БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

"Сатавай малката, ставай...."

Таня Иванова Иванова (дивавода)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл:

   Разлиствах последния брой на любимото ми списание и подпряна на
един уличен стълб те чаках. Бях толкова спокойна и щастлива. Покрай мен
минаваха хора, които ме оглеждаха с недоумение и интерес!
Навярно това се дължеше на преските, с които бях обута, защото те бяха
наистина оригинални и екзотични. Обувах ги заради теб- ти ме обичаше с
тях. До мен имаше малка къщичка издадена към улицата, приличаща досущ
на войник- пазач. Оръжие й беше антената, която величествено се
издигаше до стария комин. През минута поглеждах да видя дали не идваш,
след което отново забивах глава в списанието. Имаше още 5 минути до
срещата ни. Ръцете ми тананикаха лудо и пръстите ми се повдигаха и
сваляха като вълнички. Гърдите ми бумтяха, а устните ми жадно пиеха
гланца с вкус на череша. Ти щеше да дойдеш неповторим и желан, както
никога. Цели два месеца без теб. Два месеца сивота и болка, празнота и
самота...Но аз те обичах повече отколкото преди, повече отколкото една
жена може да обича един мъж.
    Четях статия за това как се гледат стайните цветя, а всъщност си
представях как идваш към мен с букет от розови и сини зюмбюли- любимите
ми! Още 2 минути! Колите около мен се надпреварваха, за да минат докато
светофара свети още зелено, а майки прибиращи децата си от ясла, им се караха, за дето се смеят закачливо на преските ми. Аз не губех търпение, но бързо хвърлих списанието в коша, за да са свободни ръцете ми, когато те прегръщам. Точно седем е! Идваш ли? Започнах леко да се тревожа, но веднага те оправдах, че сигурно си изморен от дългия път и вървиш бавно. Погледнах към антената. Тя виждаше всичко от високото, би ми казала, ако ти нямаше да дойдеш!? Подпрях се отново на сивия стълб и зачаках. Седем и половина е!Теб те няма. Деликатно се плъзнах към коша и извадих отново списанието. Забелязах, че едно момче ме видя, но то нямаше време да покаже реакцията си, защото неговото момиче пристигна, обсипвайки го с целувки. Опитах се да прочета нещо, но не можах, затова този път с нервност смачках четивото и го захвърлих направо на улицата.
   Вече беше осем! Ти нямаше да дойдеш. Усетих, че губя сърцето си. В мен закънтяха хиляди жални камбани, а душата ми те проклинаше. Погледнах за миг към покрива на малката къща- пазач. В този момент вятъра стана ураганен, той бутна антената ме затисна с дългото си тяло. Тогава усетих как целият свят се стовари върху мен. Почувствах, че умирам. Какво от това, ти така или иначе нямаше да дойдеш. На терасата на малката къща излезе мъж. Последните думи, които чух бяха: "Сатавай малката, ставай...."

2005-10-12