БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

ГРАДИНАРЯТ

Елена Павлова Павлова (afala)

Раздел: Разни (не влизащи в нито един раздел)  Цикъл:

Беше тиха къща, една от последните в Шевал, почти на хълмовете. Високата ограда беше обрасла с бръшлян и пълзящи рози. Две върби размахваха дългите си клони над портата. Покрита с неравни плочи пътека водеше навътре сред разцъфналите цветя, покрай чимширен лабиринт и към малката, кокетна вила със стени, облицовани с червен пясъчник. Пътеката я заобикаляше и продължаваше покрай езерце с рибки, просторна, равно окосена морава и зад нея - овощна градина с няколко праскови, ябълки и дребни криви смокини. В дъното на двора люляци разнасяха нежния си аромат, а зад тях, сякаш скрити от човешкия поглед, по протежение на оградата бяха подредени грозни и криви бодливи трънаци. - Трийсет години вече съм тук - каза, след като ме разведе из двора. - Всичко поддържам сам и се надявам поне още двадесетина да съм жив и здрав да поддържам градината... Погледнах го. Сух, изпит, с малко сурово лице и очилца с телени рамки. Издокаран в сивия си костюм и с вратовръзка, изглеждаше като делови бизнесмен - гладко избръснат, с интелигентен поглед и артистични пръсти на ръцете... Трудно ми беше да си го представя как окопава розовите храсти и коси моравата, но самият начин, по който докосваше и галеше листенцата подсказваше, че ако изобщо има някакви дечица, точно това са те. - Тук имаше беседка - той посочи една акация до езерцето. - Когато мама почина, посадих дървото. Не беше лесно да го оформя, но вече дванадесет години се радвам на, как да кажа, плодовете на усилията си. Беше голяма, жълта акация с причудливо изкривено и намотано само около себе си стебло, цялото на възли и кривулици. - Мама се отличаваше с доста остър език - подсказа ми той. - Особено зиме, когато вятърът се усили, дървото свири и приказва. - Истинско изкуство! - похвалих го, тъй като очевидно имаше нужда да кажа нещо. - А тази роза - той се насочи към първия розов храст в редицата - ми е поръчка от, е, да речем, един клиент. Подходящ надгробен паметник за съпругата му, как смятате? Приличаше по-скоро на екстравагантна статуя - сплетени една в друга дебели издънки, бодлите на всяка се впиват в стеблото на друга, а около тях сияят снежнобели цветове големи кажи-речи като чаени чинийки. - А вашият съпруг - попита ме той - отличава ли се с някое особено неприятно или пък интересно качество? - О, хм, - свих рамене. - Преди всичко е досаден. Нали разбирате, един от онези нещастници, които сутрин не те забелязват, четейки вестника, вечер не те забелязват пред телевизора... Много скучна личност, наистина. - Значи не заслужава някакво по-особено растение? - той изглеждаше почти разочарован. - Бих могъл да го увековеча... о, може би с дърво гинко? - Не мисля. Той е, хм, по-нисък от тревата... Той спря, сложи ръце на хълбоците си и се разсмя: - Добре казано, даже много добре казано! Знаете ли, имал съм и такива клиенти! Ето тук, този парцел, - посочи ми част от моравата, обрасла с детелина и дребни цветчета, - е на един точно подобен на Вашия съпруг господин. Но все пак клиентите винаги имат някакви предпочитания. Ето този се е увличал по разни млади момиченца и по хазарт, не особено, но все пак достойно за увековечаване... - Тогава може би край езерото? - предположих. - Една-две тръстики биха подсказали, например, за малкото му постижения в живота. - Прекрасно! - той направо засия. - Ето това се казва артистичен дух! - Само че - прекъснах възторга му аз - след като се налага, бих искала да бъда напълно сигурна, че не си давам парите просто за един парцел край езерото. - Но разбира се! - сините му очи чак се ококориха зад очилцата. - Можете да бъдете сигурна, че веднъж и завинаги... - Така ме увериха - съгласих се. - Само че, според мен, завинаги е малко силно казано. Рано или късно все нещо се случва... Просто бих искала да науча повече за клиентите ви. - О, разбира се, питайте! - Онази... - огледах се. - онази смокиня например. Прекрасно гледана и е израсла в интересна форма. - О, да. Един от шедьоврите ми. Сигурно сте чували за Йоргос Пантопулос... - Корабният магнат? - Същият. Съпругата му настоя за изкривено като съзнанието му, но пък типично южно дърво и ето я смокинята. Беше доста дебел, дори се притеснявах, дали няма да пречи на растението, но, както виждате... - Лично ли го убихте? - Винаги върша работата си лично. Ако ви интересува точният способ, нападнах шофьора на лимузината му и заех неговото място. Когато господин Пантопулос се качи в колата, му пуснах сънотворен газ, а в последствие, вече тук в къщата, му поставих и инжекция. Предпочитам тихите методи. - Да, спомням си, беше преди няколко години - живо се намесих аз. - Шофьорът беше намерен в безсъзнание, полицията поддържаше версията, че Пантопулос е отвлечен за откуп, но похитителите така и не се появиха... - Да! - той се изкиска. - А междувременно вече шеста година въпросната личност почива в мир в корените на това дърво... Нищо повече не ми трябваше. Бръкнах в джоба си и мило му казах: - Не мърдайте! Вие сте арестуван... Изпратих с поглед полицейската кола. Той се беше обърнал към задното стъкло и също ме гледаше - и обвинително, и умолително. Не се беше съпротивлявал нито при ареста, нито когато го качвахме в колата. Само беше промърморил: - Градината ми... моля ви! И ето, колата зави зад ъгъла... - Добре се справи! - Бърт, партньорът ми, ме потупа по рамото. - По едно време чак се притесних, че няма да се разприказва. Доста се забавихте... - Трябваше ми ясно признание! - въздъхнах. - Не винаги е лесно. Пък и градината... - Прекрасна градина! - съгласи се Бърт. - Трийсет години се е грижил за нея, а сега ще дойдат булдозерите и господ да ни е на помощ само като си помисля какво ще намерим под всеки един храст... Кимнах. Жалко за градината - и едно на нула за нас. Но мислите ми все се връщаха към жълтата акация, розовия храст, смокинята на Пантопулос, парцела с детелина и цветчета... и към мъжа ми, който сутрин не ме забелязва, зачетен във вестника, а вечер не ме забелязва, загледан в телевизора... Да расте тревичка върху някой - каква прекрасна мисъл!
2001-06-13