото и го обърна към идващия Месатл. Бавно Ицорхе изплува от себе си. - Весан модриал, - започна Месатл – може би съм сторил грешка, като посещавам Чакалните по това време, но много бих желал в ранните късове на утрешния ден да разполагам с една модрия. Ицорхе, който се бе почти съвзел, държеше здраво лощията на модриала. Треперещ промълви: - Това е Най-Таченият Дал Месатл Зредал, весан модриал. Уважаеми Зредал, представям Ви най-стария модриал – Хазар-Хазар. Модриалът не каза нищо, не кимна, не реагира по никакъв начин. Месатл познаваше държането и на уредниците, и на модриалите. Затова не губи време, извади от джоба на дрехата си парче хартия, наведе се над масичката и започна да записва поръчката си. Автор – Ихн-Леб Саар, модрия… Спря се. И без да се надига, попита Ицорхе: - Какво предлагаш да е заглавието на книгата, уреднико Ицорхе? - А? - Заглавието на книгата, за която ти говорих. Помниш ли, Ицорхе, книгата на Леб-Саар – поясни Месатл, а сетне радостен се провикна. – А, сещам се, нека светът, за който копнееш, мили ми Ицорхе, светът на новото Преддверие бъде тема на тази въображаема, но предопределена да бъде истинска книга. Така че заглавието на творбата от автора, роден от моята фантазия ще е такова – и записа върху парчето хартия с едри и ясни букви: “Един свят на маски”. - Чудесно – рече Месатл и постави готовата поръчка на масичката пред модриала Хазар. Сивите очи на проникновения Най-Тачен Дал Зредал срещнаха черния блясък в погледа на Хазар-Хазар. Съдбата на единия и тази на другия, двама търсачи, властелини на два различни свята, единият краен, а другият безкрай. Яснота и непоклатима морална сплав личеше в очите на Месатл, в тях имаше воля и мъжка настъпателност. В тези на модриала, които спокойно посрещнаха погледа на Най-Тачения Дал Зредал, имаше пропаст, вихър и ярка светлина. Месатл рече: - Книгата ми е нужна колкото се може по-скоро. Спешно е. Разбирате ли ме? – винаги търсеше подстъпи до модриалите. Обикновените и често излишни въпроси бяха добро средство за тази цел. Модриалът се усмихна. Усмивка, тъй естествена и приятна, която сякаш винаги те разбираше, но никога не споделяше разбраното. - Мога да поема задължение, че ще Ви осигуря търсеното след четвърт възел, утре в ранни зори – гласът на модриала Хазар дойде отдалеч, а после заглъхна тъй, сякаш никога не е звучал. - Това ще ме удовлетвори – каза Месатл. – Но искам да ви предупредя, весан модриал, че модрията, която търся е много рядка и е възможно търсенето да ви забави. Често Месатл бе изпитвал модриалите с по петдесет, а и повече заглавия. Никога не се бе случвало да се оплачат, нито пък се случваше да искат някакви допълнителни сведения. Веднъж подаде поръчка с десетина грешни заглавия. Разместени бяха думи в заглавията, беше пропуснал части от тях, замени всички автори. Поръчката пристигна в обещаното за доставка време. Често модриалите не ти позволяваха да се възползваш от Чакалнята за повече от една сутрин или за повече от един следобед. Месатл получи поръчаните книги с точните и пълни заглавия, както с правилните автори. Всичко, което му връчи невъзмутимия модриал, беше без ни най-малка грешка, а сигурно поръчката бе изпълнена и без никакво колебание. Нито колебанията, нито съмнението бяха неща, които можеха да бъдат открити в някой модриал. Както се казваше открай време и от всички посоки, Модриалията беше бездънна, а модриалите бяха непогрешими. Модриалът Хазар просто наблюдаваше Месатл и не отвърна на предупреждението му. Тогава той повтори своето съображение за евентуалното забавяне на търсенето, както и добави, че модрията на Леб Саар едва ли е поръчвана от някого напоследък, така че затрудненията биха могли да бъдат сериозни. Месатл добре знаеше, че модриалът търпеливо ще изчака да се изчерпят всичките му забележки и въпроси. Дори ако се наложеше да изгуби цял възел заради това. Срещу Месатл имаше усмивка и нищо друго. Нищо натъкмено, нищо пресилено, нищо изкуствено. Просто усмивка. Знам, модриале, ти мълчиш и не ме допускаш в твоя свят, мислите ти са тъй недостъпни, както коридорите сред които вечно скиташ. Как искам да прекрача отвъд смиреното ти държане и да прозра в духът ти. Ицорхе побутна Месатл, който се извърна и видя, че уредникът се тресеше: - Весан Зредал, не мога повече да издържам тук! Модриалът Хазар не обърна никакво внимание на кризата, в която бе изпаднал Ицорхе, но това подразни Месатл, който гневно отвърна на уредника: - Овладей се, Ицорхе, повтори няколко от равнините на Бермарстафа и ще възвърнеш съзнанието си. - Не мога, весан Зредал, чувствам се толкова слаб. Моля Ви, нека се върнем в Преддверието. Месатл вече съжаляваше, че бе принудил Ицорхе да влезе с него в Чакалнята. След стотици срещи с различни модриали, при всяка своя поръчка на книги, Месатл успяваше да изкопчи изречение или поне дума от тях. Така с времето той бе натрупал множество впечатления, посредством които щеше да разкрие последната, все още неразкрита от него загадка – тази на психологията на модриала. И сега, когато бе тъй близо до целта си, се бе подвел от хаоса в душата на Ицорхе, която търсеше подредба в илюзията на лишеното от стойност Преддверие и за да му покаже истинската ценност го помъкна със себе си в Чакалнята. В угнетението си от празния дух на Ицорхе Месатл не се досети, че уредникът може да му е в тежест и да попречи на намеренията му. Бавно и отчетливо Месатл заизрича следната равнина на Бермарстафа: - “Имаш съзнание /не делиш нещата. Губиш съзнание/ късаш нещата. Да съзнаваш не значи да знаеш кой си/ да съзнаваш значи да строиш мост след мост сред нещата”. По нищо не личеше, че Ицорхе разбира или дори чува това, което повтаряше Месатл. Уредникът се свлече на колене, слюнка потече от устата му, треската му растеше. Модриалът Хазар сложи ръка на рамото на Месатл и му рече: - Весан, мисля е добре да изведете приятеля си колкото се може по-скоро от Чакалнята. Нещо прониза съзнанието на Месатл, нещо проблесна с ярка светлина. Отговорът! Ето го отговорът! Загледа се сред стелажите и лавиците навътре в Модриалиите. Никога не се бе ласкал от това, че бе считан за равен на Бермарстафа. Да, те двамата бяха най-великите. Бермарстафа, създателят на устоите – чудните равнини, които всеки знае добре и прилага с лекота и с неоспорим успех. Както и той, Дал Месатл Зредал, който с упорство и изящна мисъл изгради “Подробната Теория на Психологията”. Онзи, който достигна до такава висота на съзнателност, че поясни всички връзки в равнините, тоталният им смисъл, и също, както своя предшественик, проникна дълбоко в същината на живота. Мисълта на Месатл отново спря да съжителства с тялото му или с каквото и да е наоколо, и се понесе по равнините на Бермарстафа: “Съзнанието определя деня, /липсата му определя нощта. Съзнавай – и ще осветлиш, /не го прави – и ще простреш тъма навред. Ако считал си, че денят настъпва с утринта, /вече не считай така. Съзнанието ти и нищо друго поражда деня. Ако смятал си, че нощта следва вечерта, /престани да смяташ това. Щом съзнанието ти си иде – иде нощта. Каквото и да е, както и да е – не забравяй: /Всичко е възли.” Да, колко мъдър е Бермарстафа и колко необикновени са модриалите! – крещеше съзнанието на Месатл. – Аз знам вече тяхната тайна. Осъзнах същината на Модриалията. Аз също мога да оцелея в нея така, както го правят нейните синове модриалите. Месатл отдели ръце от Ицорхе, който се срина на пода в Чакалнята и без да отделя очи от потъващите в мрака на Модриалиите стелажи, изпаднал в умопомрачение, закрачи към тях. Модриалът Хазар се опита да го задържи, но Месатл грубо го изблъска с див поглед в очите. - Махни се от мен, остави ме. Аз искам… Ицорхе хриптеше на земята свит на кълбо, а модриалът Хазар, сякаш разбирайки какво се случва с Месатл, се отдръпна настрана. Месатл крачеше като пиян, залюляваше се, спираше, после отново тръгваше, стонове раздираха гърлото му. Тъмната фигура на Най-Тачения мъж на новото време изчезна иззад безбройните редици и колони от книги. Воплите му скоро заглъхнаха. Модриалът Хазар се обърна към Ицорхе, повдигна го и го понесе към Преддверието. Уредникът сякаш беше бездиханен труп. Щом порталът на Чакалнята се отвори и Ицорхе се озова в своето Преддверие, животът отново потече в него. - Къде е… къде е той? – едва прошепна уредникът. - Потъна в Модриалиите – глухо отвърна модриалът. - Наистина ли… - Наистина. - А ще се завърне ли? – силите бързо се завръщаха в Ицорхе. - Не мисля. Зловеща гримаса на доволство се изписа върху лицето на уредника. - Значи успях! Значи успях! – смехът на Ицорхе се разнесе властен из цялото Преддверие. – Щом Зредал, най-могъщият ум в нашия свят се погуби в Модриалиите, то никой вече няма да посмее да прекрачи отвъд Чакалните. А понеже те са твърде малки, Преддверието ще се превърне в център и въжделение на всички по света. И уредниците ще властват във всички времена… Модриалът Хазар се усмихна тъжно, сякаш съжали клетия Ицорхе. - Почакай, почакай малко – повиши глас уредникът, щом видя как модриалът се завръща в Чакалнята. Едната му ръка се разтвори, а от нея се показа бележката, върху която Месатл бе записал поръчката си. С трепереща ръка Ицорхе добави към написаното заглавие още една дума: “Един свят на маски… и отражения” от Ихн-Леб Саар. - Модриале, въпреки всичко, искам да откриеш тази измислена книга, нека видя какво толкова е могъл да напише несъществуващият й автор. Модриалът Хазар взе поръчката и без да я погледне я скри в дълбокия ръкав на лощията си. Обърна се и изчезна в тъмнината, която водеше по следите на изгубения Месатл. Уморен, Ицорхе бе щастлив. Преддверието сподели неговото щастие. Едно тяло, намиращо се не далеч от тържествуващото същество на уредника Ицорхе, се луташе в мрак и губеше ума си. Не трябва да позволя съзнанието ми да се прекърши, не трябва. Ето виждам ясно високите стелажи, о, само колко са високи. Лавиците, много са, неизброими, а модриите, как се надвесват над мен, може ли да ме затрупат. Но какво си мислех досега… А, да! Тайната на модриалите! О, Бермарстафа, ти, който ни научи как да живеем честит и осъзнат живот, ти, който постави основите ни, осигури обществото ни, ти, който си устоя дори и на самите модриали, но не достигна до тайната им… Фреската на онзи проклет уредник, колко низост, колко самодоволно откровение. Не трябваше да позволявам да ми я показва, тя ме разтресе, оголи ме, разкри ме за удар… Ах, той е знаел това, знаел е… Изчадие, геният на твоята посредственост съкруши духът ми… Залитна и стовари лицето си в страничния ръб на един от стелажите. Главата му се отметна, а погледът му се издигна високо, заподскача по стотиците рафтове с книги, завъртя се и се срути в мътните му очи. Месатл се просна на пода. Нещо се замеси в гърдите му, забърка се и започна да горчи. Дишаше на пресекулки, плътта му започна да гори. “Прочистване на греховният.” Ха, какво ме сполетя. Как бих могъл да го допусна, аз Месатл, да се окажа кръвосмесителят. А съм най-осъзнатият мъж в моя свят. Тайната на модриалите! Обърканите му очи се плъзнаха по дължината на каменния под, изминаха толкова, колкото можаха, но така и не достигнаха до нещо различно от прииждащите отвред лавици. Мощни конвулсии изригнаха от тялото му, гърчовете му бяха толкова силни, че го повдигнаха. Задържа се на колене, ръцете му увиснаха, главата му клонеше настрана. Не мога да се върна, не виждам път назад. За последно гледам в мрака, съзнанието ми експлодира, но скоро ще угасне напълно. Откога ли крача тук, от къс, от два, от възел или от стотици времена? А, ето я и нея, колко е красива, само колко е красива. Тайната… Стелажи, стелажи и пак стелажи, няма край, ще се побъркам. Ха, но аз вече съм побъркан, да, вече съм побъркан… Месата му се разцепиха, кръв обля раздраните му дрехи. Неистова болка късаше тялото му, вой сечеше безкрая. Животът на Месатл потече в съзнанието му къс по къс, и възел във възел; майка му, първите упражнения в осъзнаване, летуванията в планината, приказните езера, идеите, прозренията му в живота, Улеят, по който се спусна преди да стигне дотук… Това е сън, изгубен свят, тъй крехък и далечен. Да… цял живот се учих да живея, съзнанието ми живееше и бе на живота господар. О, Бермарстафа, приятелю, най-скъп, било е сън, а не живот. Майка ми, планината, езерата и всичките идеи. Макар да знаехме, че туй са възли от лъжа стъкани, ний счетохме, че с това загадката сме разгадали. Да, тайната на живота, който разгадае, не разгадал е нищо. Сън от някому дарен, за да научиш се в съня, не как по-добре и по-осъзнато да сънуваш, а как да се пробудиш. Тайната на модриалите е в това, че те знаят как да умират. Но затуй, аз вече време нямам. Сънят ми свърши. Умът на Месатл отказа да съществува, пукна се и остави разкъсаното тяло; то тупна сред куп изпопадали книги. Тотална тъмнина се свлече в Модриалията и погълна останките на Най-Тачения Дал Месатл Зредал. И него вече го нямаше.
2006-03-24