БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Притча за котката

Иван Милтонов Николов (Лудетино)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл:

Денят си беше най-обикновен, може би, с единствената разлика, че вчера вечерта си представях моята половинка, та нали всички говореха, затова че всеки си имал една допълваща го част от противоположен пол. Та така. Прибирам се аз към вкъщи и си мисля, ето на, отново нищо ново не се случи и съглеждам възрастна жена, помъкнала на ръце една котка, а тя, котката, хич не изглеждаше доволна от тази разходка, извива се, гърчи и най-накрая успя да докопа жената и впи отровните си нокти във врата й. Писък.
Котката скочи и избяга. Вгледах се в старицата, познавах я, но въпреки това и се развиках.
- Знаете ли колко е трудно сега да се хване отново.
Тя ме изгледа изненадано. Заех се да й помогна. Огледах се. Можеше да е навсякъде, от жената научих, че е женска, сиамска. Клечах и се опитвах да я открия, можеше да е навсякъде – завряна под някоя кола, изкатерила се на някое дърво, скрита някъде на топло или в гальовните ръце на някой друг, но не, тя се появи с грациозна походка. Дойде при мен и легна в ръцете ми. Превърна се в малко изплашено момиче, изненадан, аз я целунах по челото. Тя ме изгледа и заговори, въобще не се и замислих, че котката ми говори. Бяхме като в магическа сфера, която ни обгръща само нас двамата и която преливаше от щастие. Говорехме и се разбирахме чудесно и за първи път усетих как чудесно могат да се разбират хората. Хората!? Чувах гласа си отстрани и усещах нелепоста на ситуацията, та само аз говорех и говорех, като луд. Въпреки всичко, усещах, че това е нещо невероятно, нещо, за което само бих могъл да мечтая. Усетих, че тя и този момент би могъл винаги да ме изпълва с чиста и непреходна любов. Погледнах старицата и я попитах.
- Не чувате ли, че ми говори?
- Не.
- Но не може да не чувате. Тя наистина ми говори.
Бях прекалено объркан.
Сега вече виждах котката като прекрасно червенокосо момиче, двата образа се меняха в мъглата. Може би, вчерашните ми въжделения не са били напразни. Магията продължаваше, вървях с нея, сега тя бе все за по-дълго червенокосо момиче, но другите виждаха просто една котка, котка, на която се обяснявах в любов. Срещнах хора, приятели, роднини, всичките ги разпитвах, но отсреща се беше настанило просто и непознато ми дотогава недоумение. Та, за бога, аз бях прав. Започнах да си мисля, че вероятно аз просто чета мислите й, а щом аз го мога сигурно и тя може да чете моите. Заех се с тези си опити, гледах я втренчено, съсредоточено и се опитах да я накарам да разбере какво мисля. Никакъв резултат, а тя продължаваше да говори ли, говори и го правеше толкова обаятелно.
Никой не ме разбираше, но вътрешно бях прав, бих могъл да остана с нея и зная, щях да бъда щастлив, щеше да ми е достатъчна и би могла да замени целия свят. Но не,... исках да докажа на другите.
Погледнах я за последен път и се опитах да изразя с очите си и с душата това, което е най-трудно за обяснение и за което са се изхабили толкова много думи, опитах се да й обясня, че я обичам. Оставих цялата любов към нея, която се беше настанила в мен, просто да излезе и я залее с цялата си сила.
Чудото стана. Тя ме разбра.
През следващите няколко месеца, бях забравил, че някога е имало котка, сега имаше едно страшно красиво червенокосо момиче, което виждаха всички и което ме обичаше. Бях излезял прав. В началото всичко беше прекрасно, водихме прекрасен живот, водихме нормален живот. Един ден, един ден тя просто отиде при друг, отиде със своята грациозна стъпка и започна да му се омилква, като котка – помислих си и всичките спомени се завърнаха с трясък и болка в главата ми. Сега стоя в този свят, тук съм на този замрял вече купон, седя на този диван, приглушената музика се носи из стаята, приятели минават наоколо, на масата стои чашата ми с недопита водка, седя и си мисля колко чуждо ми е всичко това. Стоя и си спомням, че имаше един свят, един мой свят с жена, която ме обичаше, жена, защото аз имено така я виждах и нищо друго нямаше значение. Сега интересува ли го някого какво мисля и желая, за какво съжалявам. Съжалявам ли за нещо? Да, съжалявам, може би, само за едно, че й казах, че я обичам.


2003-02-28