БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Хвърчило

Иван Милтонов Николов (Лудетино)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл:

Толкова много нюанси има зеленото, знаехте ли това? Е, аз просто знам и няма друг начин, защото цялото съм в зелено. Започвам от най-бледия оттенък на зеленото и после колкото по-нагоре отива, то толкова по тъмно става. А от четирите ми краища започват оранжеви нишки, които в центъра се сплитат толкова красиво. Вчера господарят се завърна по-рано от училище. Видях го, още с влизането му, защото ме бяха оставили на кухненската маса. Влезе с една от най-хубавите си детски усмивки, които притежаваше. Дойде при мен и извади с тържествуващ поглед от един плик най-дългото въже за хвърчило което бях виждал. - Това вече няма да ни трябва. Каза той и размота от края ми старото. То бе толкова късо и протрито от честите ни излизания, че понякога се чудя как не се бе скъсало до сега. Той взе новото въже и го прикрепи към мен. Това беше нашият момент. Толкова бяхме щастливи. Този ден излезнахме тримата както винаги правехме, аз, той и неговата майка. Денят бе слънчев и толкова приятен. Момчето, моят приятел, единственият човек които ме разбираше, моят господар започна бавно да отмотова въжето от ръката си позволявайки ми да се рея все по-нагоре и по-нагоре в небесата. Никога не бях стигал толкова високо, но на мен ми се искаше още и още. Искаше ми се да се изкача толкова на високо, че от там да виждам всички хвърчила, да виждам целият град разпострял се пред мен, не, целият свят. Всички градове, държави, континенти. Да видя океаните, пустините, да виждам всичко. Но най-вече исках за да бъда вечер сред звездите, а не захвърлено нейде из старата къща. Този ден стояхме до късно вечерта и двамата не можахме да се наситим. Тръгнахме, а аз през цялото време гледах звездите и се любувах на тяхната красота. Ех да можех да бъда свободен, да летя редом с тях и да бъда осветяван от тяхната светлина. Това беше най-прекрасният ден в моят живот. Днес също излязохме, но нещо не беше на ред. Не знам дали беше от времето или нещо друго. Споменах времето, защото то още от сутринта се беше намръщило и дори се говореше за дъжд. Постепено облаците започнаха все повече и повече да се сгъстяват. Падна първата капка, след нея още една и още една. Толкова натежавам, поглеждам надолу детето, този мой господар, който гледа към мен и излъчва някак налудничав ентусиазъм. Но не вече крайно време е да се прибираме. Чак сега забелязвам различието това което усещах, но до преди малко ми се струваше необяснимо. Ние бяхме сами. Бяхме само двамата. Бяхме сами, без неговата майка. Погледнах отново надолу. Това изражение, това изражение бе вече така плашещо за мен. Блясъкът в очите, разветите коси и помръкналото от облаците лице, лице по което се стичаше дъжда. Малката му ръка държеше въжето. Постепено пръстчетата му започнаха да отпускат хватката си. Първо палеца се отпусна назад безпомощно, после показалеца, средния... Какво прави той? Вятърът ме подхвана, завъртя, захвърли после отново пое и възнесе нагоре. Какво направи? Беше ме пуснал, оставил на произвола, на... Как за бога можа? Защо? Нима всичко е било лъжа. Нима хубавите мигове са били просто някаква илюзия? Гледах надолу безпомощен. Какво направи? Той бавно се отдалечаваше джапайки с кецове си по поляната, а на лицето му беше замръзнала тази странна усмивка. Останах сам с черното небе, пронизващият дъжд и студеният вятър. Вятър, който ме подхвърляше и носеше на всички страни. Бях така изтощен, чувствах болезнено всяко свое парченце плат. Вятърът ме подхвана отново, понесе и запрати в едно дърво. Болка. Клоните му се впиха в мен и раздраха цялото. Пронизаха ме и така останаха проболи ме и правейки неспособен на каквото и да е движение. Така неподвижен не ми остана нищо друго, освен да се отдам на своята болка. Постепено вятърът отслабна, облаците разоотидоха, небето изсветля. Да, край на зрелището. През плетениците от клони се виждаха звездите, по далеч от всякога. Вратата се затвори. - Къде ходиш толкова късно? Пак ли си излизал с твоето хвърчило? - Ъхъм. - Добре остави го в стаята си и ела да вечеряш – каза майка му. - Пуснах го на свобода. - Какво? Пуснал си го на свобода ли!? - Да, винаги съм знаел, че го иска.
2003-02-19

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)