БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Bon Jovi - Оцелелите

Ники Русиновски (djsupermax)

Раздел: Публицистика  Цикъл:

Няма две мнения. В смисъл, няма две мнения, че новият албум на Бон Джови е адски интересен. Новият албум ли казах? Може би съм имал предвид новите Бон Джови. Или може би съм имал предвид последния им албум, понеже той няма нито едно ново парче. И все пак всичките са чисто нови. Не, няма две мнения. В смисъл - съгласни едно с друго за това какво се е случило в This Left Feels Right и какво се случва с групата. Следва още едно мнение. Второто е вашето...

 

Бон Джови оцеляха. За група, стартирала преди 20 години на принципа “айде, пичове, тук има една халтурка”, това е колосално постижение. Пичовете се събират – според легендата – да подкрепят като група радиоуспеха на едно парче, записано от младия Джон Бонджови в студиото на братовчед му. Студиото е адски известното Power Station, младият Джон е неуспял футболист, нает там официално като портиер, а парчето е “Runaway”. Повод е договорът, който Джон е сключил с PolyGram. Пичовете около него са кийбордистът Дейвид Ръшбаум, китаристът Дейв Сабо, басистът Алек Джон Съч и барабанистът Тико Торес. По пътя към славата Джон сменя изписването на фамилията си на по-американско, Ръшбаум приема второто си име Брайън по същата причина, а Сабо е заменен с Ричи Самбора. Изкуството иска жертви. А тези хора са готови да ги правят. Дори не за изкуството, а само заради парите.

Въпреки успеха на “Runaway” първият албум не е суперхит. Вторият, наречен 7800 Fahrenheit, става златен, но не това са очаквали момчетата. Те наемат най-добрия композитор на чартбъстъри Дезмънд Чайлд и следващите им две тави Slippery When Wet и New Jersey влизат в историята с хитовете и продажбите си от по 7-8 милиона копия всеки. Посипват се обвинения, че мелодичният им хеви метъл е малко лигав и много комерсиален, но в момента именно това се търси и Бон Джови го правят безукорно. Който мисли, че е лесно, да пробва и той. Мнозина действително опитват, но толкова отдавна са забравени, че няма смисъл и да ги споменаваме. Оказва се, че се искало и професионализъм. Оказва се също, че Бон Джови го притежават.

Няколко години по-късно. В началото на 90-те метъл групите или стават алтернативни, или умират. Бон Джови намират трети път – да станат масова рок група за стадиони, наблягайки на баладите и същевременно запазвайки сравнително метален и определено твърд звук. Това окончателно разочарова някои стари фенове, но им спечелва десет пъти повече нови с албумите Keep The Faith и сборния Crossroads. Последвалият These Days е колеблив успех - в Европа го харесват, в Америка пък не. Време е за почивка. Джон издава солов диск и се пробва като актьор.

През 2000-та групата се събира отново, за да се изправи пред вечния въпрос “а сега накъде?”. Отговорът е: към Швеция при Макс Мартин, който прави парчета за Бритни Спиърс. В последвалия албум Crush има чартбъстъри, архаичен хард рок, тук-там безсмислен метъл, балади, блус... За падението си Бон Джови отново са разпънати на кръст, но това се оказва вярна стъпка - Crush е единственият им албум, който повтаря историческите им успехи от 80-те. През 2002 идва истинският провал с Bounce, най-слабият диск в кариерата им. Явно нещо трябва да се промени генерално, обаче пичовете са с ЕГН-та от 53-та(!) до 62-ра година, с други думи – “пенсии” по някои стандарти. Възможно ли е за тези хора да оцеляват постоянно с нещо ново? И какво да е то сега?

Човек обикновено прави онова, в което е най-добър. Една от легендите за Бон Джови е, че са родоначалници на прословутото MTV шоу и движение Unplugged. Наблюдавайки критично групите през 1989-а, на Джон и Ричи им хрумва идеята да излязат на наградите на MTV и да изпълнят двете си песни по сценарий само двамата, абсолютно акустично. “Искахме да покажем на хората, че сме истински музиканти и че музиката ни е истинска”, обяснява Ричи. Изпълнението е толкова въздействащо, че влиза сред най-великите моменти в историята на музикалния канал.

Затова по време на пауза в японското турне миналата година Бон Джови решават да зарадват феновете с нещо специално. Репетират няколко кавъра и към 30 свои песни в акустична версия и изнасят 3 часа и 40 минути акустичен концерт. Всичко е записано, филмирано и планирано за следващ албум – акустичен лайф. Само че като го чуват – размислят. Джон твърди, че вместо като подарък му изглеждало като измама за феновете. При следващата почивка в Амстердам влизат в студио и презаписват пет от парчетата. Явно пак не им харесва, затова решават за останалите девет да наемат продуцента Патрик Ленард. Дотук с лайф албума. Патрик пък решава да се направи на никога нечувал Бон Джови, за да изпълни желанието им да потърсят нещо ново в старото, и изхвърля всичко записано до момента в коша.

В рамките на 23 дни (защото вече са обещали на компанията и феновете си албум) Бон Джови записват кавъри – на самите себе си. Дванадесет от най-големите им хитове биват подложени на тотална деконструкция и разглобявани, докато от тях останат само мелодията и акустичната основа. След което са изградени наново по абсолютно различен начин. В резултат енергични рок хитове са се превърнали в прекрасни свежи балади, а лигавите балади са станали неузнаваеми поп парчета. Разликите с оригиналите са колосални. В някои от песните музикантите са гонили акустичния рок звук на Лед Цепелин, в други има даже една идейка джаз и доста блус фийлинг.

В контекста на досегашната история сигурно сте наясно, че всичко това е посрещнато с нови обвинения в свръхкомерсиализъм. Някои критици твърдят, че с This Left Feels Right Бон Джови са станали едва ли не поп група. Фенове пък протестират, че това направо не са техните Бон Джови. Едни харесват едно и не харесват друго, а други – точно обратното.

При все че са създали сигурно най-противоречивия албум в музиката от години насам, Бон Джови са преоткрили и преработили себе си в нещо наистина ново. Дали това кривване вляво е инцидентно или е начало на нов период за една от най-успешните рок банди през последния четвърт век, предстои тепърва да видим. Бон Джови обаче заслужават поздравления за един изумителен албум, който демонстрира изключителен професионализъм, майсторство и творчески потенциал. Харесваме го или не (лично аз - да, много да), няма значение. Единственото важно е, че тези пичове отново доказаха, че са истински музиканти от висока класа. Не можем да не ги уважаваме заради това.

Публикувано в сп. Ритъм, бр.78/март, 2004 г

 


2005-09-16

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)