БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

На стоп из Родопите

Димитър Недялков Стефанов (cliff_burton)

Раздел: Пътеписи  Цикъл:

"Твоят Път се намира точно пред краката ти!" Съботата започна със среща, а до края на деня ме очакваха още две. Натоварен като катър стигнах до спирката, където вече ме чакаха Вал & Ралз. Метнахме се на автобуса, който ни закара до Billa. Тук трябваше да се срещна с Данчето, а двете момичета продължиха без мен към изхода на града. Никола и Данчето също висяха на спирката и очакваха да пристигна (а уж не закъснявам). Разпънах картите на Източни и Западни Родопи и Никола предложи няколко примерни маршрута, изпрати ни донякъде и вече нищо не ни спираше да излезем да махаме. Когато се добрахме на края на града Вал & Ралз вече бяха хванали стопец; в последствие щяхме да разберем, че са пристигнали на хотел Рожен близо три часа преди нас. Запретнахме палци и не след дълго хванахме един бял мерцедес до Поповица. Хората бяха мълчаливи, но поне пътувахме бързо и не усетих кога пристигнахме. Мдам, добре започвахме. На този разклон пък ни взе буквално втората кола - оказаха се двама музиканти, които свирят в група "Булевард" в Норвегия. Бяха тръгнали към Асеновград да видят дядо Кольо. Този човек се оказа доста известен билкар на неличащи 80 години. При него останахме около час, научих интересни неща, Данчето още по-интересни, а момичето, което ни взе на стоп беше ммм "чудодейно?" излекувана от хроничен синузит. Музикантите са готини хора, а тези двамата бяха още по-лъчезарни - имахме си приказка по целия път, а накрая дори ни оставиха на изхода на Асеновград, макар да бяха къде Доспат (или Девин?) през Пловдив. А на раздяла се прегърнахме (PLUR!) - е, след няколко дена това нямаше да ми прави чак такова впечатление. Предстоеше ми да преповярвам в човека. На Асеновград почакахме на една бензиностанция, хапнахме по ябълка, и започнахме да се потапяме в родопския пейзаж. За мен лично тази планина започва от Асеновград! Дишахме чист въздух и протягахме палец на самотно преминаващите коли, докато късметът ни се яви в образът на физик с кола година по-стара от мен. Имам си сестра физик у нас и ги знам, че са доста луди хора, та и този човек не промени тези ми схващания. Симпатяга отвсякъде, разговорът се въртеше около нетипични за хора на точните науки теми - радиестезия, лечебен глад, теория на информацията и так далье. Толкова приятно си приказвахме, че човекът направи отклонение от пътя си заради нас, мина през Рожен вместо през Пампорово. Слязохме на хотела, пийнахме родопска вода и се заприказвахме с един овчар. Човекът се оплака, че преди месец мечка му убила 27 овце и изяла две от тях, а от Вал & Ралз ни следа. Което си беше странно де, тръгнаха преди нас, не ги видяхме по пътя, а и се бавихме повече от час в Асеновград. Звъннахме им и се оказа, че са се накатерили по баирите от хотела нагоре. Чакали ни три бири време, писнало им, оставили раниците и хукнали по поляните. Качихме се и ние, на тези поляни стават роженските събори, но явно след това добре се чисти, защото нямаше никакви боклуци. Едва минаваше три часът, а последната среща беше чак в осем пред хотела. Изтегнахме се като гущерчета (змии с крака!) на стелките и проведохме дълъг и задълбочен разговор със слънцето. Успяхме някак да го убедим да не се скрива зад облаците и след кратка почивка момичетата тръгнаха за гъби. Родопите са много гъбарска планина, но е препоръчително да се берат с някой, който ги познава. Аз останах край раниците потънал в блажено спокойствие и не след дълго дочаках три огромни сърнели и една торба рижийки. По едно време пристигна един овчар със стадото си (над 200 овце и само пет коча (така да го наредиш!) + кучета два броя). Едното беше най-сладката каракачанка, която съм виждал. Майка му родила девет мънички и само Кипра момиченце. Искаше да си поиграе с нас, но го беше и малко страх. С Ралз се опитахме да направим обход от две страни, тя му отвличаше вниманието, а аз тръгнах да минавам зад гърба му, но животинчето се усети и избяга. Овчарят ни се радваше, явно точно там рядко минават хора (особено пък края на септември) разказа ни за себе си, за семейството си, ние също споделихме доста неща за нас. Планината сваля поне една маска, а Родопите може би и повече. Човек става искрен и добър. Може би е от въздуха или водата, не знам. А на изпроводяк ни извади картофи от близката нива, посъветва ни къде да опънем палатката на завет и тръгна със стадото към мандрата. Дойде време да си изберем място за лагер - последвахме съвета на човека, събрахме дърва и докато Вал & Ралз отидат за раниците си изпратихме един разкошен залез на Никола. Надявам се да го е получил! Слънцето хвърляше златисти отблясъци и бавно потъваше зад вечно зелените върхове, докато накрая останаха само сияещи бели облаци поръсени със светлина. Двете момичета пристигнаха с раниците точно навреме, за да изпуснат това природно чудо, а вече наближаваше осем. Оставихме Вал и Данчето да се занимават с домакинството, а ние с Ралз се смъкнахме надолу къде за вода, къде да посрещаме автобуса от София. Водата лесно я уредихме, тя си тече навсякъде, но автобуса не ни доведе очакваните хора. Докато чакахме на чешмичката си поговорихме с едни коне и изгряхме с луната, а после звъннах на Васето, за да разбера това, което вече знаех - че няма да дойде. Горе ни посрещна весел огън и вкусна гъбена каша. Похапнахме лакомо, разказхме си по някоя история и се прибрахме в палатката, където завърши първият ден от пътуването. Слънцето погъделичка с нежни лъчи палатката и започна да ни измъква един след друг от вътрешността й. Данчето отдавна беше станала и тъкмо привършваше сутрешните си упражнения, когато станахме и ние. Закусихме сърнели, много са вкусни тези гъби, особено ако са прясно откъснати и расли на воля и едва тогава започнахме да му мислим накъде ще потегляме. Аха да изберем Триград, когато ей така на майтап Ралз спомена, че няма да е зле да се качим на изворите на Арда. Речено сторено, събрахме набързо багажа, слязохме на шосето и ако някой, някога каже, че стопът в Родопите не върви то този човек е непоправим песимист. Вървеше и още как! От Рожен нататък не сме се делили и си пътувахме четиримата заедно. На самия хотел ни взе дядо Гошо Хубавеца от Соколово и ни смъкна чак до Смолян. Тук ще вкарам едно лирично отклонение за този човек, който успя да ни разчувства, а сякаш и ние него. Пътуваше с трабанта си комби и само преди броени минути закарал трима старозагорци до Пампорово. Беше много развълнуван от срещата с тях - момче и две момичета, като разбра, че и ние сме от Зарата си даде адреса и ни помоли ако можем да намерим тези деца, та да си пише с тях. Беше много миличък дядо, спря по средата на пътя да ни покаже едно параклисче (което се оказа заключено) и някакво изворче, а аз през това време се качих на един старовременен мост (не обичам църкви и това си е) и откъснах четири орехчета. Дадох на всеки по едно, малко но от сърце и продължихме към Смолян. На автогарата напрегръщахме дядо Гошо и той милия се просълзи - рядко хубав човек! Смолян пък е един такъв град, който макар и малък като население се е проснал с всичките си 18 (ако не се лъжа) километра по дължина. Ако искаш да стигнеш от единия край до другия няколко часа не ти мърдат. Ние обаче сме пичове и се качихме на едно такси (и те са хора, искат да ядат, пък и до този момент стотинка не бяхме дали за пътни), което ни закара до един от многото смолянски изходи - точно този, който ни трябваше. Хапнахме си краставичка със сиренце и се замислихме дали не е по-добре да се разделим, все пак на 4 човека трудно ще спрат, когато мина една кола и като на майтап закова пред нас. Вътре имаше един човек; пътуваше със сина си. Сместихме се на задната седалка, а раниците макар и по-трудно натикахме в багажника и On the road again. Интересен се оказа нашият шофьор, като разбра накъде отиваме взе да се бъзика, че граничните полицаи са го пратили за нас, специални служби намеси и все с усмивка. Малко ни обърка с хора от Rainbow, а то само Ралз си е на растички. Е, то много хубаво не е на хубаво, оказа се само до един разклон на няма и 7 километра от града. 7 километра, но бяха едни от най-веселите. И ето ни отново In the middle of nowhere - наоколо ни град, ни село, ни куче да залае, ни полянка да опънем палатка ако чак толкова закъсаме. Не, на никой не му минаваха подобни еретични мисли в главата! Призовахме поредната кола, която беше до Смилян, но интересни ли му станахме, що ли, закара ни до пещерата Ухловица. Тази пещера е до село Кошница и е един от стоте търговс... опс, туристически обекта - има малка книжка и на всеки посетен обект получаваш печат, а като събереш всички печати май ти даваха някакъв медал, идея си нямам. Та така и така бяхме стигнали до пещерата, щеше да е глупаво да не я разгледаме. Тръснахме раниците на крайпътното кръчме, помолихме жената, която го държеше да ги наглежда (не че имаше нужда, в тази част на Родопите хората чуждо не пипат) и под учудените погледи на момчетата от гранична полиция заизкачвахме стръмния километър към пещерата. Качихме се за 20-25 минути с цената на литри пот и сварихме група, която точно се готвеше да влиза. Пропуснахме предварителната беседа, но тя не е толкова важна и влязохме в пещерата. Ухловица е доста голяма - около 430 метра дължина от които 300 туристически маршрут и 30 метра спускания и изкачвания. Първо има едни стръмни стълби и оттам започва същинската част. Красива, влажна и добре осветена с множество сталактити, сталагмити и сталактони, Ухловица си има своите забележителности. Пазителят на пещерата например е един мускулест силует с орел на рамото, Баба Яга в профил е доста симпатична - дълъг, крив нос с брадавици и остри черти, Стопанката на пещерата е малко след Пазителя, а в дъното се намират петте езерца, където живеят двете им деца. Точно по средата на пътя се намира пък Октопода - фигурката доста прилича на октопод, а пипалата макар и плътни издават звук, който ми заприлича на тарамбука. Има, има какво да се види в тази пещера, затова когато след обиколката излязохме отново на слънчева светлина ни трябваше време, за да си подредим мислите, преди отново да заговорим. Смъкнахме се при другия пазител - този на раниците ни и с по бира (с фъстъци, с фъстъци) в ръка зачакахме минаващите коли към Арда. Тук кола, там кола, няма! Явно колите в тази посока трябва да се запишат в червената книга, ако не изчезващ, то са поне силно намалял вид. Почакахме си доста и най-сетне прежалихме стопаджийската идея та тръгнахме по най-древния начин - пешком. Граничните полицаи вече не им издържа любопитството, дойдоха запитаха ни най-учтиво (ако има по-готини полицаи от тези момчета трамвай ставам) накъде сме тръгнали, дадоха ни идеи къде можем да си опънем палатка и ни пожелаха приятно прекарване. До Могилица има-няма 4 километра, но като си свикнал на "ходенето" с кола ти се виждат доста повечко. Вървяхме, не се оплаквахме, на едно място имаше брутално свличане на асфалта - от две платна я имаше едно я нямаше и там седнахме да си починем и да се замислим за нашата майка, от която не само сучем, а направо живо месо късаме от снагата й, а когато достигнахме селото късният следобед се стопяваше в ранна вечер. За цялото това време мина само една кола, която даже спря, но вътре имаше вече трима човека и не можеха да ни вземат и четиримата. Вървяхме по главната улица, поздравявахме хората, а една жена се самоназначи за наш екскурзовод - обясни ни къде да отидем - полянка с беседка малко извън селото и ни изпрати до края на Могилица. Би дошла с нас до самото място, но трябваше да си посрещне кравата и през целия път ни разказваше какво можем да видим в тази част на планината (оказа се, че миналото лято момче и момиче дошли чак от ЮАР и останали цяла седмица на това място). Първата ни среща с полянката започна с леко разочарование - чешмичка имаше, но беше запушена и не течеше капчица вода... Колкото за пиене имахме, така че се примирихме, опънахме палатката, събрахме някое друго дърво и моите момичета се спуснаха пак за гъби (това си е направо болестно състояние, само един хероинов наркоман може да ги разбере), а аз се заех с огъня. Направих малка кладичка и от гората се чуха стъпки. Излязоха двама човека с брадва и торба пълна с гъби, поздравих ги, поговорихме малко и се оплаках от липсата на вода. Виж това наистина ги учуди, само преди час-два минавали и всичко било наред. Единият отиде от изворчето и заудря с брадвичката по тапата. Ама яко удряше! Водата се понапрегна и избута боровото клонче, което и запушваше пътя навън и шурна весело. Силна струя си беше, за какво му е трябвало на някой да я запушва тази чешмичка не ми стана ясно. На местните пък съвсем не им стана ясно. В този момент Ралз излезе от гората и видя, че вече си имаме вода, оставаше проблемът с токът и парното (телефоните имат много добър обхват в тези части на Родопите, където бяхме). Огънят също го уредихме, единият мъж видя колко дърва сме събрали, прецени, че няма да е зле да имаме и още по някое едричко дръвце и ме заведе на едно място в гората, където скоро са секли. Ралз в това време не знам какво е омагьосвала другия човечец, но той пък нацепи борови кори за подпалки и ни оставиха няколко гъби - овчи крак. Нощта тихо влезе в гората, огънят пращаше жълти поздрави към смълчаното небе, луната не се виждаше никаква къде заради облаците, къде заради дърветата, къде че още не беше изгряла, но за сметка на това колко звезди имаше, ах колко звезди! Известни и неизвестни съзвездия, малки и големи звезди, ярки и бледи. Градът ги убива! Светим си с прожектори, а пропускаме да поздравим слънцето... Звездното небе в планината, далеч от всяка изкуствена светлина е нещо невероятно, но на каква гледка пък щяхме да се наслаждаваме на следващата вечер... А през това време докато някой хора (аз) мързелуваха край огъня и гледаха небесните светлини други се трудиха край печката (огъня де) и приготвиха гъбена каша. Как си отядох на гъби в Родопите само аз си знам. Докато чаках кашата да стане отидох да се изкъпя на чешмичката (бррр, студено!), а като видяха че се завръщам и съм още жив Вал & Ралз също се престрашиха. Така сухи и чисти ни оставаше само да похапнем, за да кажем довиждане и на този вълшебен втори ден в планината. На третия ден вече изворите на Арда нямаше да избягат! Станахме рано, но за сметка на това се забавихме със стягането на багажа. Е, нямаше накъде да бързаме, до Арда имахме само 5 километра, на ръце да вървим все ще стигнем. Но преди това имахме няколко часа за културен туризъм в Могилица. Този ни туризъм се прояви като посещение на конака (чукахме, чукахме, но никой не ни отвори), обикаляне на етно-работилниците (две - и двете затворени (ама така, като отиваме извън сезона)) и разглеждане на етно-магазинчето. Там поне ни провървя, беше отворено, момичето се оказа много мило обясни ни кое какво е, за какво служи, откъде се е появило и какво ли още не. В магазинчето имаше всичко - препарирана белка и лисица, родопски терлици, носии, чанове, посуда та дори и стан и грънчарско колело. А една гайда така ми легна на сърцето, че ако не беше декоративна (луд с шаренко се прилъгва) и скъпа направо щях да си я взема. Отделно имаше всякакви картички, книжки и мултимедийни дискове. Оказа се, че последните две години този район се посещава доста масово от чужденци и такъв тип туризъм тепърва ще се развива. На мен лично най-много ми хареса отношението на момичето, което продаваше към нас. Ясно и беше, че нищо няма да си вземем, но въпреки това ни обърна внимание като да сме японски (или в краен случай френски) туристи. Друго нещо, което ми направи много готино впечатление в Могилица бяха дървените обяснителни табелки и една автобусна спирка (единствената в селото), някакво младо момче, дърводелец се е занимавал с тях, но определено беше вложил ако не цялата си душа, то поне доста голям къс от нея. Та радвам се, че не успяхме да разгледаме конака, тъкмо да имаме повод пак да дойдем. А ако се ходи зимата семейните къщи (хотелчета) вече не са нещо ново в тази част на България - има ги по няколко в село и се спи доста евтино 6-8 лева (не че сме ги ползвали де, моята палатка е моята крепост). Най-сетне се нагледахме на Могилица и тъй като колите продължаваха да са кът нарамихме раниците и напред изворите ни зоват! В обратната посока коли да искаш, но към Арда няма и няма. Как да е на половината път мина един човек, че ни метна до Арда, но оттам нататък имахме още няколко часа път. От Арда се излиза на един разклон и оттам се хваща пътя към махала Билянци, той се катери само нагоре и вече от самата махала изворите са на една ръка разстояние - има няма час път. На края на Арда ни беше припомнено, че се намираме в гранична зона. Едно време там е била първата преграда за тези, които са искали да сменят единия режим с другия. Металната ограда забила се в планината още стои, но двете и порти зеят широко разтворени сякаш подканят - влез, влез. На това място Родопите са се ширнали нагоре, та нагоре и няма равно място. Само баири, примамващо зелени и губещи се надалеч. Имаше изоставен ски-влек - мястото ми се видя твърде малко за писта (защо ли ми трябваше да си го мисля, като видях Пампорово на другия ден), но идеално за търкаляне. Там си направихме малка почивка и голямо сливане с планината. Данчето седна под една сянка, Ралз се сприятели с една дива ябълчица и прати ехото си да обикаля и да се блъска от връх на връх (сигурно чак до Гърция е стигнало), а ние с Вал "детство мое на ръст едноетажно, детство мое за мен така си важно" се качихме на едно хълмче и се търкулнахме надолу. Който не се е въргалял в неокосена трева, той нищо не знае! Аз като ентусиаст бях гол до кръста и целият ми гръб се покри с дребни порязвания, но чувството за свобода, което се изпитва докато се премяташ през глава по тези тучни ливади е неописуемо. И пак качихме раниците на гръб и пак поехме нагоре (към слънцето?), а встрани оставаха зелени възвишения, в които с малко въображение откривахме дракони, човешки тела, и всякакви животни. Добре, че като са ни взели Беломорска Тракия са ни оставили поне по-голямата част от Родопите. Асфалта се изкачваше, ние заедно с него, поспирахме край някое плодно дръвче или къпиново храстче, но не спирахме да се издигаме. Първите къщи на Билянци вече бяха пред нас, а на една пейка бяха насядали възрастни хора. Поздравихме се, поприказвахме малко и неусетно напуснахме последното цивилизовано кътче преди границата. Поне така си мислехме. Обаче на петнайсет минути от махалата, на едно приказно място (Дядова Река) е построено барбекю. Поне така се нарича, макар Ники (човекът, който се занимава с това) да е направил рибарник, зайчарник, малка къщичка на едно възвишение, нещо като лавка, постройка за барбекю и лятна кухня. Младежът (само на 22 години е) е ползвал почти само дървен материал и всичките постройки са се слели с духа на мястото. Там тръснахме раниците и направихме лагера. Нашият стопанин разбра накъде сме тръгнали, посочи ни пътя и тъй като до стъмване не оставаше много време, приказките ги оставихме за след изворите. Без раници се върви много леко и за малко повече от половин час стигнахме до Целта. Бихме стигнали и по-бързо, но по пътя имаше какво? ГЪБИ! Да, точно така, гъби, гъби и пак гъби. Този път обединихме усилия с Ралз и не знам какво чудо се случи, но Данчето и Вал се съгласиха да берат чак на слизане. Пътечката минаваше основно през гора, само в началото вървяхме по едни стръмни поляни, дишахме с пълни гърди (та дори и коремно) и слушахме горската тишина. Самият извор (общо са осем, пръснати из цялата планина, но този е най-туристическия) се оказа само на 50 метра от граничната ивица, с указателна табела, дървени постройки, та дори и детска люлка. Пихме студена вода, измихме се на извора, направихме по някоя снимка и тръгнахме надолу. По пътя намерихме две огромни масловки и аз реших да отида да потърся яйчица. Оставих момичетата да берат гъби и хукнах към Билянци. В първата къща, където почуках се показа една много симпатична бабичка, която разказа, че яйца в селото почти нямало, защото преди 2-3 месеца минал пор и издушил де що кокошка намерил. Даже в съседната къща изял 30 броя! И въпреки този разказ очите и продължаваха да гледат усмихнато. Хората там наистина са невероятно добри. Получили са Божията Благодат и раздават с пълни шепи. Избрали са да служат на Бога (Любовта?), а не на Мамона (който и да е той). Леко разочарован от това, че не намерих яйца тръгнах нагоре, но ме изпрати гласът на бабата - "питай обаче бачо си Димитър, ей тоя хе, дето идва с кравата". Човекът като разбра какво търся ме покани у тях, надникна в хладилника, намери там 6 яйца и искаше да ми ги даде всичките. Взех две (повече не ни трябваха), а когато му предложих пари той ме изгледа мЬеко казано странно. На връщане към барбекю "Дядова Река" ми идваше да летя нагоре. Сякаш ми поникнаха крила, а по едно време се почувствах толкова щастлив, че чак ми се насълзиха очите от Радост. Наистина няма такова място! А вечерята, която последва беше повече от невероятна. Панирани манатарки, пържено-задушени масловки и картофки на тикла. Това си е родопски специалитет - картофите се режат на тънки колелца и се слагат директно на каменната плоча (тиклата). Стават нещо средно между пържени и печени, а вкусът им е разкошен. Особено, когато са пресни! А в Родопите бланширани картофи като да няма. За десерт се качих на възвишението, където се издигаше колибката на Ники. Оттам се виждаше Рожен, Пампорово и Снежанка. Поне трябваше да се виждат, но на практика зелените върхове бяха забулени в тъмни облаци и зад тях проблясваха светлините на светкавиците. Огнените змии (гущерчета без крака?) пълзяха (7 miles long) и се преплитаха една с друга, а гледката беше неземна. Аз лично не се наемам да опиша това, което видях, а още по-малко това, което почувствах (ДАО, което може да се назове не е истинското ДАО, но истинското ДАО е постижимо). Та в тези безвременни минути (часове, секунди?) бях едно цяло с ЦЯЛОТО! Може би се получи леко неучтиво, че оставих Ники (който се изяви като много добър домакин) без моето присъствие, но трите момичета би трябвало да са направили липсата ми по-поносима, а и Ники си тръгна малко след като се мръкна. Просто нямаше как да не се слея с тази лятна буря, макар и на километри от нас. Всъщност на километри беше само в началото на нощта. В палатката се прибрахме съпроводени от първите едри дъждовни капки. Валя няколко часа, но останахме сухи и в този незабравим трети ден на нашето пътуване. На четвъртата сутрин слънцето се беше показало и настояваше да обърнем покривалото на палатката, за да изсъхне и от вътрешна страна. Съгласихме се с него и скоро отново бяхме на път всеки понесъл кръста си във вид на раница. Този четвърти ден беше най-разочароващ от цялото пътуване; поне за мен. Смъкнахме се пеш чак до Могилица, не защото стопа не вървеше, а поради липсата на минаващи коли (сякаш напук, предния ден всичко живо пътуваше обратно на нашата посока, а днес се връщаше). От друга страна си струваше вървенето, защото тези зелени върхове, които ни обграждаха от всички места не могат да се видят на никое друго място в България. Родопа е единствената планина в която се потапяш напълно. Тук забравяш значението на думата “поле” и оставаш насаме със себе си и с Бог (вътре в теб?), та дори и тръгнал с голяма група. До центъра на Могилица се добрахме след час-два вървене и се установихме там да махаме. Почакахме малко, но коли няма и няма. Сварихме си кафенце и точно го допивахме, един полицай (от готините гранични полицаи) спря, качи ни и ни откара до следващото село. Оттам насетне като да потръгна, един човек ни дръпна до Смолян, а точно когато щяхме да се качваме не автобус до края на града, когато един джип спря да моето отчаяно махане и ни метна до Пампорово. Голямо разочарование! Курортът ни посрещна с вой на моторни резачки и трясък на повалени дървета. Въздухът беше мръсен, дъждът от който бяхме избягали се беше спотаил там и унило ръмеше, а хората явно попили негативната енергия на това място не искаха да спират. Не знам след като отсекат всички дървета, и на тяхно вдигнат големи бетонни хотели и заравнени писти какво ще закара хората там... Не се задържахме много на върха и бавно заслизахме към Стойките. Още на втория завой имахме късмет и едно камион с трима човека ни закара директно там. Още след първите 2-3 километра се почувства разликата - отново дишахме родопски въздух и се наслаждавахме на родопски пейзажи. И на Стойките не сме чакали, мина едно бусче с двама ловци, които като разбраха откъде сме започнаха с майтапите най-вече на мой гръб. - "А, Стара Загора - те хората коте не си вземат от там, а ей този тук зет си е довел. То добре, че го пратихме в Родопите, човек да го направим" - това беше шофьора, говореше за спътника си. Абе весели хора, в последните коли доста си мълчахме, така че тези двамата добре ни дойдоха. Минахме през Широка Лъка, но нямаше как да спрем да разгледаме, отминахме и разлкона към село Гела (онова с готината кметица, дето като отказали визи на селския хор за някакъв конкурс в Англия забранила на английски туристи да влизат на територията на селото) и достигнахме разклона за Девин, но за съжаление нямахме време да видим изворите и там, а разбрах, че са доста по-сериозни от този на Арда, където бяхме предната вечер. От Девин до Триград пътуването беше бързо и само с две коли, но в самото село (нищо, че се казва Триград (с ударение на и-то)) лъхаше пампоровска атмосфера. Нямаше ги тези радушни, усмихнати хора, които срещахме предните дни. А и от прочутото ждрело нищо не видяхме, нали бяхме в кола. Това чудо на природата следва да се извърви, макар че единствения начин да се стори това е да се върви по пътя (поне аз не знам да има пътеки), а той на места е доста стеснен и опасен. Има две интересни пещери - "Дяволското гърло" (за него утре) и "Харамийската пещера" - спускането е доста сериозо, със задължителна екипировка и водач, но струва 20 лева, което директно ни отказа. Купихме си хляб в селото и тръгнахме към Кестен с идеята да опънем палатката някъде между двете села. Намерихме си нашето място - една симпатична полянка точно до рекичката, малко след конезавода (една от забележителностите на Триград), Вал реши, че и се пие мляко и двете с Ралз се върнаха наобратно, а ние с Данчето събрахме достатъчно дърва, сякаш щяхме да горим Жана д'Арк, опънахме палатката, почакахме малко и щом се стъмни леко се притеснихме та тръгнахме да търсим двете момичета (бяха тръгнали без фенери, мдам). Скоро ги намерихме, наслушахме са на воплите им (ама с право, по принцип млякото го изкупуват на 55 стотинки, а на тях са им искали левче, да не говорим, че вместо два литра им бяха наляли малко повече от литър и половина; абе комерса настъпва и натам...) и заедно се върнахме при незапаления огън, който минути по-късно ни събра около танцуващите му огнени пръсти, а още няколко минути по-късно водата показа, че не само пробива планини с търпение (ждрелото, ждрелото!), но и огньове може да гаси. Е, поне се прибрахме в палатката сухи (почти) и вместо край лагерния огън прекарахме вечерта на тясно, но сухо. Палатката да е жива и здрава почти не пропусна, макар тази нощ дъжда да не млъкна. През цялото време тарамбучеше по покрива, създавайки една романтично-унасяща атмосфера и след няколко дзен-коана (Двама монаси спорели - вятърът се движи казвал първия. Не, клоните се движат отвръщал втория. В този момент покрай тях минал Петият Патриарх, чул ги и казал - не се движи нито вятъра, нито клоните. Съзнанието ви се движи.) потънахме в медитация (заспахме де). Петият ден се измъкна от завивките, но облаците бяха по-ранобудни от слънцето и решиха, че могат да продължат със своите мокри поздрави. Събрахме багажа криво-ляво, метнахме раниците на гръб и кой с дъждобран, кой без назад към родния дом (където щяхме да сушим себе си и палатката). Минахме транзит през Триград (не можа да ме накефи това място и това си е) и по тесния път към най-близкия разклон. Е, струваше си спускането. Все още нямах родопско усещане за природа, пейзаж и детайли, но триградското ждрело е нещо, което задължително трябва да се види! Колко години водата е дълбала твърдия камък само тя си знае, но е сътворила нещо неземно. Пътят лъкатуши надолу, врязва се в скалите, които са пълни с пещери, а по тях растат някакви скални борчета (каква сила за живот, да пуснеш корени в тази суха скала и да оцеляваш напук на всичко). Вярно, няма я свежата зеленина, която толкова ме привлича в Родопите, но има нещо друго. Някаква суровост лъха от това място, някаква първичност! Не смея дори и да си представя, че съм способен да опиша това място, затова слизаме до "Дяволското гърло". Предния ден пропуснахме пещерата, но сега след като така и така бяхме стигнали до нея влязохме. Странно място е, има само една огромна зала, до която се достига по един тунел (в средата му има капеща вода (направо си тече), от която който пие му се опрощават всички грехове), а се излиза по една много стръмна стълба. Има много прилепи (поне така ни каза момичето на входа, но ние не видяхме нито един) и все още не е проучено как точно минава реката през самата пещера, но нищо, което е влязло от горния край не е излязо. Преди няколко години ни разказаха, че имало много свирепа буря и над 500 кубика дървен материал потънал в пещерата. Е, никой не го е видял да излиза. Преди 30-тина години двама варненски спелеолози загинали, докато проучвали реката, така че не ви препоръчвам да се спускате самички, а легендите говорят, че сам Орфей е слязъл в подземния свят през "Дяволското гърло". Доволни от себе си, че посетихме още един от 100-те обекта (макар и без печати в книжките) излязохме на слънчева светлина (да, дъжда беше престанал) и О чудо! Вал се заприказва с едни младежи - момче и момиче, които се навиха да ни смъкнат до близкия разклон, оттам хванахме много бърза кола до (мамка му) Пампорово. Отново дъжд, но не топъл летен дъжд, а ситен, хладен дъжд, придружен с мъгла. Честно казано, надявам се скоро да нямам път натам, мястото и да е имало някакъв чар, то той отдавна е застроен. Освен това там вече имаше стопаджии - една двойка и само момче. Оставихме ги да чакат на удобния разклон и поехме пеш към Чепеларе. Вървяхме и от крачка на крачка ставахме все по-мокри. Много ли вървяхме, малко ли не знаем, но колите профучаваха край нас без да ни забележат. Едно, че мястото беше кофти за спиране, друго че мокър човек трудно ще го натоварят в суха кола... И все пак Дъглас (Богът на стопаджиите, пък били те и негалаткически) бдеше над нас. Изпрати ни една кола до Пловдив. Трябваше да разберем посланието и да хванем влака от Филибето до Зарата, но изнасилихме късмета си в Асеновград. Помолихме човека да ни остави там, а по пътя вървеше някакъв диск с лек рок и поп парчета с женски вокали. Не знам от музиката ли, от топлината ли, от тропащия по покрива дъжд ли, но в колата се настани една атмосфера на приятелски уют, спокойствие и хармония. Мълчахме си, но не неловко, а както си мълчат стари приятели. Хора, които се познават от години и си говорят дори без думи. На този фон километрите до Асеновград преминаха като на сън. Слязохме, а не трябваше, минаваше 6 вечерта. Докато стигнем изхода за Стара Загора още половин час, а дъждът все по-силно вали ли вали. И точно когато си мислехме, че по-мокри не можем да станем минаха няколко тира, които преляха няколко кофи води от близките локви в близките стопаджии (демек върху нас). А се беше и стъмнило, така че след час, час и нещо безуспешно чакане кръгом и пак напред. Този път към автогарата. Пристигнахме там 5 миунути след последната маршрутка до Пловдив, но пазача ни успокои, че влак не може да няма. Така си и беше, само след 15 минути вече бяхме на сухо и относително топло под крилото на БДЖ. Почакахме около два часа на пловдивската гара с по бира в ръка и в 1 през нощта си бяхме на родна земя. Прострях си дрехите, палатката и оставих раницата да съхне, легнах си и спах (като къпан) завършвайки по този начин тези луди пет дена с още по-луди хора. На Вал, Данчето и Ралз
2005-10-24

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)