БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА


Гладиолите

Йоанна (joanna_vas)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: Разкази

Загледа се в гладиолите, които снощи бе потопила във вазата. Разпукващите се една след  друга пъпки по стеблата, приличаха на красиво разлистващи се пролетни мигове. Загадъчно и едва уловимото им ухание изпълваше стаята с галеща нежност, разливащо с топъл и свеж аромат по стените на мислите й. Тя стоя доста дълго, вперила поглед в цветовете и вдишаше с пълни гърди, като че ли се опитваше да пречисти дробовете си, натежали от катранените налепи на живота с този нов, непознат, но изпълващ я аромат. Взираше се до сърцевина във всяко едно разтварящо се листенце, сякаш се опитваше да види живота си през багрите му и  така се усмихваше леко и ефирно. Усмихваше се на аленото видение, полепнало в златистия тичинков цвят.

Беше очарователна и наистина имаше необичайно мека и топла усмивка. Усмивка, която издаваше благия й характер. Очите й грейваха при най-малкия й допир с природата. Така се зареждаше с жизненост и лъчезарност. Радостта я изпълваше и каквото и да се случваше, тя не губеше никога надежда. Всичко, което преминаваше през нея не бе случайно и никога нищо не беше просто ей така. Като че ли търсеше сама смисълът на нещата във всичко, но това не означаваше в никакъв случай, че бе безпогрешна. Всяка стъпка, всяка нейна крачка или ход оставаше трайна следа по някакъв начин – за добро или за лошо - невидима, прозрачна и неуловима, но следа, която показваше посоките на движението й в живота. А тя обичаше да се движи мисловно.

В тази сутрин, очите й се изпълваха с обич, по-силна от всякога. Навярно красивия букет от алено червени гладиоли във вазата, допринасяше допринасяше или предразполагаше за това. С разпукването на цветовете в мисълта й се разкриваха куп  хоризонти, нови надежди и нови светогледи, който я завладяваха изпълваха и повеждаха ...

Дълго стоя на масата с чаша горчиво кафе, вперила поглед в листенцата на гладилите. Изпуши последователно няколко цигари с усещането, че всъщност през ципата на венчелистчета, можеше да усеща растежа на разпукващата се и в гърдите й обич. Улови лекото потрепване в ъгълчетата на устните си и това я накара да се усмихне отново, още по-широко. Мислеше за него – за този, който очакваше да срещне – за своето нежно видение, завладяващо я, обгръщащо я, изпълващо я с рояк от мечти. Тя знаеше, че той съществува – там някъде в  пространството и се опитваше да го доближи, или просто да го открие по някакъв начин. Не полагаше големи усилия за това, тъй като мисълта й беше доста гъвкава и можеше да стигне, до където си пожелае.

През ситната паяжина на дантеленото перде спуснато над прозорците, светлината падаше прецедена и къпеше с топлите си отблясъци стените, очертавайки по тях мними, абстрактни, рисувани сякаш от нечовешка ръка образи и пейзажи.

Фантазията й изведнъж се отключи и тя наниза образ след образ, фигурка след фигурка в зениците на очите си, докато в един момент, като че ли се изгуби в красотата на изграждащия се приказен свят от виденията, пречупени през представите на нейните мечти.

В един момент стаята се превърна в обърната надолу чаша, поставена върху съзнанието й, от изпитата до дъно утринна светлина. Образувалите се по стените фигурки, предразполагаха за гадаене. Гадаене по стичащи се светлосенки, менливи светлосенки ... светлосенките от движението на духа в широтата от време – недоизказано и недомислено, очакващо и питащо, искащо и надяващо се на случване... Спонтанно изникващите картини се нижеха в съзнанието й, напластяваха се една след друга, очертавайки плътна видимост нелишена от звуци. Чуваше ясно и полъха на топлия вятър, чуруликането на птичките, далечното ромолене на малко поточе - звуци, като ехо на разстилащата се тишина над местността, към която направи първата си крачка.

Мисловната игра на фантазията й бе толкова завладяваща, че тя не можеше да откъсне поглед от светлоформите, които изграждаха пътя й. Тя знаеше, че всеки образ има своето неразгадано и символично значение. Опитваше се да вникне във формите и така постепенно се пренесе изцяло в онзи нереално - реален вътрешен свят на невидима видимост. Стана прозрачна и почти неуловима. Сега никой не можеше да проследи пътя и стъпките по които минаваше, а това й дари мир и покой на душата. Хармонията която създаваше в себе си започна да й харесва и тя се отпусна в себе си, пренасяйки се бавно в света на движещите се слънчеви фигурки...

Пренесе се изцяло в тях и сега, вече се виждаше ясно как върви по една скалиста местност, по коятознаеше, че не би могла да срещне никаква жива душа. Намираше се в една особено красива местност, по която тук -там в далечината се очертаваха като далечни миражи някакви бледо - зелени островчета, загатнали присъствието на треви и дръвчета.

Направи първата крачка в този интересен и необичайно мимолетен и преходен свят, след което моментално почувства горещия въздух на климата в местността. Беше станало обед. Скалите се бяха напекли толкова много, че едва можеше да се стъпва по тях. Беше боса, така както си беше и у дома – в стаята. Не се притесни от острото парене от нажежения път по ходилата, тъй беше свикнала да усеща болката. Само така можеше да почувства сливането и неделимата си връзка с природата. Само така можеше да усеща произхода си и същността си. Усещаше и неравностите, които също за нищо на света не искаше да избегне или пропусне. Всяко малко камъче проболо или натъртило ходилата й, като че ли я съграждаше. Даваше й сили и тя продължи да върви смело напред. Слънцето щипеше по раменете й, а тя се катереше бавно по склона - от камък на камък. Прииска й се да се изкачи до върха и да погледне колкото е възможно по-надалеч, разкривайки широтата на мирогледа в себе си. Склона беше засипан с толкова много камъни, като че ли небето бе проляло хиляди сълзи над него и после с времето от навяването на вятъра и прахта те се бяха вкаменили придобивайки някаква форма  ... На места имаше камъни, които оприличаваше на различни образи или фигури – плод на отключената й фантазия. По тях трудно се преминаваше без да се подпира с длани – толкова големи бяха. Но тези форми праеха върховете на пръстите й, въпреки всичко ...

Изведнъж се почувства толкова жадна и уморена, че вече едва – едва пристъпваше нагоре. Поседна за малко да си отдъхне и в този момент в далечината видя пътник, който също се катереше като нея. Не очакваше да срещне някого в тази пустош и очите й изведнъж засияха. Тя доби нови сили и забрави за жаждата, която изпитваше до момента. Изправи се на крака и заръкомаха с ръце към него, заподскача, развика се, развълнува се. Той също се спря и я видя. Наблизо нямаше нито едно дърво под което можеше да се скрие на сянка. Мислеше си, че ако продължат да изкачват заедно към върха, споделения им път ще е още по-лек и приятен, а там горе на хълма, щяха да отпият от красотата на природата и широтата на пространствата. Щяха да се почувстват утолени духом и тялом.

Пътничето,  на което тя махаше отговори спонтанно на нейния повик с вдигане на лявата си ръка. Тя видя, че той отклони пътя си косо тръгвайки да върви към нея. Седна и зачака. Слънцето не спираше да щипе по раменете й, сякаш съдираше с нокти нежната й кожа. Денят беше много горещ. Тя бе облечена с бяло потниче и резедави къси панталонки. Следеше го с поглед, докато в един момент го загуби внезапно от очите си. Изправи се. Чу се глас, викащ за помощ.  Затича се. Искаше да стигне по-бързо до него. Беше си отпочинала и сега можеше да се движи с пълна сила, по парещите от жегата камъни. Не виждаше пътничето до момента, в който не спря пред зейналата между камъните пропаст. Между тях се бе образувал дълбок прорез и в дълбочината й се чуваше клокоченето на лъкатушеща подводна река. Огледа се и разбра, че това е реката, която извира от недрата на хълма. Прореза се разделяше на две и точно в този миг й се стори, че той много прилича на две разделени половинки от сърце. Видя пътничето. Не искаше да го загуби още преди да го е срещнала. Беше пропаднал в прореза, докато бе бързал улисано към нея и сега се опитваше да се изкачи нагоре. При падането, явно се беше наранил от острите камъни, но все пак, макар и трудно успяваше да се движи.

“Още малко, още малко...” - крещеше му тя.

Събираше едва - едва силите си в очакване, камъните се ронеха под краката му и той често губеше опора, но ръцете му и нозете му се движеха инстинктивно в правилна посока.

“Още малко...” – крещеше, а гласът й отекваше в твърдостта на скалите.

Жегата го мореше допълнително, но той успя да направи и последната крачка за да излезе от пропастта. Една голяма купчина от камъни се срина след него неудържала на тежестта. Усмихна се, защото знаеше, че вече беше спасен.

Тя го попита – “Добре ли си?” и ехото повтори многократно “Добре съм, добре съм ...”

“Да продължим!” - подкани я с жест на ръката.

Въздухът ставаше все по-влажен и лек, а камъните покрай процепа вече не пареха толкова силно нозете им. Вървяха дълго нагоре. Струваше им се, че движението бе единствения им шанс да оцелеят до горе – там където се свързваха двете половини на разцепения хълм с форма на сърце разделено на две търсещи се половини.

Докато се катереха нагоре, почувства едва уловимата им силна близост, която ги свързваше в съпричастност. Нозете и на двамата бяха окървавени от ходене, устните – силно напукани, дрехите омърсени от прах и окъсани, а душите им – широко отворени и  усмихнати. Дори не усетиха как бързо стигнаха до горе. Там изворната подпочвена реката се стесняваше все повече и повече, докато на върха, напълно изчезна. Превърна се в кладенец – изворен кладенец.

Зад гърба им остана процепа, който също постепенно се свиваше.  Когато стигнаха до върха видяха как реката извира щедро от недрата на земята. Беше се образувало нещо каот езерце – от което на колене отпиваха от водата с пълни шепи.

Това беше най- високата точка на хълма и най-красивото място, което можеше да съществува. Пристъпиха в островчето от зелена растителност и под сянка ма разлистените дървета - застанаха кроко един до друг. Ръцете им се протегнаха и се прегърнаха конвулсивно.  Не говореха. Стояха доста дълго така, прегърнати един в друг, олюлявайки се в себе си. Замая им се свят. Имаха чувството, че се познават от години, а всъшност дори не знаеха имената си. Не си промълвиха и дума, не се попитаха нищо. Не беше нужно. Говореха очите им. Чуваха се и знаеха всичко един за друг.

Седнаха на върха на скалистия хълми закаха залеза. Той я прегърна отново. Тя се подпря на рамото му с цялата си нежност и потъна в усещането за истинско щастие. Гледката от там бе невероятно красива и едва ли би могла да се опише с думи. Зад тях се чуваше клокоченето на изворната река. Това бяха звуци на звън от най-нежната и най-истинската песен, която е възможно да бъде сътворена – песента на сърцето на планината... Стояха там и гледаха замечтани цял следобед. Не мислеха за нищо друго освен за това, което усещат. Свечеряваше се. От върха залеза изглеждаше още по-красив.

Слънцето окъпа върха с огнените си багри, а пейзажа по стените на нейната бе оживял до пълна видимост.
Внезапно, някой отвори вратата и разруши е един замах цялата съградена картина. Хълма изчезна, изчезна реката и цялата й красота.

Почувства се така, сякаш някой й бе ударил внезапно плесница. За миг се стъписа... Огледа се. Наоколо всичко беше на мястото си. Цветята във вазата бяха разпукнали до край, а уханието им я опияняваше все още.

Тя се приближи към цветята, погали ги с длан и й се стори, че листенцата парят.

Усмихна се ...  Целуна разлистения цвят и разбра, че всъшност не беше сама. Беше се завърнала в реалността, но този път той беше до  нея.

Усети, че стояха заедно на върха на чувствата си, там където никой никога нямаше да можеше да ги раздели. А реката – бе извора – на тяхната чиста и неподправена любов...

Стана късно. Легна си и заспа с усмивка, а на другия ден когато се събуди видя, че букета от гладиоли беше увехнал.

Облече се бързо и се затича към първия цветарски магазин...