БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Blood war (епична поема за StarCraft) [и доста дългичка]

Кирил Петков Влахов (декадента)

Раздел: Поеми и цикли стихотворения  Цикъл:

Кървава война

(03.07.04)

Звездите къпят се в кръв

и огряват всичко в огнен

                                  пламък.

А там, долу

всеки хълм и всеки камък

питат се със страх и трепет,

със горчив и парещ спомен,

кой ще почне боя пръв…

Стотици човешки

тела,

маршируват във тежки

костюми,

и на техните потни чела

са изписани огнени думи:

“Смърт! Смърт на врага!”

Зад тях в строй,

готови за бой

се движат

      десетки

           машини,

с лъснати брони,

стоманени, златистобели.

Вътре в тях сержанти смели,

управляват

и със стръв

      и със злоба

            се надяват

на чужда, топла кръв,

на хиляди студени гроба…

Пръстта под стотонните вериги

се смазва и се рони,

сякаш и природата

             прави им

                 поклони.

Хората в скафандрите,

в тежките костюми,

имат рангове различни:

тази, що се хвърлят           

право в боя,

с изпепеляващи огнехвъргачки,

тези, дето носят над земята зноя,

са избрали за своя

                        длъжността:

                                   Фаербати…

Другите, които отдалече,

защитават и прикриват,

и далечни врагове убиват,

тези, що по въздух даже покосяват,

тези, с лъскави мартинки

              се зоват

                 Маринки…

А жените, които участват

във

    кървавата

             разправия,

и даряват на другите

кураж,

     поправки

             и сила,

тези с светлите очички

и със нежните ръчички

наричат себе си

               Медички…

По между им,

бързи и опасни,

чакат път да минат

и да сложат нейде мина,

тези за врага ужасни:

               Вултури…

А на редицата на края,

двукраките си траят,

те във боя по земя не влизат,

защото силата си знаят:

високо във небето

със ракети

          точни,

              безкомпромисни

пронизват

гадините крилати;

тези подвижни крепости

капитаните им ги наричат:

                   Голиати…

За другите във сянка

или на небето няма да говорим,

тяхната осанка

смъртоносна

сама след време туй ще стори…

И тъй, поели своя път

към чужда и към своя смърт,

приближава човешкият отряд,

да защитава 

или да разрушава

със огън, плът и със снаряд,

своята окаяна колония

наречена “Полония”.

Стотици тела,

във тежки

        костюми,

стотици бъдещи

човешки

        трупа

днес войната ще затрупа,

но и след смъртта

ще шепнат

стръвно

       кръвни думи:

Смърт! И болка! Смърт!

Зад тях, блестящи,

с двигатели ревящи

за нападение готови

през хълмове и ридове

      безмилостните

                 Сийджове…

Наближава ужасния час

на нощта,

когато всички твари пощуряват,

когато от дълбините на ума

се измъкват безчет зверове,

демони и дяволи,

носещи огъня на свойте Адове,

и подпалват на будните кръвта

и разпалват на блудните стръвта;

Тези дяволи със пики

явяват се в Часа на Бика.

Всички са възбудени,

горящи,

      яростни

            и без умора,

хвърлят се пред тях в простора.

Сред човешката армия

се подготвя кървава атака…

А там, във мрака

на нощта

други демони

в засада чакат,

жадни за кръвта

човешка и за

самия генетичен код

на тоз обречен вече род…

Един Фаербат усеща

нещо странно

и бавно се навежда

към земята,

допира си ухото,

(е, всъщност апарата)

за да чуе звук

от нечие

       дихание

             зловещо.

“ТЕ СА ТУК!” –

успява да извика

и чудовището се отравя

      и във миг

скафандъра пробива,

в плътта му се забива

и нито късче не оставя.

Сякаш чули писъка

на кръвта човешка

хиляди гадини

изравят се изпод земята

и бързо

       ловко

            и без грешка

хвърлят се върху сганта човешка.

Явно времето настава

за отпор,

и изгубил правото на изненада

човешкия отбор

се готви за отбрана.

Сииждовете се разпъват,

оръжията лъскави разгъват

и ги към врага насочват,

и припасите си във миг източват…

Маринките се окопитват

и без да се чудят и разпитват

оръжията верни си насочват

и боя на живот и смърт започват.

Фаербатите пък нажежават

огнехвъргачките и всичко дето шава

окъпват в огнените струи

като самите във вулкана бури…

Медичките,

те помагат всичките,

по-назад не остават

и колкото могат щетите поправят.

Но гадове пък други се заравят,

и невидими те мигом стават.

Стотици шипове назъбени

и остри от земята се подават

високи колкото човешки бой,

и тела човешки покосяват

като че безброй:

Маринки, Фаербати и Медички –

всички, всички, всички…

Сийджовете неспокойно се въртят –

бойното поле оглеждат,

и където те за миг се спрат

десетки трупове нареждат

по черната мърва земя -

гнусна, гниеща и мръсна рат...

Боят стига свойта кулминация

когато

от земята

нещо непознато

се надига

със опашка като видра,

то киселина наоколо разплисква

казва се

                  Хидралиск…

но му викат всички Хидра.

Хиляди от тях,

       милиони

от земята

се отравят,

и със стон и

вик предсмъртен

в преизподнята отнасят

Фаербати и Маринки,

кървите им зелени се разнасят

надалеч

и пронизват като меч

заедно с киселината

на мъртвите и живите телата.

Огън, дим и кръв

            на плиски

пръска по земята ниско,

Стонове предсмъртни,

гърчове ужасни,

            нечовешки

издават във последни мъки

                        тежки

и нападатели, и жертви,

и добри, и лоши,

и човеци и извънземни…

Най-накрая, със последни сили

измъкнати от разкъсаните жили

и със тонове снаряди,

успяват изморените отряди

сганта прокажена да пръснат

и нападението да отблъснат.

Покой.

Тишина.

Ни звук.

Нито вой

в тъмнината.

Тук и сега

си почиват

десетки

уморени тела,

разтуптени сърца,

а трупове изстиват

в прегръдките студени

            на смъртта.

Това ли беше?

Край ли е това?

във очите на всички

горят

тези отчаяни, весели

въпроси,

а смрадта се носи

наоколо и в нея

хиляди демони

злокобна

       песен

            пеят.

Шум…

Далече,

в тъмната вечер

улавят ушите,

усещат душите,

и до болка очите

се взират

в мрака среднощен,

а устните шепнат

      във смътна        

          тревога:

“Идат още! …

 Още много! . . . ”

Далече,

далече са още,

но всички се изправят,

       на крака,

всички рани,

жестоки

се забравят,

се заравят

       надълбоко,

и сърцата затуптяват,

и устата им запяват

някаква далечна,

             смътна

                 песен.

И забравят за капана тесен –

техните души,

страхът се руши

в техните глави,

в техните умове,

и боят пак зове,

зове ги черното небе:

“На бой сме тръгнали

              срещу врага!

и няма място

              за тъга!

защото звънне ли

              в уши смъртта!

тогава ясна е

               в очи зора!

тогава чака ни

                накрай света!

с очи разплакани

                за нас Мира!”

 

Една Маринка,

от човешкий свят,

покачила се на Голиат,

та по-далеч да види,

изведнъж завиква:

      “Идат! Идат!”

И пръстта,

на дърветата кората,

както и под тях земята

се разтриса,

се поклаща,

от това

        живо

            земетресение,

от тази

      хилядотонна

                        маса,

настъпваща със бяс

движеща се пласт по пласт.

Тези

          чудовища

                        огромни,

които

             земята

                         разтрисат

тези

              животни

                          стотонни,

които

                от Ада

                          излизат,

със кореми от кръв

и от ярост надути

      зоват ги със страх

             и със ужас

                   Мамути…

Настъпват, заедно с

Хидрите,

заедно с онези

твари бесни и наперени,

които се наричат

                Зерглинги,

но понеже смешно тичат,

за хората са прости песове.

Настъпват заедно с

онези

            твари

                        безобидни,

когато са открити,

но бидейки веднъж зарити,

вече всичко живо бяга

            или мре

                        де свари

във безкрайното море

от шипове,

като мечове дълги и остри,

дълги до главата, до косите

срещу които щитове

                                   още

няма открити.

Тях не спират нито кули,

нито бункери;

тези

         подземни

                       акули,

наречени

                 Лукери…

Неизброими и безкрайни

редици редят се към отряда,

а сийджовете славни

ги посрещат със снаряди.

А и Вултурите веч са се потрудили,

и във времето свободно хич не са се чудили,

и наслагали са своите подаръци,

по земята, във водата,

да приседнат кървавите залъци

на смъртта във устата.

Но уви, малко са за отпора

останалите след битката хора,

но за туй не берете грижа

и нека враговете да прииждат…

Ропот

от копита,

ропот

на смъртта,

този ропот,

в мозъците тропа,

в сърцето, във кръвта.

Ето, първите оръжия,

посрещат първите

            нежелани

                        гости.

Средствата на враговете прости

не стигат толкоз надалеч,

и започва кървавата сеч,

още отдалеч;

Падат първите убити

и хората за други питат.

А там, помежду кървавите кости,

идат нови, идат още гости…

Настава време първий кръг да минат

на човешката отбрана –

покрай заровените мини,

поставени отрано.

Отравят се заровените мини,

и живота набързо те отравят

на нападателите диви

и нищо не оставят

покрай тях свободно да премине,

и нищо не оставят

за Голиатските карабини.

Земята в кърви се задавя,

водата блести във светлина

                  червена,

а враговете никой не оставя

човешките души да вземат…

Зерглин бесен се насочва

към един по-близък Сиидж,

и във въздуха проточва

предсмъртен, ужасяващ вик.

Лежи до сиидж

във пепел труп,

лежи, изгубил своя бес,

един размазан, кървав пес.

Някакво малко, незабележимо

пълзящо същество

към редиците стройни се насочва,

то не хапе и не лае,

само бяга бързо като кон:

странно е неговото дълго име:

                       Дефлаер…

и затуй зоват го скорпион.

Никой него не закача,

защото никой не закача то,

страшно пакостливо е обаче

ей сега ще видите защо:

Във нощта,

в разгара на войната,

лека капсулка над войните

           прехвърча

тайна неразгадаема в себе си

           съдържа –

тайната на смъртта

и на живота,

за човешките войни непозната.

Мъгла могъща се

       разстила

мъгла разгръща се

със страшна

       сила,

мъгла поглъщаща  

целия боен кордон,

мъгла хора и зверове покрила,

мъглата на малкия

        скорпион.

И зверовете –

Мамути, Лукери и Хидри,

във стонове вече предсмъртни,

стават на мига БЕЗСМЪРТНИ.

И настава кървавата сеч,

когато на създанията страшни

оръжията прости

се забиват във човешки кости.

Когато от безобидни гости,

се превръщат те във мрачни

на смъртта слуги

                и неин меч.

Бягат стотици човеци,

а смъртта настига ги вече.

Загинаха хората първи

загинаха, удавени в кърви,

кръвта им носи се далече,

кръвта им по червената земя изтече.

Сгъват се сииджовете искрящи

във кървав блясък потопени,

а в тях от ужас и от страх крещящи

стрелят хората на смени.

Назад отстъпват мощните Голиати,

заедно със бързите Вултури,

смъртта чужда толкова позната им

и над тях свойта мрежа ще тури.

Назад отстъпват нападателни отряди,

сърца потръпват във последни удари,

уви, не проникват техните снаряди

във телата, а се пръскат в черни угари.

Хиляди загиват

хиляди трупове изстиват,

в отстъпление,

това е човешкото положение,

но спират се във миг – Защо ли?

нали врагът ще почне да ги коли?

Една почти божествена осанка

измъква се от свойта сянка

и прикляка като за отбрана

с лъч и поглед във едно събрани.

Този войн,

който е все във тъмата,

       невидим,

но е все на своя пост,

страшно име има той:

                                               Гоуст…

Лъчът на пушката угасва,

а Гоустът все така клечи,

запушил своите уши,

закрил с ръцете своите очи.

Приклякат другите със него,

сядат, лягат, кой където

свари.

И гледат към небето,

            гледат в него като господари.

Гадинките, за миг поспрели,

езици дълги и уста прострели,

усетили като че нещо, се ослушват,

огън, кръв и смърт близка те подушват,

а един пес,

а едно обезумяло куче

в ужас някакъв реве и вие,

знае сякаш то, че нещо ще се случи,

знае, че небето и земята ще се свият,

знае, че и хората си имат своя тайна

на живота и смъртта,

която

те наричат

            Атом.

Знае, чувства всичко сякаш…

Сякаш…

Всичко става за секунда:

като стрела огнена от небето

пада бомба многотонна,

никой нито чува, нито вижда,

само Гоустът го предвижда,

едничък този МИГ

усеща

      той

как смъртта и огъня посрещат

свойте жертви в този бой,

единствен той сред всички е обречен,

какво изпитват жертвите си да узнае

преди за тях да дойде края,

а когато те са мъртви вече,

той със тях отново да умира

да надава

       сръбен,

            тръбен,

                 тръпен

                      ВИК!

Огън! Пламък!

До небето.

През сърцето.

От земята.

През душата.

Кръвта на пара става.

Тялото е суха пепел.

За миг края настава

и на смъртта си всеки

                        е свидетел.

Няма болка.

Няма страдание.

Няма викове.

Няма жестока сеч.

Няма човешка,

            ни тежка,

                        зловеща реч.

Има само НИЩО.

И туй нищо,

страшно и хищно

всичко покрива,

вътре и вън,

без звук и без звън,

без вик и без стон,

за миг.

Край.

Това е вече края.

Няма вече врагове,

грее черното небе.

Греят огнени звезди,

в мръсни, кървави води.

А войните човешки

спомнят свойте грешки

и със пушките на рамо

превръзват свойте рани.

Преброяват своите убити,

преброяват дупките отрити.

И чакат…

слънцето да дойде,

да разсее

МРАКА.

Спокойни, че свърши вече битката,

плачат медичките за своите любими.

А време до зората още

                                   има.

А време има до зората още!

Сух глас по радиоуредба

в тишината на нощта

във ужас и във страх

                        нарежда:

… те бяха хиляди,

            неизброими даже,

превзеха базата за миг…

“Какво стана със защитата,

нека да каже” – прошепва

тихичко на капитана си

                        един войник.

– Защитата… Господи!

От нея нищо не остана…

сииждовете… хората… войската,

даже и въздушната подкрепа,

всичко, всички те изтрепаха…

“Но как?” – зачуди се един сержант,

Как тъй атаката не издържахте?

Те имаха в ръцете страшна мощ,

и в дъното на непрогледна нощ

изсипаха я като огън, като дъжд,

ей тъй просто, изведнъж

върху самите ни глави…

Мрак базата обви…

“Знаем, знаем, по-нататък,

и на нас нали това се случи!” –

войникът без търпение се пак обади.

Мълчи! – кресна капитана, –

а ти, войнико, бъди по-кратък.

Ето ви го кратко:

Изтрепаха ни всички, братко

съссссссссссссссссссс…

Дотука беше! – въздъхна с болка капитанът,

ни един от нас не ще остане…

И едва изрекъл тези думи,

гръмна светкавица,

небето се пробуди

и подобно някаква лапавица

върху войните изсипа се

дъжд от падащи … звезди!

Жълти огнени кълба

сипеха се отдалече,

и ужасната борба

всичко живо пак повлече…

Стенеха дърветата,

вятърът нададе вик,

и … във миг:

водата стана огън,

пръстта пък – пепел сива,

и предсмъртната тревога

обхвана всичко живо.

Прибраха се Фаербатите,

покриха се по сииджове,

изпълниха землянките

за някакви си мигове…

Изправиха се Голиатите

гордо взряха се в небето,

идеха крилатите

идеха, за да ги трепат…

Наредиха се Маринките,

по-далеч една от друга,

за да не могат снежинките

след кълбата огнени да ги погубят…

А зад тях Медичките,

с някаква твърда, сурова решителност,

застанаха всичките

и излъчваха бдителност…

Всеки беше с другия

и всеки беше сам,

защото срещу тях

носеше се лудия,

самия Калкулан…

Идеха унищожителите,

бързите и леки демони,

които хвърляха летящи чукове,

издаващи цвъртящи звукове

подобно във морето водни плиски

наричаха се те

                                   Мутралиски…

А онези, с огнените, жълтите кълба,

които пращаха като дъжд от далеч,

които не ловеше нито огън, нито меч,

които бяха най-високо в земната борба –

нанасящите тежки рани

                                               Гардиани…

Нападението бе жестоко,

водеше се от високо,

и за туй принудиха се

чадата човешки

            да извикат опорите тежки

на тяхната въздушна

                        и земна

отбрана –

онези,

които невидими бяха

и избиваха с лазер и с ракети

чуждата безбройна рат,

с един-единствен рейд;

всеки от тях зовеше се

                                               Рейт…

а войните просто му викаха врат.

Тези невидими призраци бързи,

разбиха им строя набързо

и на слабите Мутралистки крилата

изпопадаха скъсани по земята.

Битката вървеше на добре,

удавени във кръв – море,

измираха въздушните стражи,

от невидимите миражи…

и скриха се във своите пашкули

чак до своите въздушни кули. 

Но това не беше края,

“Не ще я бъде тая!” –

навярно каза си господаря

на жестокия, ужасен род,

наречен

                                   Оувърлорд…

И заедно със други като него много

обградиха те невидимия огън.

Миг.

Само миг бе нужен, за да се усетят

Райтовете, че ги виждат,

но от яйцата мутралиски

започнаха на ята да прииждат,

и с огньове зелени да светят,

бавните, тежките, със въздуха

            привилегировани

                  Дивоувъри…

Зелена маса се разстла

по корпусите на всички Рейтове

рефлекторите им застла

и спряха своя кървав рейт те -

зелени,

    повредени,

         забавени

               и видими…

Обърна се сражението

обърна се веднага на обратно,

забави се движението

на Рейтовете славни...

Възправиха се гордите

Дивоувъри и Мултралиски,

сипейки киселина на плиски -

ненужни бяха Оверлордите…

Виждайки, че не издържат,

Райтовете се извиха,

в редица бързо се строиха

и зад облак бял се скриха.

А зад облака, в небето,

с хиляди снаряди в трюмовете,

без лазери и бластери

мощните във смесен бой

                                   Валкери…

И във боя накрая изнесени

обезоръжените,

                бляскащи,

                                   Весъли…

В силови полета

Валкерите те обвиха,

и във устрем светъл

враговете зли надвиха…

Дивоувъри и Мутралиски

високо или ниско,

паднаха разбити,

от огъня покрити,

от огъня избити…

Край.
За втори път,

  на този рът

зверовете бяха до един умрели,

                    а бойците – оцелели.

И започна адската атака,

стръвна, яростна,

                        във мрака;

не искаха хората да чакат –

зъбите и нервите им от страха

и злобата започнаха да тракат…

Фаербатите излязоха от землянките,

Маринките, Медичките и Голиатите

подготвиха се за отпор,

Вултурите, Сииждовете,

целия отбор,

насочи се към вражеските бази,

да се бият с омразните им врази…

Разпънаха се Сииждовете

                        по ридовете,

настаниха се Маринките

                     в долчинките,

минираха бързите Вултури

                местните култури.

И започна кървавата сеч:

Сииджовете, с огнен меч

покосиха вражеските сгради;

изгориха огнените клади

и кули, и Лукери, и Хидралиски,

превърнаха се в кървави плиски

и тяхната студена, зелена плът,

пропи се по голия рът…

Една Маринка гони

стадо беззащитни               

                                       Дрони…

а там, долу,

при тъй скъпите минерали

едно

                                       ЕсЦеВе

прави кула,

висока кула прави,

едно ЕсЦеВе

да пази

          цялото

                           небе.

Друго пък строи Команден Център,

а строежа обграден е с бяла

                                               лента.

За колонията вече беше късно,

от живота бе откъсната,

хората там станаха бездушни -

на враговете роби послушни,

но планетата поне спасиха,

и гадовете зли избиха…

Райтовете и Валкерите стояха на пост,

а отдолу ги пазеше Гоуст.

Внезапно зърнал непозната сграда,

към ней насочи се Фаербат,

където Зерглин в болки страдаше:

разкъсан,

                 обгорен,

                                раздран.

Беше толкоз гнусен…

Фаербатът се намуси,

вдигна огнехвъргачката…

                                   и в миг,

огласи простора проглушаващ вик…

Стадо бесни Мамути,

Зегрлинги и Хидри люти,

излязоха от тунела

и влязоха във битка смела;

втурнаха се с всички сили

на своите зелени жили…

Бяха в миг избити,

тунелът – разрушен,

а зад тях се хора появиха,

с вид изтрадал, изтощен…

Зелен мъх покриваше телата,

ръцете бяха странни, издължени,

три реда жълти остри зъби

проблясваха в устата,

а ноктите – стърчаха с остри ръбове.

Месата им капеха,

а очите им сълзяха…

Жалост напълни сърцата,

жалост и мъка по техните

стари другари,

по техните

братя, познати,

по нещастните

колонисти,

част от човешката раса.

Не стрелна ни едно оръдие,

не пламна ни един снаряд,

ни един картечен откос не смути тишината…

Наоколо лежеше тъмнината

като чудовище огромно и ужасно,

а викаше у всеки тихо и безгласно:

“Те са живи! Господи, какви са!”

И в миг земята се разтриса,

пръсват се човешките шушулки,

отнасят всичко окол тях:

казарми, хора, кули…

потъват в бял, прозрачен прах.

Разрушен е новият Комаден Център,

не сияе бялата му лента,

останалите след двете атаки

                                               Фаербати

изчезнаха във мрака

                                   на мъглата.

А там, в пръските от плът човешка,

всред ужасен стон

се крие малък скорпион.

И работата единствена си знае

този мъничък Дефлаер:

изстрел… капсулка… и …

… Всички блъскат се безумно

покосени от страшната чума.

Във кръвта им зелени паразити

направо гризат им плътта и очите…

Жалки, разбити и до смърт изтощени

в лагера човешки са натрупани

стотици сърца и души сломени,

стотици живеещи човешки трупове…

А около тях,

във мрака

враговете затаени чакат,

и без страх

ще се хвърлят ей сегичка

върху беззащитните Медички,

И ето, тишината се събира,

увива се на огромно черно кълбо,

и с пипала на гигантски чер октопод

право в умовете се завира

и подлудява обезкуражените борци.

Още само миг и … край,

след секунда ще се мре,

туй сърцето ти със всеки удар знай,

туй ти казва с всеки удар твоето сърце…

Но пробила с огнен меч тъмата,

се възправя светлината

и като песен ведра в тишината

прозвучава тя – Зората .  .  .

Отгоре, право от звездите,

огнени, червени и горящи,

дойдоха, сякаш от мечтите

лъскави, жълти като слънцето –

                                               блестящи,

стотици кораби със щитове

                                               сребристобели,

към земята път поели.

Сред електричен огън изгряли

движат се бързи

                                               Корсари…

С ракети и щитове мощни,

и с лазери под крилата

                                               Скаути…

Изгонват мигом събраните,

скупчени над минералите:

Мутралиски, Дивоувъри и Гардиани,

за да могат техните совалки

да допрат земята малко

и да свалят от там

стотици блестящи войни,

идващи направо от своя храм,

с психонни остриета, с сфери протонни,

и с хиляди знания и тактики бойни:

и борещи се винаги със злото –

безстрашните

                                               Зийлоти…

яростните и безумни

                                               Драгуни…

и завземат минерали нови,

спокойните и тихи

                                               Проби…

и строят след Нексуса пилони,

а около пилоните нареждат кули,

а подвижните пък кули,

наречени

                                               Арчони…

отдавна вече са нахлули.

А слезли са и войни в мрака,

които чакат

само плът

да мине техний път,

за да я разсекат със меча.

Идват стотици,

идват милиони

Хидри, Мамути и Зерглинги,

а отдалеч посрещат ги

Арчони

и всичко нажежават

с техните оръжия

протонни.

Те сила велика притежават

и умело я използват.

Курсарите и светещите Скаути

държат далеч гадините крилати.

Стадо Зерглинги –

безчет,

            без ред

във бой на смърт се впуска,

и чака своята закуска

от плът, макар и не човешка…

И застига всички участ тежка:

Светкавица,

а после две,

и още две,

и още две,

от всички нейни разклонения,

обвиват земята като мрежи,

а светъл лъч бележи

началото, оста на урагана,

който се завива,

                        извива,

                                развива,

и като река залива

беззащитните твари.

Трупове с товари

на земята той стовари…

А хората?

Стоят.

Мълчат.

И чакат.

Да се свърши

или пък да почне

вече яростно клане.

С очи ококорени гледат

психонната

            буря,

която

            небето

                        затули.

Гледат

         блестящите

               кули

и всеки с страх

и преклонение

                        се чуди

Как?

Кои?

Откъде?

И защо?

Строят отново ЕсЦеВе-та

бункери, казарми, кули

и, разбира се,

Команден център,

отново ограден със бяла лента.

И възвръща се куража

на войните и скрита сила

във вените, в кръвта им се разстила

и какво могат желаят да покажат

и враговете си отново да накажат.

Сииджовете се разпъват,

но не е дадена команда “Огън”

и да стрелят те

                        не искат,

и не могат…

Стотици нови Фаербати,

Медички и Маринки, Голиати

и Вултури за боя се подготвят…

Полето е засято с мини

и никой не може

                        през него

                                   да мине.

Една Проба,

отделила се от кубче

                                   минерали,

вижда свободно гейзерче газ,

и тегли я към него неведома власт,

която

        създателите ú

                          във нея

                                   са заложили…

Една Проба

върви към гроба

свой и на десетки други,

към кървава разправа,

която ще настава…

Сензорите се задействат

на разположена

зад гейзера

                        мина,

тя се отравя и се насочва

без мисъл, без чувство,

като че тегли я някаква неведома сила

да руши, да взривява, да убива,

някаква сила, която

създателите ú

            във нея

                    като чип

                             са сложили…

Трясък.

Крясък

на млад

Фаербат,

който още

не разбира

Съдбата,

който нощем

сънува

борбата

и събужда се

потен

и ужасен:

“това,

тази война,

не е за мен,

и знам,

ще дойде ден,

когато там

в душите

и в сърцата,

ще дойде

птицата

       крилата,

с светлина

с радост

в зениците,

тази птица

е бяла

и чиста,

до тази

птица

пътя

е дълъг,

защото

тази птица

нарича се

гълъб.”

И докато Фаербата,

припомня си птицата крилата,

задействат се все същите

от други

            вградени

                        закони

и идат все същите

                        кордони,

но с други лица,

в различни тела,

а всъщност,

във свойта същност,

остават си същите …

И започва се отново

битката,

живота, 

                        смъртта,

и лее се много

и все тъй червена

                        кръвта.

 

Идат Зийлоти, Драгуни

във ред подредени,

и се разтапят

като лед,

във вражеския огън,

но идат, нови,

все тъй строги,

на кордони

 Арчони,

идат Скаути и Корсари,

в злато и сребро

                        и огън

                                   цяли.

 

Залпове! Огън картечен!

И спират,

            и падат,

                        и мрът,

по голия, от кърви пропития

рът.

Падат

          стотици

                         убити

по голия рид.

Стотици

            убити

там са зарити.

Червени дървета,

кървави

треви

растът

по голия,

            пустия

                        рът.

Зелоти прииждат,

край се не вижда,

Драгуни, Арчони,

на редици се ронят…

Корсарите се вият на редици,

като ята от разярени птици,

и със огнените си езици,

със отровните жила

жужат, бръмчат

 като пчелици.

Скаутите на страж стоят,

и сеят смърт, и сеят само смърт…

И разстила се отново все същата мъгла,

но този път във слънце окъпана е мрачната земя,

и не е черна, не е тъмна и не носи смърт,

а е нежна, бледна и сребристобяла, вееща на скръб.

И всеки си припомня годините във мир,

припомня си баща си, майка си или пък друт кумир,

припомня си безгрижната си младост,

припомня си и по някоя безгрижна пакост....

А не е ли и таз война

една

            жестока

                           пакост,

една

       безсмислена

                            злина,

която

            носи

                        сладост,

която

            носи

                        радост,

на стръвните

            безкръвните

                            сърца?

Мъглата сииджовете покрива,

и света от тях

и тях от света

                        скрива.

И останалите без отбрана,

без опора, без защита

Маринки, Фаербати и Медички,

измират всички, измират всички…

А онзи млад

Фаербат

стои

и само гледа

с треперещи очи,

с треперещо сърце,

гледа и мълчи

с изстинали ръце.

И когато доближават

психонните остриета,

той няма де да шава

и със огнена десница свети.

Но слаб е този огън

срещу безбройните

студени

                остриета,

и с ужас във душата

във ума звучи:

“Не мога!

Отиде ми сърцето!”.

И миг преди Фаербата

да го направят на

                        решето,

затваря той очи

и тихичко прошепва:

“Не! Грешим. Грешите

всички

вие Маринки, Фаербати и Медички…

Драгуни, Арчони и Зелоти,

в капана хищен

            всички сте на злото.

В капана сте на абсолютното

            безстрастно

                        безпринципно

                                   зловещо

                                               НИЩО!”

А след тази смърт последваха

десетки

       други

                        смърти,

и основата

               започна

                        да се кърти…

Основата

   започна

            да се клати,

и издъни се

               основата

                        на живота.

Изкърти я

                във нея

                           злото…

Войната е кървава,

както кървава е

всяка

            безсмислена

                                   война.                     

Сражението води се

до края на деня,

със затишия

и огнени моментни бури.

Никой, както се досещате,

не надделя…

Нито тежките ТЕРАНИ,

нито безбройните ЗЕРГИ,

нито блестящите ПРОТОСИ.

А толкова измряха,

а толкова погълна черната земя,

толкова трупове във огън адски изгоряха,

във огъня на

            безнадеждната,

                        безмилостна,

                                   безкрайната

                                                  ВОЙНА.

А горе там, високо във небето

звездите къпят се в кръв,

и огряват всичко в огнени

                                   пламъци.

А там, долу във

на разума каменните замъци

преминава на вълни омраза,

преминава стръвен трепет,

от горчивите и парещи спомени…

защото никой никъде не помни:

кой и ЗАЩО започна боя пръв…

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 


2005-06-10

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)